Грег Рука
Самоотбрана (19)

5.

Името на адвоката на Алена беше Никола Саржанти.

— Нямам представа какво очакваш да ти кажа, Елисавета — сви рамене Никола Саржанти, — дори да беше постъпила на работа в „Горман-Норт“, това не може да се докаже. Цялата сделка, от начало до край, е съвършено анонимна. Ти винаги си искала да бъде така… и за едната, и за другата страна.

Алена измърмори нещо гърлено, после се извърна от адвоката, който седеше на фотьойл до прозореца на хотелската ни стая:

— Нали щеше да бъде американска работа?

— Работа на американска земя ли? — попита Саржанти. Акцентът му сега изглеждаше повече италиански, отколкото френски. — Или работа, поръчана от американец?

— Вторият вариант, вторият.

— Същата работа е. Невъзможно е да се каже. — Никола Саржанти въздъхна тежко и се обърна към леглото, където се бях излегнал: — Майкъл, моля ти се кажи ми за какво е всичко това.

— Имаме някои неприятности — отвърнах аз, като посочих раните по тялото си. Цветът им беше страхотен и макар масажът на Алена да бе свалил повечето от отоците, ивиците от зелено, жълто, червено и синьо стояха все така ефектни и се простираха от раменете надолу, като изчезваха едва под колана на панталоните ми.

Пораженията можеха да бъдат и много по-лоши. По мен все още имаше изтръпнали и болезнени места, но премръзването не ме беше засегнало, така че пръстите и на ръцете, и на краката ми можеха да се движат. Още три дена почивка и щях да съм отново в бойна форма, така да се каже.

Никола Саржанти успя да се усмихне любезно.

— Мога ли да попитам как се озова в това жалко положение?

— Просто паднах — отвърнах аз. — В снега.

Алена наливаше чаша портокалов сок от каната, останала на подноса от закуската ни.

На него имаше и кана чай, както и няколко бързо вехнещи пресни плодове.

— Добре — съгласи се със Саржанти тя, докато ми подаваше чашата и противовъзпалителни хапчета. — Проверяваш ли още какви проучвания се правят?

— Не толкова често, колкото преди. — Саржанти нагласи очилата си и върна вниманието си към нея, а гласът му си оставаше все така тих и благ. — Но ги проверявам, да. Ще напомня все пак — ти ми каза, че си се оттеглила, Елисавета, затова не би трябвало да гледаш на това като на някаква слабост в работата ми. Последните няколко години не намирах за нужно да ги следя толкова отблизо, колкото преди. — В очите му проблесна лъч надежда. — Все пак още събирам заявки за твоите услуги. Не смяташ ли да преразгледаш решението си?

— Не, не смятам. Оттеглила съм се. И ще си остана така.

Саржанти кимна леко и обиколи стаята с поглед. Не каза нищо, пък и не беше нужно. Щом тя искаше да си остане извън активните действия, какво можеше да каже той.

Услугите му обаче все още й трябваха и той получаваше солидно годишно възнаграждение, за да осигури онова, което ни беше нужно.

Това беше третият ми случай на лична среща с Никола Саржанти.

Първият беше преди две години и половина във Варшава, в хотел „Радисън“ на ъгъла на ул. „Гжибовска“ и авеню „Йоан Павел II“, близо до деловия център на града. Използвахме случая и за редовната годишна среща на Алена с адвоката й, и за да му се представя аз. Тя вече беше обяснила, че аз съм неин съдружник и се надява Саржанти да ми осигури същото обслужване като на нея с по-високо заплащане, естествено. Той се съгласи и единственият му въпрос беше дали тя все още държи на намерението си да се оттегли и ако е така, дали сега аз бих поел клиентите, от които тя се отказва. Изглежда доста се изненада, когато му обясних, че не, за момента не търся никаква работа.

Втората ни среща беше почти тринайсет месеца преди сегашната, в Москва, в хотел „Россия“, близо до Кремъл. Следващия месец „Россия“ не работеше, макар да се съмнявах нашите дела да са имали нещо общо с това. Тогава Саржанти снабди Алена и мен с нов комплект документи за самоличност, а после двамата цяла нощ преглеждаха сметки. Адвокатът отбеляза, че разходите надвишават приходите й, но после я увери, че влоговете са много добри и сега сметките й са в повече от добро състояние. Инвестициите й, научих тогава, се състояли главно в недвижимо имущество из целия свят. На московската среща тя му даде указания да продаде две от тях — едното в Хонконг, другото в Калифорния. Общата стойност на двата имота надхвърляше трийсет милиона долара.

Като се има предвид, че сега Никола Саржанти получаваше четиридесет процента за услугите си — бяха трийсет, докато представляваше само нея — той изглежда никак не се тревожеше, че тя се е оттеглила от активна работа. Затова нямаше нищо чудно, че когато онзи ден тя му изпрати имейл с текст „Вторник сутринта Гроув“, той заряза всичко останало, за да се срещне с нас в хотел „Гроув“, Бойси, щата Айдахо, тази сутрин.

Не беше предприел пътуването единствено от алчност. Беше дошъл, защото трябваше. Такива бяха връзките ни. В такива случаи идваше, защото не беше чужд на мисълта, че в противен случай или Алена, или аз щяхме да го убием. Единственият начин да се отърве от спогодбата си с нея и с мен, беше собствената му смърт.

Той, естествено, знаеше това толкова добре, колкото ние с Алена. А това, че не се тревожеше ни най-малко, говореше много за него. Не смятам, че изобщо е мислил за това — мисълта да я предаде му беше напълно чужда и навярно е било така още преди да види огромните хонорари, с които тя се разпореждаше. Саржанти вече наближаваше седемдесетте и се беше оттеглил от частната практика. Имаше всичко, което би могъл да пожелае, и повече пари, отколкото някога би могъл да изхарчи.

Адвокатът ми стана много симпатичен още първия път, когато се срещнахме във Варшава. От разказите на Алена очаквах да е четиридесет и няколко годишен, може би петдесет, но той се оказа двайсет години по-възрастен. Косата му, доколкото я имаше, беше съвсем сива и като че ли залепена за скалпа, а главата му имаше формата на яйце. Беше неподправено грозен, като че ли генетиката преднамерено бе съчетала чертите му по погрешен начин. Очите му бяха приглушено кафяви, раздалечени и с тежки клепачи; и двете бяха така изпъкнали, че се питах как не се удрят в очилата.

Носът му някак си изглеждаше едновременно тесен, чип и плосък, с ноздрите напред, а устата му беше малка, като че ли за компенсация на огромните органи над нея. Картината на лицето се довършваше от дупчици, следи от детски болести.

Несправедливостите от страна на природата обаче при него се компенсираха от парите. Зимният костюм му стоеше отлично, а и той го носеше със стил — от сребърната вратовръзка и скъпите тиранти до изисканите кожени обувки. Дипломатическото куфарче, което изглежда винаги носеше, светеше с топлината на истинската кожа, а швейцарският му часовник, всеки път различен, хващаше окото с непретенциозната си елегантност.

В демонстрацията на богатство при него нямаше никаква показност. Той просто го имаше, беше доволен от това и друго не го интересуваше.

Аз знаех какво е алчността или поне си мислех, че знам, но Никола Саржанти ме накара да я видя под изцяло различен ъгъл. За него въпросът не опираше до придобиване на богатството, а на първо място до правото му да го притежава и държи. Именно право или чувството за право, породено от някаква психологическа потребност или травма. Каквито и да бяха причините обаче, той беше алчен, защото така искаше, и затова смятах, че Алена е избрала най-подходящия довереник в негово лице. Тя задоволяваше това негово желание. И го правеше по начин, който караше Саржанти да чувства, че напълно заслужава всичките си притежания.

Алена се приближи до прозореца и помести пердето.

— Колкото до заявките за моите услуги — подхвърли тя. — Нали не им отговаряш?

— Не мисля, че има смисъл — призна Саржанти.

— Въпреки това те постъпват, тия заявки, постъпват по установените канали, нали?

— Не ми е известен друг начин да запазя тайната около услугите ти освен по установения от години начин. Твоята анонимност — и тази на Майкъл, разбира се — е съвършено запазена. С никое свое действие не съм те изложил на риск, Елисавета, уверявам те. — После добави: — И заради теб, и заради себе си.

Алена пусна пердето и се усмихна на Саржанти, който все така седеше там:

— Не се безпокоя, Никола. Не това ме тревожи.

— Е, радвам се. Както знаеш, винаги съм се отнасял към работата си за теб по най-отговорния начин.

Аз се обадих от леглото, където седях:

— Известно ли ти е дали един и същи човек или една и съща група хора са се опитвали да се свържат с нея?

Саржанти наостри уши, като че ли правеше анализ на въпроса.

— Не съм сигурен какво искаш да кажеш, Майкъл…

— Процесът си остава същият, нали? Започва по един и същи начин, от едно и също място, като се променят единствено посредниците или предварителните стъпки те да се свържат с теб?

— О, да. Съществуват няколко варианта за начален контакт.

— И когато си получил сигналите, когато си ги проверил, то просто не си им обърнал повече внимание, така ли?

— По-скоро не съм предприел нищо.

— Добре, не си предприел нищо. Не си отговорил.

— Точно така.

— Обаче все още получаваш заявки. Значи някой не схваща за какво става дума или просто не обръща внимание.

Саржанти се намръщи.

— Може би е така. Смятах, че заявките се правят от различни хора, а не от един и същи човек отново и отново. А това, разбира се, е възможно.

— Колко са местата за първоначален контакт — попитах аз. — От колко места се влиза във веригата?

— Пет — едновременно отговориха Алена и Саржанти.

Погледнах я:

— Възможно ли е да знаят повече от едно място?

Тя поклати глава.

— Значи имаме многократни опити чрез едно място за контакт?

— Сигурно е така.

Никола Саржанти затвори очи на стола си и явно се опитваше да си припомни нещо.

— Един момент — промърмори той.

Алена се извърна и седна на леглото до мен. Сложи дясната си ръка върху моята просто за да усети пръстите ми. Изглеждаше уморена и разтревожена, но също и виновна — не я бях виждал такава.

Преживяванията ни от хижата в Монтана се бяха отразили много по-зле върху нея. Докато Бауълс и останалите ме обезобразяваха, чувствата на Алена, която бе дошла да ме освободи, бяха наранили нежната й душа. Бяха я принудили да се върне към онова, което беше преди, да се усъмни дали някога би могла да се промени.

Ясно ми беше какво мисли, както беше приседнала на леглото, без да ме гледа, уплашена дори да стисне ръката ми. Независимо от това, което й бяха донесли последните три години, в момента всичко това й се струваше само илюзия.

Тя все още беше инструмент за убиване, все още беше онова безлично нещо, и щеше да продължи да бъде.

От стола си в хотел „Гроув“ Никола Саржанти, вече отворил очи, се обади:

— Човекът от Кейп Фиър — изпращал е съобщения до г-н Колинс четири пъти през последните две години и половина.

— Сигурен ли си? — попита Алена.

— Естествено.

— Човекът от Кейп Фиър — повторих аз.

— Никола ще ти обясни — подхвърли Алена и отново потъна в собствените си мисли.

— Човекът от Кейп Фиър се казва Луис Удбърн — започна адвокатът. — Продава яхти. През последните десетина години всяка Коледа получава традиционната за Франция порцеланова кукла. Когато я разбива, открива в нея 10 000 долара, които да харчи както си поиска, и един телефонен номер. Номерът, естествено, се променя всяка година. В момента е на частна гласова поща в Лондон, която се занимава със свързване на кандидати за брак. Като отплата за годишния си подарък Луис Удбърн приема обаждания до офиса си, когато търсят по работа г-н Джейкъб Колинс. Г-н Колинс е съученик на г-н Удбърн, с когото той не се е виждал от дванайсетгодишен. Обаждащият се пита дали г-н Удбърн знае къде би могъл да открие г-н Колинс. Г-н Удбърн обяснява, че не е виждал г-н Колинс от училище, но ако го срещне, би могъл да запише име и телефонен номер, които да му предаде. Когато получи името и номера, той ги оставя като запис в гласовата поща, откъдето аз ги прибирам.

— Кога точно правиш това?

Саржанти погледна към Алена, която изобщо не даде знак, че ни слуша. Той прие това за разрешение и продължи:

— Ако Елисавета все още търсеше клиенти, бих се обадил на номера, който имам. Когато разговорът не е директен обаче, оставям свое съобщение, в което давам име, час и номер, на който да ме намерят. Ако се свържат с мен по описания начин, Елисавета ще ме инструктира за време и място, когато да уредя лична среща. Тогава клиентът ще бъде взет от уреченото място и ще бъде доведен на място, подобно на сегашното, за предварителен разговор с мен. Понякога и Елисавета може да присъства, макар да е скрита.

Кимнах с разбиране. Ако всеки от петте предварителни контакта предхождаше толкова заплетена и сложна процедура, би било почти невъзможно да се направи обратната връзка със Саржанти или Алена, преди да се установи, че връзката е редовна. Който и да е бил инициаторът на първоначалния контакт, той със сигурност би го направил под измислено име, така че всяко разследване би довело до задънена улица.

В каквато впрочем бяхме и сега.

Алена рязко се изправи с думите:

— Благодаря ти, че дойде, Никола. Нали си взе листчето?

Саржанти се изправи от стола си и ако се беше засегнал от резкия начин по който тя приключи разговора, с нищо не се издаде. Взе чантата си от мястото й до стола, вдигна я в скута си, внимателно набра комбинацията на ключалката и я отвори. Извади отвътре сивкав плик, малко по-дребен от американския бизнес стандарт, но издут от книжа. Поднесе го на Алена, после затвори чантата, изправи се и посегна към палтото си.

— Искате ли да проуча г-н Колинс? — попита и двама ни.

— Не — поклати глава тя, после добави: — Довечера ли ти е самолетът?

— Ще прекарам нощта в Монреал. Ще си бъда вкъщи вдругиден.

— Трябва ни резервация за хотел в Уилмингтън, Северна Каролина. — Алена посочи плика, преди да го подхвърли на леглото. — На едно от тия имена, ако обичаш.

— За колко време?

— Три седмици.

— Ще ви я осигуря, преди да тръгна за Монреал — увери той, после се наведе и целуна Алена по двете бузи, а тя му отвърна.

Кимна и на мен, после тръгна с нея към вратата. Изчаках резето да се върне в жлеба си, после изсипах съдържанието на плика върху леглото до себе си. Вътре имаше четири нови самоличности, по две за всеки от нас, като навсякъде бяхме представени като съпруг и съпруга. Комплектите бяха пълни — от шофьорски книжки до кредитни и библиотечни карти. На единия комплект беше написано, че сме канадци от Торонто, а в другия бяхме описани като американци от Сейнт Луис. За всяка самоличност имаше и задграничен паспорт.

Алена се върна, като се спря до хотелската количка да си налее останалия портокалов сок.

— Уилмингтън?

— Нямах представа какво друго да направя, Атикъс. — Тя се обърна към мен, пресуши чашата си и я остави на количката. От гласа й личеше, че е разстроена. — Беше много смело предположение, че човекът, който се опитва да се свърже с г-н Колинс, е същият, който се опитва да ни убие. Но просто не знам какво друго да направя.

— Дали от „Горман-Норт“ са се опитали да използват контакта на г-н Колинс? — попитах я.

— Не мисля, че някога съм работила за „Горман-Норт“. Разбира се, може и да бъркам. Струва ми се, че изпълних две задачи за ЦРУ, преди да съобщя, че се оттеглям чрез контакта Колинс. Като се имат предвид връзките между правителството и частните предприемачи и контактите между двете сфери, разумно е да се допусне и че някой в „Горман-Норт“ е научил за това. А може и всичко да е случайно съвпадение.

— И не е свързано с Белия дом?

— Всичко се гради на предположението, че „Горман-Норт“ е връзката с Белия дом, но и това изобщо не е доказано.

— Но и няма защо да се мисли, че връзка липсва.

— Нито пък, че има.

— Значи отиваме в Кейп Фиър, наблюдаваме г-н Удбърн и се надяваме, че този, който се е опитвал да се свърже с теб чрез него, ще му се обади отново, така ли?

— Или той самият вече го наблюдава и ако го забележим, ще го поемем оттам.

— А от наблюдателя ще се опитаме да измъкнем онова, което се надявахме да научим от Бауълс.

Тя изглеждаше почти съсипана:

— Не ми оставаше нищо друго, Атикъс.

— Аз не те обвинявам.

— Той щеше да те убие и трябваше…

— Не те обвинявам, Алена.

Тя стисна силно устни и сви дланите си в юмруци.

Чертите на лицето й се сключиха, от което проличаха гневът, смущението и страхът й.

— Ела при мен — подканих я.

Тя почти по детски тръсна глава.

Замислих се за миг и промълвих:

— Ти вече не си онова, което беше. Не се залъгвай, че си.

Ядосаният й глас съответстваше на гнева в очите й, но всичко беше насочено повече към нея самата, отколкото към външни хора или предмети:

— Не можеш да твърдиш това. Ти не знаеш. Не бива да го казваш.

— Ако бях на твое място — започнах аз, — ако ти беше в снега, полугола и подложена на такъв бой, ако Бауълс насочваше пистолета си към твоята глава, и аз щях да направя същото.

— Не, аз го повалих, чуваш ли? — тръсна глава тя. — Трябваше да съобщя, че съм там, да ги отделя от теб. Двама души обикаляха къщата — убих първия, но втория задържах, за да го измъчвам, да го накарам да крещи и те да разберат, че съм там. Нарязах го така, че да го заболи и те всички да го чуят.

Гласът й заглъхна. Вече не гледаше към мен.

Смъкнах се от леглото, като потрепнах от болка, когато краката ми докоснаха пода. Тя все още не искаше да ме погледне, дори когато сложих длани на раменете й и я обърнах към себе си. Имаше какво да кажа — неща, които биха я накарали да се почувства по-добре за действията си, за онова, което беше някога и което се боеше да не остане завинаги. Бих могъл да я уверя, че вината й и чувството към себе си са свидетелство за възвърналата се човечност, че онова, което каза на Дан в Портланд, е вярно.

Имаше много неща, които бих могъл да кажа, за да й помогна в сегашната криза, да я накарам да се съвземе, но не казах нищо. Просто я държах в прегръдките си, а тя ме оставяше да го правя. Със сигурност не казах, че думите й изобщо не променяха отношението ми.

А ако ролите ни бяха разменени, аз бих направил съвършено същото. Включително и отрязване на парченца от пазача, за да го накарам да крещи.