Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (3)

III

След вечерята съдията Рейни и Джени се качиха на горния етаж, а Бети и Малчо Гудуили останаха във вестибюла да гледат по телевизията някакви състезания по борба. Съдията Рейни бе вече запалил последната за деня пура и ароматът на горящия тютюн бавно се носеше през коридорите до вестибюла.

Като гледаше двамата набити атлети, Бети ставаше все по-напрегната и неспокойна, безкрайно нещастна. Всяко движение на мускулестите им тела й напомняше Монти Биско и тя неволно се питаше къде ли е той сега, какво ли прави в този момент.

Бети разбираше, че все още е влюбена в Монти, независимо от случилото се, мислеше за него повече и от по-рано. Отдавна бе осъзнала, че ако не го обичаше, при това, както си мислеше, изцяло и вечно, никога не би се върнала в Солисо. В противен случай би заминала колкото може по-далече, само и само да го забрави. Беше се върнала в Солисо, защото искаше да бъде близо до него, но в същото време чувствуваше необходимост с всяка постъпка да му причинява страдание. Нощите минаваха, ходеше с други и всеки път си въобразяваше, че е с Монти; щеше й се той всичко да узнава, дълбоко да страда и да ревнува. А после се връщаше в стаята си, хвърляше се на леглото и безнадеждно ридаеше.

След малко телевизионният екран се замъгли пред очите й, Бети затвори клепачи и се помъчи да задържи сълзите. Знаеше, че Малчо Гудуили обича борба и бокс повече от всичко на света, и затова не поиска да сменят програмата.

Наближаваше вече десет, небето бе чисто, обсипано със звезди. През прозореца се виждаше луната, която се надигаше в кълбо от светлина над върховете на дъбовете, израсли от двете страни на Морнингсайд стрийт. Макар че на сутринта едва ли щеше да бъде по-студено, на съмване по ливадите и покривите положително щеше да има бяла корица скреж.

Малчо Гудуили седеше на ръба на стола, клатеше крака напред-назад високо над пода и възбудено се провикваше към борците на екрана. Изпитваше огромно възхищение от ненормално грамадните размери на двамата мъже, от претенциозната демонстрация на физическата им сила. В никой миг от живота си той не бе тежал повече от 25 килограма, а на височина беше точно 99 сантиметра. Успяваше обаче да увеличи височината си приблизително с осем сантиметра, защото носеше специално поръчани обувки с високи токове.

От седемнайсетата си годишнина, когато лекарите казали на родителите му, че никога няма да порасне повече, отколкото бил тогава, Малчо Гудуили бе тръгнал по циркове и панаири. Когато решил да напусне родния си дом, майка му плакала и го молела да остане, но бащата му подал ръка, сбогувал се и нищо не рекъл. От показване с всевъзможни други изроди и джуджета през тия години получаваше добри пари и всяка година спестяваше значителна сума, за старини. Поради миниатюрните си размери и нежеланието да се врат сред нормалните хора, повечето от другите джуджета зимно време се събираха и прекарваха заедно сезона в някакво градче във Флорида.

Малчо нито веднъж не се върна в родния град да види родителите си, майка си да прегърне и сега, толкова години оттогава, вече и не знаеше живи ли са, не са ли. Така или иначе, не пропускаше Коледа и всеки път пращаше на майка си поздравителна картичка, но адреса си винаги държеше в тайна. Едно лято, по време на панаира в Солисо, Малчо се запозна с Джени Ройстър, която тозчас се заинтересува от него. Изпълнена с майчински съчувствия, освен дето физиката му й се стори много любопитна, след едно от представленията тя го заговори и го покани на гости. В началото Малчо се поколеба — да иде ли в този непознат град в къщата на тази непозната жена, но Джени го убеждаваше, настояваше, обещаваше да му сготви вечеря, канеше го, ако иска, да остане след вечеря при нея. В полунощ, след последното представление, той взе такси, отиде при нея и остана до обед на следния ден, когато трябваше да се върне на работа.

През тая нощ в къщата на Джени помежду им се зароди приятелство и от този миг, дойдеше ли зимният сезон, Малчо наемаше за три месеца една от стаите й. Наближавайки вече трийсет и петата си годишнина, с улегнали навици, привикнал с компанията и пламенната привързаност на Джени, той се надяваше, че завинаги ще може да задържи своята стаичка в нейната къща.

Телефонът в антрето иззвъня, Бети стана и излезе от стаята. След две-три минути се върна, навлече палтото си и грабна шала.

— Ще изпуснеш най-интересното от борбата, Бети — с укорителен поглед каза Малчо. — Времето им изтича и ей сега ще почнат да се хвърлят наляво-надясно, не ти е работа! Ще бие сигурно тоя с белите гащета, защото, както ми се струва, вече са го ангажирали за следващото предаване, но аз съм на страната на черните гащета. Виж му само мускулите! С една ръка може да ми изцеди животеца. Защо не съм и аз голям, че да изляза на тепиха! И двамата ще видят кой съм!

Без да погледне борците, Бети се забради с кърпата и взе да я връзва под брадата си.

— Бухни го в търбуха, бе! — развика се Малчо, смъкна се от стола и развълнуван заподскача. — Извий му врата! Измъкни му ръката и с нея — прас по главата!

Бети наложи очилата с тъмните рамки и се отправи към антрето. Излезе, качи се в колата, запали и с гръмки трясъци зафорсира в студената нощ. След миг фаровете светнаха и тя подкара по Морнингсайд стрийт към мотелите по щатското шосе.

Реферът издигна ръката на бореца с белите гащета, отреждайки му победата. Около ринга се разнесоха пронизителни викове на неодобрение и миг по-късно победеният борец се завтече през тепиха, събори с един удар рефера по гръб и заскача върху стомаха му. Образите на телевизионния екран постепенно избледняха и най-сетне се изгубиха. След интервал от мигаща светлина почна следващата програма. Двама с каубойски дрехи се заловиха да стрелят един в друг.

С ускорено от вълнение дишане, здраво стиснал юмручета, Малчо продължаваше да стои пред екрана, когато на вратата силно се потропа. Той се ослуша тропането се засили, стана по-настойчиво. Той изключи приемника и тръгна към антрето да види кой ли чука в този нощен час.

Още неотворил, в лицето го лъхна вълна студен въздух и вътре се намъкна Сам Моксли.

Облякъл дрипав черен шлифер, той бе увил около врата си парче жълт вълнен плат. Беше висок негър с едър кокал, кажи-речи шейсетгодишен, с приятни черти и сивееща, ниско подстригана коса. В обноските си беше учтив и тих, но още се радваше на младежката си енергия и сила. Като млад се беше женил, но жена му умряла рано и не могла да му роди деца. От него ден Сам разправяше, че никого на света не би нарекъл свой близък и че до смъртта си няма нищо да иска, освен да преживее дните си като слуга на съдията Рейни. Беше иконом и градинар на съдията от трийсет години, грижеше се за къщата и градината за самия Рейни, и правеше това с усърдна гордост.

— Добър вечер, мистър Малчо — рече Сам, като се наведе, и погледна Малчо в очите.

Малчо се покатери на стола до стената и се изправи — да заеме по-изгодна позиция за разговор със Сам.

— За какво си дошъл? — попита го той.

Сам почна да отвива дългото парче жълт вълнен плат, с което ходеше винаги в студено време, да си пази врата и гърлото. После прилежно го сгъна, напъха го в джоба си и съблече тежкия черен шлифер. След туй захвана бързо да търка ръце, че да стопли премръзналите си пръсти.

— За нас, негрите, студът си го бива! — потръпвайки, каза Сам. Белите му зъби заблестяха в светлината на антрето. — А и за белите не е кой знае колко хубаво, мен ако питаш. Тоя леден вятър пронизва всяка кожа, не пита какъв й е цветът. Зимата всички ни ще застигне — досущ като жълтеникав ловджийски пес, който е сгащил в граха ангорски заек и джавка ли, джавка.

— Няма защо да ми казваш колко е студено, знам! — сопна се Малчо. — Питам те, защо се домъкна?

— Вие би трябвало да знаете, мистър Малчо.

— Отде да зная какво ти е хрумнало?

— Дойдох да отведа мистър Майло в къщи.

— Той ли те повика?

— Не, мистър Майло не ме е викал.

— Тогаз отде знаеш, че искал да го водиш в къщи? Слушай, Сам Моксли, ти по-добре си върви и го остави на мира! Горе е човекът, на легло.

— Нали тъкмо това си помислих още в началото — разтревожено издума Сам. — Знаех си, сигурен бях. В костите си го усетих.

— А сега какво мислиш, какво ще направиш?

— Ще си изпълня дълга. Идете и се обадете на мис Джени — да почне полека-лека да го вдига, че да не се уплаши посред нощ.

— Без мен! — запротестира Малчо и заклати глава. — С такива неща не се занимавам — после да се разсърди и мен да ругае. Съдията Рейни се навечеря и се качи горе да си изпуши пурата и да се нагласи за спане. Ако си знаеш интереса, по-добре си върви и го остави на мира!

— Знам си дълга и затуй съм дошъл, да го изпълня!

Като мина покрай Малчо, той стигна в другия край на антрето и спря пред стъпалата.

— Мис Джени! Мис Джени! — високо се развика той — Долу е Сам Моксли. Дойдох да взема мистър Майло, у дома да го водя. Чувате ли, мис Джени?

В къщата цареше тишина. Малчо се смъкна, от стола.

— Не ме ли чувате, мис Дже-е-ени? — развика се Сам още по-високо. — Тук е Сам Моксли, готов съм да отведа мистър Майло в къщи.

Не мина много и в горния край на стълбището застана Джени, плътно загърната в яркорозов халат. Кестенявите й коси се спускаха надолу, тя се мъчеше да ги дигне и изведнъж се взря в едрата фигура на Сам.

— Здравейте, мис Джени! — усмихна се Сам. — Как сте тази вечер?

— Какво търсиш тук, Сам Моксли? — троснато попита тя. — Не знаеш ли вече колко е часът? Друг път поглеждай часовника, преди да безпокоиш съдията Рейни.

— Съжалявам, че трябва да ви безпокоя — и вас, и него, но, мис Джени, нямаше как. — Сам говореше с твърд глас. — Истински съжалявам, но чисто и просто трябва да заведа мистър Майло в къщи, а вие каквото щете си приказвайте! От трийсет години денонощно се грижа за него и дългът ме принуждава да не го изоставям. Ако обичате, кажете му, че съм дошъл — да става от кревата и да слиза! Кажете му и веднага ще си ида.

— Съдията Рейни е достатъчно порасъл и знае какво върши, Сам Моксли. Човекът има право да стои там, дето си поиска. Не си ли тръгнеш, току-виж изгубил търпение и сторил нещо необмислено.

— Чух, мис Джени, всичко чух; може да е самата истина, но това няма значение. Обещал съм на мистър Майло да се грижа за него, додето е жив, няма да си наруша думата, я! Затуй съм дошъл, изпълнявам си обещанието.

Сам почака минута-две и се заизкачва по стъпалата.

— Това ще ти струва службицата, Сам Моксли! — предупреди го Джени и отстъпи назад. — Почакай, съдията Рейни сам ще ти го каже! Ще се каеш, че не си ме послушал.

— Може и тъй да е, не искам да споря с вас, мис Джени — рече той, без да спира, — но най-напред съм длъжен да си изпълня обещанието. Не го ли изпълня, до утре няма да мигна.

Джени се загърна в розовия халат и почна да отстъпва, докато най-после застана пред вратата.

— Предупреждавам те за последен път, Сам Моксли! Послушай ме! Ще съжаляваш, че си пропуснал да извършиш една добрина на старини. Ще се лишиш от всички гозби, които обичаш, а нощем няма да има де да се свреш. Ще тръгнеш по улиците да просиш и ще си блъскаш главата, че не си ме послушал, като ти думам.

— Чух, мис Джени, но това няма значение — решително рече той. — Ако се наложи, гладен и гол ще тръгна.

Сам посегна към отворената врата и заопипва стената да намери ключа на лампата. Щракна и в този миг съдията Рейни се надигна в леглото, примижал от силната светлина.

— Здравейте, мистър Майло! — сериозно каза Сам.

— Проклет да си, черна кожо! — викна съдията Рейни. — Какво търсиш тук? Не съм те викал. Какво те е прихванало? Сигурно си се побъркал. Не виждаш ли какво правя?

— Нямаше защо да виждам с очите си, мистър Майло, аз в костите си го усещах. Като се обади мис Джени по телефона да не ви приготвям вечеря, защото тя щяла да ви гощава, веднага разбрах какво има да става. Знаете, сам ми казвахте, че поиска ли една жена да те нагости и да ти приготви постелята, това било сигурен признак, че освен яденето, още куп работи имало да стават. Като се обади мис Джени по телефона, пресметнах колко време ви трябва да вечеряте, колко за пурата и после хукнах насам. Познавам аз кога е точният момент да си изпълня дълга — нали ме накарахте да ви обещая, че изпаднете ли в подобно положение, ще дойда да ви измъкна. Няма нищо лошо човек да поседи надвечер час-два с приятелката си, но цялата нощ в къщата й да останеш, един куп неприятности ще ти се струпат. Много добре помните, мистър Майло, сам сте ми ги казвал тия неща и аз ви обещах винаги да се притичвам и да ви водя у дома, додето не е станало късно.

— Досаден африкански изгнанико! — изрева съдията Рейни с гневен глас. — Друго не знам ще направя ли, но още утре отивам в съда, ще искам да ти издадат заповед за депортиране. Ще те лашнат някъде в Африка на такова затънтено място, че докато си жив, няма повече да видиш изгрева на слънцето. Пречиш ми в живота цели трийсет години, до гуша ми дойде.

— Истина е, мистър Майло, стараех се каквото ми кажете туй да правя. И съм ви благодарен, дето ме оставихте да се грижа за вас.

Сам намери чорапите на съдията и дръпна завивката. Успя да му обуе единия, но Рейни го изрита от леглото. Като се наведе обратно, той сключи здраво ръка около крака на съдията и му нахлузи и другия чорап. Без да го изпуска, Сам му наниза крачолите на панталоните.

— Абе, ти не чу ли какво ти казах, Сам Моксли? — викна съдията Рейни, запъхтян и запотен от напрежение. — Казах, че от твоето досадно пречкане ми е дошло до гуша. Къде е казано, че цял живот съм длъжен твоите гозби да ям? Нито пък ми е много приятно, като ме задърпаш да си съблека дрехите, че да ги гладиш. И още нещо — никак не ми харесва начинът, по който всяка сутрин ми дърпаш завивките и ме караш да ставам за закуска.

Сам закопчаваше ризата на съдията Рейни.

— Да, сър, чух ви, мистър Майло. И на всяка думица ви вярвам… Говорете си, както си щете. А сега нищо не искам от вас, само се изправете, да ви напъхам ризата в панталоните. И не си пъчете корема, че не мога да ви нанижа колана. Бързам, защото трябва да си вървим. Ето ви вратовръзката — ако искате, сложете я, ако не искате, ще я нося в джоба си. А да щете да ми кажете какво сторихте с обувките, когато ги изухте? Тозчас ще ги открия и ще ви ги обуя.

— Изненадана съм от тебе, Майло — обади се Джени от прага. — Не мислех, че можеш да се оставиш тъй да те подмятат разни като тоя тук. Ти гръбнак имаш ли, нямаш ли?

Малчо Гудунли се бе довлякъл на вратата до Джени да гледа.

Сам намери обувките на съдията Рейни под леглото. Като го обу и привърза здраво връзките, той му помогна да си облече палтото.

— Досаден чернокож! — изсъска съдията Рейни, изправил се напълно облечен сред стаята. — За последен път ме измъкващ отнякъде по тоя начин, посред нощ. Утре първата ми работа е да ти извадя удостоверение, че си доказано умопобъркан. С това ще те пратя там, дето трябваше да си от трийсет години. Моя си е грешката, че досега не съм те изпратил в щатската лудница.

— Приказвайте си, каквото искате, мистър Майло. Хич не ме интересува. Толкоз пъти сте ги разправяли тия, че съвсем точно знам, кое какво значи. В миналото никога не са ме взимали за луд, тъй че и сега едва ли някой ще повярва.

Стиснал здраво съдията Рейни за ръката, Сам го поведе от спалнята към антрето. Джени и Малчо ги последваха до стълбите.

— Просто не мога да разбера защо за бога оставяш Сам Моксли тъй да те разиграва — звучно се завайка Джени, когато двамата заслизаха по стълбите. — А кой знае, може и сам да си го измислил, за да не можеш никъде цяла нощ да останеш. И как иначе, никой не би си представил, че мъж като тебе няма да се застъпи за правата си. Каквото и да е, и аз не обичам тъй да ме захвърлят, особено след като ги приготвих вечеря и разчитах, че ще останеш. Сега излиза, че ме е сполетяло още едно от моите изпитания и страдания. Изглежда, ще трябва и аз да си потърся привилегиите — след всички тия неприятности…

С овчи израз на лицето съдията Рейни тръгна по стълбата, следвайки Сам. Той отбягваше пронизващия поглед на Джени и мълчеше. Сам пое шапката му и после му помогна да си облече палтото.

Джени и Малчо бяха вече слезли. Малчо трескаво се покачи на един от столовете и се изправи на пръсти, нищо да не изпусне.

Преди да излезе от къщата, съдията Рейни се извърна да погледне Джени, но като видя колко е ядосана, дума не обели. Тя се готвеше нещо да рече, но в този миг Сам го изблъска навън и затвори вратата зад гърба му.

Джени остана след тях вторачена във вратата, на кръглото й месесто лице бе изписано изумление. Неочаквано тя се наведе, грабна една от саксиите си и с все сила я запрати към вратата. По пода се разсипаха късчета от натрошената саксия и от разцъфналото цвете.

Без да погледне какво е сторила, Джени загърна плътно розовия халат около тлъстите си бедра и се заизкачва нагоре. Неизминала и половината стъпала, тя се спря и погледна назад. Малчо я наблюдаваше с кисела, но жадна усмивка.

— Не мога да разбера какво става — плачевно продума тя, — но колчем реша да се покажа с голямо сърце и някому да докажа, че го уважавам, все тъй ще стане, че нищо не излиза. И това ми е една от сладките слабости.

И продължи да се качва по стълбите за втория етаж. На едно-две стъпала преди последното тя пак се спря и погледна надолу към Малчо. Все тъй обнадежден, той още стоеше в антрето.

— Вийзи — викна го тя и му направи знак да се качи, — ела при мен, Вийзи.