Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortune’s Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Белва Плейн. Ръката на съдбата

Американска. Първо издание

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректори: Снежана Калинска, Мария Владова

Художник: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

1998 г.

— Боже мой — каза Лили, — не мога да си спомня кога се видяхме за последен път, Андрю. Ти помниш ли?

— Дай да видим. Бях на петнадесет, когато мама се омъжи повторно и се преместихме в Англия. Татко почина, когато бях на девет, тогава напуснахме Марчфийлд.

Двамата пиеха кафе в малката кухня на семейство Блеър. Тя се наслаждаваше на разговора с този интересен, и очевидно много интелигентен младеж.

— Впоследствие също се преместих. Помня те като съвсем малко момче, Андрю. Всъщност майка ти е главната „виновница“ за нашето приятелство. Пише такива хубави и дълги писма на моята майка за времето, прекарано в Марчфийлд. Може би я измъчва носталгия, не мислиш ли? Май трябва да се засрамя, задето не съм й пращала нищо, освен картички за Коледа. Разбира се, не я познавам добре.

— Което е още една причина да ти благодаря, че се съгласи да оставя книгите си у вас.

— Не е проблем. Веднага щом научи за тази промяна в живота ти, за неуредиците с наема на апартамента и тревогата за книгите, я осени тази идея — засмя се Лили. — Хората казват: оставете всичко на Ема Уебстър, тя винаги намира решение! Обади се веднага по телефона и настоя да освободим тавана.

— Надявам се, че не майка ми я е помолила!

— Разбира се, че не, нали точно това ти казвам. Радваме се, че можем да помогнем. Не се притеснявай.

— За мен е голямо облекчение. Не исках да ги оставя в някой склад. Тук са на сигурно място. Те са най-скъпото ми притежание. Повечето от тях са на татко — беше голям колекционер, някои съм купувал сам.

Не можеше да си обясни защо долавя тъга в спокойните иначе маниери на младежа.

— Къде отиваш, Андрю? В Чикаго?

— Само временно. Отваря се възможност за работа.

— И просто напускаш Руфъс Макс? А аз мислех, че работата при него е перспективна.

Изминаха няколко секунди, преди той да й отговори. В дългия поглед, който зарея някъде през прозореца, наистина се четеше печал.

— Да, ако това е, което искаш да правиш в живота. Макс е истински детектив и аз високо ценя професионализма му. Но вече започна да ми дотяга от разследване на банкови измами, политически скандали и загадъчни самоубийства. Надявам се един ден да мога да пътувам зад граница и да се занимавам с международна журналистика. Просто да изчезна за малко.

— Самоубийства? — полюбопитства Лили. — Разследваш самоубийства.

— Не често, за щастие. Само най-значителните случаи. Като това на адвоката Роб Макданиъл например.

На всяка цена трябваше да промени темата, но някак си не можеше да се насили да го направи, затова каза:

— Да, той беше влиятелен човек, нали?

— Да, наистина. Но не го показваше. Винаги проявяваше интерес, когато разговаряш с него. Струваше ми се — естествено, не го познавах добре, — че всички тези проблеми са смекчили сърцето му: и разводът, и това бавноразвиващо се дете, и финансовият крах… — Гласът му заглъхна.

„Познавал си го много добре“, учудено си помисли Лили.

— Смъртта му беше огромна загуба. — Защо ли й казваше всичко това? — Той беше изключителен човек.

Този младеж я накара да се почувства неловко. Изпита облекчение, когато той остави чашата си и се приготви да си върви.

— Предстои ми дълъг път обратно, а самолетът излита рано сутринта, така че трябва да тръгвам.

Сбогуване, отново благодарности, специални поздрави за доктор Блеър и най-сетне прощално помахване с ръка, докато Андрю се качваше в малката си стара кола. Лили вече можеше да се върне в кухнята.

Докато миеше чашите, тя си мислеше колко е странно, че след толкова години Роб отново се бе върнал в живота й. Собственото й объркване също й се струваше странно. Пред очите й минаваше низ от видения, сякаш разглеждаше албум със снимки: Роб с нов костюм в гимназията; Роб в плевнята на съседите — валеше проливен дъжд и двамата бяха лежали там цял следобед; Роб с променливите му настроения; с покоряващата младежка пламенност. Как можа да свърши по този начин? Да се застреля със собствения си пистолет, както пишеше във вестниците? Лили не можеше да си обясни. Спомени, болка, жалост — всичко се смеси в едно.

Единственият звук, който се чуваше отвън, беше кудкудякането на скъпоценните кокошки на Уолтър. Трябваше да отиде и да им сипе прясна вода. Милият Уолтър! Изпод старата болка у нея се надигна тази любов, тази простичка радост! Как да се обясни това, освен да се каже просто, че се е намесила ръката на съдбата?

Тя излезе навън в зеления сънлив следобед.

 

 

Еди, както и предполагаха, се зае с ентусиазъм да изпълнява възложеното му поръчение. Само за няколко седмици, след като поразпита всички съседи на Андрю, той успя да намери човек, който пазеше един адрес в стария си бележник. Някога Андрю му го бил дал — ако, не дай боже, се случи най-лошото, да позвънят на този телефон; така близък човек тактично ще може да съобщи на майка му в Англия.

Още на следващия ден след като получи информацията, писмото на Джули лежеше на масичката до телефона. Беше дълго писмо, но не прекалено дълго, защото, веднъж започнала, тя искаше да стигне бързо до най-главното: беше наговорила ужасни, може би дори непростими неща и той ще бъде прав, ако не иска да й прости; била много нещастна заради баща си, но и заради него също; сега разбира, че той е постъпил не само справедливо, но тактично и дори мило; задава си въпроса дали през тази дълга година не си е намерил някоя друга — и се моли да не е, тъй като го обича; впрочем въпреки първоначалния изблик на гняв, не е преставала да го обича.

На плика, вече запечатан и с марка, липсваше само адресът. Така че с душа в зъбите, както се казва, тя вдигна слушалката и набра номера.

Отговори някакъв мъж. Да, той е Уолтър Блеър. Да, наистина знае нещо за Андрю Харисън. А тя коя е? Негова приятелка? Много близка приятелка? Но в такъв случай Андрю не би ли й оставил адреса си? А, много важен личен въпрос? Това може и да е истина, но Андрю изрично им е забранил да дават информация на когото и да било. Истината е, че му е дошло до гуша от вестникарски скандали. Не става въпрос за скандал? А как може да го докаже? Не, не иска да бъде груб, но молбите са напълно безполезни. Много съжалява, но нищо не може да се направи.

 

 

— Жалко — отбеляза Елън, щом Джули й предаде разговора. — Разбира се, наивно е да вярваме, че двамата с Андрю отново ще се съберете, но ако научиш къде е, поне би могла да разбереш истината и най-после да се успокоиш.

— Може би — обади се Филип — трябва да отидеш направо в дома на Блеър, да позвъниш на вратата и отново да опиташ късмета си. Като те види с очите си, може и да отстъпи.

Джули премисляше предложението.

— Звучи ми разумно. Но въпреки че не съм от срамежливите — усмихна се тя, — струва ми се някак неудобно да се появя така на вратата му.

— Но пък може да свърши работа — насърчи я Елън. — Няма да ти коства нищо, освен еднодневно пътуване. Ако ли не, ще потърсим друг начин.

 

 

Мислите на Джули, докато държеше волана на малката кола на майка си — това неостаряващо бижу, — бяха много объркани. Струваше й се, че пътува назад в собственото си минало, когато мина покрай офиса на Роб; после покрай сградата на съда, където бе изнасял внушителните си пледоарии; ето го и познатия парк срещу улицата на Андрю и накрая — магистралата, която щеше да я отведе на юг.

Събирането на реколтата едва беше започнало. Близо до всяко провинциално градче страничните отбивки на пътя бяха отрупани с царевица, плодове и циния, което й напомняше за фермата, която баща й бе описвал толкова живописно, че бе започнала да си представя, че и тя е живяла там. Табелата, отбелязваща разстоянието до Марчфийлд, така я стресна, че тя намали скоростта. Дали защото това беше участъкът, където бе станала катастрофата? Ако не се беше случила, твърдеше баща й, той щеше да изживее живота си в този спокоен град, с дълга главна улица, паметник на загиналите във войната и едно-единствено училище.

Тогава със сигурност историята му нямаше да има такъв край. Но тогава и тя, Джули Макданиъл, нямаше да съществува. Което едва ли щеше да е голяма трагедия за света, но за нея — безспорна загуба.

Настроението й непрекъснато се менеше. За момент я обземаше надежда, че ще успее да убеди мистър Блеър да й даде адреса на Андрю; после изведнъж униваше при мисълта, че ще получи адреса само за да разбере, че той вече не се интересува от нея и обича друга.

Имаше нещо плашещо в околния пейзаж. Баща й й беше казвал, че когато стотици километри напред земята е толкова равна, виждаш хоризонта като полукръг и с очите си можеш да се убедиш в правотата на твърдението, че земята е кълбо, което се върти около слънцето. Тази сутрин обаче идеята не я блазнеше. Бездруго се чувстваше несигурна, така че нямаше нужда и от усещането, че се движи по повърхността на едно кълбо под необятно небе. Трябваше да стъпи на нещо по-солидно.

След още няколко километра, минути след обяд, Кентърбъри извести съществуването си с табелите на главната улица: Пазар Кентърбъри; Обущарница Кентърбъри; Поща Кентърбъри. Там Джули спря и попита за адреса на Уолтър Блеър.

Мястото беше съвсем наблизо. Почти сигурна в безполезността на начинанието си, тя би пожелала да е по-надалеч. Но ето че стоеше пред голяма къща, която не можеше да се определи нито като бедна, нито като богата, но добре поддържана, закътана между сенките на дърветата в просторния двор. Над входната врата имаше надпис: Уолтър Блеър, доктор по медицина. Джули храбро изкачи няколкото стъпала и позвъни на звънеца.

Вратата се отвори веднага. Мислите й се раздвоиха между собственото й объркване и забавното впечатление, че този мъж със светла коса и традиционно любезна усмивка не би могъл да бъде нищо друго, освен провинциален лекар.

— Входът за кабинета е от другата страна на къщата — каза той любезно.

— Извинете, не погледнах…

— А приемните ми часове започват в два.

— Извинете, но виждате ли, аз не… Не идвам като пациентка. Въпросът е личен. Може би си спомняте, разговаряхме с вас по телефона за Андрю Харисън? Помислих си, че ако поговорим лично…

Докторът беше учуден.

— Изминали сте толкова път само да ме помолите отново? Толкова много ли означава това за вас?

— Да, аз… — В гърлото й заседна буца. „Преглътни я, за бога“, смъмри се тя. — Ние двамата много се обичахме, но после нещо се случи и…

Той я наблюдаваше. После каза с лека усмивка:

— Добре, влезте.

Джули не видя в стаята нищо друго, освен столове и огромен прозорец. Поканиха я да седне и тя се настани върху твърд стол с висока облегалка, поставен до стената.

— Не разбрах името ви, мис…

— Джули Макданиъл.

— И със сигурност не сте наета от някой вестник? Защото по някаква причина, която не пожела да сподели, Андрю бяга от журналистите.

— Студентка съм и не работя за никого. Повярвайте ми.

— Изглеждате искрена.

— И наистина съм.

— Дали пък да не поема този риск младият Андрю да се върне и да ме застреля? — Направи кратка пауза. — Добре де, така да бъде. Ще трябва да се кача до горе. Намира се някъде в Илинойс.

Мъжът спря до стълбището и извика:

— Лили, би ли слязла за минута? Тук има една млада дама, Джули Макданиъл, която иска адреса на Андрю.

Чуха се бързи стъпки и в стаята влезе дребничка жена, много приятна в памучната си рокля на цветя, с лист хартия в ръка.

— Това е Джули… Макданиъл ли беше?

— Макданиъл. Много благодаря — каза Джули. — Не мога да ви опиша колко съм ви признателна.

Жената я наблюдаваше.

— Макданиъл? — повтори тя, сякаш името я беше поразило.

О, да, разбира се, спомня си името, въпреки че не е някаква рядкост. Но самоубийство в хотел е друго нещо. Дръж главата си изправена, беше я посъветвал Филип. Дори ако това е грях — а кой би могъл да отсъди? — Това не е твой грях.

— Звучи ми познато.

— Лили, има много Макданиъл. — Съпругът изглеждаше малко припрян. Вероятно нямаше търпение да получи обяда си.

Но жената се взираше в Джули с открито, напрегнато любопитство, което граничеше с обида. А Джули, изминала половината път до вратата, вече бе получила каквото й трябваше и не се интересуваше толкова дали ще й проличи раздразнението. В края на краищата не за първи път правеха подобна връзка с името й.

— Да, аз съм дъщерята на Роб Макданиъл, който се самоуби преди година — каза тя дръзко.

Семейство Блеър се стъписа. В стаята настъпи пълна тишина, докато жената не се обади:

— Ужасна трагедия.

И отново мълчание. Беше време да си върви, но дребната фигура препречваше пътя й към вратата.

— Не поради тази причина разпознах името ви — каза тя. — Там, където израснах, живееха едни Макданиъл.

— Да, баща ми е от този край на щата.

— Другата причина е, че съм виждала книжките на Елън Макданиъл. Виждате ли, работя в градската библиотека, в детския отдел.

— Елън Макданиъл е моя майка.

Намесвайки се в разговора, докторът отбеляза, че това е интересно съвпадение, но мис Макданиъл я очаква дълъг път и…

Съпругата му бързо го прекъсна:

— Последната й книжка беше очарователна. Освен това ми се струва чудесно, че дарява всички приходи на домовете за деца с вродени увреждания.

Оценката за Елън беше ласкава и Джули съжали за първоначалната си реакция. Долавяйки, че ще бъде некрасиво да си тръгне така внезапно, отбеляза, че майка й е направила този жест в желанието си да види тези деца да водят нормален живот, като нейния собствен брат, който е умствено недоразвит.

— Моят брат имам предвид. — И съвсем спонтанно, сякаш мисълта бе изскочила неочаквано от паметта й, додаде: — За татко това също означаваше много, защото и той е имал такъв брат.

— Баща ви? Не знаех… Всъщност майка ми познава семейството по-отблизо… Както ви казах, живеехме във фермерско градче… Хората там знаят всичко един за друг… Когато вестниците писаха за ужасната трагедия, тя си припомни… Сигурна ли сте в това за брат му?

Любопитството й бе стигнало твърде далеч. Въпреки това Джули отговори учтиво:

— Съвсем сигурна. — И тръгна към вратата.

В същото време мисис Блеър спря до стълбището.

— Майко! Слез да се запознаеш с Джули Макданиъл. Тя е от семейство Макданиъл, с които навремето се познаваше. Мама ни е на гости за кратко — добави тя ненужно.

Така че Джули беше принудена отново да се върне. Тези хора очевидно прекалено се вълнуваха от сензационни трагедии. Ако можеха, сигурно щяха да я изцедят. Но тя нямаше да им позволи.

Мисис Уебстър, майката, също я изучаваше внимателно.

— Мамо, спомняш ли си семейство Макданиъл да са имали бавноразвиващо се дете?

— Не, кой твърди подобно нещо?

Да отреагираш на случайно подхвърлена забележка по такъв начин! Абсурд!

— Мис Макданиъл бърза — обади се отново докторът.

Но възрастната жена вдигна настоятелно ръка:

— Само минутка. Тъй като бяхме съседи в продължение на години, признавам, че съм любопитна. Единственото друго дете на семейството, за което знам, беше родено десет години преди баща ви, мис Макданиъл, и на него му нямаше нищо. Точно обратно, беше изключително умно момче. Научи се да чете още на четири.

Сега Джули беше заинтригувана.

— Не разбирам — каза тя. — Винаги са ми казвали, че е роден така.

— Аз пък разбирам — изсумтя мисис Уебстър.

„Ние взаимно не си допадаме“, реши Джули.

— Историята е друга. Момчето получи сериозни травми в главата, когато беше на пет. Случи се точно на Бъдни вечер. Бащата, който обичаше да си пийва, падна по стълбите, докато го носеше. Той се отърва само с няколко натъртвания, но детето имаше големи вътрешни кръвоизливи и така и не се възстанови. Затова се преместиха в Марчфийлд, сред непознати, и казваха, че уврежданията му са вродени. Бащата стана въздържател. Това е истинската история. Зная какво говоря — завърши жената, сякаш някой се опитваше да й възрази.

— Боже мой! — прошепна Джули. — А как е умрял? Какво се е случило?

— За свой късмет почина от пневмония една година по-късно. А сега, ако не ти трябвам повече, Лили, да се залавям за работа. Трябва да се върна горе.

„Какво у мен я дразни?“ — чудеше се Джули. Тя дори не бе направила опит да прикрие раздразнението си.

Докторът и съпругата му навярно също се почувстваха неудобно, тъй като излязоха да я изпратят. Бяха доволни, че й дадоха адреса, и й пожелаха приятно пътуване.

Той се върна в кабинета, но мисис Блеър се бавеше. Надълго и нашироко й обясняваше прекия път през Кентърбъри. Спомена за книгите на Андрю — за изненада на Джули — и ако я беше оставила, сигурно щеше да разкаже подробно за деня, в който ги беше донесъл. Какъв приятен млад човек бил той…

Но Джули, която изгаряше от нетърпение да си тръгне, нямаше и бледа представа за мислите, които занимаваха Лили.

„Колко е хубавичка! Виждам ли нещо от Роб в нея? Не е много, сигурно прилича на майка си. Може би само устата? И определено притежава неговото излъчване, същата припряност да се забавлява, да се усъвършенства… Ако се бях омъжила за Роб, дали щях да имам дъщеря като нея? Или пък син като брат й? Или отново щях да съм бездетна? Не, определено не мисля, че щях да съм толкова щастлива, колкото съм сега…“

Джули погледна в огледалото. Мисис Блеър все още стоеше на пътя. Беше симпатична жена, приятно би било да я познава. Но бе прекалено любопитна. И много говореше. А майка й се бе държала направо враждебно. Все пак беше необикновено преживяване, фаталното падане на онова бедно дете по стълбите! Лъжата, която беше променила живота на баща й! Странно… Странно… Запита се колко ли още лъжи по света се повтарят и повтарят, докато станат истина.

Това разкритие бе дошло прекалено късно, за да има значение за когото и да било. За нея най-важното в момента беше листчето, пъхнато в джоба й. Ако движението по пътя не е много натоварено, може би щеше да успее да пусне писмото с вечерната поща.

„И, моля те, Господи, нали няма да ме е забравил?“

 

 

Три дни по-късно Джули стоеше на летището. Не беше идвала тук, откак се върна да живее в града, а оттогава се случиха толкова много неща, та й се струваше, че е било преди цял век.

Нетърпеливо тръгна към остъклената стена, загледана в металните птици, разперили огромните си орлови крила. Времето течеше бавно. Когато застана на пътеката за посрещачи с навит нагоре ръкав, й се струваше, че стрелките са престанали да се движат.

После се появиха пътниците. Първи вървеше западняк с голяма кремава шапка. Млада жена носеше тежко бебе и обемиста пътна чанта. Двама мъже в тъмни костюми, понесли кожени дипломатически куфарчета. Възрастна двойка вървеше бавно, натоварена с пакети, увити в кафява хартия. И накрая — той.

Не я беше видял. Надникна над главите на хората пред себе си, за да огледа тълпата от посрещачи. Изглеждаше притеснен. Тогава я забеляза и лицето му се озари от познатата светла, широка усмивка. Целият засия. Двамата се втурнаха един към друг. Той вдигна триумфално палец и се засмя.

 

 

Елън работеше на масата на верандата, Филип щеше да се прибере всеки момент, а тя още не беше оправила сметките. Щом чу колата да спира, стана и следвана от кучето, което най-сетне се размърда изпод стола й, излезе да го посрещне.

— Значи вече е пристигнал и всичко е наред? — запита Филип.

— О, Джули говори като съвсем друг човек. Ще наминат по-късно да се видим. Трябва да обсъдим плановете за сватбата. Нямам представа какво искат, но знам, че го искат веднага. Струва ми се, че дворът ни е достатъчно голям за едно хубаво тържество на открито. Но ще поръчаме и навес, в случай че вали.

— Имат ли някакви други планове?

— Единственото, което знам, е, че — направо няма да повярваш! — веднага щом Джули завърши, Руфъс Макс ще ги вземе и двамата на работа. Ще се занимават с международна журналистика. Искали да опознаят света.

Филип се усмихна.

— Света? Е, това ще ги забавлява известно време.

„Ние се забавляваме достатъчно и тук, нали?“, помисли си Елън.

И през всичкото време, докато вечеряха, докато слушаше и отговаряше на Филип, някъде в съзнанието й припламваха различни лампички.

Тя е доста симпатична, беше казала Джули… Би могла да й подхвърли нещо, но не го беше направила… Сигурно Роб е мислил за нея много по-често, отколкото признаваше дори пред себе си. И не беше ли ирония на съдбата, че от всички хора на света именно тя разкри истината за момчето? И че тази истина бе излязла наяве твърде късно за Роб? Каква логика имаше във всичко това? Освен да си кажеш, че в края, след всички грешки, тревоги и триумфи, ако все още си изпълнен с любов, значи имаш всичко.

— Изглеждаш ми замислена — отбеляза Филип.

— Просто слушам дъжда. Трябва да го изведем сега, преди дъждът да се усили — посочи тя кучето, застанало в очакване пред вратата.

Отвън двамата спряха сред моравата, Филип обви ръка около нея и тя се облегна на рамото му. Останаха така, притиснати един до друг в лятната нощ, под кроткия дъжд.

Край