Белва Плейн
Ръката на съдбата (8)

Осма глава

1983 г.

Роб се прибра късно. Долният етаж светеше, докато горе всичко беше тъмно, с изключение на стаята на Пен. Това означаваше, че отново е имал кошмари и Елън е отишла да го успокоява. Да се пита човек какви ли страхове биха могли да смущават съзнанието му, което изглеждаше напълно празно. Би могъл да помогнеш на едно нормално четиригодишно дете, да му покажеш, че в килера не се крие тигър, после да го прегърнеш, да го успокоиш и да го сложиш отново в леглото. Но какво би могъл да направиш за дете, което говори несвързано и, изглежда, изобщо не разбира какво му казваш? Смехът му беше толкова глуповат! А когато се опиташ да го развеселиш, то дори не се усмихва. Но трябваше да се признае, мислеше си Роб, че има известен напредък. Най-вероятно, казваше доктор Лоусън, Пен щеше да достигне развитието на осемгодишно дете и да спре дотам. Дотогава оставаха малко повече от три години… Роб въздъхна и влезе в къщата.

Кабинетът със стереоуредбата, книгите и цветята, които Елън винаги държеше тук, бе любимата му стая. Огромният панорамен прозорец гледаше към моравата, където, както твърдяха, повече от век се извисяваше разкошният бук. Вечер, след като Джули си легнеше, той се наслаждаваше на най-приятната част от деня, водейки разговори с Елън, слушайки музика или пиейки кафе след вечеря.

Сега, застанал на прага, той почувства разликата с цялата й значимост и отрони дълга, тежка въздишка. Навсякъде се виждаха пораженията, нанесени от Пен: лампата, наскоро поправена, но все така разкривена, от която токът би могъл да го убие; кръглата локва вода от съборената на пода ваза с рози. Елън и мисис Върнън се опитваха да го държат под око всяка минута, но все пак постоянно ставаха някакви бели. „Не бих искал да съм на тяхно място, помисли си той. Моят офис е самото спокойствие в сравнение с това тук.“

Джули му липсваше. Всеки път, когато се прибираше късно, тя вече спеше. Но винаги беше в душата му. Толкова се тревожеше за нея! Вчерашната сцена беше ужасна. През целия трети клас бе събирала листа и растения, после ги бе подреждала в хербария си, старателно изписвайки имената им. Учителят й бе казал, че нейният хербарий заслужава най-високата оценка. А Пен го беше унищожил. Горкото малко момиченце! Но, от друга страна, размишляваше Роб, не трябваше ли да каже също така и „горкото малко момче“? Той не беше лош. Не беше и злонамерен. Просто не можеше да разбере.

Въпросният хербарий лежеше на бюрото, където Елън се бе опитала да поправи щетите. Той се приближи да види дали имаше някакъв успех, когато нещо друго привлече погледа му. Беше дебела тетрадка, подвързана с червена кожа — дневник, започнат преди пет години. Беше отворена. Нямаше представа, че Елън си води дневник. В такъв случай тя сигурно не е искала да разбере. Е, това си беше нейно право. Стабилният брак не означаваше ограничаване на личната свобода. Но тя вероятно бе напуснала стаята доста припряно, щом го е оставила отворен. И уважавайки правото й на усамотение, понечи да го затвори. Тогава нещо го стресна, затова го препрочете отново и погледна датата: миналия месец.

„Днес Джули ме попита дали ще трябва да се грижи за Пен, когато порасне. Каза, че го мрази, защото приятелките й не го харесват. Никой нямал брат като него. Сърди се, че сме го родили. Но все пак виждам, че е объркана от собствения си гняв. Опитах се да разпръсна тревогата й, но е толкова трудно да обясниш подобни неща на едно осемгодишно дете.“

Осъзнавайки съвсем ясно, че не трябва да го прави, Роб отгърна предните страници. Беше започнала да води дневника си малко след като Пен бе навършил две години. Тогава Джули трябва да е ходела на детска градина. Спомняше си колко горда беше тя първия ден, защото можеше вече да пише името си с печатни букви и да разчита дори някои думи.

„Джули казва, че Пен е глупав. «Защо не си вземем друго бебе? Някое хубаво. И да изпратим Пен някъде?» Господ ми е свидетел, че искам да имам друго дете. Но как да се осмеля? Би било грях да рискувам отново да ми се случи подобно нещо. Бих искала да заплача. И наистина често плача.“

„Съпругът и съпругата трябва да общуват помежду си, помисли си Роб. Поне така ни казват. Но ние отдавна си казахме всичко, което може да бъде казано. Защо да се повтаряме? Вече не зная какво трябва да чувствам. Не искам да се чувствам студен, стар и уморен, но ето че често ми се случва.“

„Казвам й, че Пен е добро момче и всички трябва да му помагаме. Още докато й говорех, се запитах: да, да му помагаме, но как? Докъде ни доведоха всичките ни усилия? Изглежда, доникъде. Той не си играе с играчки, само ги разхвърля навсякъде. Но доктор Лоусън твърди, че трябва да бъдем търпеливи.“

Роб се зачете няколко страници по-нататък.

„Мили боже, та тези ясли са на светлинни години разстояние от онова място, където Джули се чувстваше толкова щастлива! Когато ги видях за първи път, бях ужасена. Трудно е да се повярва, но има деца, които са по-зле дори и от Пен. Какво търпение трябва да имат учителите!“

Тяхното търпение наистина беше дало резултати, освен ако промените са щели да настъпят така или иначе, размишляваше Роб. Но каквато и да беше причината, сега, вече четиригодишен, Пен най-после се бе приучил да ходи до тоалетната и да се храни сам. Не бяха се надявали, че това ще стане някога.

Ако можеше да продължи да ходи на ясли, може би… може би… Но те се намираха на двадесет километра от дома им, което означаваше два пъти по двадесет километра всеки ден за Елън. Най-лошото от всичко бе, че Пен мразеше да се вози в кола. Беше невъзможно да се шофира, докато той се мяташе на всички страни, крещеше и виеше, сякаш го измъчват. А и кой би могъл да каже, че не е така в известен смисъл? Наложи се да се откажат от онези ясли, а наблизо нямаше други подходящи. И Елън и мисис Върнън трябваше да поемат всички грижи.

Въздишайки, Роб отгърна още няколко страници.

„Още първия ден, когато доктор Лоусън предрече бъдещето, си помислих, че присъствието на такова дете ще бъде много тежко за Джули. Да, тежко е и за всички нас. Опитвам се да работя, но не съм направила друго, освен няколко изречения и скици, които не доведоха до нищо. Нямам нито ентусиазъм, нито сила, нито време. Тревожа се и за Роб. Той работи часове наред под огромно напрежение и се прибира у дома, за да бъде подложен на друго. Когато казах на Фил, той ме посъветва да излизаме заедно от къщи колкото може по-често…“

Фил? И откога за нея той е станал Фил — учуди се Роб.

„Понякога, когато напускам кабинета му, се чувствам съживена. Той има толкова смело, спокойно и мъдро виждане за живота. Той е реалист. Не ме залъгва с празни приказки, които само ме дразнят, като тези, че дете като Пен може да сплоти семейството и да те приучи на съчувствие или пък че всичко е въпрос на «натрупване на опит». Как се осмелява да ми говори по този начин жена, която разхожда наоколо три или четири здрави деца?“

Това беше вярно, но, от друга страна, много хора, в това число и Джаспър от кантората, ги съветваха да направят точно обратното. „Изпратете момчето някъде, където ще се грижат добре за него. Не се измъчвайте, Роб. Вие също заслужавате да поживеете. Изпратете го някъде.“ Но те не бяха негови бащи. Не бяха виждали сладостта в невинното му лице, в бебешките му думи, в задоволството му от вида на сладоледа…

Продължи да чете.

„Изпитвам омраза към себе си, когато съм раздразнителна с Роб или когато знам, че той иска да правим любов, а аз съм твърде изморена. Понякога, дори когато не ми се иска, се преструвам. Мразя се, когато ме връхлитат шокиращи мисли. Презирам се, когато изпитвам желание Пен да умре и да избави всички ни. Най-голямата лудост е, че все още го обичам. Всяка нощ се моля никога, никога да не страда и да има кой да се погрижи за него след смъртта ни. Фил твърди, че това съвсем не е лудост, че повечето хора се борят с противоречиви чувства, въпреки че никога не биха си го признали.“

Ти също, Роб Макданиъл, колко пъти си пожелавал детето да умре и да ти върне свободата? Припомни си ужасната случка от миналия месец, когато с Елън, прекрасна в роклята от черна дантела, танцувахте за първи път от бог знае колко време насам и тогава дойде обаждането — нещо рядко от страна на мисис Върнън, чието търпение трябва най-после да се е изчерпало: „Приберете се веднага. Пен издърпа покривката на масата, всички съдове са изпочупени, роклята на Джули е полята с какао и тя плаче, а малкият падна по стълбите.“

Той не се беше наранил сериозно, беше само малко по-натъртен, което можеше да се случи на всяко дете, но все пак винаги разваляше всичко. И тази нощ се бе оказала капката, от която чашата преля… Трябва да престанеш да четеш, Роб. Дневникът не е твой.

„Джули се страхува, че ще се разболее като Пен. Уверих я, че нищо такова няма да се случи, че е невъзможно. Гледах я, сияеща с всичките си умения; виждах я с книга в ръка или да се упражнява на пианото, или да кара колело в двора на приятелката си, където се смееха, ядяха или се караха. После поглеждах към Пен и се опитвах да си го представя как прави всички тези неща. И тогава ме обзема гняв. Трагичната ирония тук е, че с всеки изминал ден той все повече прилича на Роб.“

Роб се облегна на бюрото и се загледа в думите, като че ли се взираха в него, подскачаха от страниците и сякаш бяха изписани с червено мастило.

„Как би могъл да забрави? Как? Фил казва, че е обяснимо нещо толкова неприятно, при това станало още преди раждането му, да е било погребано толкова дълбоко.“

— Много ти благодаря за това, Фил — измърмори на себе си Роб и продължи да чете.

„Двамата с Фил отидохме до специализираното училище, за което ми беше споменал. Мястото е много красиво, на четири часа път нагоре по склона на хълма. Но струва цяло състояние. Цената направо ме смая. Заявих на Фил, че не сме в състояние да си го позволим и вероятно никога няма да бъдем. Роб не е от адвокатите, които правят състояние, също както и татко. Освен това не ни се иска да пращаме Пен далеч от нас. Искаме да го задържим колкото може по-дълго, дори завинаги, ако е възможно.“

„Този Фил, изглежда, знае доста за делата ми“, недоволно мислеше Роб в момента, в който Елън застана на вратата.

— Какво правиш, за бога? — извика тя.

— Чета дневника ти. Не ми се карай. Знам, че нямам право, и ти се извинявам.

— Няма значение. Нямам тайни.

— Но си ядосана. Не се опитвай да го скриеш.

— Не съм ядосана, или поне не заради дневника. Изтощена съм. Да, и ядосана навярно.

— На мен, нали?

— Не съм казала това! Ядосана съм на съдбата.

Тя се отпусна на дивана. Беше му необходим само един поглед, за да разбере, че е прекарала тежък ден. Единият й чорап беше скъсан, лицето й бе зачервено, а блузата й бе провиснала на мястото на липсващото копче.

— Тежък ден ли? — запита, желаейки да изрази съчувствие, но вместо това установи, че гласът му звучи неубедително.

— По-добре попитай мисис Върнън.

— Не е необходимо.

— Избухванията му следват едно подир друго, Фил твърди, че това е като при децата, които плачат, защото не могат да обяснят какво искат. Позволих на Джули да вечеря у приятелката си Сю, защото исках да я държа настрана от Пен. Единственото нещо, което го успокоява, когато изпадне в такова състояние, е храната, Фил каза, че такива деца обикновено са склонни към преяждане, но ние не бива да отстъпваме. Нужно е само търпение. Евентуално, когато Пен поотрасне, няма да ставаме свидетели на подобни сцени.

— Кога започна да го наричаш Фил?

— Какво? Каква е разликата?

— Никаква. Просто попитах.

— Това е най-добрият ни приятел, за бога. Той е нашата опора. Нима не разбираш?

— Не трябва да се обиждаш, Елън. Какво толкова казах?

— Изглеждаше така, сякаш ме обвиняваш в нещо.

Той пусна куфарчето си на пода. Едва тогава си даде сметка, че го бе стискал в ръка от момента, в който беше влязъл в къщата.

— Мразя, когато се нападаме взаимно по този начин.

— Не мисля, че някога съм те „нападала“.

— Вярно е, че не се случва много често, но това е само защото си криела от мен. Нямала си ми доверие. Не знаех, че си се „преструвала“, когато сме правили любов.

— Вината не е твоя. Нима не разбираш? Просто понякога съм напълно изтощена и съм на предела на силите си.

Слухът му бе доста чувствителен и острото, рязко повишаване на тона й го разгневи.

— А какво мислиш, че ми е на мен? — извика той. — Измъчва ме чувство за вина. Нима смяташ, че не съм забелязал малките ти намеци? „Еди-коя си е бременна с четвъртото си дете.“ А ти не можеш да забременееш заради мен, заради сватбения подарък, който ти направих. Прав ли съм? Седя в кантората и слушам как Джаспър ми се хвали с чувството за хумор на сина си. „От него ще излезе голям комик“, повтаря той непрекъснато. Отивам да обядвам, а там всички говорят за синовете си: Малката лига, Клуба на скаутите, медицинския колеж — сама можеш да продължиш списъка. Само аз седя и мълча.

— Забравяш, че имаш и дъщеря.

— Аз? Аз забравям Джули? Чуй какво ще ти кажа. Дори и ако имах шест дъщери и нито един син, пак щях да бъда стопроцентово щастлив. Но това, че имам син, а всъщност го нямам, направо ме съсипва.

Тя се обърна към тъмнината, която се стелеше зад прозореца. В сведената й глава, в цялата й поза имаше нещо безнадеждно. И без да я вижда, той знаеше, че очите й са пълни със сълзи. Осъзнаваше, че в името на милостта и любовта би трябвало да спре дотук, но болката го караше да изрече онова, което беше по-добре да премълчи.

— Още и баща ти. Смяташ ли, че не знам за това, че идва на вечеря, когато аз имам някаква среща? И обикновено си намира някакво извинение, когато знае, че съм си вкъщи? Да не би да мислиш, че не чувам онези негови невинни забележки, като: „Не съм аз този, който ще дава съвети. В нито един от двата рода не е имало такова дете, а семейната ни история е започнала седем поколения преди мен.“ О, тази си я спомням прекалено добре. Всъщност помня ги всички.

Без да се обръща, все още с лице към прозореца, тя отвърна:

— Може би си прекалено чувствителен. Какво искаш да направя по този въпрос?

— Нищо. Искам невъзможното — всичко да стане такова, каквото беше.

— Ние и двамата сме затънали в самосъжаление, това е проблемът ни. Фил каза, че трябва да престанем, иначе наистина ще се удавим.

Пак Фил. Какво пък, щом й помагаше, защо не?

— В такъв случай никакво самосъжаление повече за тази вечер — каза той. — Да вървим да лягаме. Имаме нужда.

Беше вече в леглото, докато Елън правеше обичайната обиколка из стаите на децата. И в къщата, и отвън цареше тишина, докато не я проряза някакъв странен, уплашен писък. Сигурно птица е била нападната в гнездото си, помисли си той, или пък друга малка животинка е уловена от врага си. Разтревожи го фактът, че нещо толкова дребно като вик е в състояние да го разстрои така.

Но не бяха ли всички също толкова уязвими? Не може ли всеки да извика самотно в нощта? И ако не знаеше, че мъжете не бива да плачат, в този момент би се разхлипал.

Когато Елън се върна, застана пред огледалото и започна да разресва косата си. Така я виждаше двойна — и истинската, и отражението й в огледалото. Младата й гръд се извиваше като издялана от мрамор под тънката й зелена нощница. Приличаше на класическа статуя от плът и кръв и за него все още беше и винаги щеше да бъде най-красивата жена на света. Колко много я обичаше!

— Когато те видях за първи път, беше облечена в зелено — каза й. — Помниш ли как веднага разбрах, че се занимаваш с изкуство? И че винаги получаваш онова, което искаш? Ела тук. Стига си се ресала. Имам нужда от теб.

Тя се приближи с бледа, мрачна усмивка на устните.

— Не всичките ни дни са такива, Роб. Този беше от лошите. Не мислех всичко, което ти наговорих. Нямах намерение да те нараня. Боже мой, та аз те обичам.

— Зная.

— Сигурно прекалено се притеснявам за бъдещето.

— Да, да. Но не сега. О, ела тук.

Често, но невинаги сливането на телата и душите е пълно. Когато тя извика, той целуна вдлъбнатината на гърлото й, откъдето се бе изтръгнал викът. Този път помежду им нямаше преструвки.

Роб беше изпълнен с благодарност. Тя беше неговата любов, неговият свят, неговият живот. Двамата заедно щяха да устоят. Щяха да оцелеят.