Белва Плейн
Ръката на съдбата (24)

Двадесет и четвърта глава

1997 — 1998 г.

Елън се събуди рано, или по-скоро стана рано, защото от два часа не спеше. Кухнята беше със северно изложение и вътре беше мрачно, но мракът подхождаше на обстоятелствата. След като си направи кафе и си отряза парче кейк, тя седна и се зачуди как е възможно след станалото животът да продължава постарому. Ето, човекът отсреща, както обикновено, бе излязъл да разходи кучето си. Свитите на руло вестници с тупване се приземиха пред входната врата.

Ала вестникът беше последното нещо, което искаше да види. Без съмнение след време, след няколко дни… а може би щеше да бъде готова да го прочете дори по-късно днес? Необходимостта да узнае истината щеше да я накара да го погледне, но не точно сега. Достатъчно й беше да знае, че Роб е мъртъв.

Сълзите й се стичаха и капеха в чашата. През съзнанието й като на филмова лента минаваха видения: Роб в студентската си квартира; в деня на дипломирането си; в деня на сватбата им; прегърнал новородената Джули, облечена в розово палтенце и шапчица. Спомени от отдавна изминалото време, от самото начало.

Защо го беше направил? Заради статията на Руфъс Макс? Честно казано, тя беше доста унизителна, както и унизителен сам по себе си беше банкрутът. Още повече за Роб. Но струваше ли това живота му?

Елън изтри очи. Може би беше нередно да плаче толкова. В края на краищата тя беше омъжена, при това за най-милия мъж на света. Не че беше светец, но пък и кой ли би искал да живее със светец? Дори когато беше отегчен, Филип проявяваше търпение. В такъв случай той вероятно би разбрал скръбта й.

Отново триеше очите си, когато на алеята спря кола. Разпознавайки Еди Морз, тя изтича да му отвори, преди да позвъни и да разбуди цялата къща. Когато я прегърна, забеляза, че и неговите очи бяха влажни.

— Боже мой! — започна той. — Научих от късните новини. Все още не се е разчуло. Вярно ли е? Роб?

Елън сложи пръст върху устните си.

— Филип и Джули все още спят.

— Как е Джули?

— Много зле. Филип й съобщи, защото аз не знаех как. После отидохме до апартамента й да вземем някои вещи и дрехи. Ще остане при нас, докато пожелае.

— Горкото дете. Тя гледаше на баща си, като че ли е крал или нещо подобно.

В кухнята наля втора чаша кафе на Еди, после трета.

— Изпитвам необходимост да се наливам — каза той. — Виж, знам, че е рано за посещение, но дойдох да разбера дали не е оставил някаква бележка за теб или Джули. — Тъй като Елън поклати отрицателно глава, той поясни: — Първо отидох в къщата. Той ми беше дал ключ, след като ти…

— Можеш спокойно да го кажеш, Еди. След като аз си отидох.

— Както и да е, никога не съм го използвал, но реших, че може да е оставил писмо. Претърсих всичко, но нищо не открих. После дойдоха репортерите, три пълни коли. Хищници. Знаеш ли кое ме убива? Цялата нощ валя проливен дъжд, а те обикаляха и тъпчеха тревата. Помниш ли как се суетеше Роб около моравата?

Да, тя си спомняше. Роб се суетеше за всичко в онази къща. Но беше изненадана, че Еди е достатъчно чувствителен, че изобщо знае подобно нещо.

— Другата причина да дойда, е, че журналистите скоро ще стигнат до вас.

— Защо? Аз вече не съм мисис Макданиъл.

— Няма значение. Всъщност те търсят Джули. Ще открият къде живее и някоя приятелка ще им каже, че е при вас. Господи, не мога да повярвам! — Еди сложи ръка на челото си, после я прокара през косата си.

Все още седяха до масата, когато Филип влезе. Сещайки се, че никога не е виждала двамата мъже заедно, тя ги представи един на друг, питайки се колко ли различни бяха мислите им за Роб. Сигурно напълно противоположни. Но, от друга страна, пред лицето на тази доброволна смърт, те не можеха да бъдат чак толкова различни.

Филип наруши мълчанието.

— Като всички нас той също се луташе, но в един момент изгуби посоката си.

Еди изстена.

— Това копеле Девлин с неговата благотворителност. Той можеше да помогне. Но и неговият живот не е свършил. Все ще се намери някой по-умен от него. И той ще си го получи. — Звънецът иззвъня и той подскочи: — Репортерите! Същата зелена кола!

— Аз ще отворя — каза Филип.

Горката Джули, мислеше си Елън. Когато човек умира от рак или при автомобилна катастрофа, както родителите на Роб, все някак си го приемаш. Но не и такава смърт. Навярно днес или утре ще пристигне писмото. Най-вероятно на адреса на Джули. Възможно ли е наистина да се е разболял от рак? Възможно ли е да…

— Стотици въпроси — докладва Филип, като се върна. — Търсеха Джули. Помолих ги да я оставят на мира. Тя не знае нищо повече от тях. Ето вестника.

— О, не мисля, че трябва да… — започна Елън, но Филип я прекъсна:

— Няма смисъл да се крием.

Разгънаха вестника върху масата и всички се зачетоха в първата страница. Статията не беше сред водещите заглавия, но все пак беше на видно място.

„Известен адвокат се самоубива в хотелска стая… мотивите са неизвестни… най-вероятно финансови проблеми…“ Елън плъзна поглед по-надолу: „граждански дела… председател на комисия… болницата «Себастиян»… Червеният кръст…“ Ударите на сърцето й отекваха в ушите й. Забеляза зачервените очи на Джули.

— Не е необходимо да четеш всичко, мила. Първо трябва да закусиш.

— Мамо, не мога да ям.

— Не си хапвала нищо от вчера следобед.

— Как мога да мисля за такива неща като храна? Моля те, остави ме.

— До този момент не съм прочел нищо чак толкова лошо. — По своя понякога непохватен начин Еди се опитваше да заглади положението, но усилията му не дадоха резултат.

— Баща ми е мъртъв — извика Джули. — И точно медиите са виновни за това. Андрю, Андрю е виновен. И защо? Заради великия си шеф, незаменимия, всезнаещ Руфъс Макс. Татко не е извършил никакво престъпление. През живота си не е наранил никого. А тези търсачи на сензации, които сипят какви ли не измислици, за да подхранват пресата, са го докарали до пълно отчаяние!

— Не знам. Все още не знаем — измърмори Елън и я прегърна. — Трябва да е било някакъв луд, моментен импулс, финансовите проблеми могат да доведат човек до ръба. Случва се.

— Нямах представа, че е толкова сериозно, мамо. Никой не ми беше казал, докато не срещнах случайно Еди миналия ден.

— Миличка, татко никога не би те притеснил. Ти си имаш собствен живот.

— Ако знаех, нямаше да искам да ми купува разни неща: коне, пътувания и какво там още.

— Джули, истината е, че ти никога нищо не си искала. На него му доставяше огромно удоволствие да ти ги подарява. — „Всеки момент може да припадне“, помисли си Елън, усетила как трепери в прегръдките й. — Чуй ме. Наистина трябва да хапнеш нещо, дори да е само сух хляб. Настоявам.

— Още една кола — съобщи Еди. — Жълта. Прилича на консервена кутия с колела.

Джули се извърна рязко.

— Това е Андрю. Как се осмелява да идва тук! Прибирам се в стаята си. Кажете му, че не искам да го виждам. Кажете му, че никога повече не искам да го видя. Дори забравих, че съм го познавала. Той трябва да разбере, че държа на думите си. Кажете му.

Елън и Филип тръгнаха към вратата. Тримата постояха няколко секунди мълчаливо, сякаш постигнали съгласие, за което думите бяха излишни.

После Елън каза:

— Влез.

Андрю направи няколко крачки навътре в коридора. Давайки си сметка, че трябва да изглежда омерзена от постъпката му, Елън огледа лицето и отпуснатата му стоика и изпита съжаление.

— Дойдох да… Може ли да видя Джули? — попита той.

— Идеята не ми се струва много добра — меко отклони Филип.

— Да, знам. Мислех, че поне за минута бих могъл да й обясня как се чувствам.

— Добре, но не сега — повтори Филип.

Младежът местеше поглед от единия към другия. Над разтворената яка адамовата му ябълка подскачаше нервно, в него имаше нещо затрогващо. Толкова е млад, помисли си Елън в момента, в който заговори отново:

— Тя не иска да ме види, нали? Можете да ми кажете. Така поне ще съм наясно докъде сме стигнали.

— А не смяташ ли — обади се Филип все още спокойно, — че е прекалено рано да знаеш докъде сте стигнали?

— Не. Джули винаги говори каквото мисли. Наистина ли е казала, че не иска да ме види?

— За съжаление, да.

— Вече не мога да мисля трезво — намеси се и Елън. — Не зная кое е правилно и кое не. Ти много ми харесваше, Андрю. И още ми харесваш. Но тази история със статията… Тя смята, че си могъл да го предотвратиш. Чувала съм, че когато хората имат връзки, могат да държат слуховете далеч от вестниците.

— Да, но слуховете са нещо различно — каза Андрю, без да я погледне. После възкликна: — О, искам да знаете, че много уважавах мистър Макданиъл. Той беше необикновен човек, много добър и не заслужаваше такъв край. Чувствам се толкова зле, че не мога да ви опиша.

Адамовата му ябълка продължаваше да подскача. Но Елън изпитваше малко от гнева на Джули. Сигурно е могъл да убеди Руфъс Макс да се откаже от публикацията.

— Имам работа. Благодаря, че дойде — каза тя и се обърна точно когато Андрю попита за погребението.

Отговори му Филип:

— Решението е на Джули, всичко зависи от нея. Няма да разгласяваме. Колкото по-скромно, толкова по-добре.

— Не ми беше приятно да го отпратя — каза той, след като посетителят си тръгна. — Той наистина е съкрушен.

— Разбира се, защото е изгубил Джули.

— Но има и нещо друго. Можеш да бъдеш сигурна, че ще се изпише още доста.

— И какво? Ще изкарат Роб разточителен прахосник, който се е забъркал прекалено дълбоко. Картината не е приятна, но не е нещо ново за нас. Поне за мен.

— Имам ужасното чувство, че се крепя на ръба на пропаст. — Филип леко потръпна, сякаш да се отърси от видението. — Трябва да обсъдим с Джули формалностите. Роб имаше ли някакви роднини?

— Никакви. Всичко е в ръцете на Джули. Каквото тя пожелае.

— Да, а аз ще бъда насреща. Може би и Еди ще помогне.

— Ще помогне. В това отношение може да се разчита на него. Той винаги е готов да помага, ако е необходимо — отвърна Елън с известна горчивина. — Формалности! Не можеш дори да умреш, без да се сблъскаш с някакви формалности.

 

 

Джули вървеше по дългата пътека редом с първия братовчед на Уилсън Грант — възрастен джентълмен, който предложи да я придружи. След тях Елън и Филип заеха местата си на втория ред, оставяйки празно мястото на вдовицата.

Църквата беше претъпкана, отвън се тълпяха хора, които не успяваха да влязат. Виждаха се и познати лица: Андрю някъде назад; мисис Върнън, обляна в сълзи; двамата Фоулър; Джим Джаспър; мистър и мисис Харти; приятели от детинство и стари съседи; обикновени познати и — без съмнение — много любопитни зрители. Органистът свиреше внушителен и затрогващ реквием. Елън напразно се опитваше да се сети за името на композитора. Светлината беше приглушена и някак бледолилава. „Странно как в църквите всичко изглежда бледолилаво“, помисли си тя. На фона на тиха мелодия свещеникът говореше за мистерията на човешката душа и колко е покъртително, когато един добър човек, обичан от толкова хора, предпочете да умре преждевременно. Роб не е знаел колко го ценят. Беше загубил вяра в себе си. Щеше да липсва на всички. Щяха да го помнят само с добро. Вече беше влязъл във вечния живот.

Джули ридаеше тихо. „В църквата всичко е нежно, разсъждаваше Елън, дори червените карамфили, покриващи ковчега. Дано само всичко свърши бързо.“

И наистина свърши. Отвън, преди да се качат в колите си, хората отиваха при Джули, а други — смутени, защото познаваха Елън от времето, когато беше мисис Макданиълс, и не знаеха как ще бъдат приети съболезнованията им — все пак се приближаваха към нея.

— Каква загуба за всички нас — измърмори младият Фоулър и стисна ръката й.

— Питам се дали не бих могла да направя нещо за Джули — каза мисис Харти, — тя е толкова мила. Сигурно й е много тежко.

— Да, да. Благодаря. Много благодаря. Много сте любезни. Благодаря.

Поеха под ярките слънчеви лъчи към гробищата, където сред почтително мълчание бяха казани още няколко хвалебствени думи. Зад всичко това, мислеше си Елън, се крие един и същи въпрос: Защо? Защо Роб Макданиъл? После приглушени стъпки, шум от пръстта върху капака, най-сетне започват да се разотиват. В колите на път за дома всички щяха да правят догадки. Трябва да е имало нещо… болест? Или любовна връзка? Е, това вече изобщо не засягаше Роб Макданиъл.

 

 

На втория месец след погребението започна втората фаза. Съболезнователните писма бяха прочетени и всяко от тях получи отговор. Траурните венци увехнаха и бяха изхвърлени. Телефонните позвънявания престанаха.

Джули бе обявила решението си да не се връща във вестника. Би могла да срещне там Андрю или Макс, самата мисъл, за което й бе непоносима. Вместо това записа още един курс по журналистика, за да завърши по-рано.

— Последното съвсем не е лоша идея — отбеляза Елън, докато обсъждаха въпроса с Филип. — Но все още се притеснявам за състоянието й.

— Ти прочете ли цялото писмо, което й изпрати Андрю.

— Да. В него обясняваше всичко отново, извиняваше й се и я уверяваше в чувствата си. Много трогателно. Съжалявам, че тя го скъса. Кой знае, може пък по-късно да размисли.

— Съмнявам се. В съзнанието й онази статия е прекалено тясно свързана със смъртта на Роб.

— А в твоето не е, така ли?

— Не. Твърде опростено ми се струва. А ти все още ли го вярваш? Ти го познаваше по-добре от всеки друг.

Разсаждаха лалета и Филип беше застанал на колене. Сега вдигна поглед.

— Вчера се обадих във вестника — каза той. — Мислех, че трябва да кажа няколко думи на Андрю.

— И какво, за бога, искаше да му кажеш толкова?

— Позвъних като приятел. И да опипам почвата. Не знам. Направих го импулсивно.

— Но току-що каза, че…

— Надявах се, че ще успея да открия какво знае, дали има още нещо за Роб.

— Щеше ми се да не го беше правил. Трябва да оставим всичко това зад гърба си, както се казва. Аз направих каквото можах, а то никак не е много, трябва да призная. Но за Джули е съвсем различно.

— Няма за какво да се притесняваш. Не научих нищо. Андрю е напуснал вестника и е заминал някъде на север. Ню Йорк, Чикаго, Бостън — един бог знае къде. Макс каза, че било много жалко. Момчето е талантливо. От него щяло да излезе страхотен журналист международник. Знаел много неща. Жалко.

Елън взе последното лале от кутията и се изправи, простенвайки. Оплака се, че може би остарява:

— Защо иначе такава лека работа ще ми натежи толкова?

— Защото съзнанието ти е уморено. Мислиш, че си надживяла болката, но не си. За това е нужно време.

— Понякога си задавам разни въпроси за Еди. Мисля, че той му повлия зле.

— Не мисля. Роб беше прекалено силен характер, за да допусне някой да му повлияе толкова силно.

— Както и да е, поне едно хубаво нещо стана благодарение на него. Настаняването на Пен в Уитли. Всеки път, когато отида и видя Пен да работи в градината, да има свой собствен живот, си мисля за Девлин и, разбира се, за Еди.

— Можеш ли да повярваш за новия подарък на Девлин? Още един милион за плувен басейн.

— Е, получил е свежи средства и сега иска да си осигури нови приходи. Така ще стане по-влиятелен, освен ако не го уловят на място как бърка в меда.

Филип се разсмя.

— Такива цинични забележки не ти подхождат, но трябва да се съглася с теб. Продължавам да се чудя, че човек като него прави толкова добро, независимо от мотивите му. Ей, колко е часът? Не трябваше ли да изведем Джули на вечеря?

— Да, по-добре да побързаме. Бих предпочела да излиза с нов приятел, а не с нас. Бедното дете! Но тя не проявява интерес към никого. Мрази Андрю, но не поглежда към никой друг.

— Отново сложността на човешката природа — каза Филип и започна да чисти калта от ръцете си. — Колкото остарявам, толкова по-малко я разбирам. Ето! Надявам се идната пролет зайците да не ги изядат пак.

 

 

Лалетата отдавна бяха цъфнали и увехнали, розите красяха оформената в кръг леха, а Роб беше мъртъв от близо година, когато Еди Морз позвъни една вечер на вратата. Посещението беше неочаквано. Не го бяха виждали след погребението от деня, когато бе наминал да види Джули, докато тя все още живееше с тях. Не бяха очаквали да се срещнат пак.

В момента той се извиняваше.

— Да не би да прекъсвам вечерята ви?

Чудейки се какво ли иска, Елън го увери, че не е така.

— Точно си пием кафето отвън. Толкова е прохладно. Ще се присъединиш ли към нас?

— Да, ако наистина нямате нищо против. Всъщност трябваше да говоря с Джули, а не с теб — кимна той е глава към нея, — но после премислих и реших, че онова, което имам да й кажа, може да й дойде много. Тя беше луда по баща си.

Настаниха се в градината и зачакаха напрегнато.

— Чудесна малка къща имате — започна Еди, поемайки чашата. — Прекрасен квартал. Както казват хората, мястото е най-важно.

— Какво не искаше да кажеш на Джули? — попита Елън.

— Ето накратко за какво става въпрос. Естествено ние знаехме, че Роб е много притеснен, но аз също бях. И сега не съм кой знае колко по-добре. Но нима това е причина да се самоубия? Повярвайте, тази мисъл е последната, която минава през съзнанието ми.

— Вярвам ти — каза Елън и хвърли поглед към истинския Еди, с неговия златен часовник, златни копчета на ръкавите и моден блейзер. — Но какво не си искал да кажеш на Джули? — повтори малко нетърпеливо.

— Добре. Но никак не е забавно, честна дума. Реших обаче, че е по-добре да го знаете. Сигурно също като мен доста сте си блъскали главите. Преди три дни реших да намина към младия Фоулър. Работил съм с него, когато фирмата им представляваше Девлин. Сега не искат да имат вземане-даване с него — предполагам, за да не си цапат ръцете. Аз също го напуснах. Сега той работа със съвсем нов екип. Както и да е, помислих, че Фоулър може да ми даде някаква насока. Не зная как не съм се сетил по-рано. Първо не искаше да ми каже, но аз го убедих, че ако има нещо, семейството, имам предвид Джули, трябва да го знае. Той се съгласи. Пък и знае, че може да ми има доверие.

Еди запали цигара, дръпна от нея и се поколеба. Между дърветата се спускаше мрак. И предисловието, и обстановката бяха някак зловещи.

— Роб е оставил бележка на бюрото му. В нея не казвал много: само, че няма да се върне, че съжалява и ще обясни по-късно. Това „късно“ се оказало след два дни, когато се получило писмо, изпратено от хотела. Излиза, че той е имал сериозни проблеми, които не е споделил с никого. След като е започнало разследването в Данфорт Банк, са намерили папка с документи, подписани под клетва от Роб, когато е теглил заемите. Нали се сещате, в които се описва имотното състояние? Е, описаните от него имоти изобщо не са били негови. Всички до един са били обременени с дългове. Неговата собственост не е струвала много. Което се явява лъжесвидетелстване.

Лъжесвидетелстване! Криминално престъпление! Ушите на Елън бучаха. Цялата тишина пулсираше.

— Станало е последната година, малко преди края. Бил е напълно отчаян. Можете ли да повярвате, колкото и добре да познавах Роб — Елън, знаеш, че бяхме много добри приятели, — нямах представа колко инвестиции е правил. А те са десет пъти повече от моите, ако не и повече. Купувал е навсякъде из щата, та дори извън него. Купувал е почти без да разполага с пари. А сега идва най-лошото. Нищо чудно, че е полудял. Аз все още не съм ви казал всичко. Накрая е бил толкова отчаян, че е започнал да представя фалшиви сметки за платимите си работни часове.

— Едва ли е мислил, че няма да го усетят! — възкликна Филип.

— Разбира се, че е знаел. Просто това е трябвало да му осигури няколко месеца. Но си е признал веднага и е поискал извинение.

От тъмнината изплува фигура, толкова реална, че Елън почти усещате присъствието й: на млад мъж с лице като на Линкълн или на Робърт И. Лий; млад, обикновен идеалист. Сякаш също го бе видял, Филип улови треперещата й ръка.

— Да — каза Еди, — иска ми се да плача за приятеля си. Каква загуба! Фоулър каза и нещо интересно: че Роб е трябвало да ги помоли за помощ още в началото. Те щели да направят всичко, което зависело от тях. Много почтени и сърцати хора.

— Все се чудех — бавно започна Елън — защо, когато е решил да предприеме тази фатална стъпка, не е оставил писмо до Джули.

— Много просто — извика Еди. — Не е знаел какво да й каже.

— Да — съгласи се Филип. — Как би могъл да опише с думи чувствата си през онзи ден? Всички тези емоции, любовта, срама, съжалението и страха, и то наведнъж.

— Страх — каза Еди. — Най-малкото, което можеше да се случи, беше лишаване от адвокатски права. А това само по себе си щеше да го убие.

— Какво ще стане с Джули сега? — попита Елън. — За нея ще бъде още един удар. Нямам представа как да й го кажа.

В продължение на няколко минути никой не проговори. Елън се разкъсваше между тъгата и гнева. Как Роб бе могъл да причини това на дъщеря си и на себе си? Човек с неговата интелигентност! Но Филип би казал, че интелигентността невинаги е отговор. Хиляди пъти съдбата неусетно ни докосва по пътя ни, за да ни раздвижи или промени.

— Може би — каза Еди — все пак трябва да го направя. Да, мога да се справя, ако искате. Виждате ли, онзи неин приятел всъщност е защитил Роб, или поне се е опитал, Фоулър ми каза, че след смъртта на Роб Руфъс Макс — те двамата се познават, както разбирате — му разкрил, че знае за фалшифицираните документи. Нямам представа как е научил, но на тези момчета това им е работата. Приятелят на Джули обаче го помолил да не го публикува, особено след самоубийството на баща й. Сигурно му е било неудобно да й го каже. Но все някога ще излезе наяве. Е, искате ли да поговоря с Джули?

— Да, щом сам го предлагаш — побърза да приеме Филип. — След това ще имаме много разговори с нея. За нея ще бъде голям шок.

— Ще й съобщя — кимна Еди и додаде настойчиво: — Кажете ми, смятате ли, че аз имам вина? Дали не го въвлякох в бизнес, в който не му беше мястото? Господи, надявам се да не съм. Много го обичах.

— Никой не „въвлича“ никого в нищо — меко отвърна Елън. — Той сам направи избора си. Или пък едно от онези хиляди неусетни докосвания на съдбата, за които Филип спомена.

— Сигурно точно така ще го представя и на Джули. Мили боже, спомням си, че някога й купувах кукли. И как Роб я водеше да играе тенис. Беше добър играч. Винаги съм казвал, че беше като сянка на баща си. Дано само не приеме нещата прекалено тежко. И да не се настрои против него.

 

 

— В крайна сметка се оказа, че Андрю наистина не е бил в състояние да му помогне, нали? — каза Филип няколко дни по-късно. — Знаел е, че някои сериозни открития ще излязат наяве, но не се е осмелил да ги разкрие. И понеже си е давал сметка какво ще ти коства това на теб, е бил притиснат от двете страни, не мислиш ли? Опитваш ли се да го разбереш?

Джули беше потресена. През цялата дълга вечер Елън не преставаше да мисли колко нечестно беше сега, след почти цяла година на бавно, мъчително възстановяване, да се стовари нов удар върху смелата й дъщеря.

Защото наистина беше смела. Дори този малък апартамент беше свидетел на усилията й. Вестниците, списанията и учебниците, подредени в спретнати купчини върху масата и на пода, разкриваха едната й страна; чистите бели завеси и лъснатата до блясък сребърна рамка на снимката на Роб показваше другата. И двете говореха за личност, изживяваща дълбока скръб, но все още несъкрушена. А това сигурно беше най-лошото за нея.

— Нищо от това не се връзва с татко — измърмори Джули. — Той беше последният човек на земята, който би направил… такива неща. Да фалшифицира документи. — Сълзите, пролети преди три часа и постепенно пресъхнали, отново напълниха очите й и тя ги изтри гневно.

— Беше човешка трагедия. Той не беше престъпник — каза Филип.

Джули се обърна към майка си.

— За теб трябва да е било още по-странно. Ти го познаваше най-добре. Беше му съпруга.

— Да, и наистина го обичах, Джули. По особен начин го обичах дори когато нещата помежду ни не вървяха, за което не знаеш. И сега обичам спомена за него… Виждам, че поглеждаш към Филип. Изненадана си, че го казвам пред него.

— Виждаш ли — добави Филип, — възможно е да обичаш двама души по различен начин и по различно време. Аз все още обичам първата си жена, или поне спомена за нея, колкото и да я обвинявам за упоритостта й да излезе в онази буря, в която загинаха с детето ни. Въпреки че сега обожавам майка ти.

Джули се усмихна леко.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че трябва да продължавам да обичам татко, излишно е. Как бих могла да го забравя? — Люлеещият се стол леко скърцаше в тишината. — Май дължа извинение на Андрю.

Тъй като никой не продума, тя продължи:

— Бих могла да му напиша писмо. — После, опомняйки се, каза: — Но Еди твърди, че никой не знае къде е заминал.

— Доколкото познавам Еди, той ще се заеме с готовност с това. Бъди сигурна, че ще го открие — успокои я Елън.