Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (13)

XIII

Минаваше четири следобед, когато Дейд Уомак излезе от регистратурата на изградената от червени тухли съдебна палата с препречена отпред колонада и се отправи по диагоналната алея през затревения площад. Оттам бавно закрачи към бара на Хари, който се намираше на източния край. Дори в този час все още горещо и влажно, набъбналият сив облак все тъй висеше над околността и Дейд бе свалил палтото си, сега преметнато на ръката му. По улиците почти не се срещаха хора, но Дейд беше тъй дълбоко потънал в мисли, че не спря да поздрави и малцината, които срещна.

Както винаги предпазлив и предвидлив в подобни случаи, Дейд изгуби доста време предварително да проучи всички правни положения, свързани с един имот, който възнамеряваше да закупи.

Тази сутрин бе решил да внесе първата вноска от пет хиляди долара за една сграда в негърския квартал, на отвъдната страна на Пийчтри стрийт и отсега се радваше на перспективите. Собственикът на постройката в последно време бе претърпял няколко големи загуби в бизнеса и притиснат от банката да плаща, бе дошъл при Дейд Уомак за пари, та по-скоро да изплати задълженията си. Сградата беше двуетажна, разположена на оживено кръстовище, и не беше по-стара от пет години. Горният етаж се разделяше на шест двустайни апартамента, които бяха до един дадени под наем, а в приземния етаж преуспяваха ресторант, игрална зала, бръснарница и една бакалница.

Когато станеше собственик на този ценен имот, в което бе сигурен — до това щеше да се стигне или поради неплащане на задълженията, или по друг някакъв път, — след две-три години Дейд щеше да притежава вече целия жилищен блок. И сега негова собственост беше почти половината негърски квартал на Солисо, а това му осигуряваше близо половината жилищни и търговски наеми, плащани от двехилядното негърско население, обитаващо отвъдната страна на Пийчтри стрийт. Беше казал веднъж, че най-великата му цел в живота е да получава наем и от последния негър в Солисо. Засега бе успял да им попречи и негрите не живееха никъде другаде в града, а тъкмо в този квартал.

Вътре освен Хари Хокеи, собственика и съдържателя на бара, Дейд свари още неколцина мъже; пиеха бира. Дейд захвърли палтото си на един стол.

— Здравей, Хари! — екна гръмливият глас на Дейд и в същото време по бара се плъзнаха няколко монети. — Не се усуквай, ами давай да си гледаме работата! — Той свали шапката и я метна встрани. — Здравейте, Джордж, Бил, Джо, Фред! — Като присви очи, Дейд се вгледа в човека, седнал на другия край на бара. — Кой е тоя, дето се е скрил там? Да не съм пропуснал някоя важна персона? Или е някое селянче от Съмър Глейд или от Пиуи Крийк, тия забравени от господа места?

— Това съм аз, Хюстън Брузли — обади се човекът. — Здрасти, Дейд! Как си?

— Добре, добре, по-добре не съм бил, Хюстън — отвърна Дейд с понижен глас. — Как е госпожата?

— Добре си е, Дейд.

— Чудесно, чудесно, колко се радвам, Хюстън — той се наведе над бара и кимна на Хари Хокеи. — Извади от задната стаичка едно шише от моето, царевичното, и налей на тия прекрасни джентълмени по една мъжка глътка! Не мога да понасям свестни хора като тях без здрава напитка в ръка. Срамота! Я ги виж, насядали и преглъщат тая карамелена вода от лимонадените шишета! Ако ще и методисти, ако ще и баптисти да са! Съвестта няма да ми позволи аз да пия уиски, а те да изливат в канала тая бира!

— Този път, Дейд, ще трябва да налеем уискито в бирени чаши — извини се Хари. — Не ми е много по вкуса, но вярвам, че няма да имаш нищо против. Работата е, че от няколко дни, както ми казаха, из града душел някакъв агент на Комисията по алкохолните напитки. Не мога да рискувам да ми отнемат разрешителното. Нали ги знаеш как пипат от Алкохолната? Щем открият заведение, в което на бара не сервират само бира и вино, моментално ти дигат разрешителното.

— По дяволите, Хари! Да ми разливаш уискито в бирени чаши! Имаш ли ум в главата?

— Зная, твое си е уискито, Дейд, приятно ми е да ти го съхранявам и винаги да ти е под ръка, ама не смея да се навирам в очите на Алкохолната. Хванат ли ме с уиски на бара, може и да не си видя повече разрешителното. Все се моля да доживея деня, когато разумната част от хората ще гласуват за възстановяването на продажбата на уиски не само по масите, ами и на крак, и да затворят тия държавни магазини с готовите опаковки. Каквото съседа ти, това и ти! Знам ги аз, това са ония, набожните, дето гласуват за въздържание, а се наливат…

— Известна ми е цялата ти печална история, Хари. Говориш като презвитерианец — каза Дейд и махна с ръка. — Щом си толкова бъзлив, наливай уискито в бирени чаши! Все е по-добре, отколкото да го сложиш в лимонадените бутилки, че да го смучем като бебета от биберон. — Дейд се извърна и намигна на мъжете. — Не е ли жалко, че има толкова невежи хора? Ако Хари си имаше един добър адвокат, нямаше да се тревожи за подобни дреболии. Добрият адвокат ще държи Хари по-далече от затвора, а кръчмата — по всяко време отворена. Но както изглежда, има хора, които никога нищо няма да проумеят. Така ли е, Джо?

— Кой е адвокатът на Хари? — попита Джо и наведе глава, защото в този миг Хари замахна към него с парцала, с който бършеше масите.

— Адвокатът на Хари? — на висок глас каза Дейд, та всички да чуят. — Мислех, че целият град знае. Това е, разбира се, съдията Майло Рейни той се наведе напред и многозначително поклати глава. — И знаете ли защо?

— Защо, Дейд? — попита някой.

— Може би не трябва да ви казвам. Неудобно е в присъствието на Хари…

— Кажи, Дейд — настоя Джо. — На мен не ми е неудобно. Бил съм нощен пазач в спалнята на сестрите от болницата.

— Щом мислите, че е удобно, ще ви кажа. Защото Хари се отплаща за юридическите услуги на Майло чрез мулатките, които е насъбрал в другия край на града. Хари знае, че на мен по този начин не може да се отплаща, тъй като аз сам си ги избирам, не съм останал да ми ги пращат.

Хари хлътна в задната стаичка и донесе бутилка от уискито на Дейд. Наля няколко бирени чаши и ги нареди върху бара.

— Чух, че си набелязал нова, а, Дейд? — рече Хари и избърса бара. — Разправят, в града току-що пристигнала някаква страшна красавица.

— Прав си, Хари, но не съвсем — каза Дейд. — Още не съм я видял тая, за която говориш, но вече ми казаха за нея и нямам търпение — той надигна бирената чаша и сръбна. — Подробности за нея ще науча след малко. Вече наредих да ми я пратят в кантората, да побъбрим насаме. Винаги съм обичал да се запознавам с новите хора в града.

— И аз това съм чувал за Дейд Уомак — подметна някой. — Бил от тия, които веднага се сприятеляват.

— Сприятелявам се на часа, само да не ме настъпи някой! Всички да си го имате предвид! Додето не свърша работата, да не съм чул, че някой се е занасял с нея!

Дейд огледа присъстващите един по един, но всички мълчаха. Като сръбна още малко уиски, той се изправи и погледна часовника на стената.

— Като е такова облачно, кой ще ми каже в колко часа залязва слънцето? — попита той, без да откъсва очи от циферблата. — Все тъй ще стане, че поискам ли да узная нещо толкова просто, никой не може да забележи слънцето.

— Дейд, ако искаш, мога да прескоча до в къщи и да видя в колко часа ще си легнат кокошките — подхвърли някой от мъжете. — Най-много това мога да ти кажа.

— Жена ми има един алманах, в който пише точно — каза друг. — Но отида ли си да погледна, вече няма да ме пусне да изляза. Чак утре.

Дейд се обърна и погледна Хари Хокеи.

— Хари, ти си длъжен да знаеш нещо тъй просто!

— Длъжен съм, ама не зная. Мога да проверя. Някъде в днешния вестник пишеше. Всеки ден пишат кога изгрява и кога залязва — и разлисти страниците на вестника. — Ето, пет и трийсет и пет — додаде Хари след миг. — Ето ти точният час, Дейд. На днешна дата, в пет и трийсет и пет.

— Чудесно, Хари, чудесно — каза Дейд. — Хайде налей на всички по още едно, този път двойно! И за себе си! Ама и ти ще пиеш от бирена чаша!

И докато Хари Хокеи наливаше уиски, Дейд се наведе към Джордж Съдард и обгърна рамото му с ръка.

— Джордж, сега е четири и половина — зашепна той. — След петнайсет минути ела в кантората ми. Значи пет без петнайсет, но точно! Не влизай откъм улицата през главния вход, а мини по задните стълби, никой да не те види. И доведи Хюстън Брузли. Само ти и той, никой друг! Искам да си поговорим. Важно е. Не закъснявайте!

Джордж кимна.

— И никому не казвай освен на Хюстън. Нещо съм намислил. Ясно?

Джордж разпалено завъртя глава.

Като изпиха остатъка в бутилката, Дейд си грабна шапката и палтото и безмълвно напусна бара. Изтича до вратата на съседната двуетажна постройка, влезе и хукна през две стъпала към кантората си на горния етаж.

Младшият адвокат Хауърд Нюхаузър, помощник на Дейд, стоеше до прозореца и рееше поглед по площада пред съда. Щом Дейд отвори вратата, той се обърна. Хауърд беше сериозно момче на двайсет и седем години, беше завършил юридическия факултет и миналата година си взе държавните изпити. Имаше тъмна коса и красиво лице с приветлива усмивка, притежаваше приятни обноски и беше още ерген.

— Нещо ново? — попита Дейд, прекосявайки стаята.

— Нищо, Дейд — тутакси отвърна Хауърд.

— Някой да ме е търсил?

— Никой, Дейд.

— А мулатката? Хауърд поклати глава.

— По телефона?

— Не.

— Искаш да кажеш, че Майло Рейни не се е обаждал?

— Не се е обаждал, Дейд.

— И таз хубава! Да му се не види — какво си мисли той, за какъв се има? За това време хората свършват всякаква работа, а той! — Дейд подритна кошчето за отпадъци. — Само да смее да ме заблуждава!

Седна и хвърли поглед към книжата с документите, разхвърлени безредно върху писалището му. После ги обърна и ги блъсна с ръка.

— Хауърд, след няколко минути очаквам да ме потърсят — каза той, без да вдигне глава. — Поръчах на Джордж Съдард и Хюстън Брузли да бъдат тук в пет без петнайсет. И освен това разбрах в колко часа залязва слънцето.

Хауърд седна от другата страна на писалището и почна да върти в пръстите си няколко кламера, като им придаваше чудати форми.

— Какво става с теб? — смръщено попита Дейд и вдигна очи. — Защо си се окумил тъй?

Хауърд придръпна стола си още по-близо до писалището и се наведе напред.

— Дейд, не ти одобрявам идеята — бавно и замислено каза той. Никога не беше изглеждал тъй сериозен и развълнуван. — Опасно е. Дейд. Не се шегувам. Ще сбъркаш. По-добре недей!

Дейд грабна сноп съдебни документи и с все сила ги удари върху масата. После се облегна на стола и подпря крака на едно от извадените чекмеджета. Пое дълбоко дъх, сключи ръце зад тила си и се вгледа в Хауърд с пронизващ поглед. Сивосините му очи не трепваха.

— Я повтори! — хрипливо рече той. — Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— Не се шегувам, Дейд — Хауърд беше твърд и не искаше да се огъне. — Опасно е. Има други, по-разумни начини. Сам знаеш. Щом чувстваш, че трябва да се направи нещо, направи нещо друго. Каквото си намислил, е чисто самоубийство. Ще те съсипе.

— Какви глупости дърдориш мога ли да знам? — каза Дейд, ритна чекмеджето и се изпъна на стола. — Така ли ви учат да говорите в университета?

— Може да ти се вижда глупаво, Дейд, но аз мисля, че е далеч по-умно, отколкото да рискуваш. Вярно, не върви да ти говоря тъй, защото съм младши адвокат, ти имаш много по-голям опит от моя, но не мога да мълча. Искам да живея в Солисо и да си практикувам професията още години занапред, затова не мога да си представя, че ще стане, както си намислил. Хората ще кажат, че и аз съм замесен, защото всички знаят, че съм ти помощник. Не искам да имам нищо общо с тия неща и ако можех, щях да ги предотвратя. Рано или късно някой ще си отвори устата и тогава всички ще разберат, че ти си бил на дъното. Винаги се намира някой, който да си отвори устата. Знаеш. А от това полза няма. Откажи се, Дейд! Има други начини.

— Слушай, Хауърд Нюхаузър, дяволите да те вземат, като не ти харесва, подай си оставката и повече да не съм те видял в тая кантора!

— Ако постъпиш, както се заканваше, ще си я подам — рече Хауърд. — Ще трябва, Дейд.

Дейд дълго мълча и се взира в Хауърд. Запали цигара и подхвърли клечката към пепелника.

— Виж к’во, синко — най-сетне рече той и широка усмивка заля руменото му лице, — чуй какво ще ти кажа. Не ти се сърдя. Известно ми е как говорят младите хора и затуй от твоите думи не се засягам. На тази възраст човек има, както ние казваме, възвишени идеали и си въобразява, че трябва да ги подкрепя с нахакан език и също като гимназистите речи да държи и за оставка да намеква. С течение на времето ще почнеш по-философски да разсъждаваш, по-разумен ще станеш и постепенно ще се научиш да цениш практическата страна на живота както всички останали — Дейд се наведе към Хауърд. — Ти си каза думата, сега е мой ред да ти кажа нещо за твое добро. В този град съм живял доста по-дълго от тебе и вече добре зная как да го управлявам. Нали все трябва някой да управлява градовете! А този град си е мой и го управлявам, както си искам. Ето защо от никого не се боя. Това е пък моята дума. От никого!

Хауърд захвърли разкривените кламери в кошчето.

— Чу ли какво ти казах, синко?

— Чух.

— Е?

Хауърд мълчеше.

— Чудесно, синко, чудесно — хилеше се Дейд. — Хайде сега, стига си мислил за оставка! Докато си при мене, пред теб се открива прекрасно бъдеще. Само за няколко години ще те направя богаташ. Дори мога да ти обещая. Уверен съм. При това нямам предвид да си губиш времето по адвокатски кантори с разни клиенти, които плащат по пет долара. Това е работа за неспособните. Имам предвид много пари, големи пари. Вече съм разработил план за недвижимите имоти оттатък Пийчтри стрийт и от тях почнаха да капят дивиденти, големи дивиденти. Преди много време си поставих за задача да натикам всички негри в тоя квартал и така да ги притисна, че и на инч да не могат да припарят ни насам, ни натам, без да ми платят за това суха пара. Закупих всички имоти наоколо — веднъж за неплатени данъци, друг път на ликвидационни разпродажби — и сега лека-полека купувам и вътре в квартала. Като ги държа по този начин натъпкани, тук стисна, там стисна и малко по малко повишавам наемите. Скоро в града няма да остане чернокож, който да не ми плаща наем, какъвто си поискам. Сега нали разбираш защо имам нужда от едно умно и способно момче като тебе? Да ми помага — Дейд замълча, но Хауърд продължаваше да стиска уста. — Хайде, синко, да се върнем оттам, отдето почнахме. Няма да позволя в града да пристигне мулат, да се представя за бял и да наема стая в центъра! Един като пуснеш, току-виж и на другите им хрумнали подобни идеи. Ела тогава да гледаш! Моят план отива по дяволите! Затова на всички съм казал днес до залез слънце оная мулатка при Джени Ройстър да я няма! Майло Рейни и Джени Ройстър си знаят. Всички съм предупредил.

— Не съм сигурен дали си прав, като я мислиш за негърка — каза Хауърд. — Според мен е полуиндианка. Днес я срещнах на улицата.

— Глупости! — Дейд повиши глас. — Важното е, че е мулатка и се прави на бяла. Мен това ме ядосва! Нали не е чистокръвна бяла? Не е! Поли негърка или полуиндианка — все едно! Сега ще се пазарим ли? Каква е разликата? Никаква! Цветът си е цвят, какъвто и да го наричаш.

— Дейд, съдебните власти са разпоредили…

— Да вървят по дяволите разпоредбите на тия смахнати съдебни власти! — Дейд се изправи и се облегна с две ръце на писалището. — В Солисо и в Индианола разпоредбите си ги измислям аз! — Като се изпъна и закиска, той протегна към Хауърд правия си показалец. — Вземи, че набий жена си — съдебните власти са разпоредили, че в едни щати това се смята престъпление, в други лошо поведение, а някъде пък е направо чисто и просто побой. Да не искаш да кажеш, че след като има такова свято разпореждане, мъжете вече не бият жените си? Нищо подобно. Кажи ми истината, синко. Можеш ли под клетва да потвърдиш, че не познаваш човек, който не е налагал жена си в миналото, не го прави сега и няма да я бие в бъдеще? Не! И закълнеш ли се, лъжлива ще ти бъде клетвата и ти сам знаеш това.

— Дейд, не мога да споря на подобна основа.

— Добре. Значи въпросът е решен. Значи по това, което съм намислил да направя, разногласия между нас няма.

— Но аз все пак мисля…

Дейд отиде до другия край на писалището и се върна.

— Слушай, синко. Кажи ми нещо. И помни, искам откровен отговор. Отде знаеш толкова много неща за тази мулатка и защо се обявяваш в нейна защита?

— Само веднъж съм я видял — отвърна Хауърд. — Срещнах я на улицата днес по обед.

— Това било, значи! Зърнал си я и ти е харесала, така ли? Като се беше разпенил преди малко, и аз същото си помислих. Страх те е да не я изгоня от града, кажи си. Ще ти се да остане, та да я погнеш по алеите, а?

Хауърд скромно се усмихна.

— Това е нещо съвсем друго, Дейд.

— Не се безпокой, синко — каза Дейд, приближи го и го тупна по гърба. — Мислех си най-напред аз да я спипам, ама виждам, че си ме изпреварил. Както и да е, тя и без това ще се премести оттатък Пийчтри стрийт. Там ще можеш да си я гониш, колкото щеш, и много по-добре, отколкото тук.

На вратата се похлопа и в кантората влязоха Джордж Съдард и Хюстън Брузли. Още не бяха си отворили устата и телефонът зазвъня.

Дейд посочи вратата към съседната стая.

— Хауърд, заведи ги там и им кажи да почакат, докато говоря по телефона. И затвори вратата!

Телефонът продължаваше да звъни, но Дейд ги изчака да излязат и тримата и затвори вратата. После седна на писалището и вдигна слушалката.

— Говори Дейд Уомак — високо каза той.

— Здравей, Дейд. Обажда се Майло Рейни. Как си?

— Чудесно, Майло, чудесно По-добре не съм бил. А ти?

— Както винаги, Дейд. Обаждам ти се…

— Време беше! — отсече Дейд. — Цял следобед чакам да се обадиш. Трябваше по-рано да звъннеш. И освен това мулатката изобщо не се е вестявала в моята кантора. И нея чакам.

— Дейд, направих, каквото можах, но по никакъв начин не успях да убедя Джени Ройстър. Не ще и да чуе какво й приказвам. Снощи беше при мен два часа, днес говорих с нея по телефона… Предадох й твоите думи, но се опъва. Същото стана и като й казах да ти прати момичето в кантората.

— Майло, ти не можеш ли да влияеш на своите клиенти?

— Как не се мъчих, Дейд, не ще и толкоз! Запъна се като магаре на мост. Нали знаеш, има ги такива жени. Като си решат, оглушават, приказвай, ако си нямаш работа, все едно, че на кол от стобора говориш.

— Лошо, Майло, лошо — каза Дейд. — Съжалявам, че трябваше да чуя това.

— Дай ми още няколко дни, Дейд — примоли се съдията Рейни. — Сигурен съм, че ще я накарам да се вслуша в разума и да си промени решението, само време ми трябва. Още два-три дни…

— Знаеш ли в колко залязва слънцето днес, Майло?

— Не, не знам точно…

— Аз пък знам. В пет и трийсет и пет. Точно!