Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortune’s Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Белва Плейн. Ръката на съдбата

Американска. Първо издание

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректори: Снежана Калинска, Мария Владова

Художник: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

1986 г.

Елън излезе от кабинета на Фил Лоусън с Пен и спря отпред на стълбите пред болницата. На това място понякога я спохождаха любопитни видения от миналото, когато Роб Макданиъл се бе появил и се бе състояла не съвсем случайната им среща. Усмихна се, припомняйки си характерната забързана походка, каквато той все още имаше, тежката жега, сънливата тишина на улицата, зелената панделка на шапката си и впечатлението, че е срещнала бъдеща знаменитост — като Линкълн или Робърт И. Лий.

— Искам близалка — каза Пен. — Шоколадова.

— Добре, добре. Ще купим, като стигнем до парка.

— Ще яздя ли конче? — попита, или по-скоро заяви той, имайки предвид дървеното конче на въртележката.

— Да — отвърна му тя и го хвана за ръката, за да пресекат улицата.

Така щяха да прекарат остатъка от следобеда. Беше купила бисквити, за да хранят патиците. После бавно щяха да се върнат към паркинга и да се приберат вкъщи точно навреме, за края на урока по пиано на Джули.

Дните й бяха съвсем еднакви. Щеше да бъде също като жонглиране, ако се опиташе да раздели нещата, за да ги осмисли, например нощните кошмари на Пен и заслужения сън на Роб, самия Пен и връхлитащата на заден ход кола… Елън потръпна от спомена за инцидента миналата седмица, за вледеняващия вик на мисис Върнън, след като той бе успял някак си да се отскубне от нея, и най-вече за собственото си сковано от ужас сърце.

И все пак нещата като че бяха потръгнали. На осем години Пен приличаше на горе-долу търпимо четиригодишно дете. Просто трябва да знаеш как да се оправяш с него. Купи му близалка и след известни колебания между бялото конче с черни петна и черното, което пък изобщо нямаше петна, му помогна да се качи на въртележката.

Когато най-после седна, усети умората. Може би не правеше достатъчно упражнения, защото нямаше време. Или пък ставаше въпрос за психическа умора, която не искаше да признае. Веднъж бе писала за това в дневника си и после се срамуваше, че Роб го бе прочел, затова го изгори. Възпитанието й не допускаше да се оплаква дори на хартия, или по-точно най-вече на хартия. Баща й й го бе напомнил при последната им среща.

Беше й трудно да се чувства като стена, чието единствено предназначение е да разделя двамата мъже. Измъчваше се много повече от тях. През двете години, които последваха раздялата им, те сякаш поддържаха някакво мълчаливо споразумение. Както и преди, баща й продължи да я посещава винаги, когато бе сигурен, че съпругът не си е вкъщи, а тя ходеше в офиса му, за да обядват заедно. През празниците канеше приятели, които изпълняваха ролята на буфери между тях двамата, заели противоположните страни на масата или на безопасно разстояние един от друг.

— Той ме мрази повече, отколкото аз него — заяви Уилсън Грант. — Ненавижда ме, защото си дава сметка, че е скрил истината от нас.

Отново и отново Елън оставяше всичко да минава покрай нея. Баща й беше получил втори инфаркт и въпреки очевидната несправедливост на обвинението тя никога не спореше с него.

— Прекалено съм стар, за да изпитвам „вечна“ омраза — отвръщаше Роб всеки път, когато повдигнеха този въпрос.

Естествено той имаше предвид, че баща й не е прав.

— Гордостта му е наранена, защото застанах срещу него.

Напоследък Роб беше с приповдигнат дух. Само след година-две щеше да стане пълноправен съдружник, защото, както обясняваше той, иначе нямаше смисъл да го канят във фирмата. Когато развеждаше Елън из кабинетите, заемащи два етажа от луксозната сграда, беше доволен като дете, на което са купили нова играчка. Тя бе трогната от гордостта му, а и сама се чувстваше много горда.

В известен смисъл Роб се бе променил. Не и към нея, разбира се — беше все така мил и по-страстен от всякога. Промяната засягаше по-скоро настроенията му, честите изблици на приповдигнатост. Когато донесе вкъщи чека за вноската на къщата, радостта му бе неописуема — докосваше го така нежно, сякаш се наслаждаваше на допира до хартията. Забравиха вечерите, в които обсъждаха бюджета надълго и нашироко. Сега разполагаха с достатъчно пари, за да посрещат нуждите си, без да е необходимо да спестяват. Елън се радваше заради него, заради чувството му за независимост, заради работата и контактите с хора от държавно значение. Беше се подмладил. Тя си мислеше, че донякъде тази активност целеше да компенсира унилите, безинтересни години след раждането на Пен.

Веднъж той я бе изненадал с две нови коли — по една за всеки, — купени в един и същи ден. Често се прибираше вкъщи с костюми, поръчани специално при шивача на Еди.

— Еди е прав. Едва сега си давам сметка за това — обясни той. — Много е важно какво впечатление правиш. Може да звучи малко снобски, но за човека съдят по вида му.

Мнението му я удиви. Толкова нетипично бе за него.

— Не че имам нещо против, за бога. Просто съм любопитна. Никога не си мислил така.

— Сега клиентите ми са по-различни. Очакванията ми — също.

Допускаше, че наистина е така. Но знаеше толкова малко за тези неща. Писането и рисуването бяха съвсем друго. При тях работиш затворен между собствените си стени. Двете малки книжки, които през тези години бе успяла да изцеди от себе си, се бяха оказали пълен провал. Знаеше го от самото начало. Затова не направи друг опит и прекъсна и малкото контакти, които поддържаше с издателството.

Въртележката се въртеше. Монотонното й скърцане се сливаше със звуците на музиката, докато лицето на Пен ритмично се появяваше и изчезваше. Той би стоял тук с часове, ако майка му позволеше, и тя го оставяше колкото е възможно по-дълго, като още от самото начало давате всички билети на разпоредителя, който вече го познаваше. Сигурно не беше трудно да се запомни Пен: доста висок за възрастта си, красив, добре гледан. С бебешкото си поведение и почти винаги отворена уста той будеше едновременно любопитство и съжаление.

Две момчета с ученически раници на гърба минаха покрай нея. Бяха само с няколко години по-големи от Пен. Дори и в най-добрия случай той никога нямаше да стане като тях. Само да можеше да му намери подходящо училище някъде немного далеч! Защото в нито едно от по-близките не искаха да му помогнат. Не можеха ли поне да опитат?

Дори приятната частна учителка, която бяха наели, се отказа да го учи на азбуката.

— Не съм достатъчно компетентна, за да се занимавам с дете като него — извини им се тя.

Може би беше вярно. Но по всичко личеше, че детето ще остане неграмотно.

— Вероятно по-късно — добави жената с изпълнен със съчувствие глас. Самата тя имаше син на същата възраст.

Вероятно по-късно.

Елън се бе унесла в мислите си, когато усети потупване по рамото.

— Здравей — каза Фил Лоусън.

Тъй като го бе оставила в кабинета му неотдавна, тя се изненада да го види тук.

— Познах сламената шапка — обясни той.

— Всички ме разпознават по нея. Тя ме пази от слънцето. Много лесно изгарям.

— Забелязах, че имаш много деликатна кожа.

— Какво те води в парка?

— Дъхът на есен и свежият въздух. Паркирах колата си на Фулър Стрийт и трябва да отида пеша да я взема.

— Здрасти, Филип! — провикна се Пен. Беше развълнуван и махаше с две ръце. — Здрасти!

— Внимавай, малкият, че иначе този див жребец ще те хвърли — предупреди го разпоредителят, докато го повдигаше.

— Нямах представа, че те нарича Филип — отбеляза Елън.

— Това е нещо ново. Сигурно го е чул от някого.

— Филип? Звучи официално и някак не ти подхожда.

— Зная, но го предпочитам пред Фил. Може би защото е свързано със спомени.

— Не знаех. Отсега нататък за нашето семейство ще бъдеш Филип. Няма да забравя да предупредя и Роб.

— Това не е толкова важно. Ще се поразходим ли?

— Да, до езерото. Пен иска да нахрани патиците.

В повечето случаи детето се втурваше напред и тя трябваше да тича след него. Този път обаче то вървеше бавно, уловило ръката на Филип, сякаш искаше да удължи контакта. Забавеният им ход напълно подхождаше на спокойния следобед. Градският парк може да бъде много приятен в зависимост от това, кой го посещава, мислено реши Елън. Този ден липсваха обичайните тълпи. Виждаха се само майки с бебешки колички, няколко разхождащи се възрастни двойки, двама влюбени и един студент, който четеше на една пейка. Някакъв старец хранеше гълъбите, а патиците плуваха почти до самия бряг на езерото.

— Забравил си — обърна се тя към сина си. — Не трябва да хвърляш цялата бисквита. Покажи на Филип как я разчупваш на залъци.

— Знам, знам! — извика Пен.

Малко встрани, под сянката, двамата стояха и го наблюдаваха. Докато хвърляше малките късчета, той се усмихваше. Птиците го караха да се чувства щастлив.

— Състоянието му доста се е подобрило — отбеляза Филип.

— Да, малко по малко. Трудно ми е да повярвам, че е на осем години.

Тя не пришпорваше времето. След като прехвърли тридесетте, бе осъзнала колко бързо минава. А когато ставаше въпрос за момчето й, това само още повече я ужасяваше, защото ги приближаваше към кризисния момент. Не след дълго Пен нямаше да е вече дете. И както всеки път, когато се опитваше да си го представи на петнадесет или на двадесет години, очите й се напълниха със сълзи. Извърна се, за да ги скрие под периферията на шапката си. Искаше й се Филип да си бе тръгнал, защото сигурно се досещаше за мъката й. Но той само се приближи до Пен и се загледа в патиците.

Успя да преглътне сълзите си, преди всички бисквити да бъдат хвърлени в езерото. Беше станала специалист в това отношение и се презираше, задето те бликваха пряко волята й.

Тръгнаха към следващата атракция — пясъчника. Обикновено беше пълен с малки дечица, чиито майки бяха насядали на близките пейки. Извади кофичката и лопатката от найлоновата чанта. После свали обувките на Пен и го настани на облицованата с дървени летви седалка. Усетила обезпокоените, бдителни очи и подозрителните погледи, тя изпита желание да отговори на неизречените въпроси, които висяха във въздуха: да, той е бавноразвиващ се, но няма да нарани децата ви, не се притеснявайте.

— Филип, не си отивай — извика Пен.

— Няма. Ще седна на тази пейка.

Сега беше доволна, че е останал. Щяха да си поговорят, вместо да седи сама сред ледено мълчание.

— Сигурен ли си, че не стоиш тук само заради Пен?

— Няма закъде да бързам — отвърна той. — Вкъщи не ме чака никой, освен две котки.

Отговорът я изненада. През всичките години на приятелство отношенията им си бяха останали чисто професионални. Като лекар той трябваше да знае доста неща за нея и за Роб, но те нямаха никакво право, нито пък се интересуваха да научат нещо за него. Тъй като не бе виждала в кабинета му никакви снимки на съпруга или деца, Елън бе решила, че е естествено да живее с някого. Но нямаше вид на човек, който ще се усамоти само с две котки!

— Да — каза той, сякаш бе прочел мислите й. — Живея сам от доста време. Не е най-добрият вариант, но някак си не мога да се отърся от навика. Опитвах се, имах няколко връзки, но не продължиха дълго. Така че отново се върнах към котките.

Погледна я. „Изумително, каза си тя наум, никога не съм виждала толкова сини очи.“

— Накарах те да се чувстваш неудобно — каза той.

— О, не — заекна тя. — Просто изчаквах… Мислех, че имаш да кажеш още нещо, и не исках да те прекъсвам.

— Наистина исках да кажа още нещо, но после се отказах. Не е редно. Прекалено лично е. И е безинтересно.

— Фактът, че е толкова лично, според мен не означава, че е нередно, а още по-малко — безинтересно. Сигурно си мислиш: „О, тази жена е майка на мой пациент, отношенията ни са само професионални и защо трябва да я занимавам с моите работи?“ Ако е така, много грешиш. Двамата с Роб сме ти толкова благодарни! Ти ни беше такава опора, толкова добър приятел…

Думите й го трогнаха. За момент остана мълчалив, а след това, откъсвайки погледа си от тревата, той започна:

— Днешният ден за мен е годишнина, която ще ме измъчва цял живот. Аз съм от Канада. По това време на годината там има снежни бури. Преди петнадесет години, доколкото мога да се доверя на паметта си, позволих на съпругата си да кара, въпреки че беше рисковано. На един заледен участък тя катастрофира. Загина на място, а детето ни почина от раните си около месец по-късно. Години наред мисълта за това ме преследва. Не трябваше да го допускам.

Той млъкна. Не можеш да опознаеш хората, докато те самите не решат да ти разкрият нещо за себе си. Той винаги й се бе струвал толкова разумен, толкова приспособен към живота. Тя заговори много меко:

— Вината не е твоя. Била е зряла жена. Как би могъл да я спреш?

— Права си, разбира се. Разумът ми го повтаря непрекъснато. Но все още си мисля, че трябваше да й попреча да тръгне. Най-много ме измъчва мисълта за детето. Струвало ми се е понякога, че ме обвинява.

— Значи затова си заминал толкова надалеч и предпочиташ да работиш с деца?

— Точно така.

— Добре умееш да криеш болката си, Филип.

— Ти също.

— Както и Роб.

— Да. Роб е изключително силен характер.

След това мълчаливо се загледаха в слънчевия пейзаж. Старецът продължаваше да храни гълъбите; дребна жена водеше огромен санбернар; откъм изток се надигаха буреносни облаци, докато слънцето клонеше на запад. Майките побързаха да приберат децата си от пясъчниците и се затичаха към къщи. Пен бе напълнил и изпразнил кофичката си стотици пъти. Струваше й се невероятно, че са седели на пейката почти час и половина.

— Джули скоро ще се прибере от урока по пиано. Време е да си вървим.

— А как е тя? Имам чувството, че я познавам, въпреки че през всичките тези години съм я виждал само няколко пъти.

— О, толкова често ли говоря за нея?

— Всъщност не. Правя изводите си не толкова от онова, което си ми казвала, колкото от начина, по който двамата с Роб засиявате, когато говорите за нея.

— Предполагам, това се дължи на… на… на разликата. Все пак тя е много чувствително дете, носи ни толкова радост. Сигурно не й е лесно вкъщи, но го понася. Може би няма да ти е неприятно да дойдеш у нас някой ден? Някоя неделя? Какво ще кажеш за идната?

— Звучи чудесно. Благодаря, ще дойда.

— Ще проверя дали Роб има ангажименти и ще ти се обадя. Никога не съм наясно какво ще правим, докато не се прибере и не ми каже.

 

 

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Роб. — Този Фил Лоусън е много почтен човек. Пък и изглежда приятен за компания.

— Филип. Предпочита да го наричат Филип. Пен го нарича така.

— Добре. Само че няма да стане тази неделя. Еди иска да ни запознае с някого. Става въпрос за обяд в някакъв провинциален клуб.

— Това не е характерно за него. Освен, разбира се, ако не е завързал някоя сериозна връзка с жена и иска да ни я представи.

Роб се разсмя.

— Не и Еди. Не, нищо подобно. Иска да се срещнем с шефа му Дик Девлин.

— Няма ли начин да откажеш? От онова, което Еди ни е разказвал за този човек, останах с впечатлението, че не е особено интересен. Предпочитам да се видим с Филип.

— Изключено. За мен е много важно. Той има солидни връзки. Впрочем Еди каза, че партито ще бъде доста изискано. Облечи се подходящо за случая.

Елън се развесели:

— Как да го разбирам? Може би ще ми подхвърлиш някоя идея?

— Боже мили, аз пък откъде да знам? Нещо, каквото жените носят на официални приеми.

— Не помня от колко години не съм ходила на никакви обеди, било официални или неофициални.

— Облечи каквото решиш. Така или иначе ще бъдеш най-красивата жена.

В неделя тя облече семпла кафява рокля от лен, обгръщаща плътно тялото й, и сложи масивната златна брошка с изумруд, която имаше от баба си. Не се довери на преценката на Еди, затова реши да комбинира нещо семпло с нещо впечатляващо.

— Баба ти сигурно е знаела предварително, че в семейството ви един ден ще се появи зеленооко момиче — подхвърли Роб. — Ела да се огледаш.

Двамата застанаха един до друг пред огледалото. Елън напрегнато се вгледа в отражението си. Все още изглеждаше много млада — почти не се беше променила. Черната като абанос коса беше по-дълга от времето, когато се бе запознала с Роб и той я бе оприличил на гръцката богиня от илюстрацията в учебника си. Лицето й бе доста издължено, а брадичката — малко остра, ако я гледаш в профил. Въпреки това цялостното впечатление беше много приятно. Или поне така смяташе Роб.

Що се отнасяше до него, сега, като го гледаше на ярката лунна светлина, тя констатира, че от „момчето от провинцията“ не бе останала и следа. Мъжът до нея излъчваше енергия и увереност. Личеше си по стойката му; долавяше се в гласа му.

— Може би гледам прекалено напред, но ще ти го кажа направо. Смятам да участвам в сделките на Девлин. Това ще бъде нашата златна мина.

— Златна мина? — каза тя насмешливо.

— Не ми се присмивай. Това може да е нашето ново начало.

— Скъпи, аз никога не ти се присмивам. Просто за момент си припомних момчето, за което се омъжих, и изпитах нежност към него.

— Е, да вървим. Не е далече. Ще се приберем навреме, за да можем да се възползваме от нощта. Напоследък бях толкова зает, че…

Нощите през седмицата бяха твърде кратки за тях. Впрочем това важеше и за предишните седмици. Твърде кратки за онова, което искаше Роб: лениви, спокойни часове в старинното голямо легло.

— Тази нощ — каза тя. — И аз бих искала.

Пътят представляваше един криволичещ тунел между тъмните стени на луксозните къщи. След това внезапно се озоваха пред обширна морава, сред която се кипреха няколко стари дървета, а в другия й край се виждаше двукрила тухлена постройка.

— Пристигнахме. Клуб „Глен Еър“. Някога е бил дом на фамилията Армстронг. Бил е губернатор преди четиридесет и пет години, след което е отишъл в Сената. Повече от половината политици в щата са членове на този клуб.

Това не бяха хората, с които общуваше семейство Грант. Те не биха се чувствали на мястото си тук, както и не биха гласували нито за Армстронг, нито за сегашния му приемник. Гостите бяха нагли и суетни. Но Елън веднага се коригира: отхвърлянето на снобизма и кръпките върху ръкавите на десетгодишен костюм са също толкова неприемливи, колкото и цялата тази показност, Елън. Затова тя разтегли устни в подходяща усмивка и влезе.

Залите, както и се очакваше, бяха просторни, целите в портрети и огледала, обзаведени с удобни кожени мебели и украсени с изобилие от есенни цветя. Еди умело ги поведе към терасата, където беше подреден бюфетът и сервитьори с бели сака разнасяха подноси с напитки. Докато търсеше Девлин, следван от Елън и Роб, той непрекъснато спираше да поздрави някого. Слънцето се отразяваше в лъскава коприна и искрящи перли. С право беше казал, че приемът ще бъде „официален“. Тя с копнеж погледна към дърветата, под чиято сянка щеше да се чувства много по-комфортно.

Най-сетне се добраха до Девлин, обграден от напрегнати лица, сред които Еди си проправи път и ги представи.

— Е, най-после го доведох. Това е най-добрият ми приятел, Роб Макданиъл. Учихме заедно в юридическия факултет, помниш ли? Сега работи с „Фоулър, Харти и Фоулър“.

— Не съм забравил — кратко отвърна Девлин.

— А това е мисис Макданиъл. Елън.

Тя веднага беше оценена. Похотливите очи на Девлин приличаха на маслини или на костилките в тях. Те я огледаха от главата до петите, после отново се върнаха към лицето й. От своя страна, тя също го проучваше, без да пропусне нищо: гладките му страни, розови като несготвено свинско месо, огромните като чукове ръце, набитото тяло. Месо.

— Съпругата ми — каза той. — Оливия.

Тя се обърна към една много дребна жена, облечена в червено-черен костюм. Дългата до раменете коса беше боядисана в някакво безумно жълто, каквото не би могло да си позволи нито едно живо създание, освен може би канарче. „Бузите й са розови като божур“, отбеляза развеселена Елън.

Протегна ръката си.

— Как сте?

— Радвам се да се запознаем.

— Какво ще кажете да се заемем с обяда? Поръчах да ни сложат една маса и да ни сервират. Мразя да се редя на опашка в бюфета. Чувствам се като в стол. Еди, надявам се не си забравил да им напомниш. По-добре иди да провериш дали е готово.

Следван от цялата компания, той тръгна към сянката, като обясняваше, че Еди е „негов човек“, голям адвокат и много добър приятел. Днес приел семейство Макданиъл, защото приятелите на Еди били и негови приятели.

Въпреки че бе прието мъжете и жените да седят заедно на масата, също така прието беше мъжете да говорят с мъжете, а жените помежду си. Всички тези хора очевидно добре се познаваха. Съпрузите бяха свързани с бизнес или с политика, а съпругите си имаха свои интереси. Само няколко от тях бяха „работещи жени“, но усилията им бяха насочени към благотворителност, развлечения и живота в клуба. И до една се съобразяваха с Оливия Девлин.

Елън ги наблюдаваше с интерес. Оливия определено нямаше вид на лидер на групата. Всяка една от присъстващите беше по-подходяща — някои бяха дори красиви и доста по-модерно облечени от тази стегната в костюм жена, която или беше доста възрастна, но изглеждаше млада, или пък беше млада, но изглеждаше възрастна. Всяка друга се изразяваше по-добре от нея. И тя стигна до заключението, че Еди не беше преувеличавал. Девлин наистина трябва да беше много богат.

Сякаш да потвърди мнението й, Оливия заговори уверено:

— Да, видяхме го миналия месец и Дик каза, че трябва да го купя. Обещаха да ни го запазят, но само до края на седмицата. Не зная… Разбира се, това е Матис и цветовете са толкова красиви, особено преобладаващото розово, но нашата библиотека изглежда толкова мрачна с всички онези книги, че не мога да реша дали…

Последва задълбочено обсъждане на въпроса. Елън отдаде дължимото на вкусната салата от пилешко месо с ананас. Беше гладна. Единствено храната си струваше едночасовото пътуване.

Докато мислите й блуждаеха, чу Роб да споменава името й.

— Това там е Елън, с кафявата рокля. Тя е писателка. Неотдавна издадоха нейна книга. Освен това е и художничка. Сама рисува илюстрациите на книгите си.

Елън застина. Неотдавна? Преди цели осем години. Искаше й се да не бе го казвал. Но той толкова се гордееше с нейния незначителен успех… Трябваше да му е благодарна.

Съседката й отдясно беше чула думите му.

— Вие сте писателка? Под какво име пишете?

— Под собственото си. Елън Макданиъл.

— Нищо не ми говори. А винаги следя списъка на бестселърите.

— Не съм била в никакъв списък. Става дума за детска книжка.

— О. — Интересът мигом се изпари.

А тази отляво пожела да се осведоми дали са станали вече членове на клуба.

— Не, днес сме тук като гости на Еди Морз.

— Познавам Еди. Колоритна личност, не мислите ли? Голям приятел на Девлин. Но смятате да се присъедините към нас, нали?

— Опасявам се, че не.

— В такъв случай съм разбрала погрешно. Някой беше споменал нещо такова.

Налагаше се да смекчи отрицателния отговор.

— Имаме две малки деца, а съпругът ми толкова рядко си е вкъщи, че предпочитаме да прекарваме свободното си време заедно.

— Все едно — каза жената за изненада на Елън. — Не бих препоръчала това място на никоя млада двойка. Постоянно ще трябва да държите съпруга си под око. Особено ако е привлекателен като вашия.

— Струва ми се — отвърна Елън, защото от нея се очакваше да каже нещо, — че това важи за много други места в днешно време.

— Да, но в клубове като този е още по-лошо. Обстановката е доста интимна, защото хората са едни и същи. Създава се близост, нали разбирате. А като се прибави и барът, можете да си представите.

Елън изпита облекчение, когато някой ги прекъсна. Темата не беше съвсем подходяща за неделен следобед в провинцията. Въпреки че мнозина биха я сметнали за интересна. „А аз, помисли си тя, толкова се измъчвах, задето Роб скъса с онова момиче, за което дори не беше сгоден!“

Нейният „привлекателен“ съпруг се бе впуснал в разговор, който приковаваше вниманието на слушателите. Нямаше смисъл да си повтаря, че той излъчва много повече достойнство, отколкото Еди, когато и да било, но все пак бе възприел нещо от маниерите на приятеля си. Не че й стана неприятно, но не беше типично за него. Беше различно.

Причината бе в новата работа и новите доходи. Помисли си за баща си и отново я обзе тъга. Но хората израстват и се променят, нали? Един мъж над тридесетте не може да бъде онова, което е бил на двадесет. Такъв беше животът. Това означаваше да се омъжиш за някого, да живееш с него и да остареете заедно… Поне докато любовта оставаше все така силна. Както и щеше да бъде. Елън и Роб щяха да живеят тъй, както бяха живели родителите им — в пълно доверие до самия край.

 

 

— Е, какво мислиш? — попита Роб, след като Еди ги откара до тях.

— За кое?

— За целия ден. За онова място.

— Подейства ми много разтоварващо. Обстановката ми напомни донякъде за къщата, в която се запознахме.

— Имитацията на Версай? Не намирам никаква прилика.

— Не говоря за архитектурата, а за гостите.

— О, това изобщо не ме притеснява. Те представляват света.

— Но не целия свят.

— Е, достатъчна част от него. Пак чух, че Девлин ще се пробва в Сената. Не за този мандат, нито дори за следващия, но все някога. В този слух сигурно има зрънце истина, щом го подновяват толкова често.

— Щатския или федералния?

— Федералния. Той се цели високо.

— На мен никак не ми допадна. А на теб?

Роб се засмя.

— Със сигурност не е идеалът ми за „добър приятел“, но напълно покрива представите ми за човек със стабилни връзки.

— Само защото Еди твърди така? — попита тя с любопитство.

— Какво? Нима не мога да преценявам сам? — Роб се събличаше. Свали вратовръзката си и прибра обувките в гардероба. — Впрочем какво толкова имаш против Еди?

Елън разресваше косата си. В огледалото забеляза недоволното му изражение. Беше ядосан.

— Нищо. Той е твой приятел. Но ми се струва, че води малко лекомислен живот, няма жена и семейство, никога не се застоява вкъщи…

Роб я прекъсна:

— За бога, работата му е свързана с непрекъснато пътуване! А що се отнася до съпругата и семейството, негово право е да реши дали иска да ги има или не, нали?

Като остави четката, тя се обърна към него и каза тихо:

— Просто не съм сигурна дали ти влияе положително напоследък. Тези хора днес… Ти нямаш място между тях.

— Той изобщо не ми влияе, Елън! В никакъв случай! Нямам нужда някой да ме поучава.

— Недей да се сърдиш, Роб. Нямам ли право на собствено мнение?

— Разбира се, че имаш. Но не е в твой стил да си толкова критична. Винаги си търсила у хората най-доброто. И си ми казвала, че и аз трябва да правя същото, нали?

„Той има предвид баща ми“, помисли тя и не каза нищо.

— Колкото до онези хора, зная, че Девлин прилича на необработен диамант, но ако мога да се сприятеля с него… О, по дяволите, казвал съм ти и преди, защо да се повтарям. Може би не е толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед. Те колекционират произведения на изкуството. Каза ми, че току-що са купили картина на Матис.

Тя отново не отговори. Припомни си забележката за приобщаването им към клуба.

— Оливия Девлин е декоратор, но просто като хоби. Подрежда къщите на техни приятели. Може пък да ти допадне, независимо от външния си вид, Елън. И двете разбирате от изкуство. Самата ти си художничка.

— Никаква художничка не съм. Аз съм илюстратор, или поне бях някога.

— Казваш го със съжаление.

— Не исках да прозвучи така. Просто излагах фактите.

— Добре де, няма да спорим.

— Една от жените спомена нещо за приобщаване към клуба. Нали не го мислиш сериозно?

— Еди го предложи и Девлин се съгласи. Това е.

— Защо не си ми казал?

— Защото не е сигурно.

— Знаеш, че е сигурно, Роб. Още повече — щом е замесен Девлин. Мисля, че идеята е ужасна. Мястото ни не е там.

— Не е необходимо да се сприятеляваш с всички. Но там ти се предлага добра възможност да поплуваш или да поиграеш тенис. Ще бъде чудесно и за Джули.

— Щом това е единственото, което те привлича, защо не се присъединим към клуба на Харти? Там поне познаваме хората. Ще се чувстваме по-комфортно. Много добре знаеш какво имам предвид. А и Харти е член, което е добре дошло за теб. Какво като са по-възрастни от нас.

— Защо не искаш да разбереш, че онова, към което се стремя, е именно контакт с Девлин? С Харти вече съм си създал връзки. Виждаме се всеки ден.

— Сигурно защото не бих искала да имаш нищо общо с него.

— Може, но ти каква си, съдия?

— Не, но вярвам на инстинкта си. Усещам нещо.

— И аз усещам нещо. Бизнес. Този човек е феномен. Той купува земя, прави една уличка и около нея се разраства цял град. Е, не е съвсем така, но Еди ми показа някои от проектите му, които ще те изумят.

— О, отново Еди и неговите съвети! Защо, за бога, е толкова загрижен за теб?

— Не е загрижен, Елън. Той е просто добър човек, при това винаги е бил много внимателен към нас, в случай че си забравила. Обича да си придава важност. Но аз го разбирам. Липсва му интелект, но не е глупав. А аз съм достатъчно умен, за да схвана разликата.

Тя имаше чувството, че се движат из непознат терен. Мисълта й — „творческата й мисъл“, подигра се на себе си — й рисуваше картина: караха кола сантиметър по сантиметър през неочаквано спуснала се мъгла. Пред тях пътят можеше да е съвсем чист, но можеше и да се натъкнат на остра скала.

— Не знам — каза бавно. — Наистина не знам. Никога не съм те смятала просто за „умен“.

— И това ми го казва собствената ми съпруга! Дявол да ме вземе! — извика той.

— Ти приемаш това като обида? Та аз току-що ти направих комплимент, Роб.

— Единственото, което правиш, е да ме караш да се чувствам виновен от минутата, в която предложих да отидем там.

— Не е вярно. Държах се любезно с всички.

— Но през цялото време намираше недостатъци. Знаеш ли какво? Ти отрови целия ми ентусиазъм, цялото удоволствие от деня.

Застанал прав по пижама, наистина изглеждаше доста „привлекателен“ мъж. Имаше намерение само да му направи комплимент и да наблюдава как той се опитва да скрие задоволството си. После щяха да се посмеят и тя щеше да го прегърне.

— Уморен съм — заяви той. — Искам да поспя.

Това трябваше да бъде тяхната дълга любовна нощ. И може би наистина щеше да се превърне в такава, ако Елън положеше малко усилия за това. Но тя също беше уморена и също имаше нужда от сън.