Ърскин Колдуел
Джени, жена по природа (1)

I

Сякаш забравила здрача в тази трескава смяна на сезоните, октомврийската нощ внезапно връхлетя и всичко потъна в тъмнина. Беше онова време от годината, когато, задържала се по-дълго, лятната мекота, както всякога, падаше, покосена от безмилостния напор на зимата.

Сутринта чак от Пидмонт на север се спусна леден вятър, помитащ всичко, прескочи хълмовете с пожълтели шубраци, гневно се разбесня под тъмните ниски облаци и донесе първия зимен студ в град Солисо, над околните нивя и над пасбищата в низината. Следобеда бурята премина и под надвисналите небеса въздухът, макар и мразовит, се успокои. В бързото отстъпление на сивата виделина пред мрака високата двуетажна дървена къща издаваше едва чути стенания и цяла се отдаде на студената припадаща нощ. На утрото червените и жълти хризантеми щяха да клюмнат попарени, а смразените зелени листа на лозницата, тъй пищно покривали през лятото асмата в задния двор, щяха да закалят.

Все тъй изпитателно оглеждайки запустялата улица през прозореца, Джени Ройстър се наведе и подигна пламъчето на газената лампа. Закрепи го на желаната височина, облегна се, обгърната от успокояващата топлина на печката, и скръсти ръце в скута. След миг разтърси рамене, да облекчи тежестта на едрата си гръд.

Замърдала устни заедно с мислите, които се гонеха в главата й, Джени с нетърпение чакаше да съзре в гъстеещия мрак съдията Майло Рейни. Надяваше се, че ще дойде преди мръкнало — искаше навреме да го зърне, та додето той изкачи стъпалата на верандата, да изтича и да му отвори.

Забързан автомобил изфуча по Морнингсайд стрийт, светлините му за миг осветиха дебелоклонестите дъбове пред къщата, после колата бързо изчезна от погледа и остави улицата още по-тъмна.

Ненадейно изникнал от мрачината на нощта, някой чевръсто се насочи към къщата.

Сигурна, че е различила изправената фигура на съдията Рейни, Джени тозчас стана и като раздвижи с лекота месесто тяло, припна към антрето, палейки по пътя лампите една по една; тя едва успя да хвърли поглед към огледалото и да стъкне бухналата си кестенява коса.

Затропал с нозе да прогони студа, като дъхна топлина в събраните си шепи, съдията Рейни безмълвно влезе в антрето. Беше му в природата всяка дума и постъпка да обмисля и поради тази му сдържаност малцина можеха да го обвинят, че е прибързан или неразумен. Окачи шапката си, съблече палтото и обърна към Джени своето усмихнато, набраздено от опнати бръчки лице.

— Има нещо, Джени, на което винаги сляпо съм разчитал, когато идвам при тебе — каза той вместо поздрав и пак й се усмихна.

— Какво е това „нещо“, Майло? — попита го тя. — Не всеки път разбирам какво говориш, ама хубаво го казваш.

— Винаги ме чакаш, Джени, на прага ме посрещаш. Толкоз години вече се познаваме, лете и зиме, как един път не ме остави да те чакам на верандата, един път не съм похлопал на вратата ти като обикновените смъртни. Всякога ми внушаваш чувството, че съм особено привилегирован.

Джени пое палтото му и го остави на закачалката, под шапката.

— Такъв ми е навикът, да ти правя лични услуги, Майло — рече тя. — Обичам да ти правя лични услуги. Една от най-хубавите ми слабости.

— Никога няма да забравя — каза той. — Женската грижа е едно от малкото неща, с които е благословен животът на мъжа.

Съдията Рейни беше висок и суховат, нервно пъргав и изглеждаше много млад за годините си. Макар че в гъстата му черна коса едва забележимо преминаваха сиви ивици, имаше изправена стойка и дълбок и плътен глас. Винаги носеше старомодно тъмни костюми, колосани бели ризи, черни обувки и тъмночервени вратовръзки. Имаше дузини вратовръзки, различна ширина и дължина, всичките в различни оттенъци на тъмночервеното. Хвалейки се на шега, че само ерген би могъл да се радва на подобна привилегия — а и на парите, за да си я позволи, — на лявата ръка носеше голям диамантен пръстен.

— И така, Джени — поде той, — все тъй усмихнат, а гласът му отекваше в антрето, — мога да ти предрека, че тази година ще се разбушува една такава зима като едновремешните, че току-виж дори сняг и поледица дошли.

— Никак няма да се изненадам, Майло — съгласи се тя. — От тоя живот разбрах, че изпитанията и страданията вечно се мъкнат едно подир друго като върволица гладни мравки, напипали кутията със захарта.

— Ако захарта е сладка като тебе, Джени, честна дума, не бих ги обвинил! И ако някога съдбата ми отреди да попадна в оковите на брачния живот, искрено се надявам…

Съдията Рейни докосна страната й с ръка, после се упъти към затоплената всекидневна. Джени остана в антрето, да огледа заруменялото си лице в огледалото и понамести кестенявите си коси.

Съдията Рейни топлеше ръце над печката, когато тя се появи.

— Все такива хубави неща ми говориш, Майло! — каза Джени, приближи го и вдигна поглед към очите му. — Не заслужавам да ми говориш за брачен живот. Какво съм аз? Една тлъста бабичка, на която никой не обръща внимание. Да знаеш само колко пъти си мисля: ех, да можеше да се върне младостта, пък и да имам подходяща фигура…

Тя потърка очи, обърна ненадейно гръб на съдията Рейни и седна.

— Тъй не се говори, Джени! — Той сви уста с укор. — Мога да те уверя най-честно и най-искрено, че си крайно желана партия. Всъщност нищо по-лесно — представям си как още тия дни някой ще отиде в съда да подпише акт за собственост. Чисто и просто „юс приме ноктис“^[1] на правен език.

Джени го зяпна с мигащи очи.

— Искаш да кажеш, разрешение за брак?

— Не. Просто следствието от това.

— Слушай, Майло, не ме залъгвай! — Лицето й отново се изчерви. — Не ти вярвам, нито дума не вярвам. При тия млади и хубави момичета, пък и още колко никнат всеки ден, със затворени очи да посегнеш… доще ли ти се, само време н място си избери, ти поне знаеш…

— Да, ама на колко неща има да се учат, а времето не чака. Знаеш какво искам да ти кажа. Младежкият вид и въодушевлението не са всеки път в състояние да изпълнят едно обещание, да отговорят на една нужда. Но виж, ти и аз…

В стаята настъпи тишина, мина време. Най-сетне съдията Рейни се отдалечи от печката и седна до стола на Джени.

Каквото ще да става, цял живот ще ти бъда благодарна, Майло — каза Джени. — Поискаш ли някога да се увериш, че те ценя, само ми кажи, аз ще ти докажа колко благодарна мога да бъда. Познаваш ме отлично, знаеш колко ми е голямо сърцето, когато има за кого. Аз съм Джени по име, жена по природа и със закон да речеш, не можеш ме промени. Не съм била никога от тия, дето из къщите им пълно с котки и палета, дето се правят, че нямали нужда от мъж. Ако не беше ти, просто не зная как щях да изтърпя всички изпитания и страдания. Понякога си мисля — сигурно тъй ми е отредено от живота: мъки, лишения и денонощна грижа.

— Този път какво има, Джени? — живо попита той. — Кажи, какво се е случило?

Очите й, замъглени, замигаха, тя разтри чело и пламналите си страни, сякаш да обърше от тях неприятното чувство. Съдията Рейни се наведе близко до Джени и утешително я потупа по ръката.

— Като ми каза, че искаш да намина на връщане тази вечер, защо не ми обади какво е станало? Какво има, Джени? Кажи!

Лявата й ръка изтощено се отпусна в скута и. Дигна другата и посочи към иззиданата от червени тухли църква вън.

— Какво може да има, Майло? — рече тя и уморено сви рамене. — Вече знаеш.

— Пак ли са идвали при тебе? — Той кимна с разбиране. — Това ли беше всичко, Джени?

— Да. — За миг тя затвори очи. — Да. — После заговори с остър глас, в който звучаха гневни нотки.

— Тия отвратителни типове от Църквата на Суровия кръст продължават да правят, каквото им дойде наум, само и само да ми причиняват неприятности. Откога живея тук, с нито един съсед не съм се скарала. С Клара Крокмор, ей там, в жълтата къща, сме приятелки, ходим си на гости всеки ден. А Норма Поуп, съседката откъм задния двор, винаги ми е давала жената разсад от градината си, разменяме си гозби и нито един път не е пропуснала да ми съобщи клюките от нейната улица. А тия верующите… лицемери! Мен ако питаш, няма да мирясат, додето не ме тикнат в затвора на доживотен, или не стана на прах в гробищата. По-рано, беше след първо число от месеца, помъкнаха се и заразправяха какви ли не врели-некипели за Вийзи Гудуили и за мене. Било срамота и грехота, дето съм му дала стая под наем и съм му разрешила да живее под един покрив с мен, че и нощно време дори. Щели да кажат на полицейския началник в Солисо, на областния шериф в Индианола, лично при губернатора на щата щели да отидат да ме обадят — да ме арестуват, ако не изгоня незабавно Вийзи. — Джени млъкна за миг, пое си дълбоко дъх и плътно отри ръце в тялото си. — Бедният Вийзи Гудуили! — очите й се насълзиха, като произнесе името му. — Бедният Вийзи Гудуили! При мен му беше единственият истински дом, който си е имал на този свят. А тия, религиозните, се помъчиха да го изхвърлят и оттук. Всеки знае, че през зимата, три месеца само, когато не ходи по панаирите да си вади хляба, като се показва на хората, тук му е едничкият дом. Човечецът и без това си няма никакъв роднина, нито един близък, при когото да се свре. Разправяше, че дори и да открие някой далечен сродник, никой нямало да го прибере с охота, па дори и наем да предложи за три месеца. Знаеш колко му е трудно да си намери жена от същата порода и да живее, нормално като другите хора. Преди всичко такива като него по света много няма. Вийзи обясняваше, че роди ли се момиченце между техните хора, съшил миг или ден-два по-късно вече го ангажирали, а след туй пък почвали големите препирни между по-видните семейства, предлагали се значителни суми и прочие. Отдавна се беше отказал да си търси обикновена жена, която да го гледа. Сегиз-тогиз, разправяше, като пътувал от панаир на панаир, ще се намери някоя да се позаинтересува от него насаме, но коя ще е тая, дето би се показала с такъв пред хората? Бедният Вийзи Гудуили! Бедният Вийзи Гудуили! Просто не зная какво щеше да прави, ако не бяхме се сприятелили. В такива случаи се радвам, че съм родена с широко сърце и добра душа — иначе кой щеше да се грижи за Вийзи? Че не бил като другите — голяма работа, хайде сега да не се радва на жените като останалите мъже, тъй ли? И той като всеки друг си има силици, човекът. — Джени обра бликналите сълзи с пръсти.

— Всичко това е вярно, зная — рече съдията Рейни. — Но днес какво стана? Още не си ми казала.

— Нещата се трупат, Майло. Днес едно, утре друго, цяла година. Тия от Суровия кръст все се тупат в гърдите, че живеят като верующи, но не остана долна приказка и долна постъпка — всичко опитаха, да ме махнат от къщата ми. Заговорим ли за тия неща, разправят, бог им бил казал, че моето място им трябвало за пристройка, тук да издигнат неделно училище, че съм осквернявала вече определената за тях свята земя. Какво ли не правят да им повярвам, че постъпките ми до една били за грях и за срам. Казвала съм, повтаряла съм — искат ли да ми вземат имота, да ми го платят. А те и един долар не предлагат. Съглася ли се, казват, щели да ме приемат в братството, да ми спасят душата, а пък аз за отплата да си подаря имота на Суровия кръст и да заживея, сигурна в задгробния живот. Беше време, бях и аз добра методистка, на църква ходех, но как един не се помъчи да ми измъкне имуществата, как свещеникът веднъж не ми обеща спасение на душата, ако припиша всичко на църквата. След туй ходех да слушам проповеди в Църквата на Истинната вяра и всеки път пусках четвърт долар в касичката. Но един път проповедникът поиска да отида на разходка с него в гората. Щом стигнахме гората, натисна ме, дига ми роклята и вика, че отсега нататък нямало нужда да пускам пари в касичката, само да му направя кефа и готово Иначе, общо взето, и методистите, и тия от Истинната вяра се отнасяха с мен честно и почтено, но като се научих да не смесвам религията с личния си живот, в църква повече не стъпих.

— Джени — напомни съдията Рейни, — тоя път за какво ти приказваха?

— Ще ти кажа, Майло. Нали трябваше да стигнем дотук. Още малко остава. Всеки в Солисо знае, че съм бедна жена на средна възраст, която нищичко не може да припечели, освен дето си дава стаите под наем, няма си близък човек, на когото да се опре, и това е. Тази къща ми е всичкото на света, а една жена като мен, за да има стаи под наем, всичко на себе си дължи. От двайсет години я имам — бях още младо момиче и в ония дни сама си изкарвах прехраната, отделях, колкото мога. Като поостарях, вразумих се за живота и парите почнаха да се трупат по-бързичко. Ето защо успях да си изплатя ипотеката и къщата стана моя собственост, без дългове, без нищо. Живея тук много преди да дойдат ония от Суровия кръст, дето само крещят думи от Светото писание, много преди да издигнат църквата на границата с имота ми. И ако някой трябва да се оплаква, това съм аз. Сам знаеш, издигнаха църквата толкоз близо, че сега от сутрин до вечер кухнята ми слънце не я вижда. Не ме е страх, ще отворя уста и наляво и надясно ще разправям как верующи вършат греховни и срамни неща.

Телефонът в антрето пронизително иззвъня и отекна силно из цялата къща. Продължаваше да се звъни, когато Бети Уудръф се спусна тичешком по стълбите от стаята си на горния етаж.

Както обикновено в този час на деня, Бети беше с черни кадифени панталони, впит пъстър пуловер и бели обувки с нисък ток. Беше двайсет и четири годишна, нежна, средна на ръст, изправена, с твърди закръглени гърди и бухнала коса. Имаше голяма и налята уста и когато се усмихнеше, сините й очи ставаха жадни и още по-светли. Дрехите й — пола или панталони — бяха всякога спретнати и грижливо подбрани, за да подхождат най-добре на леко мургавата кожа и червеникава коса. Изглеждаше много по-млада от годините си, но тъй като си въобразяваше, че трябва да има вид на по-зряла, на излизане от къщи слагаше големи очила с тъмни рамки. Както и трябваше да се очаква, мъжете по улицата обикновено се изненадваха, и то приятно, от нейната сериозна и прилежна външност и повечето я питаха не е ли учителка.

Още като завърши колежа, Бети Уудръф една година преподаваше в Солиското училище и през това време беше квартирантка на Джени Ройстър. Училищното настоятелство остана доволно от преподавателските й способности и й предложиха договор за още една година. Тя обаче отхвърли предложението, обяснявайки, че кариерата на учителка не й подхождала.

Истинската причина за отказването на Бети от учителството беше нещастието, която я сполетя след краткотрайната връзка с Монти Биско, футболен треньор и преподавател по атлетика в Солиското училище. Скоро след първата им среща Бети безнадеждно се влюби в Монти и само няколко седмици по-късно се сгодиха. След годежа се виждаха по няколко пъти седмично, вечер излизаха с колата на Монти из околността или ходеха в автокиното на шосето край града. Монти се опитваше — било в колата или във вестибюла на Джени — да интимничи с нея, но Бети винаги му казваше да почака, защото искала да остане девствена до сватбата си.

Но както става, без предварително да й съобщи, Монти се ожени за Мейрита Йигър, също учителка, в деня точно преди започването на коленната ваканция. На другия ден Монти призна пред Бети: Мейрита му казала, че е бременна и че за да не го изхвърлят от работа, бил длъжен да се ожени за нея, защото, заплашила го тя, в противен случай щяла да го обади на директора на училището. Тогава, с разбито сърце и потънала в сълзи, Бети го попитала отде накъде ще се люби с Мейрита Йигър, след като е сгоден за нея, а Монти отвърнал, че тъй като по начало бил атлетически тип, имал нужда от жена, която да му разреши да я притежава.

Бети бе тъй нещастна и сломена, че до края на учебната година отказа да излиза с когото и да било. Лятото прекара с родителите си, които живееха в някакво градче в южната част на щата, а на първи септември се върна обратно в Солисо и помоли Джени да й даде старата стая за още една година.

— Мило дете — посрещна я Джени, просълзена и усмихната, — тъй съм доволна, дето се върна, че не ме интересува ще ми плащаш ли, няма ли. Трябваш ми повече за раздумка, не за пари. Какво пък, щом не щеш да учителстваш, ще си намериш друга работа в града. Хубавица като теб никога няма да тръгне да проси, я. Все и аз разбирам нещичко от живота, не съм вчерашна.

Към края на втората седмица от връщането на Бети в Солисо вечер почнаха по два-три пъти да я търсят по телефона. Но вместо да дойдат при нея или да я изведат някъде, след всяко обаждане по телефона Бети набързо излизаше и запрашваше нанякъде с новичкия синьобял автомобил, който си беше купила през лятото. След два-три часа се прибираше, оставяше колата пред къщата, бъбреше с Джени или гледаше телевизия до следващия телефонен звън.

Докато Бети говореше по телефона, съдията Рейни и Джени мълчаха и я изчакаха да изтича по стълбата нагоре. След няколко минути тя слезе обратно, този път с тежко зимно палто. Спря се за миг на вратата на вестибюла, усмихна се, без да продума, и върза под брадата си яркочервена кърпа. Като нагласи очилата с тъмните рамки, тя излезе и хукна по улицата.