Белва Плейн
Ръката на съдбата (6)

Шеста глава

1975 г.

Джули Макданиъл се роди през май, един месец преди годишнината от сватбата на родителите й. Имаше деликатни черти на лицето и по всичко личеше, че черната й коса ще бъде къдрава.

— Ще прилича на теб — каза Роб.

Той беше обзет от благоговение, от гордост и от някакво комично, замайващо объркване. Облегната на възглавниците в болничното легло, Елън вероятно се забавляваше. Всичко около нея изглеждаше безупречно — от дантелената нощница до обсипания с цветя перваз на прозореца и подаръците, обвити в розова хартия, които заемаха и най-закътаното място в стаята. Това раждане по някакъв начин бе развеселило всичките им приятели. В края на краищата беше доста старомодно да създадеш дете толкова скоро, докато замразеното парче от сватбената торта все още ставаше за ядене! За бога, изглеждаше сякаш тия двамата не са знаели как да се предпазят! Но истината бе, че тях изобщо не ги беше грижа. Когато най-после имаха възможност да проведат онези толкова дълго бленувани разговори, в които мъжът и жената се опознават, те взеха няколко решения, едно от които бе да имат четири деца. Артър, братът на Елън, беше доста по-голям от нея, така че контактите помежду им бяха сведени до минимум от самото начало, а Роб беше единствено дете, така че създаването на голямо семейство стоеше пред тях като първостепенно важна цел.

Той се наведе да я целуне, мърморейки:

— Толкова се гордея с теб. Не можеш да си представиш. Толкова се гордея.

— И защо? Защото съм родила дете? Това го правят всички.

— Не само заради това.

— А за какво друго? — Харесваше й да го дразни по този начин, за да го принуди да изрече думите отново. — Задето продадох илюстрациите и за другата книжка?

— Разбира се. Вече се готвя да се оттегля и да живея само с твоята заплата. О, много добре знаеш, че книгата много ми харесва. Но баща ти направо е на седмото небе. Дори съдията знае за книгата. Има намерение да купи няколко екземпляра за хлапетата на роднините си, веднага щом се появи по книжарниците.

— Мисля да напиша своя собствена история, а не само да илюстрирам чуждите.

— Твоят професор ще бъде много разочарован, ако го напуснеш.

— Обаче аз имам няколко страхотни идеи за книги. Например историята на кученце, което се казва Били. Вече измислих дори заглавието: „Били — рижавият сетер“. Картинките ще са чудесни.

— И как смяташ да го направиш, след като трябва да се грижиш за Джули?

— Не зная, но все някак ще се справя. — Увереността се разливаше по вените й като еликсир. — Ще си изработя своя система. Налага се, нали, след като ще трябва да стигнем и до номер четири?

Той стоеше и мълчаливо я наблюдаваше. В очите му тя прочете удивление; изражение, което понякога й напомняше човек, който след продължително гладуване най-после е бил поканен на банкет. И трогната, изрече нещо, което не бе имала намерение да казва:

— Татко ще дойде да поговори с теб утре, веднага щом се прибера у дома. Трябваше да е изненада, само че аз не мога да го крия повече. Няма да се издадеш, че знаеш, нали? Досещаш ли се за какво става въпрос?

— Съвсем не.

— Добре. Татко иска да те вземе на работа във фирмата си. Отдавна търсят човек, а кой би могъл да бъде по-подходящ от теб? О, виж ти каква доволна усмивка! Досещал си се. Знам, че е така.

— Е, признавам, че понякога се надявах да стане така. Но знаех, че са само трима съдружници и не смятат да разширяват фирмата, така че не съм очаквал много.

— Скъпи, мястото е твое. Татко е много доволен. Двамата ще се сработите добре. По една случайност съдия Солмън цяла година му говори колко е доволен от теб.

— Не знам какво да кажа.

— Знаеш, че няма да бъдем богати, фирмата е малка и заплатата ти няма да бъде кой знае каква.

Роб се усмихна.

— Въпрос на гледна точка. Бедността на един е богатство за друг.

— О, ти мислиш за къщата ни и за всички онези красиви неща на тавана. Наистина татко купи къщата, но всичко останало идва от семейството на майка ми. Макар че тя остави доста скромно наследство — дори ти трябва да се съгласиш, че е така. Не, татко никога не е бил богат.

— Като се изключи репутацията му, която единствено има значение. Трябва да чуеш онова, което се говори за него в съда.

— О, чувала съм го. Татко е известен като „човек с характер“.

— Точно така. С характер.

В стаята настъпи мълчание, което стресна Елън. Когато забеляза, че Роб се намръщи и се загледа в противоположния край на стаята, тя разбра, че предстои нещо важно.

— Какво има, Роб?

— Не бих искал — бавно започна той, — не бих искал да приема, ако ми предлагат само защото съм твой съпруг. Сигурна ли си, че не си го помолила да ми даде работата? Дори само с намек?

— Роб Макданиъл! От всички хора на света ти най-добре би трябвало да знаеш, че никой, дори и аз, не би посмял да помоли баща ми за такава услуга. Не. Прави го само защото много те уважава и иска да работи с теб.

— В такъв случай съм доволен. Поласкан съм — просто отвърна Роб.

 

 

Канторите на Грант и Тейлър се намираха в масивна къща, която в някаква друга ера, преди в града да се появят десететажните сгради, е била малък градски дом на проспериращо семейство с много деца. Само няколко такива семейства бяха останали да живеят на сенчестата улица, погълната сега от града. Повечето викториански постройки вече бяха заети от кантори на адвокати, лекарски кабинети, офиси на счетоводители и архитекти. И все пак, въпреки тази делова активност, по тротоарите все още имаше деца, които да карат велосипеди с три колелета, и звънецът на продавача на сладолед продължаваше да оглася топлите следобеди.

Подобни дреболии трогваха Роб. Те му напомняха, че в работата си няма вземане-даване само с напечатани документи, но и с хора от плът и кръв. Имаше нещо благородно, спокойно, дори научно в атмосферата на тези обикновени канцеларии, където старинен часовник отброяваше монотонно кръглите часове и по стените висяха исторически гравюри.

— Тази тишина ми напомня за погребално бюро. Не ти ли действа на нервите? — отбеляза Еди, който бе прескочил за един обяд.

— Напротив, успокоява ме. — Както винаги, Роб беше развеселен. Човек можеше спокойно да се обзаложи, че двамата с Еди са на противоположно мнение, и без да чуй разговора им.

— Бих предпочел да работя в кантора, която прилича на кошер, с всичкото му жужене и суетене.

— Разни хора, разни идеали, както винаги си казвал.

Грант и Тейлър заемаха втория етаж, а Роб делеше приземния с Джйм Джаспър и един начетен асистент, какъвто беше самият Роб преди две години. Джаспър беше с десет години по-голям от Роб. След време, когато един от двамата — Грант или Тейлър се пенсионираше, той щеше да заеме неговото място. Макар че не беше известно да имат някаква роднинска връзка с Грант, всички забелязваха приликата. И двамата имаха еднакъв маниер на говорене, навика да пронизват с очи събеседника и остри черти, които внезапно и по-често, отколкото можеше да се предположи, се отпускаха в любезно изражение.

— Предполагам — каза Джаспър, докато пиеше кафето и ядеше сандвича си зад бюрото, — че вече имаш ясна представа какво можеш да очакваш. Но ако имаш някакви въпроси, не забравяй, че съм тук, за да ти помагам.

— Онова, което знам, е съвсем малко. Известно ми е — както и на всички, — че това е семейна фирма, в смисъл че обслужвате едни и същи клиенти поколения наред, и съм възхитен, че е така. Моят тъст… — Той побърза да се поправи: — Мистър Грант и аз обсъдихме с какво трябва да се заема в началото. Бих искал — мистър Грант се съгласи, че трябва да опитам — да започна като адвокат. Струва ми се, в това съм най-добър.

— Така ми каза и Грант. Самият той е много добър адвокат, но напоследък — разбира се, това не е широко известно — не е добре със здравето и напрежението му идва в повече.

Роб кимна. Все още опитваше да си представи себе си в кантората, където щеше да прекарва сутрините си, както и там, където трябваше да се прибира вечер — приятния апартамент, в който Елън хранеше или къпеше бебето. Разсъждавайки върху това, той си позволи една лека усмивка.

— Трябва да се ожениш — бе казал на Еди. — Повярвай ми, чудесно е.

Еди бе отвърнал с характерния си смях:

— Разни хора, разни идеали.

Думите на Джаспър върнаха Роб към неотложните дела:

— Това е вълнуващ и доста объркан случай. Уилсън иска да го вземеш. Ще ти се наложи да газиш доста мътни води или най-малкото — да се поизмокриш. Клиентката ни, след като била уведомена от властите, че съпругът й е загинал в инцидент, който може и да не е бил случаен, се омъжва отново й има две малки деца. Сега, след тринадесет години, първият съпруг се появява някъде в Северен Мичиган. В общи линии това е цялата история, във всичките й емоционални, социални и финансови аспекти. Едновременно мистерия и трагедия.

— Всеки един човешки проблем, достигнал до съда, е или мистерия или трагедия — отбеляза Роб.

— Случаят ще бъде доста труден. Почакай само, докато се появи във вестниците. — Джаспър попита заинтригуван:

— Не се ли чувстваш обезкуражен?

— Още не. Предполагам, че коленете ми ще омекнат, когато за първи път се явя в съда по някое дело. — Погледът на Роб обходи цялата стая, украсена със семейни снимки и дълги редици книги в кафяви подвързии. — Но винаги съм искал точно това — добави, припомняйки си с усмивка как едва петнадесетгодишен бе ораторствал като Цицерон.

— Добре. Повечето от днешните студенти по право искат да се впуснат в бизнеса или в политиката и дори през ум не им минава да влязат в съда.

Роб поклати глава.

— Не и аз.

— В такъв случай ще събера всички материали и ще ги оставя на бюрото ти. Утре, след като ги прегледаш, ще отидем при Уилсън.

„Уилсън, помисли си Роб. Не мога да си представя да го наричам така, освен ако сам не ме помоли за това. Но досега не съм го нарекъл и «татко». Татко носеше гащеризон, наливаше газ и хранеше прасетата.“ При тази мисъл усети парещи сълзи да напират изпод клепачите му.

Неговият първи случай запълваше дните му, разплитайки се постепенно, възел след възел, като дълго въже.

Тъй като фирмата им беше малка, той трябваше да върши доста неща, с които в по-солидно предприятие не би се сблъскал години наред. Джаспър му бе споменал, че при всички случаи „поне ще се понамокри“, а ето че вече бе нагазил водата до глезените. Същият този случай с възкръсналия съпруг го отпрати във водовъртежа на събитията. Пишеше искове до съда за решение, събираше показания и присъстваше на всяко заседание в кантората на Грант заедно с Тейлър и Джаспър.

Като всеки, който чете вестници, Елън се вълнуваше.

— Значи, когато първият съпруг е извършил злоупотребата с банката, вече е бил вътре в игрите?

Роб се усмихна.

— Щом вестниците казват така.

— Ами къщата? Кой е истинският й собственик? Първият я е купил, а сега има нужда от средства за защитата си. Може ли наистина да предяви претенции?

Той отново се усмихна.

— Така ли пишат вестниците?

— Няма значение какво казват, аз мисля така: онзи е подхвърлил трупа, за да покрие следите си. След това е продължил да си живее на спокойствие.

— Номерът ти няма да мине, мила. Няма да успееш да измъкнеш от мен повече, отколкото от баща си.

— Добре, добре. И все пак ми прилича на сюжет за роман. Или интересен случай за някой психиатър.

— Горката жена е прекалено слаба да понесе онова, което й поднася животът. Иска ми се всичко да приключи бързо, но зная, че няма да стане.

— Но изпитваш удоволствие от всяка минута, в която си зает с това дело. Обичаш да разменяш остроумия и да разрешаваш загадки. Знаеш ли какво казва татко за теб? „Роб е моето момче.“ А това, изречено от него, е доста голяма похвала. Впрочем струва ми се, че ще те помоли да направиш нещо за Червения кръст. Семейството ми винаги е слагало благотворителността на първо място. Традицията идва още от прапрабаба ми. Надявам се, че ще кажеш „да“.

— Разбира се. — Изгаряше от нетърпение. Чувстваше как въодушевлението кипи във вените му.

 

 

Без изобщо да го осъзнава — толкова постепенно се бе случило, — той се почувства на мястото си. Беше му добре сред кореняците, които поколения наред отстояваха засвидетелстваното им уважение, изживяваха годините си сред едни и същи съседи и макар някои от тях да бяха доста богати, не парадираха с това. Караха обикновени американски коли, обличаха се просто, кърпеха дупките на скъпите си стари пуловери. Имената им се свързваха с всяка благородна кауза, на която щедро отдаваха всичко, което беше по силите им.

Джим Джаспър го помоли да му помогне в събирането на средства за пристрояване на ново крило на болницата, заведе го на благотворителна вечеря и му даде цял списък с имена на хора, към които трябваше да се обърне за дарения. След това някой от обществото на бившите възпитаници на правния факултет го покани за техен член.

— Веднага разпознах името ви, когато ми се обадихте за болницата — обясни той.

Роб никога не се бе задълбочавал в религиозните дела, но сега, след като Елън и баща й редовно посещаваха службите, той се приобщи към тяхната църква. Когато го помолиха да замести внезапно заболелия учител от неделното училище, той прие. По неведоми пътища, които би се срамувал да признае, откриваше нещо общо между прочувствените проповеди и работата си като адвокат.

Лидерът на градската благотворителна организация го привлече да работи заедно с него в комитета. И така от известно време името му редовно се появяваше в заглавията на вестниците.

Той се превръщаше в известна личност. И все пак много често, особено в неделните следобеди, когато двамата с Елън разхождаха Джули в количката — възможно най-скъпата, която можеше да се намери в магазините, защото бе подарък от Еди, — продължаваше да се учудва, че хората по улицата го поздравяваха.

— Кои са тези? — питаше Елън. — Ти като че ли познаваш всички.

Роб Макданиъл се бе превърнал в известна личност в града, където пристигна преди няколко години с никому неизвестна фамилия и имущество, което можеше да се побере в кола под наем. А все още не беше навършил тридесет години.

 

 

Много често, когато времето беше хубаво, Елън вземаше статива си и играчките на Джули и отиваше в парка, недалеч от апартамента. Ако Роб се прибереше по-рано — което се случваше много рядко — и не ги завареше у дома, знаеше къде би могъл да ги намери. В подножието на хълма, сред храстите, имаше пейки, където възрастни мъже четяха вестниците си, а младите майки гледаха децата си. Когато можеше, Елън се настаняваше далеч от тях, за да може да се съсредоточи върху работата си. От върха на хълма Роб можеше да ги разпознае по сламената шапка на Елън.

„Лесно изгарям“, беше му казала тя през онзи ден в кафенето и го бе заинтригувала против волята му. Мили боже, против волята му! И той се втурваше надолу по склона с мисълта, че единствената неприятна страна на работата му е прекалено дългото време, прекарвано далеч от Елън.

Джули го видя. Пълничките й крачета завъртяха педалите на червения велосипед с три колелета. Привързани с яркочервена панделка, черните къдрици подскачаха. Той трябваше да я вдигне и да я целуне по двете бузки. Имаха си ритуал.

— Три целувки. Ти забрави — каза тя.

— Не съм забравил. — Бръкна в джоба си и извади задължителната шоколадова целувка, единствената, която й позволяваха да изяжда на ден.

След това тя го поглеждаше лукаво и искаше още една.

— Три — казваше и разбирайки колко неизпълнимо е желанието й, избухваше в смях.

Елън беше бременна в третия месец. За да е в тон с дъщеря си, тя също бе вързала косата си с червена панделка.

— Трябва да видиш картинката на мама — обади се Джули.

Беше направена с пастели рисунка на червеношийки, сгушили се в снега, под надвиснали от небето сиви облаци. Джули веднага се разпореди.

— Мамо, прочети ми моята приказка.

— Още не съм я написала. Тя е само във въображението ми.

— Тогава ми я разкажи!

— Наистина ли измисляш приказки? — запита Роб.

— Ами да, струва ми се. Сутринта, докато двете с Джули гледахме няколко червеношийки из тревата, си припомних как веднъж четох, че ято птици отлетели на север преждевременно или пък снегът бил закъснял, така че птиците се изгубили във виелицата. Били премръзнали и щели да умрат до една, но хората спасили колкото могли и ги откарали със самолет обратно на юг. Не е ли това една чудесна история за деца? Ти как мислиш, Роб? Защо винаги трябва да рисувам илюстрации за чужди книги?

— Мисля, че идеята е прекрасна и че наистина трябва да престанеш да работиш за другите — отвърна той, обзет от нежност към това лице, взиращо се в неговото, което го караше да се чувства най-щастливия мъж на света.

— Виж — обади се Елън, докато се прибираха заедно. — Това е колата на татко. Чудя се…

Не им се наложи да се чудят дълго.

— От известно време в главата ми се върти една мисъл — каза Уилсън Грант — и днес, докато карах към къщи, внезапно реших, че трябва да ви я кажа веднага. Така че обърнах колата — и ето ме тук. Вижте за какво става въпрос: искам да направя с вас една размяна. Предлагам ви къщата срещу този апартамент, който е напълно достатъчен за мен, докато на вас скоро ще ви стане тесен. Ако вече не е.

— Той се обърна и огледа тесния коридор, където бяха стоварени колелото на Джули и наскоро изоставената бебешка количка.

— Татко! — извика Елън. — Но ти обичаш къщата. Живият плет, който сам засади, библиотеката с камината…

— Вярно е, но времето си минава и тя вече не е това, което беше. Знаеш, че сърцето ми не е съвсем наред, и ми се иска да направя нещата малко по-леки, да си давам повече почивка и да не се занимавам с градинарство. А за вас къщата е идеална. Елън, ти си родена и израсла в нея. Ето че сега и децата ти ще могат да растат там.

Тя отмести поглед. Баща й не обичаше да виждат вълнението му. Беше се опитал да го прикрие дори в деня, когато майка й почина. А това бе твърде емоционален момент. Почувства се дълбоко трогната. Сърцето му сигурно беше по-зле, отколкото признаваше, и вероятно усещаше приближаването на смъртта.

— Къщата ли, сър? Аз просто нямам думи.

— Е, тъй като е излишно да се приказва повече, да считаме въпроса за уреден. Ваша е. Артър не я иска, не му е необходима, докато на вас ще ви дойде добре, след като очаквате второ дете, а без съмнение ще дойдат и други. Елън винаги е казвала, че иска четири.

— Не виждам как бих могъл да ви благодаря за такъв подарък — каза Роб и повтори: — Такъв подарък.

Както често се случваше, Елън прочете мислите му. Веднъж той я бе завел в Марчфийлд и й бе показал къде е израснал. „За него това е същото — разсъждаваше тя, — както за мен, ако ми бяха подарили замък. — После бързо се поправи: — Но мястото ми не е в замък. Не би ми харесало. Докато мястото на Роб е точно в старата ни къща, с мен самата. Ще спим в спалнята на родителите ми, в същото огромно легло. Стените ще бъдат с приятния зелен цвят на свежи листа. Стаята на Джули ще бъде в бяло и синьо. А на бебето — е, зависи.“ И в гърдите й се надигна сладостно предчувствие.

— Разбира се, ти трябва да очакваш, че в недалечно бъдеще ще станеш наш съдружник — говореше в този момент баща й на Роб. — Ти надмина нашите очаквания. Сам Тейлър и Джим Джаспър имат високо мнение за теб, както сигурно знаеш. Начинът, по който се справи с делото Хоуторн миналия месец, впечатли всички.

— Бях доста нервен — отвърна Роб. — Това беше първото ми самостоятелно дело. Страхувах се, че съзнанието ми изведнъж ще се изпразни и аз ще се изложа, ще се проваля като първия глупак.

— Това е естествено. В началото и аз изпитвах същото. Но ти се справи доста добре с противника си, Роб, макар че той е човек със завидна репутация. Честно казано, преди това не бих заложил на теб.

— Струва ми се, че най-много ми помогна мисълта за момчето и оная негова дребна кражба. Нямало е никакъв шанс с ужасния си баща и всички останали неприятности. Не заслужаваше наказанието, което му поискаха. Така че направих каквото зависеше от мен.

„Да, помисли Елън, той изглежда точно като човек, на когото хората биха могли да разчитат. Никой не би сбъркал с него.“ Другите го долавяха. Това личеше в начина, по който го гледаха, докато му задаваха въпросите си и очакваха отговорите му. Толкова често бе ставала свидетел на това и винаги се бе чувствала горда и страхотна късметлийка.

 

 

На последната картинка в края на книжката на Елън цяло ято червеношийки беше накацало из тревата и по дърветата.

— О, прекрасно е! — каза Роб. — Справи се чудесно, Елън. Почти мога да ги чуя как пърхат с крила и чуруликат.

— Надявам се. Доста се постарах, докато изгладя всяка дума. Всичко трябваше да бъде простичко, за да го разберат децата, но и много красиво. Просто и красиво като стих.

— Не знам какво да кажа. Възхищавам се от теб, мила.

— Почакай! Та тя още не е издадена.

— Това е книжката на мама — авторитетно ги прекъсна Джули. — Тя я написа съвсем сама, татко. Сега бедните птички отново се чувстват добре, на топло са и имат какво да кълват. Вече го няма лошия сняг.

— Джули се вълнува колкото мен — отбеляза Елън. — Но вече минава седем и тя трябваше да е в леглото. Ще я заведеш ли, Роб? Струва ми се, че няма да ми стигнат силите да изкача стълбите.

Той я погледна и двамата се разсмяха. Докторът ги беше предупредил, че може да се случи по всяко време тази седмица, затова тя почти не се отдалечаваше от къщи. Елън се чувстваше, а и изглеждаше като пъпеш, готов да се разпука.

О, животът беше прекрасен! През пролетта и лятото всичко вървеше гладко; баща й се беше изнесъл от къщата, за да се нанесат те. Завръщането в родния й дом беше за Елън като преобличане, сякаш животът беше дреха, върху която през интервали се появяваха нови шарки: първо Роб, после Джули, а ето че беше на път и още една нова.

Иначе всичко си беше постарому. Дори Били, вече доста остарял, лежеше в краката й. Единственото, което баща й бе отнесъл, бе портретът на прапрадядо им в униформата на Конфедерацията, тъй като „той се предава по наследство на мъжката страна на рода“. Между двата прозореца елхата, която майка й отглеждаше от времето, когато Елън бе още бебе, вече почти докосваше покрива с грациозния си връх. Зад стъклата надничаше есенната вечер, все още бледозлатиста там, където слънцето галеше дъбовете и моравата. В един ъгъл, близо до лехата с късни рози, имаше статуя на непозната древна богиня, полугола и с лютня в едната си ръка.

— Спиш ли? — запита Роб. — Защо не се качиш горе и не си легнеш удобно?

— Още е много рано. Не, просто си почивам. Гледам ужасната статуя на приятеля ти Еди и ме напушва смях.

— Не се притеснявай, можем да й намерим някое по-закътано място, от което все пак ще се вижда. Доста е неугледна, а? Но подаръкът е направен с добри чувства. Сигурен съм, че е много скъпа. Еди купува само скъпи неща.

— Ти много го харесваш, нали?

— Да. Той е приятен в компания и е изключително добър. Знаеш това.

Тя не се съмняваше в добротата му. А и не можеше да се каже, че й е неприятен. Просто й се щеше да не го вижда толкова често. Понякога се упрекваше за тези си мисли. Да не би, не дай боже, да се превръща в смешен сноб, който страни от него само защото маниерите и вкусовете му бяха различни от нейните? Или от тези на Роб? Не, не това беше причината. Определено не. Имаше нещо друго… Може би онова, което обикновено хората наричат „химия“. Вероятно чувствата им бяха взаимни. Той не им идваше на гости често.

— Винаги съм се чудила — каза тя — какво кара Еди да продължава да стои тук, вместо да замине за Ню Йорк или да се установи във Вашингтон, където са всичките му връзки, за които постоянно говори.

— Причината е, че най-стабилните му връзки са именно тук. Ричард Девлин е решил да съсредоточи бизнеса си тук. Иска някой ден, след като натрупа състояние, да влезе в Сената.

— И Еди ли ще натрупа състояние?

Роб повдигна рамене.

— Кой знае? Участва с малък дял във всички сделки на Девлин. Спомена ми нещо такова, когато се видяхме миналия ден на обяд. Е, има достатъчно пари, за да си го позволи.

— Колко често се виждате?

— Винаги, когато идва тук. Струва ми се, че прекарва живота си по самолетите. Но пък му харесва. Сега ми кажи ти как се чувстваш.

— Е, трябва да призная, че ще се радвам отново да се видя слаба. И да видя лицето на бебето.

— Ще бъде прекрасно лице. Като на дете, правено с любов, както казват хората. Питам се дали има истина в твърдението, че винаги можеш да познаеш дали детето е плод на страстна любов. Не ми звучи много научно, но кой знае? Може и да е истина.

Когато коленичи до стола й, тя улови лицето му между дланите си и го целуна.

— Може. Погледни нашата Джули.

— Тя е моята душа, моята миниатюрна Елън.

— Можеш ли да повярваш, че вече ходи на ясли?

— Не бих се изненадал, ако я видя в детската градина заедно с петгодишните. Толкова е умна.

— Да, но не прилича на онези досадни, преждевременно развити хлапета, с които родителите обичат да се хвалят.

— Но определено е наясно какво иска. Знае как да се умилква и да те очарова, също като теб.

— Наистина ли се „умилквам“?

— Но не и от първия ден. Тогава просто ме погледна с тези зелени очи на русалка.

Внезапна болка присви Елън и я накара да изкрещи. Тя стисна страничните облегалки на креслото и се стегна, за да посрещне следващата.

— Какво има? Добре ли си?

— Добре съм. Но ми се струва, че няма да изтрае още една седмица. Като че ли много бърза.

 

 

Роб слезе по стълбите на болницата и спря на тротоара, където веднъж двамата с Елън се бяха престорили, че са се срещнали случайно. Разсмя се, развеселен от спомена и от радост, че горе, в детското отделение, лежеше неговият син.

Син! След него вече нямаше да го интересува полът на следващите. Беше получил каквото искаше — момиченце като Елън и момченце, което — както се надяваше — щеше да прилича на него и да харесва онова, което харесваше и той. Двамата щяха да скитат заедно, да играят бейзбол, да си говорят за света. Синът му щеше да бъде сериозен, но не прекалено — просто едно умно и любвеобилно дете.

И ето че той беше тук, в люлката си.

— Пен — измърмори Роб, решил да го кръсти на майка си Дела Пенингтън. — Пен. Моят син Пен.

Тогава се сети, че може да изпуши една пура. Беше придобил този смешен навик. Всички в кантората пушеха цигари, с изключение на тъста му, който пушеше пури. Все пак от него се очакваха именно пури, затова се запъти към будката за цигари.

— Ей, какво правиш? — попита Еди.

— Както виждаш, купувам си пури. Елън току-що роди момче.

— Та това е чудесно! Как ще го наречете?

— Пен. Доста е едър.

— И, надявам се, за негово добро, да прилича на Елън.

— Не прилича на нищо друго, освен на здраво бебе. Плешиво, със сбръчкана кожа.

— Е, поздравления. Ела с мен и ще ти купя една вратовръзка за случая. Тръгнал съм да си търся костюм.

— Тук? Прекалено е скъпо за мен, Еди. Не ми е по джоба.

Стояха пред една витрина, където бяха изложени ирландски сака от туид, италиански костюми и шотландски кашмирени пуловери.

— Хайде да влезем. Какво толкова има в това един приятел да ти подари вратовръзка?

Така Роб бе замъкнат в магазина, където с благодарност получи красива копринена вратовръзка и бе принуден да даде мнението си за новия костюм на Еди.

— Правен е по поръчка — говореше Еди. — Личи си по начина, по който стои опънат в раменете. Нито една гънка. Трябва да пробваш.

— Нямам нищо против една-две гънки. Какво значение има?

— Голямо, приятелю. Длъжен си да изглеждаш изряден.

Въпреки пурата между пръстите и бащинската му еуфория Роб изпита раздразнение. Рамене! Гънки! Глупости! Тъкмо понечи да си тръгне, когато от улицата влезе някакъв човек и поздрави.

— Мистър Макданиъл, нали? Или е той, или негов двойник.

— Не, не е двойник, сър.

— Името ми е Трескът. Боб. О, здравей, Еди. Вие двамата познавате ли се?

— Всъщност сме стари приятели.

— Е, няма да ви натрапвам присъствието си. Само исках да кажа на мистър Макданиъл, че вчера бях в съда, в очакване да ме призоват, и чух аргументите му. Бях впечатлен. Наистина впечатлен. Бяхте изключително убедителен. Разгромихте противника си за по-малко от пет минути.

— Много благодаря.

— Боб от „Лениън, Бърнс и Фиш“ — обясни Еди.

Сега беше ред на Роб да бъде впечатлен, но тъй като не почувства нищо подобно, той само си придаде любезно изражение и кимна.

Няколко минути по-късно, след като костюмът на Еди беше опакован, двамата излязоха отвън.

— Приятен човек — отбеляза Еди, — но нищо повече от дребен чиновник. Никога няма да се издигне, да стане съдружник. Мисля, че е започнал да го осъзнава.

— Много жалко — откровено каза Роб. — В смисъл, ако наистина има желание „да се издигне“.

— Добре де, а защо не? Щом се озовеш в такава фирма, неминуемо искаш да се изкачиш на върха. Впрочем такива фирми те карат да работиш като роб, независимо дали си на върха, или на дъното. Имам контакти с всички адвокати на Дик и открих, че всички са еднакви. По Западния бряг, по Източния бряг — всички са еднакви. Но всички печелят! Особено от пазара с недвижими имоти и от строителство.

— Да, предполагам — отвърна Роб.

Тръгнаха към паркинга. Джули бе останала сама с жената, която се грижеше за нея, откакто Елън бе в болницата, и той бързаше да се прибере.

— „Лениън, Бърнс и Фиш“ е компанията, в която ти трябва да работиш.

— Какво? — Роб спря с ръка върху дръжката на вратата. — И защо? Много съм си добре и там, където съм.

— Вярно, но не може да става и дума за сравнение. Твоят Уилсън Грант е отживелица. Провинциален адвокат с разните му там завещания и два-три по-интересни случая, с които адвокат като теб може да се справи с лекота. Така не се правят пари.

Ако не бързаше толкова, Роб би поспорил с приятеля си. Но, от друга страна, не си струваше да обсъжда с него този въпрос. Пари! Съдията Солмън вероятно изкарваше за година толкова, колкото всеки от съдружниците в „Лениън, Бърнс и фиш“ беше в състояние да спечели за месец. Но как би могъл да накара Еди — или когото и да било друг — да разбере, че най-много от всичко искаше да заеме именно неговото място?

— Освен това не ти ли се струва странно един независим човек като теб да се държи за пешовете на тъста си?

Роб рядко се ядосваше, но този път избухна.

— Щом ще си разменяме обиди, нека ти задам един въпрос. Наистина ли смяташ, че се занимаваш с право? Това ли е амбицията на човек, завършил престижен правен институт — да се влачи след някакъв бъдещ магнат, докато той заграбва земята и унищожава природата? Това ли е, питам?

Еди пламна. Изглеждаше толкова наранен, че гневът на Роб моментално се смени от съжаление. „Това беше удар под кръста, помисли той. Най-слабият в курса. Горкият Еди.“

— Съжалявам, Роб. Като споменах за тъста ти, не исках да прозвучи така. Аз естествено зная, че се оправяш сам. Но ти ме познаваш. Винаги имам добри намерения, само дето понякога просто говоря повече, отколкото трябва.

— Не ти се сърдя, Еди. И аз не трябваше да казвам онова, което ти наговорих.

За момент двамата останаха загледани един в друг, докато движението — коли и хора, забързани всеки по пътя си — се носеше покрай тях. „Може би, мислеше Роб, и той си спомня спретнатата стаичка, в която живеехме, когато станахме приятели, миризмата на бира и сос за спагети; джаза, който се лее от радиото; среднощната тишина преди всеки изпит.“

— Мисля си — меко каза Еди, — но не знам дали ще искаш да го чуеш… Ако не искаш, просто ме спри. Става въпрос за Лили.

Роб вдигна глава.

— Разкажи ми.

— Преместила се е. Намерила си е по-добра работа в централната библиотека в Мередит.

— Доста по-голям град, особено след Марчфийлд. — Това беше единственото, което успя да измисли.

— Да. Голяма стъпка нагоре.

— Сама ли е? Или с майка си?

— Сама. Но ти всъщност ме питаш дали се е омъжила. Не.

Само книги. Само жени, ученици и вероятно неколцина студенти през целия ден. А дали имаше с кого да прекарва вечерите? Надяваше се, че е така.

— Предполагам, че след като се е преместила, вече няма да мога да събирам сведения за нея.

— Няма нищо.

И отново се загледаха мълчаливо един в друг, докато Еди каза:

— Значи вече имаш две деца, Господ да ги благослови. Предай поздрави на малкия, на сина ти. Пен, нали?

— Да, Пен.

— Е, сигурно скоро ще се видим.

— Да, до скоро.

Той пое към къщи. „Престани да мислиш за това. Стореното си е сторено.“ Искаше му се Еди изобщо да не беше повдигал въпроса.

Били, заспал, както обикновено, под един храст, се разлая и размаха опашка, щом колата спря.

„Остарял е, отново помисли Роб. Трябва да си вземем кученце или дори две. Хубаво е децата да растат с куче у дома.“

Мисис Върнън се бе пенсионирала, но я бяха повикали за седмица. Тя застана на прага и силно прегърна Роб, цялата сияеща.

— Като си помисля само, че бях тук, за да прегърна мистър Грант, когато Елън и Артър се родиха. Не се чувствам толкова стара, но наистина съм.

— Съвсем не сте стара. Изглеждате млада като утрото, мисис Върнън. А къде е моята Джули? О, ето те! Казаха ли ти вече, че си имаме бебе?

— Дядо ми се обади.

— Ще го видиш вдругиден. Тогава ще го приберем. То е чудесно малко момченце. Прилича на твоята кукла Тими.

— И дрехите му ли са като на Тими?

— Не, все още не. Но ще му купим веднага щом порасне достатъчно, за да ги облича. Сини, като на Тими.

— С шапчица?

— Разбира се, че с шапчица. Ела. Дай ми ръка и да вървим да хапнем нещо. Сигурно си много гладна, а?

— Да, струва ми се. А може ли да го наречем Тими?

— Не, миличка. Той вече си има име. Виждаш ли, той си дойде с него.

— О! — замисли се Джули. — И как се казва?

— Пен — каза радостно Роб. Неговото момче. Неговият син. Пен.