Грег Рука
Самоотбрана (17)

3.

Когато каза „Изведете го навън“, Бауълс всъщност имаше предвид изведете го, съблечете го и го спукайте от бой, като го изтъркаляте много пъти в снега. Това означаваше и да не ми говорят, но и да не правят нищо, което да ме спре, ако аз реша да проговоря; означаваше да не си пестят труда, макар че студът и усилията на тримата трябваше да свършат работа. Означаваше, че да изнесат кофа вода от банята и да я плиснат отгоре ми, също е добра идея, за да придвижват нещата.

 

Когато тръгнаха към мен, аз грабнах лаптопа на Бауълс и разбих с него носа на човека, който ми беше донесъл вода. После се опитах да убия един от останалите, като забих края на компютъра в трахеята му. Той се отмести и аз не успях и вместо това го праснах в гърдите, но тъй като имах да се справям с още трима в същото време, не се обвинявах за пропуска. Смогнах да ритна някого в коляното и с радост чух стона му. Тогава Шон ме сграбчи откъм гърба и аз изпуснах лаптопа. После всички се скупчихме ведно и бяха нужни усилията на четирима, за да ме изнесат в студа и снега. Изпуснаха ме на два пъти, защото, за разлика от Уайтфиш, вече не смятах за нужно да се държа учтиво. Мярнах няколко дебели дървета и ясното звездно небе, когато накрая ме извлякоха навън, макар че нямаше никакви други светлини — стана ми ясно, че където и да се намирахме, можех да си шумя, колкото искам, без някой да обърне внимание.

Молех се на бога Алена да знае къде съм, да е някъде наоколо въоръжена, да изчаква с готов план да се справи със седмината. Трябваше, разбира се, да има предвид и хората за наблюдение отвън, за да не оставя никого зад гърба си.

Шон и останалите ме заковаха в снега с лице надолу, като опряха колене във врата и гърба ми. Снегът беше дълбок, на места до метър, и отне всяка топлина от тялото ми.

Един от биячите се беше сетил да донесе и ножици, затова лесно отделиха ризата и панталоните ми от мен. Беше все пак по-добре от нож, защото не нараняваха кожата ми. Оставиха ме само по долни дрехи, това беше всичко. Като забравим високия адреналин и страха ми, треперех още преди да ме започнат.

Тогава прибягнаха до кофата. Мръсниците я бяха напълнили с гореща вода, а това засили още повече усещането ми за студ. Всъщност водата може и да не е била толкова гореща, пък и нямаше нужда да бъде. Така или иначе, усещах, че ме пари.

Обработваха ме един по един. Общо взето, не закачаха лицето ми, не толкова за да запазят красотата ми, колкото да не си изцапат ръцете, макар че всички носеха ръкавици. Веднъж се опитах да се изправя, но бързо ме повалиха отново. Използваха главно юмруците си, макар че онзи, който не беше Шон, в началото ме изрита и кракът му попадна в хълбока ми, почти на мястото, където бях прострелян. Удвоената болка прониза целите ми крака, а реакцията ми така се понрави на причинителя, че той беше готов да повтори ритника, но Шон го спря. Не знам дали Шон беше поел ролята на доброто ченге, дали се боеше да не ме повредят прекалено и да не мога да говоря, или защото тези изпълнения му се харесваха по-малко. Каквато и да е била причината, тя не го спря да ми нанесе жесток удар в бъбреците, когато дойде неговият ред.

 

Това, което ми причиняваха, болеше. Болеше по много различни начини. А и ме ядосваше и унижаваше.

Но това не беше най-лошото. Най-лошото беше съмнението, което започна да се прокрадва покрай проточилия се бой. Докато ръкавиците им се спускаха отново и отново, цепеха и разкъсваха кожата ми.

Тя не идваше. Или не можеше, или не искаше, а това „не искаше“ се заби най-дълбоко в съзнанието ми. Нищо друго нямаше такова значение… след всичко, което се случи помежду ни, след всичко, което си бяхме споделяли и говорили. В ума ми се появяваше файлът от лаптопа на Бауълс, онзи, който беше само четири-петмесечен и ми казваше неща, каквито само глупак би забравил. Тя беше професионалистка, една от Десетте, тя беше Драма… така че не бе ли възможно всичко да е било просто игра? Защо трябваше да се тревожи за онова, което ми се случва? Защо трябваше да се тревожи за онова, което бе станало с някаква си жена, моя приятелка, а не нейна? Защо трябваше да рискува живота и свободата си за всичко това?

Беше ме предупредила. Беше се опитала да ме предупреди да не го правя, да не ги предизвиквам, да не се оставям в ръцете им. Нямаше да дойде — това се бе опитала да ми каже. Бях сам.

Тя не идваше.

Бяха ме накарали да се съмнявам в нея. И това повече от всичко останало ме караше да ги мразя.

 

След известно време, не знам точно колко, те спряха и Бауълс се появи от къщата с чаша, от която апетитно излизаше пара. Беше си сложил палтото и ръкавиците, като че ли да ми покаже колко му е топло за разлика от мен. Провря се през снега към мястото, където аз треперех и кървях, приклекна и изчака да срещна погледа му. Това отне известно време, защото аз главно се канех да припадна, но и защото ми отне много време да фокусирам погледа си. Околната светлина бе направила снега син и той изглежда се надигаше покрай мен. А там, където се бе стичала кръвта ми, беше станал черен.

— Къде е тя, Атикъс?

Зъбите ми тракаха така силно, че ми беше трудно да проговоря.

— Чие е разпореждането? — попитах накрая.

Той поклати тъжно глава, после изля половината от горещото си кафе върху все още завързаните ми ръце. Горещината избухна върху претръпналата ми кожа, запрати искри и бодежи в костта, а аз изкрещях и се хвърлих към него. Той обаче очакваше това и се отдръпна, а аз се стоварих с лице надолу, като ръцете ми горяха и от студ, и от горещина.

Повдигнах глава от снега и го видях застанал само на сантиметри от мен, а останалите се бяха събрали пред входа на хижата.

Бауълс придвижи чашата си над главата ми и леко я наклони, като че ли се канеше да изсипе остатъка върху врата и гърба ми.

— След няколко минути ще те върнем вътре — заяви той. — Ще те оставим да се стоплиш. Ще те почистим. Може и да ти разрешим да подремнеш. После ще те върнем пак тук и ще повторим цялата работа. Само че тогава няма да си нося чаша кафе. Ще съм взел цял чайник от самата печка, разбираш ли ме, глупав лайнар?

Зъбите ми така тракаха, че не можах да отговоря, затова само кимнах.

— Кажи ми още сега къде е Драма и как мога да я намеря и целият въпрос тук приключва. Нищо друго не искам от теб, Атикъс, само това — къде е тя?

— Защо? — попитах аз, като се затрудних да произнеса и тази думичка.

Той изглежда сметна въпроса за неимоверно отвратителен.

Тръснах глава, защото си дадох сметка, че не ме е разбрал правилно. Трябвахме им и двамата, дотолкова бях схванал. Тъкмо затова бяха нападнали и безопасния дом по същото време, когато удариха и мен. Опитваха се да ни убият, това не беше нищо ново — нито за него, нито за мен.

Втория път ми беше още по-трудно да го кажа:

— Защо точно ние?

Доколкото го виждах, Бауълс изглежда се колебаеше, но накрая тръсна глава — явно беше решил да не отговаря. Този път бях сигурен, че разбира точно какво го питам, но въпреки това не искаше да ми каже мотива им.

Каквото и престъпление да бяхме извършили — Алена, аз или двамата заедно, каквато и заплаха да представлявахме поотделно или в комбина, той нямаше намерение да ми обясни.

Бауълс придвижи чашата си и изля още капка кафе във врата ми. Чух някакъв вик и се запитах дали не е мой. Когато го чух втори път, вече разбрах, че не е. Идваше откъм дърветата и откъм мрака зад мен. Беше ужасен, изпълнен със страх и болка. Бауълс, Шон и останалите замръзнаха на място.

— Мамка му мръсна — измърмори Бауълс.

Примигнах няколко пъти в опит да наглася поне едното си око на фокус. Зачудих се дали този път вече не бях загубил една от лещите си.

— Добре! — извиках накрая. — Печелиш, ще ти кажа къде е тя.

Бауълс захвърли чашата си и същевременно бръкна в палтото, като не застана на едно място дори и след като извади пистолета си. Изобщо не погледна към мен.

— Това е Драма, тя е, мамка й, мръсницата е дошла, за да си го прибере — в скоропоговорка съобщи той на останалите. — Домъкнала се е тук и досега ни е наблюдавала, а вие ще я откриете и ще я убиете.

Всички едновременно започнаха да се движат под командата на Шон. Двама изтичаха към къщата, а един остана край нас. Бауълс се извъртя отново към мен и при движението си изрита снега. Сграбчи ме за пластмасовите белезници и опря пистолета до слепоочието ми.

— Ставай веднага — нареди той. — На колене!

Опитах се да се съпротивлявам не само за да печеля време, а и защото почти всичко по мен болеше; онези места, където нямаше болка, пък бяха изтръпнали от студ. След още няколко минути щях да си имам проблеми с премръзването, ако все още не бях достигнал това клинично състояние.

Докато Бауълс насила ме изправяше на колене, двамата, които бяха изтичали до къщата, отново се появиха с три дълги пушки и три комплекта очила за нощно виждане в ръце. Всички освен Шон и Бауълс вече бяха въоръжени с дълги пушки и защитни очила.

Бауълс навря дулото на пистолета във врата ми.

— Не прави това — изръмжах аз.

— Млъквай, по дяволите, и я извикай, извикай…

Долетя трети писък, по-насечен от предишните два. Гласът, който го издаде, звучеше много измъчено и някак жално. Като че ли страдалецът беше не само в агония, а и ужасен до смърт. Всички покрай мен го чуха и никой не му се зарадва.

— Господи Боже мой! — прошепна единият. — Това е Раян. Какво ли му прави гадината?

Шон прокара ръка през гърлото си, с което даде на останалите да разберат, че иска да спрат да говорят. Те послушно замълчаха, а той с поредица от жестове им показа как да се разположат. Тримата тръгнаха към редицата дървета, заобикалящи хижата, а движенията им потвърдиха, че съм бил прав за подготовката им. Движеха се умело — достатъчно раздалечени, за да не се струпват, и все пак не толкова далече, че да не могат да се притекат на помощ един на друг. Разговаряха помежду си с жестове и навярно знаеха къде е приятелят им Раян, защото се движеха уверено към мястото на крясъците.

— Хвърли пистолета — обърнах се към Бауълс. — Изслушай ме.

Той ме стрелна с поглед, после заби дулото още по-силно във врата ми. Студенината му не ми хареса повече от натиска върху кожата ми.

— Извикай я. Кажи й да се покаже.

Ако имах възможност, щях да се изсмея. При моето положение обаче само се закашлях и изсумтях, като изпуснах още кръв и плюнка.

Вдясно от мен, до самия ъгъл на хижата, единият от хората на Шон залитна и в същия миг дървената стена зад него се разцепи и се покри със слой мръсотия и кръв. Звукът от изстрела дойде почти едновременно и мощният гърмеж на магнума размърда дърветата. Човекът се свлече на колене, после се строполи по очи в снега.

— На седем часа! — извика един от останалите. — Дулото присветна на седем…

Върхът на главата му се раздроби, преди да довърши фразата си.

Шумът от изстрела последва ехото от първия.

И Шон, и последният му човек се хвърлиха на земята. Шон постъпи по-умно, защото отбягна хижата и се повали в дълбокия сняг. Беше разумен ход, освен ако Алена не бе заела позиция на по-високо място. Аз обаче знаех, че не е, затова снегът щеше да го скрие от прицела й.

Последният от хората му нямаше този късмет, защото опита да се прикрие зад ъгъла на хижата. Почти успя и ако беше малко по-бърз, а Алена малко по-бавна, би се отървал. Но не успя.

Бауълс потрепна уплашено, после заби пистолета си по-дълбоко във врата ми. Мина ми мисълта да му го отнема и да се освободя, но я пренебрегнах. Позата, в която бях, никога нямаше да ми позволи толкова движения.

— Ще те убия, ако не се покаже — каза Бауълс, все още без да ме поглежда. — Ще те убия.

— Тогава няма да я видиш повече — отвърнах аз. — Ако произведеш този изстрел, няма да я видиш. А ти трябваме и двамата, нали?

Той тихо изруга.

— Хвърли пистолета — подканих го отново. — Моля ти се, Матю.

— Млъкни! Шон! Шон, виждаш ли я?

— Трябват ми отговорите — подсетих го. — Можеш да ми ги дадеш сега. Махни пистолета, недей така.

Пистолетът се отдели от врата ми и за миг аз реших, че се е вразумил. Той отстъпи една крачка от мен.

— Знам, че си там! — извика към дърветата Бауълс. — Знам, че си там и ще го убия, ако не се покажеш! Предай се!

— Недей! — извиках аз колкото на Алена, толкова и на Бауълс. Опитах се да се изправя и да блокирам изстрела, който знаех, че ще последва.

Той вдигна оръжието към мен и го насочи с две ръце към главата ми.

— Броя до пет! — кресна Бауълс.

— Просто хвърли оръжието!

— Четири!

— По дяволите, Бауълс…

— Три!

Тогава в гърдите му се отвори дупка, точно върху гръдната кост, и Матю Бауълс се строполи като кукла, чиито конци са прерязани. От устата му бликна пенеста кръв, стече се по устните и закапа в снега.

Пое последната си глътка въздух той умря.

— Глупав нещастник — измърморих аз. — От теб се искаше само да ни отговориш.

 

Хвърлих се към пистолета, който Бауълс беше изпуснал, но пръстите ми бяха прекалено изтръпнали, за да се справя. Отне ми прекалено дълго време, бях бавен; единственото, което си мислех, беше, че ако Шон иска да довърши започнатото от Бауълс, няма да мога да го спра. Нямах представа къде е, което означаваше, че и Алена не го вижда. С пистолета в подутите си, безполезни ръце с мъка се изправих на крака, като се хлъзгах по снега. Зъбите ми бяха спрели да тракат и отново усещах топлина, макар опитът да ми казваше — това е много лошо, имам хипотермия и няма да издържа още много в студа.

Тогава видях Шон. Стоеше до вратата на хижата. Вдигнах оръжието прекалено бавно, но той не помръдна. Осъзнах защо. Той нямаше оръжие и двете му ръце висяха немощно. Нещо блесна между пръстите му.

— Това е просто бизнес — процеди Шон. После бавно помести ръка и ми показа какво държи. — Това е ключът от белезниците ти. Вземи го.

Направих още няколко стъпки.

— Говориш ли руски?

Останах объркан само за миг.

— Не.

На руски, колкото можех по-силно, извиках на Алена да не го застрелва, че отиваме в хижата, за да се стопля.

Шон потрепна от резкия ми тон и това беше единственото му движение, преди да го достигна.

— Влизай вътре — наредих му.

Влязохме в развалините, които бяха останали от предната стая. Масата и един-два стола бяха разбити по време на престрелките. Едва не се строполих върху канапето, макар че не усещах никаква топлина. Шон се обърна да затвори вратата.

— Не го прави — провикнах се аз.

— Но топлината ще излети.

— Тя ще те убие.

Той се спря и ме наблюдаваше как протягам ръце, все още с пистолета в тях. Съмнявах се дали бих могъл да достигна спусъка, ако се наложи, а мисля, че и той се съмняваше. Постави ключа в белезниците и го завъртя.

— Махни ги от мен.

Не усетих нищо, когато пъхна пръсти между верижката и кожата ми. Разкопча белезниците и внимателно ги преметна през пистолета, без да го докосва, после ги захвърли на пода. Веднага щом свърши, разкопча шубата си и ме наметна с нея.

— Благодаря — смънках аз.

— В спалнята има одеяла. Ако отида да ги взема, тя ще ме убие ли?

Поклатих глава.

Отиде да вземе завивките и се върна с три тъмни одеяла, които миришеха на нафталин и плесен. Тъкмо увиваше второто около краката ми, когато влезе Алена. Шон не я чу и единствената причина аз да я видя, беше, че гледах към вратата.

Тя се беше облякла подходящо за времето и за случая — със зимно камуфлажно облекло. Косата й беше скрита под черно кепе, което почти не се виждаше под качулката на бялата шуба. Дрехите й бяха покрити с кал и мръсотия, но бялото на шубата й контрастираше с кръвта, избила по десния й ръкав. На гърба си бе преметнала огромен „Уинчестър“, с каквито местните хора ходят на лов за едър дивеч, а в ръката си държеше един от пистолетите, които бяхме прибрали от сиатълското скривалище — преработен „Рюгер“ с вграден заглушител.

Държеше пистолета насочен към тила на Шон още откакто стъпи на прага, а от изражението й ставаше ясно, че не само смята да го убие, а трябва да го направи. Изобщо не си личеше да ме е забелязала.

— Не — казах й. — Добронамерен е.

Нито Алена, нито Шон помръднаха. Очевидно се мразеха. Тя държеше оръжието, насочено към тила му, а той стоеше съвършено неподвижен с последното одеяло в ръце.

— Помага ни — промърморих. — Можеш да затвориш вратата.

Шон премести погледа си към мен, не направи друго движение. Не изглеждаше уплашен, но не беше и радостен.

— Вратата — повторих аз.

Без да сваля пистолета и без да изпуска от поглед Шон, Алена направи крачка назад и затвори вратата с ботуша си.

— Кой е този? — попита тя на грузински.

Трябваше ми малко време, за да се ориентирам в поредния език. Започвах да се унасям — още един признак на хипотермията.

— Шон. Прострелях го онзи път в Колд Спринг.

Тя се замисли.

— Но трябва да го убием.

— Надявах се да не го правим.

Тя се замисли. После сниши пистолета, без да го пуска, но вече не беше насочен към главата на Шон.

— Махни се от него — вече на английски му нареди тя.

С онази предпазливост, която човек използва при допир с отровни змии, Шон вдигна ръце и предпазливо се отдалечи от мен. Заобиколи останките от вратата и остави достатъчно пространство за Алена. Тя го гледаше съвършено безизразно. Измина почти минута, преди някой от нас да помръдне.

После тя дойде до канапето и ме огледа.

— Извинявай, че те накарах да ме чакаш.

— Нищо, нали си вече тук — смънках аз. — Само че сега малко се унасям.

Не чух какво ми отговори, но когато ме събуди след известно време, видях, че още съм на канапето, вече със сухи дрехи. По болката, която пронизваше крайниците ми, съдех, че все пак ще се съвзема.

— Скоро ще съмне — съобщи тя на грузински. — Трябва да тръгваме.

Примигнах, за да докарам света на фокус, и видях, че Шон седи на стола, с белезниците вече на неговите ръце. Гледаше ни безизразно. Доколкото виждах, тя не го беше наранила, макар че, разбира се, имаше начини да го направи, без аз да видя следи от това.

Приседнах на стола, а Алена постави някаква гореща чаша в ръцете ми. Беше свалила бялото си защитно облекло и бе почистила донякъде кожата си от кръвта.

— Защо правиш това?

Тя не си направи труда да го погледне.

— За всеки случай.

— Е, вече съм буден — преминах на английски аз. — Махни му белезниците.

Алена сви устни като че ли бях казал нещо неприятно. Все пак набързо свали белезниците и се върна при мен на канапето.

Отпих от чашата и открих, че вътре имаше само подсладена гореща вода — нищо не е имало такъв хубав вкус в живота ми. Опитах се да пия бавно и когато я преполових, реших да опитам да се поместя. Болката и схващанията ме накараха да се намръщя.

— И така, Шон — започнах аз, — какво да правим с теб?

— Или ще ме убиете, или ще ме пуснете — отвърна той. Погледна за миг към Алена и върна очите си върху мен. Прегъваше длани и мърдаше пръстите си и аз се запитах колко силно ли го беше вързала Алена.

— За кого работи… работеше Бауълс?

— Мислех си, че е към Департамента по отбраната. Като чух как ти говориш с него обаче, предположих, че съм сбъркал, но че той все пак е свързан с Белия дом. Не знам, никога не ни е казвал.

— Наскоро ли научи за връзките му с Белия дом?

— Аз работя за „Горман-Норт“, господин Кодиак. Наемник съм. Поемам работата, свършвам я, вземам парите си и очаквам следващата задача. Това е специална мисия — знам, че разбирате термина.

— Каква беше мисията ти?

— Да ви задържим. Ако е възможно, да задържим и жената. Да ви използваме, за да открием жената, ако не можем да я открием иначе.

— И тогава?

— Трябваше да се освободим от вас.

Възхитих се от начина, по който го каза — както всичко останало, свързано с работата, без лично становище, просто като факт.

— Значи Бауълс ти беше посредникът, така ли? — вдигнах глава аз.

— Не знам дали Бауълс е плащал на „Горман-Норт“ за услугите ни — отвърна Шон, — но той определено осъществяваше връзката. Ръководеше този случай и предишния, в Ню Йорк.

— И просто се е случило да участваш в двете задачи?

— Нашите служби се броят на пръсти, вие сам го знаете.

Отпих още глътка от подсладената си вода.

— И намаляват от ден на ден.

Шон отново стрелна с поглед Алена, явно се мъчеше да формулира мисълта си, после ми каза:

— Не знам с какво сте се занимавали и защо сте им трябвали. А и не се интересувам. Не ми е работа да го правя. Пуснете ме и аз ще им кажа какво стана — че сте ни разбили.

— Защо да ти даваме тази възможност? — намеси се Алена.

— То ще се разбере така или иначе. Няма как да се отървете от труповете — в снега и през деня. Хората, които ви търсят, ще разберат, че сме провалили работата и че още сте на свобода. И да ме убиете, и да ме пуснете, това няма да се промени.

— Освен ако не го покрият. Както покриха случая в Колд Спринг — поклатих глава аз.

Шон се замисли.

— Да, и това е възможно. Макар че не знам какво се променя. И така ще знаят какво е станало.

Довърших подсладената си вода, като си мислех, че Шон има право.

— Кажи си името, цялото име.

— Шон Барън.

— Какъв си бил преди? В „Делта форс“?

— Във флотската разузнавателна служба — отвърна той с известно възмущение.

— Морската пехота?

— Семпър Фай^[1].

Предпочетох да не обръщам внимание на иронията във всичко това и си послужих с перилото на канапето, за да се изправя.

— Ние си тръгваме, Шон Барън. Ако ни дадеш още няколко часа, преди да съобщиш в „Горман-Норт“ за резултата от операцията, ще ти бъда благодарен.

Изглежда се учуди, но бързо го прикри.

— Мога да задържа доклада си до довечера, да им кажа, че едва тогава съм се развързал.

— Няма да ме изтълкуваш погрешно, ако ти кажа, че се надявам никога да не се видим пак — свих вежди аз.

— Бог ми е свидетел — отвърна Шон Барън, — не бих искал да се срещаме и първия път, ако зависеше от мен.