Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortune’s Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Белва Плейн. Ръката на съдбата

Американска. Първо издание

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректори: Снежана Калинска, Мария Владова

Художник: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

1997 г.

Вчерашният ден вече му се струваше като нещо случило се много отдавна. Но по някакъв странен начин Роб чувстваше, че ще го помни и ще го преживява до края си.

Първо дойде шокът от статията на Руфъс Макс. Разбира се, че младият приятел на Джули — горката малка Джули! — не беше в състояние да я предотврати! И се бе опитал да й го обясни, когато рано призори му се бе обадила, обляна в сълзи.

Още съвсем рано той се появи в офиса, за почуда на служителите, които миеха пода във фоайето. Не можеше да си обясни защо бе пристигнал в този ранен час. Струваше му се, че така е редно.

Но след като поседя известно време, реши, че вероятно е направил грешка и не е готов за откровени разговори. Съдружниците щяха да седнат около огромната маса в заседателната зала. Той щеше да им обяснява случилото се с всичкото достойнство, което можеше да събере, а те щяха да го изслушат почтително и да му кажат, че не трябва да прави от мухата слон.

Затова просто написа едно писмо и го постави върху бюрото на Фоулър. След това взе снимката на Елън с Джули и Пен като бебе, огледа красивия си кабинет и се върна при колата си.

Не знаеше как да прекара останалата част на деня. Единственото, за което си даваше сметка, бе, че не е в състояние да разговаря с никого. Затова си купи сандвич за обяд, взе една книга и потегли към провинцията, за да се нахрани и да почете край езерото. Вечерта бе отишъл на кино — не беше голям почитател на това изкуство, но някак си тъмнината и анонимността подхождаха на настроението му. Така бе завършил вчерашният ден.

Когато се събуди на другата сутрин, първата му мисъл беше, че няма да ходи никъде. След това си помисли, че за първи път през живота си няма никакви задължения. Лежеше и гледаше тавана, върху който слънцето вече чертаеше бледи светли линии. След малко целият таван ще стане бял, мислеше си той, ледено бял като тишината в къщата.

Не помнейки кога е решил да стане, Роб откри, че вече се облича. По силата на навика предишната вечер бе приготвил дрехите си: тъмен костюм, наскоро изгладен; бяла риза и подходяща вратовръзка; черни обувки, лъснати до блясък; ключовете; портфейла и дребни монети в джобовете.

Заслиза по хлъзгавите стълби, като се държеше за парапета, защото усети замайване. След като бе казал на чистачката да не идва повече, кухнята вече изглеждаше занемарена.

— Честно казано, не мога да си позволя да те задържа. — Беше й обяснил и след като тя го изгледа с недоверие, повтори: — Наистина не мога. Съжалявам, защото се справяше добре и аз не съм искал да се разделяме, но това е истината.

Направи си чаша нескафе и седна на масата. Вестникът сигурно вече лежеше пред вратата, но в този момент нямаше желание да го чете — нещо ново за човек, чийто ден започваше със задължителния преглед на новините. Затова си сипа малко мляко в чашата и се загледа в отсрещните дървета, после в градината с теменужките и котешката паничка в ъгъла на стаята, която си стоеше там, макар че котката отдавна я нямаше. Кой знае защо, при вида на паничката очите му се напълниха със сълзи.

След известно време стана и започна да се разхожда безцелно из огромната къща. В спомените си отново я видя пълна с топлината на движението и множеството гласове. Сега тежките мебели стояха неизползваеми, сякаш бяха изложени на показ за продан.

— Без съмнение скоро ще бъдат продадени — каза той на глас.

Тишината се завърна, по-нетърпима от всякога. Отново усети замайване. Въпреки че стаите бяха просторни, въздухът беше застоял и тежък.

Отвори вратата и излезе в хладната утрин. Оттук се виждаше цялата му земя. Ето я празната конюшня, в която някога пърхаха любимите коне на Джули. Гаражът с колите, които беше купувал. От дясната му страна беше английската градина, на която винаги се бе възхищавал, занемарена сега, защото нямаше градинар, който да се грижи за нея.

Несъмнено един ден някой щеше да използва всичко това. Вероятно теренът щеше да се застрои, а къщата, една от многото, щеше да бъде продадена на невероятна цена. Или пък ако банката предпочита да се отърве от нея, щеше да я даде на безценица. За него беше все едно. Трябваше да се изнесе до края на седмицата. Хората идваха и си отиваха, но реката оставаше вечна.

Следвайки пътеката сред боровата гора, той видя две врани, които припряно се спуснаха към един гол клон. За минута останаха неподвижни, сякаш и те като него се любуваха на гледката. После внезапно, надавайки хрипливите си крясъци, се вдигнаха във въздуха и се преместиха на друг клон, само на двадесетина крачки по-далеч. Каква ли беше ползата от това?

Елън би могла да напише детска история. Щеше да я изрисува в черно и сиво и съвсем малко тъмнозелено. Щеше да накара враните да говорят. Представяше си я на работната й маса, съсредоточена и доволна от работата си.

Мили боже, помисли си той, почувствал познатата непреодолима умора. Прибра се вътре, внимателно закачи сакото си на облегалката на стола и легна на дивана в библиотеката.

 

 

Когато се събуди, стаята беше пълна със слънчева светлина. Погледна часовника си и видя, че минава шест. Това беше невъзможно. Поглеждайки отново, забеляза, че стрелките показват токийско време. Механизмът бе пригоден да отбелязва не само датата, но и часа във всички столици по света. Не му беше необходим, защото нямаше работа там, но въпреки това го беше купил.

Беше спал два часа, което беше обяснимо, като се имаше предвид предишната безсънна нощ. Стресна го обаче датата: рожденият ден на Пен. Скочи веднага. Ако побързаше, щеше да успее да му занесе торта за обяд.

За да стигне до магистралата, трябваше да прекоси целия град. Докато се движеше по главната улица, отново се видя да приближава обгърнатата в сянка готическа сграда на университета в онзи първи ден преди много години. А ето я и малката пекарна, където двамата с жената, която не беше вече негова съпруга, бяха купували най-хубавите понички на света и бяха поръчвали тортата за рождения ден на сина си.

Със сладкиша в едната ръка, той влезе в магазина за спортни стоки. И въпреки тягостното си настроение не успя да сподави една лека усмивка. Пен играеше бейзбол. Една бейзболна ръкавица щеше да бъде най-подходящият подарък. Последния път, когато ходи да го види, Роб бе наблюдавал играта — нещо много по-различно от това да си подават топка на поляната. Същият този ден Пен бе написал името си — вярно, с големи и по детински разкривени букви, но все пак го беше написал. В Уитли бяха направили чудеса с него.

Колко хубаво беше да знае, че синът му е щастлив. Личеше си по лицето му, изгубило безизразността, която късаше сърцето му. Във вътрешния си джоб носеше безформения портфейл от червена кожа, който Пен му бе направил. В своя ограничен свят той си имаше своите занимания. Имаше и приятели. Един ден дори би могъл да започне някаква лека работа. Но най-важното беше, че имаше осигурен дом.

Няколко минути преди обяд Роб спря на паркинга на Уитли. Имаше само още няколко коли, така че веднага забеляза малката група, приближаваща входа: Елън, Джули и Филип с подаръци за Пен. Очевидно не го бяха видели, защото в противен случай щяха да му дадат някакъв знак. И Филип нямаше да върви до жена си, обвил ръка около кръста й. Тя беше облечена в любимото му пролетно зелено, въпреки че беше есен и листата се бяха обагрили в златисто. Беше оставила косата си дълга и сега се спускаше на вълни и някак по момичешки върху раменете й.

„О, Елън, колко те обичах! И може би все още те обичам. Какво стана с нас? Дали причината беше в суровия ти баща, или в моята мания да печеля пари, или в нищо неозначаващите жени? Какво?“

„А Джули, моята Джули, изгуби чудесния си, забавен приятел заради мен.“

Остана неподвижен, докато те влязоха вътре. Не искаше да ги среща. Може би беше по-добре да изчака, докато си тръгнат, и тогава да отиде при Пен. Но, от друга страна, може би не…

Внезапно го обзе желание да се махне оттук. Повика минаващия наблизо работник, даде му два долара и го помоли:

— Бихте ли предали тези неща на един младеж на име Пен? Пен Макданиъл. Ето, ще ви напиша името. Кажете му, че баща му му изпраща цялата си любов.

— Ще му предам — кимна съчувствено мъжът.

Роб се качи в колата и потегли. Наистина би могъл да направи нещо съвършено безсмислено — да кара без посока, да завие, накъдето и да е и да продължи напред. Би могъл да изостави колата някъде, да промени името си и да изчезне. Беше гледал много филми и бе чел десетки книги за шпиони, които правят срещите си в автобуси, в ресторанти, в паркове или дори в театър, а после минават границите или се крият в анонимността на големия град.

Това бяха глупости. Той беше муха, попаднала в паяжината, от която никога нямаше да избяга. И въпреки че не виждаше смисъл, реши да отиде някъде и да помисли. Затова продължи напред.

Мислите му бяха несвързани и объркани. В един момент в съзнанието му изникваше ясно лицето на мъжа, когото беше защитавал от обвинение във финансови злоупотреби — изпито лице с уплашени, интелигентни очи. В следващия — пред него заставаше Еди, лекомисленият му приятел, който все пак му беше останал верен докрай. Но Еди щеше да се оправи. Дори след банкрута щеше да събере малко пари и да започне отново. С него всичко ще бъде наред. Което не би могло да се каже за горкия Глоувър.

Помисли си за Джули. Тя притежаваше всички божествени дарове и дори ако онзи приятел Андрю беше загубен за нея, щяха да дойдат други, макар че в момента тя може би не беше в състояние да започне друга връзка.

После дойде Елън. С нейните книги, с Филип и с оставеното от майка й тя също щеше да се оправи. За момент си я представи в леглото с него. Затвори очи и едва не изскочи от пътя.

Но продължи напред. През есента следобедите бяха къси. Заобикалящата го пустота сякаш проникваше в него. След като измина двеста километра и в резервоара останаха по-малко от три литра бензин, спря в някакъв непознат град и нае стая в хотел. Беше място, подходящо за търговски пътници — нито луксозно, нито неугледно. Уморени мъже мъкнеха тежки куфари във фоайето. Качи се горе и дълго стоя до прозореца, загледан в паркинга, където бяха наредени поовехтели коли. Запита се какви ли бяха хората, които ги караха; какъв беше животът им? Несъмнено някои копнееха да се приберат у дома, докато други искаха никога повече да не се завръщат.

Каква сила стоеше зад всичко това? Къде в пътя на всеки човек беше онзи първи избор, който водеше до следващия избор — и така до неизбежния край? Не беше ли това за него дупката в подметката на износените обувки на застрахователния агент? Или денят, в който бе скъсал с Лили? Навярно животът му щеше да бъде доста по-различен, ако не го бе направил.

В джоба си носеше малко адресно тефтерче, в което след срещата с Айк Уилтън бе надраскал името на града, където живееше тя. За момент изпита импулсивно желание да й се обади и да й каже нещо като: „Не съжалявам, задето се ожених за своята прекрасна Елън, но съжалявам за болката, която ти причиних. Надявам се, че въпреки това си щастлива.“ Импулсът изчезна. Би било мелодраматично, а и сигурно щеше да я постави в неудобно, ако не и в абсурдно положение.

Фаталният избор може би беше обгърнат с пренебрежението към молбите и предупрежденията на Елън? Да, сигурно. Тя не би се влюбила толкова дълбоко в друг мъж, ако той се вслушваше в думите й. И тогава нямаше да се стигне дотук. От момента, в който бяха започнали тревогите му, той ги бе оприличил на айсберг, който се движи бавно, но неумолимо приближава. И ето че вече се бе стоварил върху му — огромен и безсмислено жесток.

Седна на ръба на леглото, написа едно писмо, после излезе в коридора и го пусна в кутията до асансьора.

Озовал се отново в сумрачната стая, внезапно си спомни нощта на катастрофата — нещо, което решително бе изхвърлил от съзнанието си още преди много време. Съвсем ясно чу крякането на дървесните жаби и видя обгръщащата го мъгла. Спомни си също, че тогава изобщо не се бе страхувал от смъртта.

С тази мисъл той извади пистолета, пъхна цевта в устата си и натисна спусъка.