Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (6)

VI

Седнал зад масата си в мотелската канцелария, Стенли Причърд четеше следобедния вестник, когато в алеята кривна лъскав синьобял автомобил и без да намалява, продължи към дъното на двора. Не представляваше кой знае каква необикновена комбинация от цветове — такива коли той бе виждал всяка нощ.

Погледнал бегло навън и предположил, че колата е на някой от туристите, който се връща от ресторанта, Стенли продължи да чете вестника. Минаваше осем, из въздуха се носеше лека мъглица и повечето гости, тъй като щяха рано да стават, вече си бяха легнали. В мотела имаше още незаети стаи, но ставаше късно и той не се надяваше тази вечер и тях да попълни.

Не след много Стенли привърши вестника и го захвърли. Разбра, че прозевките му миришат на легло, стана и доближи прозореца да се разсъни. И както наблюдаваше автомобилите и камионите, летящи по шосето в мъгливата нощ, замисли се за синьобелия автомобил и се помъчи да си спомни кой от гостите тази вечер можеше да има кола с тъкмо тази комбинация на цветовете. Колкото повече се блъсваше, толкова по-ясно му ставаше, че никой не е дошъл именно с такава кола, но въпреки това с положителност знаеше, че не я вижда за пръв път.

Разсънил се от любопитство, той почна да става неспокоен и подозрителен, излезе от канцеларията и тръгна по чакълестата алея. В добре осветения двор виждаше добре всяка кола и ускори крачки да открие тази, която го интересува.

Стенли я намери едва в дъното на двора, синьо-бялата кола бе паркирана колкото бе възможно по-далеч от останалите. Автомобилът му изглеждаше не само познат, той си спомни и номера, защото миналата седмица си го беше записал в мотелския регистър. Убеден, че Бети Уудръф се намира в някоя от стаите (коя обаче, не можеше да предположи), той реши на всяка цена да я открие и незабавно предаде на полицията.

Изтича обратно в канцеларията и моментално телефонира на областния шериф. Обади се заместникът му.

— Тук е Стенли Причърд, собственик на мотел „Приятни часове“. В една от стаите има незарегистрирана жена. Същата, дето идва три пъти миналата седмица. Повече така не може! Настоявам шерифът да дойде час по-скоро, да я арестува и прибере! Нарушава законите, не се регистрира и още не знам какво! Каквото и да е, противозаконно е.

— Казахте, че сте собственикът на заведението, нали, мистър Причърд? — заинтересуван, попита заместникът на шерифа.

— Как да не съм! И управител съм отгоре! В Солисо всеки ме знае. Предайте на шерифа какво съм ви казал …

— Не ви познавам, мистър Причърд, но за вашето заведение съм чувал — прекъсна го заместникът. — Името звучи хубаво. Мотел „Приятни часове“. На шосето за Съмър Глейд, на три мили от Солисо, нали? Думи няма, хубаво име сте му избрали. Колкото пъти мина оттам, почвам да си мисля разни работи. Мой приятел разправяше: преди една седмица прекарал при вас една нощ, чудесно било. Каза, пак щял да дойде.

— Пак ли? — Стенли повиши глас. — Добре де, тъкмо затуй се обаждам на шерифа. Моят мотел е за истински туристи, за пътници, а на тия противозаконни неща, дето стават тук напоследък, аз ще туря край, ще видите!

— Ще подпишете ли оплакването си, мистър Причърд?

— Как няма да го подпиша! Двайсет подписа ще завъртя! А сега кажете на шерифа, че искам да побърза, да арестува тая и да я тикне в затвора!

— Едно не забравяйте, мистър Причърд — след кратка пауза рече заместникът.

— Какво именно?

— Ами че… не е съвсем безопасно да се правят грешки. В наше време сума народ, законни съпрузи, спят по мотелите и никак не им става драго да ги разкарваш. Затуй по-добре проверете, да сме сигурни какво правим! Неоснователният арест е сериозно нещо. За такива работи осъждат на купища пари глоба. Ако искате съвет, по-добре затворете телефона и поразмислете. И по-късно пак дръпнете.

— Няма какво да размишлявам, зная какво правя! — нетърпеливо рече Стенли. — Казал съм, че ще сложа край на тия работи, и никой не може да ме разубеди. Аз държа порядъчен мотел за пътници и всичко ще сторя, за да си остане порядъчен. Плащам си данъците, знам си правата. И ако шерифът с нищо не може да ми помогне, ще поема закона в свои ръце! Ще я пипна тая и…

— Добре, мистър Причърд. В коя стая е тя?

— Не знам в коя — това е работа на шерифа, да я намери! Нали за това му плащат тая тлъста заплата от парите на данъкоплатците! Преди една година гласувах за Клинт Хъфман, да го изберат за шериф, защото обеща да спазва закона, и сега очаквам от него да си изпълни дълга, както се полага според заплатата. Пък, ако не държи и следващия мандат да остане шериф на Индианола…

— Добре, мистър Причърд, добре! — заместникът повиши глас по-силно и от Стенли — Престанете да викате и запазете самообладание! Ще се свържа с шериф Хъфман и ще му докладвам за вашето оплакване. А сега седнете, съберете си ума, че ще дойдат за проверка.

Стенли не успя да каже нищо повече, защото заместникът затвори телефона.

Стенли извади шперца и го пусна в джоба си. Дръпна чекмеджето и погледна автомобилния номер, записан миналата седмица на късче хартия. Беше абсолютно сигурен, че това е същата кола и Бети Уудръф в този момент е някъде из мотела.

Той излезе от канцеларията и нетърпеливо очаквайки пристигането на Клинт Хъфман, тръгна по чакълестата алея. Наблюдаваше през мъглата синьобелия автомобил и мислеше как да задържи Бети Уудръф, да не избяга, преди да е пристигнал шерифът да я арестува. И додето се разхождаше напред-назад, почна да се пита в коя ли стая ще я намерят. Мотелът се състоеше от трийсет стаи, за тази нощ бяха дадени седемнайсет. В този миг той внезапно си припомни, че една от стаите е заета от проповедника Клъф, и се спря като закован. Беше забравил, че проповедникът Клъф също е тук, и сега го обхвана безпокойство. Свещеникът трябваше да дойде в мотела друга вечер, не тъкмо тази; не знаеше — да препоръча ли на проповедника Клъф да напусне, преди да е дошъл шерифът. За Клъф — мислеше Стенли — би било конфузно, ако разбере какво става.

Стенли все още стоеше на алеята и се чудеше какво да предприеме, когато се появи автомобилът на шерифа. Заместникът му, който шофираше, спря насред алеята, препречвайки по този начин единствения изход на двора.

Шерифът Клинт Хъфман излезе от колата и се протегна. Беше едър веселяк, дружелюбен, набит и силен. Макар че сега прослужваше първия си мандат като шериф на областта Индианола, в служба на закона той бе прекарал почти целия си живот — в миналото беше федерален полицай, а по едно време и надзирател в затвора. Заемащ вече политическа служба, обземаше го страшна ленивост, когато трябваше да се заеме с криминален случай и когато можеше, избягваше арестите, тъй като му се щеше да спечели за приятели всички, които ще гласуват в следващите избори.

— Е, Стенли, как те сварвам в тази чудна вечер?

— Поздрави Клинт, подавайки ръка. — Изглеждаш ми в цветущо здраве. Вярвам, жена ти също е добре със здравето. — Стенли не можа да отвърне, защото Клинт отново заговори. — Бях в пожарната команда и да знаеш от какъв славен покер се отказах, за да дойда тук! Но трябва да ти е ясно, Стенли, че го сторих с радост, като разбрах кой ме вика. Два пъти поред блъфирах съдията Рейни и бих Малчо Гудуили на честна игра. И ако тая дреболия в твоя неповторим мотел не отнеме много време, ще се върна в пожарната, преди да са свършили играта. Кажи сега, Стенли, какво става тук? Искрено се надявам, че няма нищо сериозно.

— В една от стаите има жена, искам да я арестуваш и затвориш. Напоследък стават едни работи… но аз ще им туря край. Казва се Бети Уудръф. Живее при Джени Ройстър на Морнингсайд стрийт, до църквата на Суровия кръст. Миналата година учителстваше в Солисо, но сега с какво се занимава, дявол знае. Не знам дали ме разбираш. Миналата седмица ми се домъкна три пъти, поне толкоз пъти я видях, пък кой знае дали не е идвала и повече…

Клинт заклати бавно глава и на лицето му се изписа истинска печал.

— Какво има? — попита го Стенли. — Защо клатиш глава?

Клинт килна шапка назад, без да откъсва от Стенли печалния си поглед.

— Ще ти кажа нещо, Стенли. Щом настояваш, ще се видя принуден да я задържа — нали клетва съм дал да спазвам закона в кръга на човешките възможности. Но трябва да знаеш, че според моето искрено мнение не бива да правим това, за което говориш.

— Защо?

— Ще ти отговоря по мъжки, Стенли. С такива работи човек не печели, нови приятели, по-скоро губи тия, които вече е спечелил. С въпросната млада дама и аз се познавам, само че от разстояние. И, както знаеш, момичето си го бива. А на никого няма да му стане драго, че са разкарвали едно хубаво момиче по затворите, че грубо са го третирали само защото се е държало тъй, както му повелява природата. Защо да не я оставим на мира, Стенли? Мъж на място тъй би постъпил. Доколкото съм чувал, неприятности никому не е причинила. Направим ли каквото си наумил, бъди сигурен, против тебе ще се надигнат един куп мъже от Солисо.

— Това няма нищо общо с нашата работа. Тя е тук и нарушава закона.

— А ти кой закон имаш предвид? — попита Клинт.

— Не го зная точно кой, важното е, че го нарушава.

— Слушай, Стенли, млъкни и размисли: на тоя свят половината от хората са жени и ти всъщност нищо, нищичко няма да докажеш, ако почнеш между тях да търсиш една само защото е била жена. Това ти е ясно, нали?

— Но аз мога да докажа, че тя не е свястна жена.

— А нима можеш да докажеш коя е свястна?

— Това е друго.

— Добре де, какви са ти доказателствата?

— Тя е в една от стаите, какво повече?

— Дявол да го вземе, жени има и в другите стаи — изруга Клинт. — Това, че някоя си е платила два долара, съвсем не означава, че върши нещо по-различно. Хайде да бъдем разумни, Стенли. Толкоз време сме приятели, аз съм ти благодарен, че гласува за мене, и жена ти гласува, и затуй ще бъда прям. Знаеш, че не съм от тия, дето гледат на една страна, а плюят на друга. Послушай ми съвета…

— Никой не е в състояние да ме убеди, че съм на крив път — раздразнено рече Стенли. — Аз съм човек верующ, енориаш на Суровия кръст. Аз също плюя, накъдето гледам. И не съм те викал да спорим. Искам да я арестуваш.

Клинт нахлупи шапка над челото си.

— Значи не се шегуваш?

— Ни най-малко.

— Дадено бе — насила рече Клинт. — Дадено! — Той повика с ръка заместника си, който стоеше до колата.

— Хайде, Джо, да почваме.

Тръгнаха в мъглата по алеята и токовете им заскърцаха в едрия пясък.

— В коя стая е младата дама? — безразлично попита Клинт.

— Отде да зная — каза Стенли. — Тази вечер имам дванайсет незаети и осемнайсет заети.

— Мен, ако питаш, тази вечер всичките стаи трябваше да бъдат празни, проклетнико — измърмори Клинт, подритвайки чакъла.

Похлопаха на първата врата. Тя се отвори и на прага застана мъж с лъскаво голо теме. Попита ги какво искат.

— Сам ли сте? — заинтересува се Клинт.

— Не — троснато отвърна оня. — Защо?

— Кой е с вас?

— Жена ми. Какво толкова?

Клинт се извърна и погледна Стенли.

— Тази ли е?

Стенли приближи вратата и съгледа една възрастна жена, която наблюдаваше телевизията.

— Не — каза той и бързо отстъпи назад.

— Какви са тия работи? — попита човекът.

— Страшно съжалявам, че ви обезпокоихме — с извинение добави Стенли, продължавайки да отстъпва. — Грешка. За пръв и последен път!

— А как тъй ви се случва за първи път? — настоя плешивият, вече раздразнен. — Преча ли ви аз, като седнете да гледате телевизия? И отде накъде тия интимни въпроси? Че аз да не съм ви платил да ме смущавате? И кои, по дяволите, сте вие?

— Стана отвратителна грешка — каза Стенли, — но ви обещавам, че няма да се повтаря. Гледайте си работата.

Отдалечиха се от първата врата, приближиха втората. Заместникът почука няколко пъти и едва тогава тя се открехна.

— Какво обичате? — попита с отварянето един едър мъжага по фланелка.

— Кой е с вас? — рече Клинт.

— А вие кои сте, дяволите да ви вземат? — попита едрогърдият, разтвори поривисто вратата и ги изгледа. — Какво ви е прихванало да си пъхате носа тук-там?

Клинт измъкна от джоба си шерифската значка и му я показа на длан. Мъжагата се наведе и я разгледа отблизо.

— Какви са тия работи? — каза той.

— Тази там жена ли ви е? — попита Клинт.

— Да, жена ми е, какво от туй?

Като се подигна на пръсти, Стенли надникна през рамото на човека и видя на леглото да седи тъмнокосо момиче, дръпнало чаршафа до брадата си. Изглеждаше на около осемнайсет години и видимо бе уплашено от разпита. Отстъпвайки, Стенли сръга Клинт с лакът и поклати глава.

— Не ми изглежда на женена, на всичко отгоре пък за тоя, ама не е тая, която търсим — пошушна той на Клинт. — Да вървим по-нататък.

— Хич не ми е приятно, дето дигаме гражданите — каза Клинт, упътвайки се към следващата врата. — Първо на първо законната процедура не е такава. Ако някой ми поиска заповедта за претърсване, ще се почувствувам като последния глупак. Джо, ти и Стенли вървете напред и отваряйте вратите, пък аз ще вървя подире ви!

Като стигнаха номер 24, Стенли избърза нататък, без да похлопа, и се отправи към съседната врата. Клинт го настигна и го хвана за ръката.

— Момент — рече той, — минутка само! Защо не проверихме в тази стая?

— Защото няма никакъв смисъл — отвърна Стенли, мъчейки се да отскубне ръка и да продължи.

— Защо да няма смисъл, Стенли?

— Защото вътре е проповедникът Клъф.

— Какво търси тук проповедникът Клъф?

— Абе и аз не го знам — рече Стенли и отново се опита да приближи другата врата. — Наумил си нещо. Разправяше, искал да опознае живота в един мотел и аз му дадох тази стая без пари. Сигурно вече е заспал, няма защо да го безпокоим. И освен това как да му обясним с какво сме се заловили?

— Джо, отвори тая врата — заповяда Клинт на заместника си. — Щом Стенли е поискал претърсване, ще го направим, както му е редът. Отвори стая 24 Джо!

— Почакай, Клинт — примоли се Стенли. Недей, моля те, недей! Ще разтревожим проповедника Клъф. Човекът за пръв път спи в мотел и не е свикнал на тия работи. Такива са всички свещеници, знаеш. Клинт избута Стенли с лакът.

— Хайде, Джо, отваряй, както ти казах! Заместникът потропа, но отговор не дойде. Потропа втори път, по-силно — и този път никой не се обади. Тогава заместникът поиска от Стенли шперца. Стенли се възпротиви, но накрая го даде.

Когато вратата бе отключена и отворена, съзряха проповедника Клъф, който напразно се мъчеше да се скрие зад тънките завеси на прозореца. Съсредоточена и невъзмутима, Бети Уудръф седеше на широкото легло, обхванала колене, подпряла на тях брада, и ги гледаше иззад тъмните рамки на очилата си.

— Тук има ужасна грешка — възбудено извика Стенли. — Затворете вратата, не гледайте! Затворете вратата!

Джо подпря вратата с крак и попречи на Стенли да я затвори. Тогава Стенли се обърна и понечи да издърпа Клинт от стаята.

— Махай се, Клинт примоли се той. — Не гледай!

— Не ме докосвай! — грубо заповяда Клинт и тласна Стенли встрани. — Аз шериф ли съм, или какво? Не можеш тъй да ме разиграваш.

— Но не виждаш ли, че с нея е проповедникът Клъф? — запротестира Стенли. — Не можеш да го арестуваш, той е проповедник, проповедникът Клъф.

— Млъкни и ме остави на мира, аз ще говоря — каза Клинт. — Нали искаше арест, нали беше съгласен да подпишеш оплакването?

— Но то излезе друго. Не знаех…

— Разправях ли ти аз да се вслушаш в разума? Не ти ли казвах, че не бива да правим това, а? Ама ти, нали си твърдоглав… Ето ти сега! Проповедника Клъф няма да арестувам, но ще го призова в съда като свидетел.

— И там ще му задават най-различни неудобни въпроси — знаеш какви въпроси задават адвокатите. И той, ще-не ще, ще трябва да каже истината, нали е свещеник. И всички в Солисо ще разберат, че са били двамата в моя мотел.

— Ще разберат, я! — кимна Клинт. — Никога в живота си не си казвал по-верни неща.

— Момент, почакай — обади се Стенли, — ще повикам адвокат, имам законното право. Сега ще звънна.

— Звънни, но по-бързо! Ще си позволя още малко да почакам.

Стенли хукна към предната част на мотела.

— Пази ги тия да не излизат от стаята — нареди Клинт на Джо, — че искам да видя каква ще я свърши Стенли.

Когато Клинт стигна канцеларията, Стенли бе вече завъртял номера. Почака известно време, но никой не му отговори.

— Все така ще стане — оплака се Стенли и лицето му безпомощно хлътна. — Като имаш нужда от адвокат, никога не можеш да го откриеш.

— Щом искаш съвет по законите, по-добре позвъни на съдията Майло Рейни — каза Клинт. — Веднага ще ти разясни положението. Знаеш ли къде да го търсиш? Обади се на пожарната команда. Покерът още продължава.

Стенли се поколеба миг-два, но като се сети за проповедника Клъф, грабна слушалката, завъртя номера на пожарната команда и поиска да извикат съдията Рейни. След малко съдията Рейни се обади.

— Тук е Стенли Причърд, от мотела „Приятни часове“ на шосето за Съмър Глейд — развълнувано почна той. — Искам да ви помоля за правен съвет.

— А кога ще ми платите хонорара, Стенли?

— Колко ще ми искате?

— Двайсет и пет долара.

— Толкоз пари за две думи?

— А колко според тебе, Стенли, трябва да бъде един хонорар?

— Да речем пет, най-много десет долара.

— Ако в тия времена на смут и нещастие разумният правен съвет за теб струва само толкова, Стенли, ще ти дам тогава безплатен съвет: намери си някой загубен адвокат, дето с радост ще ти приеме пикливите пари срещу глупостите, които заслужаваш.

— Добре тогава — побърза да обещае Стенли, — ще ви дам двайсет и пет долара, съдия. Утре сутрин ще ги имате.

— В брой, Стенли, в брой.

— Добре, добре, в брой. Утре сутрин първата ми работа…

— Кажи сега, каква ти е болката, Стенли? Струваш ми се малко развълнуван.

— При мен в мотела е шерифът Хъфман, помолих го да арестува Бети Уудръф и да я откара в затвора. А той казва, че в такъв случай проповедникът Клъф трябвало да се яви в съда като свидетел. Аз пък не искам да намесваме проповедника в такъв грозен скандал…

— По-бавно, Стенли, не те разбирам. Кой трябвало да бъде свидетел?

— Проповедникът Клъф.

— Че какво търси проповедникът Клъф при тебе с Бети Уудръф? — попита съдията Рейни.

— Абе, тя е дълга и широка, как да ви обясня, всичко се обърка. Знаех, че проповедникът е в стая 24, но отде да знам, че и тя е при него? Повиках Клинт Хъфман да я арестува, но не предполагах, че проповедникът Клъф… Станаха едни работи…

— А ти сега какво искаш, Стенли?

— Искам Клинт Хъфман да арестува Бети Уудръф и да я натика в затвора, но хич не ми се ще и проповедникът да се мъкне по съдилища. Какво ще му стане с репутацията, ако…

— Добре де, Стенли, кое най-много ти се иска? Помисли и ми кажи.

— Да я арестуват, а него да оставят.

— Добре, Стенли — спокойно отсече съдията Рейни, — разбирам, ти си в състояние на пълно умствено объркване. Затуй ще ти дам и съвет. Нали вече обеща утре сутрин да ми платиш двайсет и пет долара в брой, значи заслужаваш моя съвет.

— А какъв е той? — нетърпеливо попита Стенли.

— Изтегли оплакването срещу Бети Уудръф.

— Никога! — извика Стенли.

— Дори след като си се отнесъл към мировия съдия, дал си съгласие да му платиш хонорар за консултацията и си получил разумен правен съвет?

— Да, господине! Няма да се откажа.

— Отлично, Стенли, всичко ми е ясно. Утре сутрин отивам в съда и обвинявам проповедника Клъф, че е примамил Бети Уудръф в една от мотелските стаи с очевидно користна цел. После ти пращам призовка да се явиш в съда, тъй като ще се наложи мотелът „Приятни часове“ да бъде затворен и запечатан заради своето нездраво влияние сред обществото. Срещу теб допълнително ще бъде отправено обвинение, че поддържаш заведение с лошо име. Освен туй утре сутринта очаквам да получа твоите двайсет и пет долара. С това, мисля, изчерпваме въпроса. Нещо да попиташ, Стенли?

— Момент така, мистър Рейни! — Стенли извиси глас. — Само това не правете! Не бъркайте! Утре сутринта ви донасям парите.

— А Бети Уудръф, Стенли?

Стенли хвърли поглед към Клинт Хъфман. Сякаш у дома си, без да показва никаква тревога, Клинт се беше вдълбочил в някаква шосейна карта. Показалецът му бавно се местеше по разтворената хартия, проследявайки едно от най-живописните шосета за Флорида.

— Мистър Рейни… Не държа да я арестуват.

— Ти вече промени решението си?

— Да — с отпаднал глас рече Стенли, — промених си решението. Нищо не искам. Да си остане всичко, както е било. И на шерифа ще кажа. Не обичам неприятностите.

— Какво мисли Клинт Хъфман по този въпрос? — попита съдията Рейни. — Може би смята, че е длъжен да постъпи съгласно твоето първоначално оплакване?

— Вземи — Стенли подаде слушалката на Клинт. — Говори с него. И му кажи, че никакво оплакване не искам да правя.

Без да бърза, Клинт грижливо сгъна шосейната карта, остави я на масата и едва тогава пое телефона от Стенли.

— Какво става, съдия? — попита той.

— Ще се върнеш ли да продължим играта, дяволите да те вземат? Измъкна ми три долара и държа да си ги върна. Хайде, Клинт, побързай! Наближава часът ми за вечеря, трябва да се прибирам в къщи.

— След десет минути съм при вас — каза Клинт и затвори телефона. После излезе бързо от стаята, без дори да дочака Стенли. Упъти се към номер 24, влезе и кимна на Бети Уудръф.

— Скоро в къщи, госпожице — усмихна се той. — Късно е вече! В тоя час хубавите момичета не се разхождат сами.