Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (15)

XV

Не всички в Солисо дойдоха да гледат как къщата на Джени Ройстър изгоря до основи, но като че Морнингсайд стрийт бе побрала между двете си пресечки половината население на града, и бели, и негри.

Пламъците се отразяваха в облачното небе и хвърляха ярко червеникаво сияние над целия град, хората бързаха — кои пеша, кои с автомобили — да наблюдават бушуващия пожар. Димът изригваше над главите и се виеше из улиците към околните нивя и пасбищата в низината.

Неколцина мъже, привлечени от пожара, пълзяха по покривите на съседните къщи, нищо да не изпуснат; на верандите и стълбите се тълпяха жени и деца и възбудено коментираха пожара; младежите и момчетията се катереха по огради, дървета и телефонни стълбове да виждат по-добре.

Надигнати от необичайните гласове и раздвижване, от струпването на непознати люде, раздразнени и от самия пожар, безчислените сюрии на съседските кучета лаеха и виеха и създаваха непрекъсната врява. В залисията някой бе забравил радиото в една от близките къщи и дрезгавата джазова музика с всяка минута гърмеше все по-силно. Сегиз-тогиз, надвивайки шума, проехтяваше уплашен бебешки писък.

Бяха се притекли всички коли на градската пожарна команда и пожарникарите насочиха водните струи право в пламъците. Този потоп постепенно принуждаваше ослепително-червените и жълти пламъци, обхванали чамовите греди, да преминават в гъсти кълба черен пушек и бяла пара. Не се мина много и хаотичните купища креватни пружини, разтопено стъкло, железни тръби, един издут хладилник и една кухненска печка се превърнаха в тлеещи въглени. Над всичко като гигантски, набързо издигнат надгробен паметник, остана да стърчи, примрял от ужас, тухленият комин.

Без заслепяващите отблясъци на огъня улицата изведнъж потъна в тъмнина и униние. Гласовете стихнаха и лаещите кучета най-сетне замлъкнаха. Някой рязко спря гръмналото радио и хората лека-полека заизчезваха в нощта. Пожарникарите поливаха пепелището и се готвеха да търсят останките на изгорялата Лоана Нилей.

Загърната в розовото одеяло, което някой й донесе от съседните къщи, Джени все тъй седеше на тротоара и плачеше разбита, когато се появи Малчо Гудуили. Тя бе още замаяна и вцепенена, та не можа да го разпознае в сумрака, помисли го просто за някое момченце, промъкнало се да гледа отблизо пожарникарите и пожарните коли.

Тичал с всичка сила от игралния салон в града, Малчо се задъхваше и останал без въздух, мълчеше, изправен и безпомощен като димящите развалини на къщата.

— Никога няма да ми простят за това, което извърших — стенеше Джени и сълзи заливаха страните й. — С Лоана е свършено, навеки свършено… и за всичко аз съм виновна! Помъчих се да бъда с голямо сърце! Дадох й приспивателно и тъй здраво я приспах, че просто я умъртвих. И когато лумна пожарът, забравих я, гледах собствената си кожа да спася! Не исках нищо лошо да сторя! А виж сега какво й се случи! Лоана… загина… завинаги! Аз съм виновна, аз!

Клара Крокмор се мъчеше да я утеши, но Джени я блъсна с лакът.

— Знам си аз, душичката ми разбира, когато съм виновна — плачеше Джени, — и никой не може да ми попречи себе си да обвинявам! Само аз имам право на това! И аз никога няма да си простя, докато съм жива!

— Но, Джени, ти не си подпалила къщата — рече Клара. — Друг е свършил тая работа. Можеше ли да попречиш? Не бива тъй да се обвиняваш!

— Може да не съм, но аз не спасих Лоана. Избягах, а тя остана! И не е могла да се събуди, защото й дадох приспивателно. Аз съм виновна!

Ненадейно извръщайки глава, тя позна застаналия до нея Малчо Гудуили и посегна към него.

Обхвана с ръце крехкото му телце, притисна го до гърдите си и отчаяно почна да го гали.

— Вийзи! Вийзи! Ти си здрав и читав! Едничкото, за което трябва да съм благодарна, е, че ти слезе в града да играеш билярд и не изгоря в пламъците жив като Лоана. Ако и ти беше загинал, щях да свърша със себе си. Как щях да живея и да дишам сама в света, без другар? — Като отблъсна Малчо от себе си, тя го изгледа през сълзи. — Бедният ми Вийзи Гудуили! Бедничкият! И ти си нямаш вече покрив, нямаш си вече кътче, което можеш дом да наречеш, сега вече няма кой да се грижи за тебе. Какво ще стане с тебе, додето дойде време да се върнеш в цирка? Никой на този свят не знае да се грижи за тебе, никой няма да е толкова добър, колкото бях аз. А сега нямам къде да те приютя. Какъв грях и срам, изгоря ми къщата и ти остана без подслон. Къде ще живееш, когато циркът не работи? Какво ще стане с теб сега, Вийзи?

Малчо се обърна и втренчи празен поглед в надигащия се от пепелището дим.

— Всичките ми дрехи изгоряха — безпомощно рече той. Личицето му изглеждаше смутено и отчаяно. В очите му блестяха сълзи. — Сега си нямам други освен тия, дето са на мене. Утре ще трябва пак да сляза до града и да си купя някое детско костюмче. Детските никога не са ми били по мярка и сега няма да ми станат. Но какво да се прави, няма да приличам на себе си, додето не посъбера достатъчно пари да си ушия по поръчка.

Клара Крокмор се изправи от тротоара и пристъпи към Малчо.

— У дома имам чудесна излишна спалня, Вийзи — каза тя, снишавайки глас, и се наведе над него. — Ела тази вечер с мен и остани, докогато си искаш, пет пари не давай за наема! Имам и шевна машина, ще ти преправя някоя и друга дрешка, без да ти струва и стотинка. Гордея се с моя шев, чудесно преправям и ще ти наглася детските дрехи точно както ги искаш — тя му се усмихна и го потупа по рамото — Искаш ли, Вийзи?

Джени протегна ръка, грабна Малчо за китката и го отдръпна от Клара.

— Чух, Клара Крокмор! — гневно процеди тя. — Всичко чух, до дума! Чух, искаш да му дадеш безплатна стая, ако реши да живее при тебе, а мен не каниш! Откажи се да го коткаш у вас! Много добре знам какви са ти намеренията. От приказките ти познавам какво си намислила. Тия, дето ги плещиш за машината и дрешките, на мене не минават. Сега гледаш да се възползуваш от това, че моята къща изгоря, но едно ще ти кажа: никой не може да се грижи за Вийзи Гудуили като мене. И той няма да остане доволен от твоите измишльотини! Свикнал е на по-нежни обноски, а ти ги нямаш!

— Че нямам ли право да бъда и аз щедра и добра?

— Намери си тогаз някой друг и остави Вийзи на мира! Мислиш, че не познавам кога и за какво една жена почва да котка мъжете? Ясно ми е като бял ден. Веднъж вече ти казах, ако не оставиш Вийзи Гудуили на мира, душата ти ще извадя. Ще го направя, ей!

— Протестирам, Джени Ройстър! Искам да знаеш, че съм порядъчна жена!

— Не си!

— Съм!

— Не си!

— Съм!

От мрака изникна съдията Майло Рейни и с жива походка се насочи право към Джени. Като стигна бордюра, на който бе седнала, наведе се и сложи ръка на рамото й.

— Джени, научих за тази страхотия преди няколко минути и веднага пристигам, бързах колкото мога — каза той и печално поклати глава. — Ако знаех, че твоята къща гори, щях още по-рано да дойда. Казаха ми, пожарът бил в другия край на града и аз останах в кантората. Чаках важен телефонен разговор. И после изведнъж разбирам, че било твоята къща, толкоз бързо изгоряла, че никой не успял да спаси Лоана. Ужасно, Джени! Страшно! Това не бива никога да се повтаря! Срам! Но искам да знаеш, че направих всичко…

Съдията Рейни млъкна насред изречението и се изправи.

— Какво искаш да кажеш, Майло? — попита Джени. — Какво всичко си направил?

— Сега да не говорим, Джени — отвърна той. — По-късно. Най-важното сега е, че дойде време да се погрижа за тебе, нямаш си вече ни къща, ни дом. За нищо не искам да се тревожиш!

Тя вдигна поглед към лицето му и сълзите отново рукнаха по страните й.

— Искрен ли си, Майло? Наистина ли ще се погрижиш за мен?

— Да, Джени — той протегна ръка към нейната. — Доколкото мога. Достатъчно съм чакал. Стига толкова, не беше малко. И ако бях избързал, тази тревога можеше и да не дойде. Но както и да е, по-късно ще ми падне случай и за това да говоря. А сега ставай и тръгвай с мен у дома! Тази нощ при мен ще спиш.

Тя си избърса сълзите и се усмихна.

— Това са най-милите думи, които съм чула в живота си, Майло. Толкова години чаках и се надявах, че тъкмо ти ще поискаш да се грижиш за мен, и ето, наистина този ден настъпи. Твоите думи заличават всяко нещастие и мъка. Чувствам, че най-после на моите изпитания и тревоги им е дошъл краят.

Той й помогна да се изправи и загърна розовото одеяло около раменете й. После се отправиха по Морнингсайд стрийт към дома на съдията Рейни.

— Чакай! — досети се Джени, спря и се обърна назад. — Ами Вийзи Гудуили?

— Какво Вийзи Гудуили?

— Няма ли и той да дойде?

— Изключено!

— Защо?

— Джени — търпеливо почна съдията Рейни, — не ми е в природата, като на тебе, да бъда с широко сърце и широки пръсти в отношенията с хората. Като ти казвам, че искам да се погрижа за тебе, казвам ти го в обикновения, човешки смисъл, в смисъл на брак, а това не предполага трети човек — някакъв си натрапник като Малчо Гудуили. Има толкова много места, дето с радост ще го приемат. Съседите например…

— Но Вийзи се нуждае от особени грижи…

— Аз също, Джени. Стига ми колкото съм чакал, не желая с Малчо Гудуили да си поделям щастието. И да знаеш, държа на това! Ако в такъв случай не искаш да дойдеш с мен у дома…

Джени се притисна о ръката му.

— Не говори тъй, Майло! Помисли, мъжете, според мен, гледат на тия неща по-различно от жените. Но щом не искаш Вийзи в къщата си, поне го наричай с истинското му име! Толкова е грозно, дето всички му казвате тъй.

— Ще го наричам, Джени, както кажеш ще му викам, само искам един път завинаги да стане ясно, че отсега нататък в твоя живот място за него няма. Много време трябваше да мине, додето се реша да ти говоря така, но сега вече мога да ти говоря. — Като погледна Малчо в очите, съдията Рейни повиши глас, та всички да чуят. — Пък Малчо Гудуили, ако не разбере какво искам да кажа, мога и по-ясно да се изразя: нунк про тунк^[1].

Малчо се втурна към съдията Рейни и се помъчи да го ритне в кокалчетата и да го удари в стомаха. Рейни лесно го отстрани с една ръка.

— Не бих живял в една къща с човек, който ме ругае на чужди езици — ядосано рече Малчо. — Върви по дяволите и не се връщай оттам, пършив съдийчо, че и на покер лъжеш!

— Майло, какво толкова му каза, та го раздразни? — попита Джени.

Съдията отново отблъсна Малчо.

— Казах чисто и просто, че сега върша това, което трябваше да извърша по-рано. Не знам как по-ясно може да се каже.

Клара Крокмор се приближи до Малчо.

— Сега ще те заведа у дома, Вийзи, ще ти сготвя превъзходна вечеря — навеждайки се над него, каза тя. — Познавам, сигурно умираш от глад и си капнал след толкова преживелици. Ще идем у дома, ще ми разкажеш кои са ти любимите гозби, та като готвя, по твой вкус да е. И не се стеснявай да си поискаш всичко, каквото ти трябва. Може да не съм най-добрата готвачка в света, но зная как да се отнасям добре с мъжете.

Джени сви раздразнено ръце и се загърна плътно в одеялото.

— Виждаш ли? Знаех си! Знаех, че щом си обърна гърба, тъй ще стане. Не ми трябват очи на гърба, за да видя. Няма жена на белия свят, която да не знае как да прикотка един мъж, щом иска да получи онова, което й трябва — ще му напълни стомаха, ще му направи дрехите, — особено пък такава безсрамна вдовица като Клара Крокмор, тя и минута не ще да изгуби. Какво, че всички щели да я гледат! Като я друса тая мъжка треска, та вече и срам не й остана, заприличала е на съблечена развратница, мята ли се, мята по дюшека! Знаех, с четири очи гледаше да й падне тоя случай. Виждала съм я, като минаваше Вийзи покрай тях, все наднича през прозореца. Какво ти казвах, не вярвай на жива жена, щом я хване мъжката треска! Додето кучето си оближе паничката, тя вече ти го отнела!

— Хайде, Джени настойчиво рече съдията Рейни, хвана я за ръка и я задърпа, — откога стоиш на студа, вече е нощ.

Джени отказа да се помести, додето Малчо и Клара не се скриха от погледа им. После, като мърмореше под нос, направи няколко крачки по улицата и спря.

— Щях да забравя, Майло! Саксиите ми! От пожара това можах да спася.

Тя се върна до бордюра и взе двете саксии, прегърна ги и настигна съдията Рейни. Сега вече поеха към неговия дом.

— Взе ли си любимата саксия? — попита той.

— Не знам. Нямах време да избирам. А сега е тъмно, не се вижда. Благодарна съм, че спасих нещичко от къщата, да ми напомня за нея. Ако не беше се случило това с Лоана…

Замълчаха. Вървяха по стъмнената улица, минаха две пресечки. Покрай тях изфучаваха един по един автомобилите на хората, които се прибираха от пожара. Повечето от жителите на Морнингсайд стрийт бяха вече по домовете си и от стаите и кухните струеше ярка светлина.

Наближаваше седем, когато стигнаха къщата на съдията Рейни. Навлякъл ослепително бял жакет, Сам Моксли бе запалил лампата на верандата и ги чакаше.

— С голяма жалост научих, че къщата ви се запалила и изгоряла, мис Джени — рече Сам, пресрещайки я на стъпалата. — Представям си подир такава история колко ви е тежко. Влезте, нека ние с мистър Майло се грижим за вас. Чувал съм, някои казват, че на всеки веднъж в живота трябвало да му изгори къщата. Мен ако питате, вярно е, хората казват верни неща. Но сега вече всичко остава зад гърба ви и няма да се повтаря в бъдеще.

Влязоха в кабинета, Сам хвърли въглища в камината и изтърси пепелта от решетката.

Джени се изправи пред огъня да се постопли, а съдията Рейни наля две чаши уиски.

— Не ми се вярва да строите нова къща на мястото на изгорялата, нали, мис Джени? — попит Сам, бавно и разточително сгъвайки одеялото й. — Не си струва отново да се блъскате, пари да пестите, нали занапред няма да имате нужда. Като така, мис Джени, искам просто да ви уведомя, че нямам намерение никакви тревоги да ви причинявам, но и аз имам какво да кажа по въпроса. В тия години, откакто работя при мистър Майло, в тази къща нареждания от жена не съм получавал, а сега е твърде късно, остарях тепърва да се уча и на това. Това е то, което исках да ви кажа. Поискате ли нещо, най-добре обърнете се най-напред към мистър Майло, той ще ми обади какво е нужно. Просто не мога на тия години други навици да уча, мис Джени.

— Какво говори той, Майло? — попита Джени. — Защо ги приказва такива?

Съдията Рейни почака Сам да излезе от кабинета, подаде й едната чаша и каза:

— Най-напред пийни една глътка, Джени. Добре ще ти дойде след всичкото вълнение тази вечер.

Надигнаха чашите и седнаха пред камината.

— Джени, имам нещо важно да ти казвам — бавно и спокойно почна той. — Всъщност за две неща трябва да поговорим, но най-напред да ти кажа по-приятното. Открай време все искам да ти го кажа, това де… приятното… но досега все изникваше някаква причина да отлагам и да се въздържам. Но като научих, че ти изгоряла къщата, реших: сега е най-удобният момент.

— Какво е то, Майло?

Съдията Рейни се наведе и посегна към машата в огнището. После разрови горящите въглени върху решетката.

— Преди малко, под формата на увод, споменах, че искам да дойдеш у дома… и да останеш. По телефона съобщих на Сам Моксли какво съм намислил и затуй ги приказва такива. Но ти не се безпокой! Може да не стане веднага, но Сам ще свикне с жена в къщата. — Той върна машата в огнището и косо изгледа Джени. Тя седеше със замъглен поглед и примигваше. — Аз съм самотен човек, Джени — продължи той. — За щастие и ти си самотна. По разум като прецениш, излиза, че ти и аз трябва нещо да направим. Още по-рано възнамерявах да те помоля, но не бях сигурен ще се решиш ли да изоставиш всичките си квартиранти. А сега къща вече нямаш, следователно нямаш извинение да не се преместиш при мен.

— И аз не зная, Майло, точно тъй ли трябва да сторя? — замислено каза тя. — Гордея се, че съм порядъчна, оттеглила се от живота жена, но и аз си нямам семейство, а нали знаеш как говорят хората днес…

— Утре първата ни работа, Джени, е да пресечем хорските клюки. Отиваме в съда и правим необходимите юридически постъпки — тъй и закона ще задоволим, и предписанията на обществото ще спазим.

— Майло… искаш да кажеш… тоест да се оженим?

— Такава е обичайната процедура, Джени. Устните й затрепериха. Сякаш не знаеше — — да плаче ли, да се смее ли от радост.

— Майло, ти си единственият човек в живота ми, който иска наистина да се ожени за мене! Тъй ми се върза езикът, че не зная какво да ти кажа. — В очите й внезапно бликнаха сълзи, а лицето й се усмихна. — Майло, радвам се, че като ми искаш ръката, не говориш на ония, чуждите езици. В известни области и аз имам образование, но от тоя непознат език нищо не разбирам.

Отпуснала глава на облегалото, като че от припадък, Джени затвори очи и дълбоко въздъхна. Скръсти ръце над корема и приповдигна гърдите си, да не й тежат. След това заговори със затворени очи.

— Колко пъти съм чувала да разправят, по-старите жени като мене вече нямали никакви изгледи да се омъжат за достоен човек. В наше време, казват, по-скоро мишка и котка от една паница мляко ще сърбат. Сега ми е тъй объркано, че не мога да разбера — мишка ли съм, котка ли съм.

Когато Джени отвори очи, до стола на съдията Рейни стоеше Сам Моксли.

— Мистър Майло, някакъв човек иска да говор с мис Джени, на вратата е.

— Кой е той?

— Заприлича ми на проповедника Клъф.

— Какво иска?

— Не каза. Искал да се види с мис Джени.

— Кажи му, че с мен ще говори! — рече съдията Рейни. — Отсега нататък с нейните работи аз ще се занимавам.

Сам излезе в антрето и доведе проповедника Клъф в кабинета. Щастливо усмихнат, сякаш освободен от всички грижи и тревоги, проповедникът се ръкува най-напред с Рейни, после и с Джени.

— Нали ми каза, че заминаваш? — посрещна го Джени.

Той широко се усмихна.

— Много неща станаха оттогава, мис Ройстър.

— Какво искаш? — любезно го попита съдията Рейни.

Проповедникът Клъф застана между тях и докато говореше, въртеше глава ту към нея, ту към него.

— Само преди няколко минути имах разговор с някои влиятелни членове на Суровия кръст и те ми казаха, че нямало нужда да си подавам оставката и да напускам града, но при едно условие: ако накарам мис Ройстър евтино да си продаде мястото, нали къщата изгоря. После ще организирам светкавична кампания за събиране на средства, ще платим мястото и ще издигнем пристройката за неделно училище — говореше тъй възбудено, че от време на време спираше да си поеме дъх, обърсваше уста и брада с опакото на ръката си и продължаваше — След всичко случило се и на мен ми е добре, защото няма да има нужда да се отказвам от проповедничеството и в края на краищата ще си остана в града. Като изгоря къщата на мис Ройстър, рекох си — ето, това е божа работа. Колко ще иска тя за мястото? Но да не бъде скъпо — не виждате ли, цялото с в пепелище, тухли, тръби, боклуци…

— Ела утре-други ден в кантората, щом искаш да говорим по работа — прекъсна го съдията Рейни. — Тук не му е мястото, нито сега му е времето.

Рейни хвана проповедника Клъф за ръката и го поведе към вратата. Преди да излязат в антрето, проповедникът протегна шапка.

— Това пък за какво е? — попита Рейни.

— Вече почнах да събирам средства за строежа, та ако искате, с нещо да помогнете. Може и малко да дадете — петдесет-сто долара…

— Сам! — извика съдията Рейни. — Покажи на проповедника Клъф откъде се минава за изхода! Бърза да си отиде.

Рейни се върна, седна пред камината и взе да рови въглените по решетката.

— Майло, ти рече две неща имало да ми казваш. Каза ми приятното. Сега искам другото да чуя.

Той продължаваше да рови въглените, без да я поглежда.

— Много е неприятно да говорим сега, Джени. Да почакаме друг път.

— Ако утре се оженим, искам всичко да зная, Майло, и приятните, и неприятните неща. Сега му е времето да ги кажеш.

Той кимна, но все тъй не смееше да я погледне.

— Страхливец съм, Джени. Беше ме страх да се противопоставя на Дейд Уомак. Уплаших се да не ми навреди на адвокатската практика, на спестовната ми книжка. Дори за живота си се уплаших. А знаех, че тази вечер на залез слънце нещо ще се случи. Сигурен бях, но от страх не посмях да си помисля какво ли ще е, защото знаех — какъвто съм страхливец, нямаше с нищо да попреча.

— Недей хвърля вината само върху себе си, Майло.

— А как иначе, Джени? Нали само тъй бих могъл да запазя и малкото самоуважение, което ми е останало. Тъкмо затова ми трябваш, Джени. В такъв момент да ми помогнеш. Ти си силна. Аз съм слаб. Разбрах го днес, когато видях, че не трепна пред заплахите на Дейд Уомак. Макар че бедното момиче трябваше да плати с живота си, додето си жива, хората ще ти се възхищават, че не се огъна пред Дейд Уомак и расовите му предразсъдъци. Ти постъпи тъй, както никой в града не би намерил смелост да постъпи. Срамувам се, че нямам твоята храброст. — Той спря и дълго мълча. После продължи: — В началото, когато всички сме деца, страхуваме се от тъмнината и крием страха си под завивката, зад майките и бащите си. Като поотраснем, някои почват да се страхуват от самия живот и търсят къде да се укрият от него. А накрая… ето, вземи мен. Когато вече не можеш да намериш скривалище, готов си да измисляш извинения за постъпките си, както правех и аз досега. Ние сме най-страхливи от всички. — Премести се по-близо до Джени и докосна страната й с ръка. — Джени — твърдо и бавно рече той, — щом ти можеш, мога и аз. Изгоряла ти къщата! Колко по-страшни неща има в живота! Едно от тях е да си страхливец. Проумях го тази вечер. Сега ще бъдем заедно, двамата, затуй искам и аз да имам твоята храброст. Ще я имам, ще видиш! Запомни! Първата ми работа е града да обърна, но на всяка цена да изровя сигурни доказателства и в съда да докажа, че има виновен, и то виновен в убийство!