Грег Рука
Самоотбрана (13)

5.

Усетих смешната страна в автомобилната засада за Иля едва когато го ударих, по-точно в момента, когато блъснах предницата на крадения си Линкълн, модел 1978 в задния калник на неговия навярно некраден чисто нов черно-сребрист форд мустанг. Колите се съединиха с типичния за катастрофите шум на раздрана ламарина и стъкло, на деряща асфалта пластмаса.

Беше добър удар, с не твърде голяма скорост от 20 км в час. Достатъчна, за да ми разтресе кокалите, да ме запрати върху предпазния колан, който пък да ме върне силно върху облегалката, но — най-важното — и да премести мустанга напред. Новите мустанги не се виждат добре отзад, така че не забелязах Иля на кормилото. Чух обаче втория удар, когато предницата му се блъсна в кадилака на Вадим. И неговата кола, както линкълна, беше крадена и няколко години по-нова, може би ’82 или ’83 година.

Загубих една секунда, за да откача колана, което в конкретния случай не беше много, но погледнато абстрактно, си дадох сметка колко бавно всъщност се движех и колко зле би завършило всичко, ако не ускорях нещата. Бяхме на обществена улица и слава Богу, не беше прекалено светло заради облаците. Нямаше къде да се скрие човек, а звукът от удара щеше със сигурност да изкара хората от леглата им или да ги вдигне от масите за закуска, за да видят какво става на улицата.

После вече бях вън от колата с ключа за смяна на гумите в ръка и тичах към мустанга. Вадим също беше излязъл от кадилака, като преди това бе препречил с муцуната му дясната врата на Иля. През страничния си прозорец виждах Иля все още зашеметен от трите удара. Докато първите два, от линкълна и кадилака, само го бяха раздрусали, третият се бе оказал най-решаващ. Въздушната възглавница, ако трябва да е от полза, действа бързо и се противопоставя на силата на удара по свой начин. Опитайте се да поемете удара й в гърдите при катастрофа с ниска скорост и ще видите за какво става дума. Тъкмо това изпитваше Иля в момента.

Издърпах дръжката на вратата и изобщо не се учудих, че е заключена. Отвътре Иля се оглеждаше насам-натам и явно беше разбрал какво му се е стоварило на главата. Срещу мен, при дясната врата, Вадим работеше със собствен гаечен ключ. Почти едновременно ударихме прозорците пред себе си и стъкълцата се посипаха по мократа улица и в колата.

Иля започна да крещи и да бръщолеви нещо неясно в страха си, после протегна дясната ръка към кръста си. Извъртях железния си лост и го вкарах през рамката на вече липсващия прозорец, ударих го под мишницата.

Иля изкрещя и се отдръпна от мен към дясната врата, която Вадим вече беше отворил. Като видя как Вадим посяга към него, Иля направи още един опит да извади пистолета си, но аз го ръгнах за втори път с лоста, този път в кръста, над мястото, където изглежда държеше пистолета. Иля отново извика и се просна на седалките, а Вадим сграбчи края на ризата му и го изтегли.

Тогава Дан се присъедини към сина си и двамата издърпаха Иля от колата. Не го оставиха и след като го свалиха, започнаха да го удрят с отворената врата на линкълна на Дан.

Хвърлих един поглед наоколо, огледах улицата и видях, че Алена е седнала зад кормилото на линкълна. Още нямаше голямо движение и колите едва сега бяха започнали да спират. Нямаше и полиция, а също и преки свидетели, поне не такива, които биха искали да се замесят или да свидетелстват.

— Да тръгваме — извика ми Дан.

Все още с лоста в ръка, заобиколих мустанга, скочих върху капака на линкълна и достигнах кадилака. Там Вадим беше приклещил като борец главата на Иля, а Дан се опитваше да напъха в устата му две от приспивателните. Минах отпред, седнах до Алена и колата потегли, преди да съм затворил вратата.

Отзад долетя приглушеният вопъл на Иля, когато накрая Дан успя да набута хапчетата в устата му.

— Очень приятно, а? — подхвърлих аз.

Хванахме междущатския път на изток от Портланд, а когато стигнахме Грешам, колкото и да се мъчеше, Иля накрая беше заспал дълбоко.

При дозата, която беше получил, щеше да спи поне през следващите осем часа, достатъчно, за да покрие времето за превоз. Веднага щом се унесе, Дан и аз го претърсихме основно и освен пистолета на кръста му открихме и един сгъваем нож. В джобовете си имаше и няколкостотин долара в различни деноминации, навярно припечеленото от нощта.

Следващия час се движехме, без да говорим. Алена караше, аз седях до нея, а Дан и Вадим отзад. Небето бе започнало да се прочиства, когато започнахме да изкачваме планината. Наоколо имаше сняг. Пищните зелени дървета ми напомняха за Северна Грузия, където Кавказ граничи с Русия. Спряхме на една бензиностанция да заредим и Вадим и аз използвахме случая да си купим малко продукти. Той взе опаковка от шест будвайзера и две торбички картофки, но аз го предупредих, че трябва да върне бирата.

— Нали не искаме полицията да ни спре за отворени бутилки в колата?

Той направи отегчена физиономия, но върна бирата и взе шест бутилки безалкохолно. Аз се поогледах, но накрая реших, че не съм гладен и взех две оранжади. Купих пътен атлас за щата Орегон.

На кормилото в колата вече седеше Дан, а Алена до него. Вадим и аз седяхме от двете страни на спящия Иля. Двамата разгърнахме картата, за да видим накъде да тръгнем. Досега се бяхме справили добре, като импровизирахме, но сега ни трябваше по-усамотено и сигурно място. Иля беше при нас, но ни трябваше място, където да го закопчеем и да свършим останалата част от работата си.

— За какво си мислиш? — обърна се към мен на руски Дан. Може би искаше да види как се справям с езика. — Да не би да си решил да го изкараме в средата на полето?

— Сега е зима — отвърнах аз. — Трябва ни тихо и дискретно място. Колкото по-далече от Портланд и полицията, толкова по-добре.

— Някоя вила под наем ли предлагаш? — попита Алена.

— В Грузия си послужихме с този вариант. Трябва ни място, което не е заето в момента. Някоя рибарска хижа е по-добре от скиорска вила.

— Значи трябва да е близо до река — обади се Вадим.

Погледнах картата.

— Река Дешут ще свърши работа. Ако успеем да отидем до компютър, можем да открием списък на вилите, да проверим кои се предлагат, а по този начин и кои са свободни в момента.

— Почакай. — Вадим извади от джоба си клетъчен телефон „Палм Трео“, който имаше и връзка с интернет, и започна да си играе с него. — Уф, става адски бавно, защото няма покритие. Ей сега.

Погледнах към Дан:

— Може би е по-добре да се движиш, докато той търси.

Дан отново запали линкълна и потегли. Вадим оставаше наведен над треото си и от време на време ръмжеше заради бавната му работа.

— Добре — въздъхна той след почти две минути. — Отворих една страница с градовете в Централен Орегон и вилите под наем. Много са: Бенд, Ийгъл Крест, Сънривър…

— Виж Сънривър — насочих го аз, след като погледнах отново в картата.

Последва нова пауза, може би наполовина колкото предишната и придружена от още мърморене за скоростта на връзката.

— Намерих го. Много вили. Много вили ти казвам… ох, пак е бавно… изглежда има десетина места, които можем да използваме.

— Отбележи адресите — посъветвах го аз. — Ще ги огледаме, когато стигнем до тях, и ще си изберем.

— Правим го съвсем любителски — изръмжа Дан, най-вече на себе си. — Трябваше да сме си определили мястото още преди да го хванем.

— Трябвало е и да знаем, че е имал жена и дете — ядосах се аз.

Дан не продума, докато не стигнахме Сънривър.