— Сега може би най-после ще ме послушаш. — В гласа на Еди прозвуча триумф. — Знаех си! Знаех. Спомена, че сте обядвали заедно. И той ти казал, че може би искаш да смениш работата си. Продължавай.

— Това са глупости. Никога не съм казвал подобно нещо, защото изобщо нямам такива планове.

Еди изсвири в ухото му.

— Какво? За бога, това ли му каза?

— Казах, че ценя предложението и се чувствам поласкан, но трябва да го обсъдя със съпругата си. Той прояви разбиране.

— Значи ще говориш с Елън. После?

— Еди, изобщо не смятам да обсъждам въпроса с нея. Невъзможно е.

— Не те разбирам. Не говориш разумно.

— И не очаквам да ме разбереш. Ами просто… не искам повече сътресения в живота ни. Тя, баща й, рутината. Вече сме се устроили, Пен е станал малко по-управляем и сме по-спокойни. Нещо такова.

— Спокойни, а? Нека хвърлим картите си на масата, Роб. Непрекъснато ти повтарям, че момчето ти ще има нужда от скъпи, много скъпи грижи. И специалистите го потвърдиха. По дяволите, та дори аз го виждам, макар че изобщо не разбирам от тези неща. Но когато Пен стане на шестнадесет, Джули вече ще бъде млада жена. Представяш ли си как ще се чувства тя в дома ти? Да не говорим за теб и Елън. Роб, ще са ти необходими доста пари. Освен ако не искаш да го изпратиш в някоя клиника.

Роб потръпна. Мръсотия, безнадеждност, безизразни лица и отчаяни викове…

— Недей — каза той.

— Е, тогава?

— Не мога да мисля за това сега.

— Но какво има? Твоят тъст е толкова внимателен към теб, че се опасяваш да не нараниш чувствата му?

— Едва ли. Заради Елън е. Нея не искам да нараня. Впрочем — продължи той, без да даде възможност на Еди да каже и дума — доволен съм от работата си тук. Разглеждаме много наказателни дела за отчуждаване на имущество. А аз разбирам бедността така, както, без да ми се обиждаш, Еди, ти с твоя произход никога не би могъл.

— Глупости. Да не искаш да кажеш, че Фоулър не се занимава с наказателни дела?

— Разбира се, че не, но…

— А що се отнася до произхода, Питър Харти от същата фирма не е имал и копче повече от теб. Родителите му са ипотекирали всичко, за да платят обучението му. Бил е на тридесет и пет години, когато най-после им се е издължил. При това без чужда помощ. Станал е равноправен партньор на Фоулър. Трябва да видиш къщата му в Ламбърт Пайк. Купил си я съвсем сам. Иди погледни. Името му е на вратата.

Понякога, без да е злонамерен, Еди можеше да бъде много груб. Но Роб вече беше свикнал с това и каза сухо:

— Какво, частно разследване? Това ли е новото ти амплоа?

— Просто се оглеждам, това е. Забелязвам някои неща. Е, дочуване. Девлин ме очаква след няколко минути и ще бъда зает поне до полунощ. Помисли отново. Сериозно ти говоря.

Телефонът сякаш се взираше в него, докато поставяше обратно слушалката. Купил си я съвсем сам. Това беше удар под кръста. Някой попита ли ме дали искам да живея в онази къща? Имах ли избор?

По-късно, когато се прибираше, той подкара бавно колата по алеята, спря и огледа внимателно къщата. Всичко в нея напомняше за Уилсън Грант. Тя беше домът на Грант, пълен с негови вещи, или още по-точно казано, с вещите на неговите предшественици.

С отварянето на вратата го посрещнаха стенният часовник от махагон и сребърните свещници в стил „Джордж Трети“, поставени върху скрина. Единственото, което принадлежеше на Роб Макданиъл, бяха обитателите: Джули, която тутакси преустанови упражненията си на пианото, за да изтича да го прегърне, и седналият пред телевизора Пен, който не се интересуваше от нищо.

— Мразя да свиря — заяви Джули. — Започва да ми харесва чак след като съм научила упражнението. Тогава се чувствам умна.

Тя притежаваше таланта да се присмива над себе си! Роб се запита дали това не е неестествено за дете на нейната възраст. Да, сигурно. Защото, като се замислиш, колко възрастни умеят да го правят?

— Ти си истинско чудо — каза той.

— Знаеш ли, Пен обича да ме слуша. Харесва му дори когато правя ужасни грешки, които дразнят слуха. Сяда на пода и ме гледа. Толкова го съжалявам.

В тези думи прозвуча типично женско състрадание. Тя бе започнала да разбира. Е, да, Пен беше станал малко по-управляем. Но все пак, да ги гледа заедно, означаваше да си представя какво би било, ако…

— Изглеждаш много уморен — отбеляза Елън. — Тежък ден ли си имал?

— О, не знам. Донякъде, да.

Щеше му се да може да й каже. Едно такова предложение от „Фоулър, Харти и Фоулър“ със сигурност си струваше да се обсъди. Но вместо това заговори за предстоящите избори.

На следващия ден, след като излезе от съда, направи съвсем ненужно отклонение от пътя си. Не че преди не беше виждал сградата, в която бяха канторите на „Фоулър, Харти и Фоулър“. Съвсем нова, тя беше най-високата постройка в града и се бе превърнала в нещо като символ. Модерна, но не и екстравагантна, тя символизираше власт и преуспяване. Тук се обсъждаха въпроси, които засягаха всички, като например строителството на новия надлез на магистралата. Хонорарите за подобни дела сигурно бяха цяло състояние.

Когато се върна в офиса, с изненада установи, че споделя впечатленията си с Джаспър.

— Не е ли стряскащо?

Очевидно за Джаспър не беше.

— Предполагам — бе всичко, което той каза.

Няколко минути по-късно обаче той вдигна глава от документите, които Роб му бе дал за мнение.

— Често се питам защо хората искат толкова много. В днешно време всички си мислят, че имат нужда от повече, отколкото в действителност. Това е нещо като епидемия.

Обикновено Роб се съгласяваше с Джаспър, но днес изпита желание да му възрази, както бе възразил на Еди. Може би не точно да възрази, а да предизвика спор. Затова премълча.

На паркинга Уилсън Грант тъкмо се качваше в колата си. Не се бяха виждали няколко дни. „Всъщност, помисли си той, обикновено единствените ни срещи са, когато се разминаваме по коридорите.“ Никога не обядваха заедно. Непознат човек изобщо не би допуснал, че са роднини.

— Струва ми се, че двамата с Елън трябва да направите нещо по случай оттеглянето на Харолд Банкрофт от Червения кръст — каза Уилсън Грант. — Местят се във Флорида, а той заслужава признание за работата си. Обикновено се дава малка вечеря. Аз бих го направил, ако все още живеех в къщата, но в апартамента не мога.

— Прекрасна идея. Ще говоря с Елън, още щом се прибера.

— Колебаех се дали да ти предложа. Вие си имате достатъчно грижи с момчето.

Той никога не го наричаше Пен, само „момчето“, сякаш говореше за домашен любимец.

— Пен няма да ни създаде никакви неприятности — отвърна Роб. — Освен това ние не го крием. Не се срамуваме от него.

Тонът му беше благ и изпълнен с уважение, но думите трябваше да прозвучат недвусмислено.

— Много добре — хладно каза Грант и кимна. — Лека нощ.

Двете коли поеха в различни посоки. Роб беше ядосан и се сърдеше на себе си заради това. Такъв студен, жесток човек! Дори щедростта му беше ледена, вдъхновена единствено от семейна гордост. „Бих искал да се преместим някъде — мислеше си той — само с Елън и децата. — Някъде, където нямаше да е обграден от вещи, принадлежащи на Уилсън Грант. — И все пак нима ще допусна да бъда прогонен от един свадлив старец? Нима не съм заслужил мястото си? Хората от «Фоулър, Харти и Фоулър» сигурно са преценили, че съм.“

Дълбоко в него се надигаше гняв — тежка, гореща вълна, от която трябваше да се освободи, преди да се прибере у дома. Не беше здравословно да я таи в себе си, а още по-малко някой от семейството му да разбере. Затова, когато стигна до отбивката за тяхната улица, продължи направо. По-добре да закъснее, отколкото да се прибере в това състояние. След няколко минути стигна до табелата „Ламбърт Пайк“.

Харти живееше тук, бе казал Еди. Е, хайде да видим какво толкова е постигнал този способен син. Чисто любопитство, разбира се.

Къщите бяха на голямо разстояние една от друга, обградени с около два акра земя. Уилсън Грант би казал, че са изящни постройки, специално за „джентълмени“, също като тази, в която Роб живееше в момента, само дето бяха поне два пъти по-големи. Пред дома на Харти намали, колкото да може да огледа къщата от бели тухли и със зелени капаци на прозорците, издигаща се в края на алеята. Наблизо тичаше някакво момченце. Такива хора имаха по три-четири деца, всичките умни и лъчезарни. Обърна колата и пое към дома си.

Същата нощ спа лошо. Мислите му се въртяха в кръг, както подплашените зайци, които някога, много отдавна, кучетата откриваха в зеленчуковата градина на майка му. Да, много отдавна, на друг континент, в друго време. И той си помисли за гигантската крачка, която бе направил; за огромното разстояние, което беше изминал. Защо да не направи още една? Може би Еди беше прав. От какво толкова се страхува? Продължаваше да се върти в леглото, като се стараеше да не събуди Елън.

— Какво има? — прошепна тя. — Какво не е наред?

Тогава той й каза. Думите излизаха много по-лесно в тъмнината, защото не можеше да види реакцията й. Когато свърши, тя остана за момент неподвижна, после извика:

— Не говориш сериозно!

— Не зная… Може да е сериозно.

— Но ти винаги си изглеждал… винаги си твърдял, че си доволен от работата си. Изминаха почти десет години! Тази година щеше да станеш пълноправен партньор. „Грант, Тейлър, Джаспър и Макданиъл“. Как ти звучи? Ще изкарваш колкото татко.

— Не е достатъчно — отвърна Роб и съжали, че изразява недоволство спрямо баща й.

— Не е достатъчно! Не мога да повярвам на ушите си!

— Не, Елън, не е. Помисли какво ни чака. Ще трябва да осигурим постоянни грижи за Пен на някое прилично място.

— Гледаме прекалено далеч. Не знаем нищо със сигурност.

— Елън! Знаем!

— Можем само да се надяваме.

— Престани да фантазираш. Попитай приятеля си Фил Лоусън. Той вече ти го каза — колко пъти?

— Можем да използваме завещанието на мама. Парите не са много, но не сме ги пипали. Вероятно ще стигнат.

— Но по-вероятно е да не стигнат. Освен това завещанието е твое. За собственото си дете искам да използвам собствени пари. Мои.

— Говориш с такава горчивина. И доколкото разбирам, има нещо, което не ми казваш? Какво е?

— Може би съм малко изненадан, че не каза нито дума за предложението на Фоулър. Мнозина биха дали мило и драго за това.

— Извинявай. Не мисли, че не съм впечатлена. Разбира се, че съм, и то много. Само че… Боя се, че първата ми мисъл беше за татко. Той не е добре, а това ще го съкруши.

Едва ли. Щеше само да предизвика множество клюки и да го унижи пред познатите му.

— Не искам да го нараня, Елън. Честно. Но някои неща просто се случват. Неща, за които никога не си допускал, че може да ти се случат. Срещам Фоулър в една закусвалня и нещо изведнъж се променя.

— Както в деня, когато се запознахме и ти забрави за Лили?

След толкова години в продължение само на седмица името й се споменаваше за втори път.

— Някои неща просто се случват — повтори той.

— Разбирам. И какво още „просто ще се случи“? Някоя друга жена в някоя закусвалня?

— О, Елън, моля те. Говорим за работа, за къща и за пари. Не за теб и мен. Ти си моята любов, майката на децата ми.

Когато я притегли към себе си, усети нейната неотзивчивост и стегна още повече прегръдката си.

— Какво трябва да означава „къща“? Не искам да се местя оттук. Не искам, Роб. Обичам дома си. Всичко тук нещо ми говори — дърветата, цветята, мебелите, жълтите патета, които нарисувах по стените в детската стая най-напред за Джули, а след това и за Пен. Той обича патетата… — Гласът й заглъхна.

„Какво й причинявам? — упрекна се Роб. Не можеше да понесе сълзите й. — Не й ли създадох достатъчно проблеми?“

— Ще задържим къщата. Забрави за това. Казах го, без да мисля.

Но беше мислил, макар и да не бе имал намерение да споделя намеренията си така изведнъж.

— Чувствам се като във водовъртеж — хлипаше тя. — Просто ми дойде много наведнъж. Ще ми обещаеш ли, че никога няма да напуснем тази къща? Обещаваш ли? Нима не разбираш какво означава тя за мен?

— Да, обещавам.

— А работата? Ще откажеш ли?

— Вероятно. Ще си помисля. Не съм сигурен. Не ме притискай сега. Не тази вечер.

— Въртим се в кръг.

Вярно беше. И мислите му се въртяха в кръг още от онзи следобед в закусвалнята.

— Мога само да кажа, че съм шокиран — обади се Джаспър.

Когато носеше документите в стаята, Роб не беше имал намерение да споделя с него предложението на Фоулър. Беше твърде объркан, за да изложи ясно фактите пред когото и да било. В главата му се блъскаха бляскавата перспектива, която му начерта Фоулър, прагматичните и окуражителни думи на Еди и реакцията на Елън. Но всеки един от тях имаше собствени причини да му въздейства в една или друга насока. За разлика от тях Джим Джаспър — почтен, разумен, без да е свързан с него емоционално или финансово, го бе предразположил към откровеност. Веждите му се повдигнаха към оредяващата коса. Той остави молива и свали очилата си, сякаш без тях разсъждаваше по-трезво.

— Предложение? — повтори той.

— Да, преди няколко дни — потвърди Роб и кратко изложи фактите.

— Е, поздравленията са съвсем намясто, въпреки че не очаквам да приемеш.

— Не съм сигурен, Джим. Това е проблемът. Нямах намерение да споделям с теб и се надявам, че мога да разчитам на дискретността ти. — Тъй като Джаспър не отговори, той продължи: — Не знам какво да направя. В един момент мисля едно, а в следващия — съвсем друго. С толкова много неща трябва да се съобразявам. Най-вече със съпругата си. Няколко нощи не съм спал.

— Моето мнение е, че ще направиш огромна грешка, ако напуснеш от тук. Какво има да му мислиш?

— Заради парите. Трябват ми пари.

— Аз бях останал с впечатлението, че живееш доста охолно — учуден отбеляза Джаспър.

— Говоря за бъдещето. За сина си.

— Сигурно има начин да се справите с това. Застраховки и…

— Много скъпо излиза. На всичко отгоре е проблематично. А тези пари са тук, предлагат ми ги сега.

Настъпи мълчание. Роб погледна през моравата към старата къща отсреща, между дърветата, после отново към полуотворената врата между двете стаи. Виждаше книгите по рафтовете. Това място беше станало за него втори дом. Част от Роб не искаше да се отдели оттук на никаква цена. Но другата…

— Е, това е — каза той рязко. — Предполагам, ще трябва още да помисля. Благодаря ти, че ме изслуша.

По-късно същия ден, когато се приготвяше да си тръгва, защото във фирмата нямаха практиката да остават след работно време, Роб беше повикан в кабинета на Уилсън Грант. Веднага забеляза, че лицето зад бюрото беше гневно. Гласът обаче, който го посрещна, беше ясен и овладян.

— Дочух, че си получил предложение от „Фоулър, Харти и Фоулър“ и се готвиш да ни напуснеш. Вярно ли е?

— Ами да, но не съм го коментирал с никого.

— Бих искал да знам защо изобщо си си го помислил?

— Защото предложението, както може би допускаш, е доста примамливо. Дават ми почти двойно повече, отколкото изкарвам тук. Но все пак не съм сигурен, че искам да приема. Съжалявам, че Джим ти е казал. Не е трябвало.

— Значи си се готвел да обмислиш всичко, а след това да се измъкнеш след двуседмично предупреждение като портиер или машинописка, които впрочем бих могъл да разбера напълно. Но не и теб.

— Със сигурност не съм се готвел да се „измъкна“. — Изразът бе удар по достойнството му. — Никога не съм се измъквал и нямам намерение да го правя сега.

Роб остана прав. Не го поканиха да седне, а и вече не му се искаше. Позата му даваше предимство пред мъжа зад бюрото.

— Много добре. Тогава ще използвам друга дума. „Непочтен“ може би е по-подходяща. Аз имах правото да знам, че си недоволен.

— Не съм недоволен. Обичам работата си. Тук научих много неща.

Стените зад гърба на Грант бяха отрупани със снимки: майката на Елън, брат й, както и самата Елън с Джули като бебе в скута си. Любимите, красиви очи се взираха в него настойчиво, както според мълвата отвръщала на погледа прочутата Мона Лиза.

Сред тази семейна идилия нямаше място за Пен.

— Благородно признание — каза Грант. — Но по-важни се оказаха парите, които аз не съм в състояние да ти плащам.

Роб поклати глава.

— Ако беше така, щях да приема предложението веднага.

Устните на Уилсън се изкривиха презрително. „Мразя ли го в този момент? — запита се Роб. — В живота си никого не съм ненавиждал. И все пак ми се струва странно, че в началото му се възхищавах. Той стоеше там, в своята къща, пред портрета на дядо си, досущ негов двойник. Двама мъже с чувство за достойнство и чест и — не може да им се отрече — със заслужено обществено положение.“ Как можеше при тези блестящи качества, при тази възхитителна липса на алчност за материалните неща и широко известната си благотворителност да бъде толкова безсърдечен? В сърцето му имаше място само за Елън. А някога бе имало и за него. Ала когато се бе появил Пен, ги беше изхвърлил и двамата. Тогава за първи път Роб усети, че ключът вече е превъртян, че мястото му вече не е в този дом. Да, бе потъпквал чувствата си, но никога не бе ги губил напълно, както никога не забрави и забележката на Еди, че се крие зад гърба на този човек. Свръхчувствителност? Възможно е. Предизвикателство? Надали.

— Щом не се касае само за блестящите политически връзки на Фоулър и парите, какво още има?

Можеше да му каже: Трябват ми средства за Пен. И за да бъде съвсем изчерпателен, да добави: и за собственото ми самоуважение, което доста пострада. Ала сарказмът в гласа на тъста му го накара да отговори много по-дръзко:

— Преди всичко, защото осъзнах, че ме презираш.

— Какво? Никога не съм се оплаквал от теб, нито пък съм се отнасял към теб неучтиво.

— Никога не си се оплаквал, защото не съм ти давал основание за това. Но откакто се роди Пен, ти не проявяваш нищо, освен вежливо неуважение. Напълно пренебрегваш детето. Може би всичко ми дойде твърде много.

— „Презрение“ и „неуважение“ са много силни думи.

— Точно така се чувствам.

— Говорил ли си за това с Елън?

— Не.

— И не трябва да го правиш. Бездруго й се налага да понася достатъчно. Искам да й спестя нещо толкова грозно. Тя е моя дъщеря.

— Но е и моя съпруга, в случай че си забравил. Аз я обичам.

Двамата мъже се взираха един в друг. При други обстоятелства, помисли си Роб, сигурно щяха да използват юмруците си. Но сега единственото им оръжие бяха тежките думи.

— Но ти я излъга. Казаха ми, че в шестдесет процента от случаите като този децата наследяват уврежданията от родителите си. Шестдесет процента! И това ти е било известно. Не ми казвай, че не си знаел. Обаче излъга. Премълчавайки, ти излъга.

Сърцето на Роб биеше до пръсване. Горещ горчив дъх пълнеше устата му.

— Няма никакъв смисъл да продължаваме в този дух — каза той. — Благодаря ти поне, че ми разкри докрай отношението си. Така е най-добре за всички ни. — Отправи се към вратата. — А сега, ако помолиш Джим да подготви напускането ми, ще ти бъда много благодарен. В такъв случай двамата няма да има нужда да се срещаме. Лека нощ.

В коридора на долния етаж спря до хладилника. Изпи пълна чаша вода, след това я напълни отново и намокри с ръце слепоочията си.

Никога, никога нямаше да разкаже на Елън какво точно се бе случило. И все пак неизбежно животът й щеше да се промени. Вече усещаше мъката й. „Ще направя всичко по силите си, за да компенсирам това — закле се той. — Всичко.“

Сега поне положението беше ясно. Грант бе улеснил вземането на решение.

Джаспър обличаше палтото си, когато Роб влезе и му съобщи новината.

— Роб, съжалявам, че му казах. Направих го с най-добри намерения. Надявах се да те разубеди, преди да си взел окончателно решение.

— Разбирам — съвсем откровено отвърна Роб.

— Значи жребият е хвърлен?

— Да. Сега вече — да. Така трябва.

— Все още смятам, че правиш грешка. Надявам се само да не съжаляваш.

— Не мисля, че ще съжалявам.

Искаше му се да излее душата си, да разкрие чувствата си към Грант, към Пен, към всичко, но тъй като беше затворен човек, знаеше, че ако го направи, ще съжалява и ще иска да си вземе думите назад. Затова само стисна топло ръката на Джаспър, обеща да му се обажда, след което отиде до телефона на бюрото си и позвъни на Еди.

— Е, имам да ти съобщя нещо. Вече няма да се крия зад ничий гръб.

Към следващата част или към съдържанието

Белва Плейн Ръката на съдбата (11)

Метаданни

Данни

Ръката на съдбата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Единадесета глава

Белва Плейн
Ръката на съдбата (11)