Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Атикъс Кодиак (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Patriot acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Грег Рука. Самоотбрана

Американска, първо издание

Превод: Боян Николаев

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Веселина Симеонова

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

 

Greg Rucka

Patriot acts

Copyright © 2007 by Greg Rucka

© Боян Николаев, превод, 2009

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2009

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-009-5

История

  1. — Добавяне

3.

В четири часа и седем минути сутринта се прекачих през черната стоманена ограда пред жилищния комплекс. Все още валеше и металните решетки бяха студени, но ръцете ми бяха силни и с лекота се издърпах и прехвърлих краката си. Успях да избягна локвата долу и веднага се придвижих към паркинга, за да се скрия и от дъжда, и от светлините на охраната.

Два вида стълбища водеха към мезонетите на втория етаж. Главните стъпала от изкуствен на вид камък се намираха между двете постройки, а вторите, по-тесните, бяха от южната страна. Избрах тях, защото се забелязваха само от първия етаж и оттам можех да огледам всичко, преди да продължа. В нито една от стаите не светеше лампа.

Прецених какво ми остава да направя. През малко повече от една пряка Алена и Дан очакваха в джипа да им се обадя. Планът беше аз да вляза в дома на Иля, да огледам хубаво и да отстраня всичко, което той би могъл да насочи срещу нас, ако се съпротивлява. След като се уверя, че мезонетът е наред, трябваше да звънна на Дан по наетия мобилен телефон. После щях да изчакам той и Алена да ми се обадят от входната врата като обикновени посетители. Щях да им отворя отвътре и тримата да изчакаме Иля да се върне от работа. Вадим, който наблюдаваше компанията за таксита, трябваше да ни се обади, когато Иля се запъти към къщи.

После щях да задам на Иля въпросите, които ме интересуваха, и да оставя Дан да прави, каквото си иска. А онова, което той искаше, беше да причини на Иля много болка и страдание, преди да нанесе последния удар. Това не ме вълнуваше особено — според мен, ако Иля не ни беше продал, Натали Трент щеше още да е жива и да продължава да ни носи радост.

Сега обаче проблемът ми беше да проникна бързо и тихо в апартамента на Иля. Най-просто би било през входната врата, затова я проверих и не се учудих особено, че беше заключена. Вдясно от нея имаше голям прозорец с отчасти отворени щори, през които успях да надникна в хола. Вътре беше тъмно, но на светлината от отсрещния прозорец видях вратата към балкона.

Дъждът се стичаше от покрива над мен и аз вдигнах глава. Навесът се простираше до средата на алеята — още един опит за предпазване от лошото портландско време. Който го бе проектирал, беше взел предвид сигурността, защото дори най-ниската част от извивката на покрива беше поне на шест метра от пода. Без стълба нямаше как човек да се изкачи там.

Алеята имаше еднометрови перила, иначе беше същата като оградата около комплекса, само че целта й бе да предпази хората от падане. Горната част на оградата едва ли беше широка повече от два сантиметра и положително беше хлъзгава. Ето това оправдава всичките ти занимания с идиотския балет, казах си.

Придвижих се до перилото, избърсах водата с длан, огледах се пак, за да се уверя, че няма нови запалени лампи и никой не ме гледа. Светът наоколо беше смълчан, чувах само капките по листата и настилката.

Обърсах длани в пуловера си, после наполовина скочих, наполовина стъпих на тясната метална лента. Когато пое тежестта ми, перилото изстена тревожно и завибрира, а под мен паркингът се чернееше на седем-осем метра. Повече от достатъчно да ми се разгони фамилията, ако стъпя погрешно!

Заех петата позиция на върха на палците си, разтворих ръце, а после се обърнах наполовина — „сутеню ан туран“. Перилото се разклати отново, когато завърших движението и върнах ръце в първа позиция. Така или иначе, вече се намирах срещу края на покрива, все така на върха на палците си, не защото позата или стилът ми харесваха, а защото нямаше къде да поставя цялото си стъпало. Останах на място колкото да нормализирам дишането си, после поех дълбоко въздух и се хвърлих в нещо подобно на „гран жете“, ако е възможно този красив прескок да се прави в четири и десет сутринта на мокър от дъжда покрив и от човек, който се мъчи да се добере до покрива, без да се убие или да вдигне прекалено много шум.

А фактът, че продължавах да стоя на палците си, ме караше да изглеждам още по-смешен в собствените си очи. От изпълненията ми Джордж Баланчин[1] навярно се обръщаше в гроба си.

Беше добър скок, много мощен. Хванах дъсчиците в края на покрива и се приземих без много шум. Инерцията от отскока успя да намали силата на притеглянето, така че се претърколих благополучно по-нататък и успях да се изправя на коляно. От цялото упражнение изглежда само се бях намокрил.

Върхът на покрива се издигаше още два метра и половина пред мен и най-горе имаше малко правоъгълно прозорче. Оставах приведен и чувах само как маратонките ми скърцат по дъските, докато се опитвах да надникна. Пердетата зад този прозорец обаче бяха спуснати и не се виждаше нищо. Придвижих се по-нагоре, като внимавах да не се подхлъзна. Най-горе легнах съвсем ниско, за да не се види силуетът ми. Гледката на Суон Айланд, облян от светлини, беше внушителна, а от далечината долиташе звукът от товарене и разтоварване на камиони. Малко по на юг се виждаше паркираният ни джип.

Сега покривът започна да се спуска надолу, към предната част на мезонета, и аз продължих да лазя по корем, когато достигнах ръба. На шест метра от мен се виждаше балкон. Имаше перила от същия черен метал и можеше да побере само два стола и масичка помежду им. И тук не се виждаше светлина.

Това изглежда беше вторият етаж на мезонета или четвъртият на сградата. Тъй като имаше свързващ пасаж със съседната постройка, вътрешната страна на покрива беше надвиснала над балкона. Така осигуряваше сянка през лятото и някакво прикритие през останалите сезони, макар че не беше широка, не повече от 30 сантиметра до половин метър.

Огледах по-внимателно ръба на покрива, където опорните греди свършваха и бе закрепен колекторът за улука. Нямаше особено много издатини, за които да се заловя, и явно щях да претоваря пръстите си, особено в силния дъжд. Беше и студено, мизерната топлина от деня отдавна бе изчезнала и в мокрите си дрехи започвах да треперя.

Извъртях се, за да легна успоредно с края на покрива, пресегнах се и се хванах за ръба с дясната си ръка. Усетих се толкова сигурен, колкото и очаквах… тоест никак. Внимателно, като задържах колкото можех повече от тежестта си върху покрива, аз преметнах крака във въздуха и започнах да се снишавам, като преместих и лявата си ръка до дясната. Нямаше къде да забия палци, затова се вкопчих в ръба както можах и увиснах покрай сградата с изцяло протегнати ръце. Погледът ми попадна на нови прозорци към балконите. Всички бяха със спуснати пердета.

Ръбът, за който се бях хванал, се впиваше болезнено в пръстите ми, раменете ме боляха и вече усещах колко зле са ми ръцете. Ако не променях позицията си скоро, щях да изгубя всичките си възможности да се движа.

Сближих крака и отново използвах хълбоците и корема си да отдръпна крака от сградата. Усетих, че пръстите ми се изплъзват, затова се изтласках силно с надежда да стигна до балкона. Извих гръб и прибрах ръце, за да не се блъсна в перилото. Приземих се между него и една стъклена масичка, а обувките ми разплискаха водата от някаква локва. Изпънах ръце, за да не падна напред, и останах превит. Пръстите, а и целите ми длани пулсираха — отворих ги и ги стиснах няколко пъти, за да възстановя кръвообращението си.

По улицата зад себе си чух приближаваща кола, обърнах се и видях светлините й по булевард „Уиламет“ на север. Разсеяната светлина беше достатъчна, за да забележа прожекторите отгоре. Полицейската кола продължи, без да намали. Ако не завиеше, щеше да достигне джипа на мястото му за наблюдение. Изведнъж си представих неприятната картина на Алена, Дан и мъртъв полицай. За миг си помислих да ги предупредя, но повикването ми така или иначе щеше да закъснее. Явно реагирах прекалено емоционално — те безспорно внимаваха, а и имаше десетки лъжи, по-добри от насилието, с които да забаламосат ченгето.

Престанах да мисля за това и се обърнах към вратата на балкона. Беше сравнително тясна, но с нормална височина, с прозрачно стъкло в средата. Като погледнах през него, различих един скрин с малък телевизор отгоре. Покрих ръката си с ръкава и опитах бавно да превъртя дръжката. Не срещнах съпротивление и тя се завъртя почти на 180 градуса, преди да спре. Когато побутнах вратата, нещо леко изскърца, навярно гумата от уплътнението срещу рамката, но това беше всичко. Отвори се леко, както и очаквах. На тази височина и на толкова трудно за достигане място защо да се заключва и вратата на балкона?

Промъкнах се бързо вътре и усетих, че килимът е достатъчно дебел или съвсем нов, за да поеме стъпките ми безшумно. Без светлина в стаята нямах представа дали оставям мокри следи или нещо подобно на стъпки. Надявах се обаче това да няма значение, тъй като Иля едва ли би влязъл в апартамента по същия начин. Затворих вратата зад гърба си толкова тихо, колкото я бях отворил.

Тогава чух шумолене от чаршафи и дишане на спящ човек, което за миг се прекъсна. Вратата от балкона не се бе отворила достатъчно, за да видя цялата стая, а само края й, и сега стоях в десния ъгъл. Прилепих се до стената и се вгледах. Имаше легло, двойно, и някой лежеше в него — очертанията едва се виждаха в мрака, завивката и одеялата бяха натрупани в края. Поех внимателно дъх, изчаквах и слушах. Откъм леглото отново се прошумоли, една ръка се появи и смъкна завивката. После дишането се успокои и премина в ритъма на спящ човек. Спящият се бе смутил от отварянето на вратата и от студения въздух. Нищо повече.

Нито Иля, нито таксито му се бяха появявали около сградата, в което се бях уверил и преди да вляза. А макар Вадим да не наблюдаваше Иля в момента, нямаше защо да си мисля, че си е дошъл и е легнал. Това означаваше, че под завивките спи друг — човек, когото не бяхме предвидили. Нито Вадим, нито Дан бяха споменали нещо за втори обитател на мезонета. Проверката им действително беше бърза, но — оказа се — и немарлива. Следователно това беше или някой новопристигнал, който е дошъл тук днес, или си е стоял в мезонета, но изобщо не е излизал. Някой, за когото приятелят на Дан Семьон не беше чувал или просто не беше съобщил.

Във въздуха се носеше слабо ухание — стори ми се познато, но не можех да го определя. Имаше нещо цветно, но не бяха цветя.

Дишането на спящия се бе успокоило, беше станало леко и равномерно.

Изправих се бавно, излязох от прикритието на стената и тихо се приближих към основата на леглото.

Спящият се оказа руса жена може би някъде към трийсетте. Почти цялата, с изключение на главата и дясната ръка, се бе заровила в завивките. Носеше фланелена пижама.

На нощното шкафче до нейната страна на леглото имаше червена светлинка. Трябваше ми половин секунда да се досетя какво беше това, но веднага щом го направих, бързо определих какъв е мирисът.

Излязох от стаята и се озовах в късо коридорче. Мокетът продължаваше и тук и затова беше лесно да се пази тишина. Вдясно от мен се спускаха стълбите към основния етаж на мезонета. До стъпалата имаше сгъваема врата, през която се виждаше пералня със сушилня — прекалено малка за използване. Друга врата, този път нормална, водеше към стаята, която не бях могъл да разгледам от покрива преди малко. Вече знаех какво има там. Нямаше нужда да поглеждам, но ми се искаше.

А може би се надявах, че няма да видя онова, което очаквах. Ако съм имал такава надежда, тя не се оправда.

Бебето спеше в креватчето си с навирено задниче и нагънато до него одеяло. Имаше и много играчки: жаба, заек, две мечета, някакво странно същество с едно око, без нос и с тъпа усмивка. Наоколо се носеше тежък мирис от памперси и ароматизирани кърпички.

Бебето дишаше спокойно, като дълбоко заспало дете с буза, залепена за възглавницата, и отворена уста. Не изглеждаше нито щастливо, нито тъжно — просто момиченце, което най-накрая беше оставило майка си да поспи.

Спуснах се надолу и излязох през входната врата, без да издам и звук.

Бележки

[1] Джордж Баланчин, Георгий Баланчивадзе (1904–1983), балетист и хореограф от грузински произход, един от основоположниците на балета в САЩ. — Б.пр.