Грег Рука
Самоотбрана (6)

5.

Будих се два пъти преди полета. Първия път лежах по гръб върху нещо студено и твърдо, а наоколо вонеше на чесън, лук и пържено месо. Когато отворих очи, видях два големи гевгира, един супник и нещо като трийсетсантиметров тиган, висящи от различни куки над главата ми. Между застаряла медна сосиера и съд за готвене на пара бе закрепена торбичка с физиологичен разтвор, от която излизаше маркуч, изглежда съединен с ръката ми. Дан и Вадим стояха от едната ми страна, а жена, която не познавах, от другата. Носът й сякаш беше стегнат от някого в менгеме и оставен в този вид. Дан все още имаше прогорени от барут петна по лицето, но вече нямаше кръв.

Отвсякъде долитаха гласове, някои от тях много тихи, но всички на руски, а жената с удивителния нос носеше хирургически ръкавици, покрити с кръв. Отне ми малко време да се досетя, че кръвта е моята, а тя навярно работеше по мен, докато я гледах. С това се обясняваше и изключителната болка, която изпитвах.

— Моля ви, успокойте ме, нали не ме оперират в кухнята? — изстенах аз.

Дан, Вадим и жената едновременно ме изгледаха учудено. После жената погледна Дан и започна да му крещи, като явно му се караше; самият той й кресна в отговор, а Вадим се пресегна към нещо извън полезрението ми. Почувствах, че игла пробожда кожата ми, после нещо топло и тежко изпълни вените ми и аз с благодарност се завърнах към мрака.

 

Втория път, когато се събудих, бях на легло в някаква стая и наоколо беше тъмно. Светлината от улицата се процеждаше през прозорците зад мен, но беше твърде слаба. По уличното осветление отсъдих, че трябва да е късно през нощта. През пода като удар премина звук от музика, разтресе и леглото, а после усетих през себе си — повече сетивно, отколкото слухово — и басите. Зад всичко това едва-едва долетя и шепотът от уличното движение, примесен с джапане през локви.

Леглото беше голяма спалня, а аз — със свалени дрехи — се намирах под завивките. Алена спеше върху чаршафите до мен — облечена, но без ботуши. На нощното шкафче до нея имаше пистолет и мобилен телефон. Опитах се да разчета колко е часът на екранчето му, но не успях да се фокусирам, всичко около мен изглеждаше все така размазано. Трябваха ми още няколко секунди да се досетя, че някой е свалил лещите от очите ми.

Зачудих се откъде ли ще си намеря нови очила.

По паркета на пода задраскаха лапи и усетих дишане върху дланта си — Миата се беше добрал до мен. Вдигнах ръка и го погалих по врата, но той се отдръпна и аз чух как отново се наглася на пода до леглото. Повдигнах се пробно, като се опитах да променя позата си, но болката обхвана дясната ми страна, от червата и надолу през коляното. От това се задъхах, а очите ми се насълзиха.

Алена издаде някакъв звук в съня си — може би ми отговаряше нещо, но по-вероятно преживяваше отново кошмарите на младостта си.

Болката продължи няколко секунди, после неохотно премина. Аз обаче изчаках минута или повече, преди да се осмеля да направя нов опит. Този път се ограничих само с мърдане на десния си крак, но болката, силна и омразна както преди, се завърна. Тъй като все пак я очаквах, успях да не издам и звук. После, без да бърза особено, тя се отдръпна. Когато накрая затворих очи, пред тях изплува трупът на Натали сред листата. Останах загледан в нея, докато сънят не ме взе в обятията си.

 

Самолетът беше „Гълфстрийм V“ и ме очакваше на малката забутана писта в Монток, в самия край на Лонг Айланд. Не го огледах добре отвън, защото Дан и Вадим трябваше да ме внесат с носилка на борда. Вече вътре, можах да се насладя на тавана, оцветен в светлосиньо-зеленикаво. Беше необичайно весел цвят, предназначен — помислих си — да даде още по-голямо чувство за свобода на зареялия се из синия простор пътник.

Летецът стоеше на входа към пилотската кабина, докато ме натоварваха — висок и слаб като клечка човек, с двудневна сиво-черна брада и костюм с всякакъв вид гънки. Погледите ни се срещнаха, докато ме носеха покрай него, и видях по лицето му такава досада, че се зачудих дали и той не е натъпкан с толкова болкоуспокояващи като мен.

Пренесоха ме почти през цялата дължина на самолета и ме оставиха на облицована с кожа пейка близо до товарното помещение. Щом ме настаниха удобно, Вадим се измъкна покрай баща си и се отправи към изхода. Дан ме изгледа за малко намръщен, после въздъхна и се настани на пейката срещу мен.

— Искам и аз да приседна — казах му.

— Атикъс? — вдигна вежди Дан. — Не, по-добре недей.

Наклоних глава, за да го огледам. Изглеждаше уморен, едва ли беше спал пълноценно, откакто всичко в безопасния дом отиде по дяволите, колкото и време да бе изтекло оттогава. Аз самият нямах представа. Чувството ми за време беше почти изцяло изчезнало. Не ми се случваше за първи път. Но всеки следващ ми се харесваше все по-малко.

— Помогни ми да седна — подканих го пак.

Дан въздъхна тежко, но стана, за да ми помогне. Едва ли го правеше, защото още се страхуваше от мен. В положението, в което се намирах, не бих могъл да уплаша и мокра хартиена салфетка.

Не беше лесно и ми трябваше повече помощ, отколкото си мислех, но двамата заедно успяхме да изтеглим тялото ми в почти седнало положение, с гръб към стената на товарното помещение и с изглед към цялата вътрешност на самолета. Изругах на два пъти, докато се мъчехме.

— Не псувай — скара ми се Алена, докато куцукаше по пътеката с Миата по петите си. Беше преметнала раница от сив брезент през рамо, а това сигурно затрудняваше ходенето с бастун, но тя не се оплакваше. — Ако псуваш, не можеш да дишаш правилно, а и защо е седнал?

Последните думи бяха отправени към Дан и за миг помислих, че той ще разпери ръце в отчаяние.

— Каза ми, че искал да седне.

Алена пусна торбата си на една от седалките, седна до нея и ме огледа. После се намръщи. Миата се запъти към товарното помещение.

— Куршумът е засегнал слабините ти отдясно, когато е излизал. А за да се оправи, на костта й е нужна почивка, време, за да оздравее. Ако продължаваш да се движиш, ще проточиш оздравителния процес, а може и да се повредиш повече. Не е ли достатъчно зле, че аз съм наполовина окуцяла, та сега и ти се опитваш да се осакатиш?

— Имитацията е най-искреният комплимент — измърморих аз.

Вадим се завърна със собствена торба, по-малка от Аленината, черна, със синя закопчалка „Найк“.

Той ми се ухили, после се наведе да прибере багажа си в един от лакираните шкафове. Самолетът не беше особено голям, но основното помещение беше подредено с много грижа, така че имаше достатъчно място. По кожата наоколо имаше някои прокъсани места, а и лакът тук-таме беше издраскан — свидетелство, че самолетът се използва много.

Щом се нагласи, Вадим затвори шкафа, седна и извади касетофон от джоба на якето си.

От мястото си при пилотската кабина летецът ни попита дали сме готови за тръгване. Това ме учуди не защото прояви внимание, а защото звучеше като американец, а не като руснак.

— Готови са — отговори за всички Дан и се изправи. После премина на руски и попита нещо Алена, но макар да долавях по някоя дума, не разбрах нищо. Чух само името „Иля“ и това ми стигаше.

— Знаете ли къде е той? — попитах ги.

И двамата ме изгледаха — Дан с известна враждебност, а Алена с любопитство.

— Още не — призна Дан, — но ще го открием и ще се погрижим за него. Аз ще се погрижа за него.

— Но след като не знаете къде е…

— Нали ти казах, че ще го открия.

— Да не си въобразявате, че той не го знае? Няма начин Иля да е още в Ню Йорк, Дан. Измъкнал се е, пък и някой най-вероятно му е помогнал. Трябва да извършите сериозно разузнаване, преди да попаднете на следите му.

Дан стисна зъби и ми показа един от дебелите си пръсти.

Това беше гняв, който разбирах — гняв от предателството — затова не възприех лично нападките му към мен.

— Но аз ще го открия, Атикъс. — Това беше изръмжаване, полузаплаха и полуклетва. — Ще го открия и когато го направя, ще се разплатим. Той ни продаде и заради него убиха две от моите момчета и твоята Натали. Ще си плати. Ще си плати за това.

— Ще си плати за това — съгласих се аз. — Но не преди аз да съм си поговорил с него.

— Този мръсник — намеси се Алена. — Но да го намериш няма да е много лесно, Дан. Атикъс е прав.

— За такова нещо отговорът не бива да закъснява!

— Не преди аз да съм говорил с него — заявих аз тихо и категорично. От мястото си Вадим, който се канеше да си сложи слушалките, спря и погледна първо мен, после баща си.

— Таша, кажи му на този…

— Открийте го — обърнах се към Дан. — Наблюдавайте го, проследете го, вземете го на мушка. Но не го докосвайте, Дан. И той да не се досеща. А щом го откриете, съобщете ни.

— Ще се погрижа за това.

— Ще се погрижиш. Но първо трябва аз да го видя.

Преместих погледа си от Дан към Алена и видях, че е съгласна с мен, че й е ясно какво искам и защо го искам.

Тя заговори тихо на руски, по лицето на Дан прочетох нетърпимост, после той изведнъж размаха ръце. Когато обстановката се успокои, той за втори път вдигна пръст към мен.

— Това не го правя заради теб — махна с ръка той. — Не и заради Таша, разбираш ли? Правя го заради Натали, защото я харесвах, макар тя да харесваше теб. Иля е мой, ясно ли ти е? Животът му сега е мой и на никого другиго. Никой не убива този подвижен клозет освен мен, ясно ли ти е?

— Ясно ми е.

Дан изсумтя, извърна се и тупна Вадим по рамото. Младият човек се изправи и двамата грубовато се прегърнаха. Вадим не беше наследил гена на бащиния си висок ръст, защото стигаше едва до рамото му, а на мен и Алена — до брадичката. Беше взел обаче пропорциите на баща си, неговите силни челюсти. Когато двамата се прегърнаха, пролича, че са много близки във всяко отношение.

Дан пусна младежа, леко го потупа по бузата и се отправи към предната част на самолета. Спря се при вратата и ни погледна.

— Ще се видим, когато му дойде времето.

— Ти не ни видя и когато бяхме тук — вдигна рамене Алена.

Дан се обърна към летеца, който все още беше на вратата на пилотската кабина.

— Колко други пътници превозвате?

— Един, някакво хлапе, което връщам вкъщи.

— Така, един.

Дан погледна и нас, и сина си за последен път. После отиде до вратата и се спусна по стълбичката.

— Затегнете коланите — прозвуча по говорителите.

Седем минути след излитането пилотът се обади по интеркома:

— Над международни води сме.

Внимателно се поместих на пейката си и погледнах към Алена срещу себе си. Тя държеше краката си протегнати, като че ли ми подражаваше. Главата й бе обърната към прозореца, а челото — опряно на стъклото. Миата лежеше свит на пътеката помежду ни.

Без да ме погледне, Алена попита:

— Готов ли си да говорим за онова, което се случи?

— Ако питаш дали ми се говори, да, нямам нищо против.

— Тогава разкажи ми какво стана.

Разказах й за преживелиците си, доколкото си ги спомнях. Всичко от момента, когато напуснах безопасния дом с хондата, до разкъсаните проблясъци около завръщането ми. Завърших с епизода, когато тя и Вадим ме заведоха на двора да видя Натали.

Тя не спря да гледа през прозореца, докато траеше разказът ми, и въпросите й бяха малко. Заинтересува се от пушката AR15, защото според нея тя била аномалия в оръжейния пазар. Пушките MP5 по-пълно се наричали MP5SD и явно всички нападатели освен двама са били въоръжени с тях.

— Набрани от едно и също място — промърмори Алена повече на себе си. — Всяка група е набрана от един и същи източник за операцията.

— Ти си наред сега — спрях я аз. — Какво стана в къщата?

Тя пое дълбоко дъх през носа си и го издиша достатъчно дълго, за да замъгли прозореца. После смъкна крака си от пейката, за да се обърне към мен.

— Натали се опитваше да ме защити — започна накрая Алена. — Не забравяй това, Атикъс.

После ми разказа какво беше станало в къщата.