— Не става въпрос за инвестиции. Говоря ти за собствена къща и ми трябва само една минута. Нали знаеш онази земя след Ламбърт, за която ти споменах? Е, ще я отчуждават и Дик може да я купи по-евтино, отколкото можеш да си представиш. Цели сто акра на хълма с изглед към реката, фантастична е. — Еди направи широк полукръг с ръка. — Мястото е точно за теб. Забелязал съм погледа ти, когато говориш за старата ви ферма.

— Това, което ми описваш, няма нищо общо със старата ферма.

— Не, разбира се. Но ще се влюбиш в онова място. Наминах да го видя вчера. Можеш да ми вярваш.

— Не сега. Елън не е съгласна да се местим.

— Но ще се съгласи, като види колко много го искаш ти.

— Самият аз не знам колко много го искам.

— Защо тогава непрекъснато подхвърляш разни намеци? Правиш го още откакто напусна фирмата на Грант.

— Еди, хората ще дойдат след десет минути.

— Добре. Просто си помислих, че трябва да ти кажа. Иди да го огледаш сам. Дай един лист, ще ти напиша къде точно се намира.

Един следобед, беше рано напролет, когато случайно се бе оказал свободен, Роб се натъкна на същия този лист. Слезе долу и се качи в колата.

Защо трябваше да е точно този ден, той не можеше да обясни, освен да си каже, че решението му бе свързано по някакъв начин с портрета на войника от Конфедерацията. След смъртта на Уилсън Грант Елън го бе донесла от апартамента и го бе закачила на предишното му място, до портретите на останалите си прадеди. Докато бе стоял в църквата пред ковчега на тъста си, тържествеността на смъртта го бе изпълнила със състрадание, но строгата брадичка и острият, неприязнен поглед от позлатената рамка събуждаха у него съвсем различни чувства, което често го бе принуждавало да сяда на друг стол. Във всеки случай мисълта за „фантастичното“ място бе заседнала в съзнанието му и ето че сега се бе озовал тук.

Обширни поляни и склонове на невисоки хълмове, напомнящи плюшени възглавници, се спускаха към реката.

Водите й се движеха бавно; по нея нямаше никакво движение, освен няколко лодки, разхождащи туристи за развлечение. Точно в този момент едно кану се носеше леко недалеч от брега. След като то изчезна зад една извивка, всичко замря неподвижно, освен птиците, летящи толкова високо, че беше трудно да се различат с поглед, и пожълтялата миналогодишна трева, която се поклащаше лениво от вятъра.

Роб веднага разбра, че земята наистина си струваше. Натрупаният с годините опит му помогна на мига да изчисли дори колко точно. Естествено щеше да бъде разделена на по-малки парцели, но всеки един така или иначе щеше да бъде по-голям от обичайните. „Първокласен“ беше най-подходящата дума за такъв имот.

— Чудя се — каза той на глас.

Стоеше там, с ръце в джобовете, сякаш откъснат от настоящето, потънал в размисъл. Беше правил много решителни крачки в живота си. И не се гордееше, нито се обвиняваше за някоя от тях. Някой фаталист би казал, че те просто са се случвали, като че ли някаква огромна ръка бе местила фигурите върху игралната дъска. Беше ли изобщо правил планове да постъпи в юридическия факултет? Беше ли планирал да изостави Лили — мисълта го накара да се намръщи — и да се влюби в Елън? А виж как всичко бе станало за добро, дори за Лили, която бе превъзмогнала болката и се бе омъжила за друг.

Но все пак искаше да бъде предпазлив, да внимава да не се изхвърли прекалено. С тази мисъл седна на тревата, извади бележник и молив от джоба си, направи някои изчисления и отново ги прибра. Да, беше се поставил наравно с доказано преуспели мъже. Онова, което беше подходящо за Девлин, сигурно беше подходящо и за него. Една къща тук за цялото семейство е най-добрата инвестиция, която човек може да направи. Къща сред цялата тази красота, сред това спокойствие! Негова собствена къща, построена със собствените му пари, в която нямаше да има мебели, наследени от чужди хора, и в която той щеше да бъде единственият господар!

Застанал там с изложено на вятъра лице, той почувства как у него се надига въодушевление. Беше нещо съвсем различно от енергията и увереността, с които отдавна беше свикнал. Еди, неспособен да се изразява ефектно, интуитивно бе разбрал какво ще почувства приятелят му, когато види това място.

Следващата събота Роб предложи да се поразходят из провинцията.

— Има един терен, който искам да огледам — обясни той. — Свързан е с едно дело.

Защо не каза истината?

По пътя минаха през няколко бензиностанции и ресторанти за бързо хранене. Най-после се озоваха сред природата. Сега се виждаха само полета, обори, огради и люлеещи се столове на предните веранди. Малко ято гъски тромаво прекоси пътя и ги принуди да спрат.

— Не бързайте — подвикна към тях Роб. — Погледни ги, Елън. Виж колко са важни.

Тя се съгласи.

— Не е ли прекрасно? Радвам се, че дойдохме.

— Огледай се добре. Тази земя изчезва. Ще бъде погълната, преди да се усетим.

— Това ли дойдохме да гледаме днес? Следващата индустриална зона?

— Не. Тук ще се изгради малка затворена общност.

— Затворена? Но какъв е смисълът? Щом си дошъл сред природата, защо трябва да се изолираш? Това не е за мен.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо, след като още не си го видяла?

— Защото знам.

Той не отговори. Нямаше да позволи на никого да го обезкуражи. Затова изчака, докато слязат от колата.

— Не е ли съвършено? — попита.

— Съвършено, но в този си вид — отвърна Елън. — Няма да е такова, когато се появят огромните — показни — къщи.

Сякаш нечул, той продължи:

— Наслади се на тишината. Лично аз не бих имал нищо против да живея тук. Нищо.

Върху лицето й се изписа подозрение.

— Надявам се, че не си ни довел тук, воден от тази идея?

— Казах ти. Трябваше да го видя.

— Не знам защо, но не ти вярвам — загледа се в него тя. — Струва ми се, че си наумил нещо.

— Мамо! — извика Джули. — Не е хубаво да говориш така на татко.

— Как? Че си е наумил нещо? Не виждам нищо обидно в тези думи.

— Нямах предвид думите. Говорех за това, как изглеждаш.

— Нямам представа как изглеждам. Но ти казвам, Роб. Ти може и да нямаш нищо против, но аз имам. И то много.

Джули бе заинтригувана от случилото се.

— Мамо, на мен страшно ми харесва. Погледни реката. Тя намига, като око.

— Много поетично сравнение каза Роб и си помисли, че в лицето на дъщеря си може би откри един съюзник. Но все пак, с оглед на ситуацията, реши да отложи споделянето на намеренията си. Трябваше да го направи постепенно, макар че, ако изчакаше прекалено, можеше да пропусне възможността.

— Татко много харесва онова място, на което ни заведе вчера — каза Джули на следващия ден, когато Роб играеше на поляната с Пен, а Елън седеше на верандата и преглеждаше сметките.

Майката вдигна поглед.

— Така ли?

— Да. Каза, че би било чудесно да си направим там собствена къща с малка конюшня. Ще можем да си имаме и коне.

Умна тактика, помисли си Елън. Момичетата на нейната възраст бяха влюбени в конете.

— А как ще се вмести в това училището?

— Татко каза, че няма да ми навреди да сменя училището. Пък и на мен ще ми хареса. Цял живот уча само в това.

— Ами приятелите ти? Няма ли да ти липсват?

— Нямам нищо против. Бездруго ще трябва да се разделя с тях, когато отида в колежа.

Вероятно наистина нямаше нищо против. Беше напълно самостоятелна. Само дето Елън не знаеше това хубаво ли е, или не. Но онова, което със сигурност знаеше, е, че тя обожава Роб и ще се съгласи с всичко, което каже. Но Елън нямаше да се остави да я убедят да напусне тази къща. Освен всичко друго това би било неразумно.

— Какво си говорил на Джули? — попита тя, когато Роб се върна. — Не е редно да я замесваш в нашите недоразумения.

— Не смятам, че това недоразумение е толкова сериозно, че тя като член на семейството да няма право на мнение.

Отворът беше любезен, но стиснатите му в тънка линия устни я накараха да се почувства неловко.

— Недоразумение е, Роб, и не бих искала да се превръща в нещо сериозно. Как изобщо можеш да си помислиш да разстройваш живота ни, като ни принудиш да напуснем тази къща заради някаква прищявка? И то само защото си се влюбил в някакъв си пейзаж.

— Не е прищявка. Не съм щастлив тук.

— Толкова ли е лошо? Толкова сериозно? — Съпругът й бе нанесъл най-съкрушителния удар.

— Ти не разбираш. С вас бих бил щастлив дори в палатка сред пустинята, стига тя да е моя.

— Никога досега не си ми говорил така! Спомням си колко щастливи бяхме, когато татко ни преотстъпи къщата си.

— Вярно е, но оттогава се случиха доста неща.

— Но те са минало. Не можеш ли да забравиш?

— Да забравя?

— Тогава поне да им обърнеш гръб.

— Може би прекалено опростявам начина, по който се чувствам. Или пък го обяснявам твърде объркано. Не може ли причината да е толкова проста, като например необходимост от промяна? Не може ли просто да се случи? — И й се усмихна някак умолително.

Също като дете, помисли си тя, той смята, че с една усмивка ще успее да получи още един бонбон или половин час повече, преди да го отпратят да спи. Не искаше да му се сърди; беше възпитавана в семейство, където рядко даваха израз на гнева си.

Стана и отиде до прозореца, под който в градината нарцисите свенливо изправяха още неразтворените си цветове, както го бяха правили винаги, през всичките пролети в живота й.

Зад гърба си дочу добре модулирания, овладян глас на Роб — глас на адвокат, — който започна да я уговаря:

— Ще оставя всичко на теб, на твоя вкус. Ще я обзаведеш както искаш. Аз харесвам всичко, което харесваш и ти. Ще добавим и един чудесен кабинет, където ще можеш да работиш. Знаеш, че един ден ще се върнеш към работата си. Ще имаме и салон за развлечения, където Джули ще може да организира купони, когато порасне още малко. Можем дори да си направим закрит басейн, оранжерия — ти обожаваш цветята, и…

Елън се извърна рязко.

— О, Роб, наистина ли къщата, в която живеем сега, не те задоволява? Та аз съм отраснала тук. Не ни трябва никакъв закрит басейн. Напоследък си обзет от такива грандиозни идеи, че ми е трудно да те позная, и това ме притеснява. Ужасно ме притеснява.

— Не са грандиозни, щом мога да си позволя да ги реализирам. Като те слуша човек, ще си помисли, че ти предлагам мраморно стълбище и позлатени тавани.

— Ако станеш като Девлин и неговите приятели, нищо чудно да стигнеш и дотам. Те всички са мошеници. Надявам се само и твоите инвестиции да не са някаква измама.

— Моите инвестиции — подигра я Роб. — Та те са незначителни! Комари върху гърба на слон! Но за какво всъщност говорим? Аз искам да се махна оттук, да построя къща за семейството си, а ти реагираш така, сякаш това ще бъде краят на света!

Не беше въпросът в това, че работата и бъдещето на съпруга й щяха да зависят от самото преместване. Хората се местеха всеки ден и го понасяха безропотно, с бодър дух, без значение колко ги болеше от раздялата с миналото. Но техният случай не беше такъв.

— Не разбираш ли какво ще коства това? Ти обичаш работата си във фирмата и ще се почувстваш по-изолиран от всички нас. И бездруго те виждаме толкова малко. Необходимо е да прекарваме повече време заедно.

— Та разстоянието е само двадесет километра — прекъсна я Роб. — По дяволите, Елън, прекалено много драматизираш. Ако някой ни слуша, няма да повярва, че става въпрос за четири стени и един покрив, а ще си помисли най-малкото, че единият от нас се е разболял от рак или е хванал другия в изневяра. За бога, Елън…

— Доктор Филип е тук — съобщи Джули. — Май ви е чул как крещите. На верандата е.

— Не сме крещели — изръмжа Роб.

Без съмнение Филип беше чул поне последните реплики от скандала, тъй като се преструваше, че връзва връзката на обувката си.

— Пътят ми минава край вас днес — каза той, като вдигна глава. — Надявам се, че не прекъсвам някакъв сериозен разговор.

— Съвсем не. За нас винаги е удоволствие да те видим — любезно отвърна Роб.

Филип не ги бе посещавал вече няколко седмици. Елън го виждаше само когато водеше Пен при него — веднъж, придружавана от Роб, и два пъти сама. Тъй като бе застанал с крак на стъпалото, той изглеждаше съвсем различен от мъжа с костюм и вратовръзка, седнал зад бюрото. В този момент тя стреснато си припомни с какви очи го бе погледнала онзи ден. Тогава му бе говорила съвсем откровено, бе му доверила неща, които сигурно не би трябвало да споделя с никого, а той я бе слушал внимателно, наистина я беше слушал. Без съмнение той бе прочел мислите й. Знаеше го със сигурност и това я плашеше.

Въпреки това заговори ясно:

— Имахме малък спор. Роб иска да се преместим, а аз — не.

— Филип едва ли се интересува от нашето малко недоразумение, Елън.

Роб беше бесен, но доброто възпитание не му позволяваше да го покаже. Обзета от разкаяние, тя побърза да се поправи:

— Извини ме, Филип. Роб е прав. Казах го само защото винаги си бил голяма опора за нас. Говорех, без да мисля.

Филип отговори учтиво и попита за Пен.

— Къде е моят приятел?

— Играха с Роб на топка. — Трябваше да каже още нещо, за да се извини на съпруга си, задето го бе поставила в неудобно положение. — Много се забавляваха. Сега отиде да гледа телевизия. Надявам се да не е нещо по-лошо от анимационен филм.

— Ще отида да му съобщя, че си дошъл — каза Роб.

Минута по-късно се върна.

— Пен го няма.

— Сигурно досажда на Джули в стаята й. Тя си пише домашните.

Когато не го откриха ни го на горния, нито на долния етаж, Елън се обезпокои, но не много. Миналата седмица бе отишъл до къщата на съседите — приятелски настроени хора, които го върнаха обратно, преди тя или мисис Върнън да забележат отсъствието му. Така че тръгна към тях, като подхвърли през рамо:

— През студените дни заключвахме вратите, но сега, след като се стопли, имаме нужда от свеж въздух…

Къщата на съседите беше затворена, колите ги нямаше в гаража. Следователно Пен не можеше да е тук. Отиде до пристройката и като не го откри и там, тревогата нахлу в сърцето й.

Роб скочи.

— Повикай Джули. Ще тръгнем по различни улици. Не може да е отишъл далеч.

— Господи, движението е толкова натоварено, а той не знае как да пресича!

Хукнаха в четири различни посоки, като раздираха неделната тишина с виковете си.

— Виждали ли сте Пен? — обърна се Елън към няколко десетина годишни момчета, които се мотаеха в един двор.

— Кой е този Пен? — попита едното.

— Онзи, смешният. Нали се сещаш — отвърна друго, като почука с пръст по челото си и изкриви лице. — Да не би да е избягал?

— Да. Ако го видите, моля ви, нали ще съобщите на родителите си? Те ще го доведат у дома. Знаят къде живеем.

Наистина всички наоколо като че ли познаваха Пен Макданиъл. Колко болка й бе причинил този факт през годините! Но какво значение имаше сега какво мислят съседите за детето й! Само дано не му се е случило нещо лошо!

Тя затича. Падна и разрани коляното си, но веднага скочи и продължи да бяга. На Колхън Стрийт имаше отворена аптека. Никой не беше виждал Пен. За толкова кратко време той не би могъл да измине по-голямо разстояние. Трябваше да провери навсякъде, да тръгне обратно към къщи по други улици. „Моля те, Господи, моля те, дано някой да го е видял!“ Вече съвсем изтощена, тя забави крачка. И като си помисли само, че преди няколко минути се бяха карали заради някаква си къща! Къща.

Първо дочу суматохата, преди да разбере какво става. Позна гласа на Пен. Той беше там, само на няколко преки от дома си, обграден от група хлапета и от родителите им, чиято неделна почивка очевидно бе нарушена от врявата.

— Мамо! — изкрещя Пен, щом я забеляза. Лицето му беше много зачервено; той риташе, блъскаше и се бореше с три момчета едновременно. Едното от тях успя да го събори.

— Махай се от играта ни, глупак такъв!

— Няма! Няма! Не можеш да ме накараш! Ще те ритна!

Някакво малко момиченце се развика:

— Той ме удари! Удари ме! Не можеш да удряш момичетата! Ще кажа на татко и той ще те набие!

Двама мъже уловиха Пен и започнаха да го налагат точно в момента, в който Роб, Филип и Джули се появиха от три различни страни. Една жена се разкрещя:

— Вие ли сте родителите му? Дете като него трябва да се държи затворено, а не да се пуска да тормози другите деца.

Очевидно бе нова в квартала. Как можеха да й отговорят? Друга жена, която познаваше Пен още от раждането му, се намеси:

— Не искаше да направи нищо лошо. Просто малко недоразумение. Децата играеха на дама на тротоара, а той беше застанал на линията. Тъй като не се отмести, те го блъснаха. Той им отвърна и понеже е по-голям и по-едър… — Тя разпери ръце. — Елън, Роб, прибирайте се. Не се притеснявайте.

Тръгнаха си. Роб и Филип държаха все още съпротивляващия се Пен. Елън и Джули вървяха след тях. Мълчаха, обзети от срам и тъга.

— Ще му купя сладолед, мамо — обади се Джули, когато приближиха къщата. — Това ще го укроти. — Погледна лицето на майка си. — Знам, че ти се иска да заплачеш. На мен също. Но каква е ползата?

— Права си, миличка. Никаква. Само трябва да държим всички врати заключени отсега нататък. Нали разбираш, той иска да играе, но не знае как, пък и никой няма да му позволи.

Малката процесия влезе в къщата. След като получи купичка сладолед, Пен се успокои; Джули се върна към домашните си и тримата възрастни бяха оставени сами с тежките си мисли.

След малко Роб каза:

— Радвам се, че беше тук, Филип. Знаеше ли, че е толкова силен?

— Ще стане едър мъж — отвърна Филип.

— И много бърз. Почти ме надбяга.

Двамата погледнаха Елън. Той скоро ще бъде извън твоя контрол, ако вече не е, казваше мълчанието им. Тогава какво следва?

— Какво следва? — прошепна тя.

— Струва ми се, че знаеш — отговори й Филип.

— Не искаме да прибягваме до това, докато не стане абсолютно неизбежно — намеси се Роб.

Да се разделят с него! Кой би могъл да бъде по-търпелив от собствената му майка? — помисли си Елън. Представи си го уплашен сред непознати, които в най-добрия случай щяха да бъдат безразлични. За най-лошия изобщо не искаше да мисли.

— Щом смятате, че е рано, чуйте поне какво научих — заговори Филип. — Спомняте ли си онова място близо до Уитли, където ходихме преди шест-седем години? Екипът беше добър, но сградата беше руина. Е, неотдавна са получили значително дарение и правят голям ремонт. Може би си струва да се провери.

Роб поклати глава.

— Още не сме готови.

— Въпреки това. Не трябва да се изчаква до последната минута. По-добре да сме подготвени.

Роб разглеждаше ноктите си.

— Значи смяташ, че времето наближава, но не искаш да го кажеш? — със слаб глас запита Елън.

— Елън, ако имах кристална топка, при мен щяха да идват пациенти чак от Тимбукту. Казах само, че си струва да се погледне.

Роб вдигна глава.

— Мисля, че си прав. Имаш ли възможност да проучиш нещата?

— Разбира се. Но мисля, че е по-добре да отидем там заедно.

— Чудесно, само че няма да е тази или идната седмица, тъй като ще съм във Вашингтон. Момент да погледна в бележника си.

Тъмночервеният бележник беше абсолютно копие на онзи, който Уилсън Грант му бе подарил за Коледа още по времето, когато беше любимият му зет. Неочаквано на Елън й хрумна, че къщата действително е пълна с вещи, напомнящи за баща й: мебели, тенисракети, книги.

— Какво ще кажеш за понеделник след три седмици? Устройва ли те, Филип? А теб, Елън?

Тя кимна.

Като че ли имаше по-важна работа! Тъгата изведнъж избликна и се разля на дълги, бавни вълни.

Към следващата част или към съдържанието

Белва Плейн Ръката на съдбата (15)

Метаданни

Данни

Ръката на съдбата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Петнадесета глава

Белва Плейн
Ръката на съдбата (15)