Грег Рука
Самоотбрана (28)

5.

Джейсън Ърл е роден в Пойнт-о-Грес, щата Мичиган, като най-голямото от четири деца, и има три по-малки сестри. И двамата му родители са починали. Баща му бил застрахователен агент, майка му — домакиня, и е печелила трийсет и три годишни награди за домашната си туршия, до смъртта си.

Аз съм роден в Сан Франсиско, щата Калифорния, и съм по-големият от две деца, имам по-малък брат. Родителите и брат ми, доколкото знам, още са живи. Баща ми е професор по богословие, а майка ми професор по английски език, което навярно обяснява защо съм се оказал със странно име като Атикъс.

Джейсън Ърл израства със семейството си в Пойнт-о-Грес. Играе футбол и е председател на ученическия съвет в горните класове. Учи в Мичиганския университет и завършва трети по успех във випуска си като бакалавър по икономика. Именно в Мичиган той за първи път се сблъсква с политиката, работи като сътрудник в изборните кампании и на местно, и на щатско равнище.

При завършването го призовават за военна служба, но получава отсрочка заради необходимостта да издържа съпругата си Виктория, която е бременна от четири месеца и половина. Вместо в армията отива във факултета по право. Там кандидатства за мичиганската долна камара на Конгреса, но не успява да се класира.

На двайсет и девет годишна възраст постъпва на работа в обединението „Горман“ като сътрудник по снабдяването към службата за проучвания и разработка на газовите и петролните залежи. Остава единайсет години в обединението „Горман“. Четири от тях е заместник на главния юридически консултант.

Напуска „Горман“, за да постъпи в Белия дом, където служи като помощник на заместник-секретаря по енергетика, докато изтича мандатът на администрацията. Връща се в частния сектор, където предлага услугите си като консултант. От познанията му се възползват „Нортроп Груман“, „Дженерал Мотърс“, а после отново обединението „Горман“, и по-специално „Горман-Норт“, дъщерната фирма за строителство. След това работи като юрист на частна практика и започва да проявява интерес към политиката и военното дело. Работи като съветник към борда по отбранителна политика в Пентагона.

Завръща се в Белия дом и при следващата администрация, където — благодарение и на познанствата, изградени през последните две десетилетия — е назначен за заместник-началник на кабинета. Остава на този пост две години и половина, докато дотогавашният шеф се пенсионира. Тогава заема поста съветник по националната сигурност към вицепрезидента на Съединените щати, докато вицепрезидентът е на служба.

След като се завръща в частния сектор, Ърл отново работи като консултант и сега услугите му се радват на широко търсене. Изтичат три години, през които работи в консултантски комисии към ЦРУ и Държавния департамент, като съветник на президента по икономическите реформи, и той приема поста на изпълнителен вицепрезидент за политика и международно развитие на обединението „Горман“. На този пост инспектира и делата на „Горман-Норт“, в това число и неправителствените военни споразумения.

Още е на работа към същото обединение, когато новоизбраният президент го кани да оглави екипа му по приемането на властта, пост, предшестващ ръководството на кабинета. Ърл, разбира се, приема начаса.

Аз израснах в Санта Круз, щата Калифорния, където упражнявах кроскънтри, действах като бойскаут, направих опит да играя футбол и баскетбол, но макар да не бях зле в никоя от тези области, никога не станах изключително добър. Единственото отличие, което получих в гимназията, беше „човекът, който най-вероятно ще каже каквото не трябва“. Изобщо бях твърде обикновен.

И тъй като винаги се е предполагало, че ще стане така, постъпих в колеж, в университета Нортуестърн. Минах през първи и втори курс и — както в гимназията — бях добър студент или поне на средно равнище. Обаче, отново както в училище, намирах живота за безцелен и отегчителен, така че напуснах след първия семестър на втората година. Прекарах следващите осем месеца в странстване из Европа и работа, където падне, докато не постъпих в армията у дома.

Родителите ми, които трудно свързваха двата края, за да се изуча, едва не се отказаха от мен.

Завърших основната и индивидуалната подготовка за напреднали, изкарах няколко месеца с Военната полиция, после кандидатствах за специалната школа във Форт Браг, където участвах в нов курс за специалните сили, наречен „Изпълнителна охрана“. Завърших го добре, получих нашивките си за сержант и бях зачислен към офицер на име Уайът, когото трябваше да защитавам. Нещата станаха по-сложни, когато след изтичането на срока ми отказах да се презапиша в армията и всякакви началници ме ругаха, защото съм изхабил много средства на данъкоплатеца за обучението си.

Преместих се в Ню Йорк заедно с един приятел от армията, наехме си апартамент в Гринидж Вилидж и аз се опитах да си намеря работа като агент по личната сигурност, макар всички останали да ме наричаха телохранител. Проверих в големите фирми — като „Сентинъл Гардс“ на Елиът Трент — интервюираха ме за някои назначения, но нещата не потръгнаха. Бях прекалено прям и говорех без заобикалки, пък и биографията ми не беше особено внушителна. Накрая започнах да работя сам, но често се срещах и с други от този бизнес. Така се запознах с Натали Трент и станахме приятели.

Като бодигард се справях доста добре и работих за много хора — някои от тях си заслужаваха, но повечето не. Приятелят ми от армията умря и по този повод двамата с Натали преживяхме доста затруднения. Случайно попаднах на офицера, когото бях охранявал в армията, но първо срещнах дъщеря му и това промени живота ми, защото на няколко пъти ми се струваше, че съм се влюбил в нея. Продължавах да работя като охранител и се справях с повечето задачи, докато Натали, аз и още неколцина започнахме да охраняваме един човек от Десетте, когото — по липса на по-добре име — всички наричаха с псевдонима за непознато лице Джон Доу.

Джон Доу се превърна в Драма, а по-късно Драма се превърна в Алена Сизкова.

— Броят на хората, за чиято смърт е виновен Джейсън Ърл — или чрез мълчаливо съгласие, или чрез пряка заповед, не се знае. Лично аз знам самоличността само на двама от тях. Навярно има още стотици, ако не и хиляди.

Предполага се, че той е използвал ресурсите на „Горман-Норт“ за насилствено преселване на шестстотин седемдесет и трима индианци гуахиро в Северна Венецуела, за да се осигурят нефтените проучвания на обединението „Горман“ по контракт, предоставен от държавната венецуелска компания „Петрилеос де Венесуела“. Земите на племето гуахиро му били отстъпени чрез нашироко рекламирана спогодба с правителството, така че нежеланието на индианците да се преместят е разбираемо.

Историята — естествено, непотвърдена — е, че по горното течение на реката се случила злополука: някакви химикали се излели във водоизточника на племето. Първо измряла рибата, после и хората започнали да се разболяват. С нетипична бързина пристигнали аварийни групи за помощ, които се опитали да лекуват болните гуахиро и да осигурят нов, чист водоизточник за останалите хора от племето. Доставили им лекарства, бутилирана вода за пиене, храна и одеяла.

Въпреки бързо оказаната помощ обаче почти цялото племе погинало. От пиене на заразена вода вместо бутилираната. А може би речната вода ги бе разболяла, а бутилираната ги беше убила.

Аварийните групи за помощ се състояли от кадри на „Горман-Норт“.

Ето и една друга история:

В една от страните със сух и горещ климат и доста песъчлив терен, където има ужасно голямо количество нефт на неособено голяма дълбочина, обединението „Горман“ има солиден контракт за помощ в строежа на машините, които ще изкарат петрола на повърхността. Обединението поддържа известно количество помпи и тръбопроводи и изгражда някакво миниатюрно подобие на Америка в тази ислямска страна. Това позволява служителите му да могат да си гледат работата с нужните удобства, без да обиждат домакините заради културни различия или случайни недоразумения.

Всичко върви добре в продължение на много години и така организираната работа носи добри пари ни обединението „Горман“.

Тогава един ден старият принц, който бил и министър на петрола в страната, умира, а на негово място идва нов. Новият принц се оглежда и няма как да не забележи, че навсякъде в страната петролът буквално се излива на повърхността. В страната му има много безработни младежи, а това е най-ценният ресурс, разсъждава принцът и решава да прекрати договора с чуждите снабдители, защото работата, той е убеден, може да се свърши със същия успех от сънародниците му.

Това засяга не само обединението „Горман“, но и други компании — всички те, естествено, никак не са доволни от новото развитие на нещата. Смятат, че е наложително новият принц да разбере, че взаимоотношенията са взаимно изгодни и че прекъсването им ще бъде твърде вредно и за двете страни. Новият принц отвръща, че макар да вижда известна вреда за техните интереси, не вижда никаква за своите.

Хората от обединението „Горман“ и останалите подобни компании започват да правят всичко по силите си, за да спрат новия принц. Молят настойчиво и него, и баща му, султана, а след като никой от двамата не откликва, се обръщат към правителствата си с искане те да упражнят съответния политически натиск. Нищо не помага.

Тогава самолетът на новия принц се загубва в пустинята. Оцелели няма. Машината просто изчезва от радарите. В обширната пустиня така и не се открива и отломък от катастрофата.

Концесията си остава в сила.

Известна е и историята за журналиста от списание „Шпигел“, някой си Курт Хайнер.

Един ден хер Хайнер изглежда си задал въпроса как е станало така, че определена централноамериканска държава успява изведнъж да смачка революционното движение, което я тормози от почти две десетилетия, като на всичко отгоре в последните месеци популярността му нараствала чувствително. Как така, след години на борба срещу революционерите без осезателен резултат, въпросната държава разрешава проблема си толкова бързо.

По време на проучванията си хер Хайнер научава, че пратеник от държавата, за която става дума, се е срещнал с определени лица във Вашингтон с молба да помогнат на правителството.

Пратеникът твърди, че революционните сили в страната му не се борят за добри взаимоотношения със Съединените щати, тъй като идеологията им е различна от идеологията на големия северен съсед, затова — според него — САЩ не биха сбъркали, ако предложат известна помощ за борбата с проблема.

Отговорът, който пратеникът получава, изобщо не е този, на който той разчита. Не, представителите на властта, към които се обръща, му отговарят, че не могат да помогнат, колкото и да им се иска — в момента е невъзможно да поемат такава политическа отговорност.

Но… добавят представителите, бихте могли да поговорите с някого от „Горман-Норт“.

И така, правителството на централноамериканската държава превежда на „Горман-Норт“ огромни суми, за да дойдат и да „посъветват“ местните военни за методите, по които да се справят с революционерите.

Не научаването на тези факти обаче превръща г-н Хайнер в заплаха. Той става опасен, когато разбира какви именно са „съветите“ на „Горман-Норт“.

Изразите „сплашване“, „страх“, „предпазни мерки“ и най-вече — „принудителни похвати за разпит“, предстои да станат най-често използваните в статията му за „Шпигел“. Това вече го превръща в заплаха.

Затова някой се обажда в Уилмингтън и иска да говори с Джейкъб Колинс. Не, отговарят му, не сме чували нищо за Джейк от двайсет години, още от гимназията. Но какво толкова, оставете името и телефонен номер и ако случайно го видя, ще му предам.

Шестнайсет дена по-късно хер Хайнер загива след пожар в дома си в предградията на Берлин.

Колкото до моите престъпления, те още не са преброени.