Грег Рука
Самоотбрана (24)

1.

На следващата сутрин спах до късно. Цялото ми тяло жадуваше за почивката, от която го бях лишил през последния ден и половина. Към обед, когато станах, от балкона на „Уилмингтониън“ не се виждаше никакъв сняг. Бях много благодарен за това.

Алена вече беше излязла, но ми беше оставила бележка да си стоя там, щяла да се върне до един часа. В апартамента имаше много място, така че направих малко упражнения по йога, преди да взема душ. Телевизорът работеше. Йогата служи за нещо като диагностика, така че бях доволен — всичко у мен изглеждаше наред. Още имах белези, плюс един нов от падането по леда в Линч, но нищо повече. Снощи бях забелязал, че Алена има същия белег, само че на десния хълбок.

Телевизията представя нещата по различен начин. След малко търсене се спрях на CNN и докато заемах поредната поза, изчаках отново да покажат историята за терористите от Монтана. Измина доста време и се подразних, но не мисля, че беше от суета. Нормално е двама бегълци с неизвестно колко голямо количество рицин да се наредят сред по-важните новини. За това обаче стана дума едва по средата на предаването. Когато накрая заговориха за нас, казаното толкова ме учуди, че зарязах упражненията и посветих цялото си внимание на телевизора.

Случаят беше претърпял развитие, но не това, което аз очаквах. В градче като Линч, мислех си, медиите би трябвало да наблягат на уплахата и лошите предчувствия, както и на много съвети как гражданите да се предпазят от рицина. В общи линии цареше объркване и едва когато водещият се насочи към нов събеседник, разбрах за какво става дума:

„Според Пентагона, говореше водещият, търсенето на двамата от Монтана вече е преустановено“.

„Има такива съобщения, макар че федералните власти отказват да ги потвърдят“.

„Как е възможно да направят такава грешка, Джим?“

„Знаеш ли какво, Лора? По света се случат много неща, за които обикновените хора просто не знаят. И не забравяй, че на единия от похитителите на самолетите, които се блъснаха в Световния търговски център на единайсети септември, подновиха визата три седмици след трагедията… три седмици, след като трупът му беше идентифициран. Много трудно да се каже. Би могло да е просто случай със сбъркана самоличност или нещо съвършено различно. Такива неща се случват много по-често, отколкото можеш да допуснеш. Мога да ти разкажа десетки подобни случки. Истинската трагедия тук е какво се случва със засегнатите… Даниел и Кристофър Морс в случая“.

„… да, набедените заподозрени. Това напълно е преобърнало живота им. А сега дори разбираме, че изобщо не са били в Линч, че полицията е реагирала на съобщение, което се е оказало напълно безпочвено“.

„Значи още не е ясно дали семейство Морс вече е в ареста?“

„Същият случай, Лора — федералните казват «не», но неофициалният отговор от Пентагона е «да». Сама избери на какво да вярваш“.

„А в това време навсякъде говорят за новата опас…“

„За северноамериканската «Ал Кайда», да. Това се появи снощи. Много сътрудници на службата за разузнаване смятат, че онова, което се случи близо до Националния ледников парк в Монтана, всъщност е дело на четирима сирийци, пресекли канадската граница. И именно това била групата с рицина. Явно се полагат всички усилия тези хора да бъдат открити и задържани.“

„Това наистина е невероятно“, съгласи се водещата Лора и отново се обърна към камерата, за да проличи колко е удивена.

Тя не беше единствената удивена, макар самият аз да бях повече обезпокоен, отколкото изненадан.

Алена се завърна, докато работех със самобръсначката върху лицето си; подкастрях четината в опит да я оформя така, че да заприлича на брада и да поприкрие чертите ми.

Никак не обичах да си пускам брада, от опит знаех, че след ден-два ще започне да ме сърби и щеше да се наложи да се възпирам от постоянно чесане на врата. Изглежда обаче нямах особен избор в случая.

Дори онова, което говореха по телевизията, да беше вярно, лицето ми пак щеше да бъде обект на повече внимание, отколкото то самото заслужаваше и отколкото на мен ми се искаше.

Все пак това не беше първият път, когато лицето ми ставаше известно в национален мащаб. Последния път, когато това се случи, бях станал знаменитост, макар и за кратко. Същото се повтаряше почти пет години по-късно, макар че сега известността бе отстъпила пред позора. Питах се колко ли ще продължи този път.

Алена беше донесла още дрехи и аз се порових сред ония, които бе взела за мен, облякох се и й преразказах телевизионните новини. Спечелих повдигане на веждата и кратно стискане на устните й.

— Много интересно.

— Някой е решил да ни прегради пътя.

— Ти си бил в армията. Възможно ли е с нас да се е захванал някой, когото познаваш от ония години, човек, който сега е в Пентагона?

— Това е невъзможно. Дори да познавах хора от най-специалните подразделения, а аз не познавам. Това е нещо друго.

— Някой ни прави услуга, така ли?

— Нищо в живота не е безплатно. Щом сега ни правят услуга, после ще поискат нещо в замяна. — Навлякох и чифт нови сини джинси. Алена ми беше избрала и три нови ризи, бяла, синя и зелена, без фабрична марка или други надписи. Избрах си зелената. Обувките си поне нямаше нужда да сменям. — Просто не ми се мисли какви са разходите ни за дрехи.

— Мислиш си, че за теб е лошо, а моите дрехи струваха два-три пъти повече — намуси се Алена.

Напъхах всички крайчета на дрехите си и попитах:

— Имаме ли оръжие?

— Най-близкото скривалище е във Филаделфия. Много време би ни отнело.

— Може би трябва да вземем някои мерки. Каквото и да се говори, все още сме номер едно сред най-издирваните престъпници. А никак не ми се иска да попадам на нови стрелци, които са на работа при „Горман-Норт“.

Лицето й стана още по-сериозно и тя леко поклати глава.

— Като излизах тази сутрин, се опитах да се свържа с Дан, но никой не вдигна телефона, Атикъс.

— А Вадим?

— Същото положение.

Замислих се за думите на репортера преди малко.

— Сигурно са ги арестували.

— Струва ми се доста вероятно. Макар че нямам представа къде, кога и кой го е направил. Преди да се върна при теб, бях склонна да мисля, че са ги прибрали от ФБР. Вече не съм толкова сигурна. При всяко положение трябва да действаме, като приемем, че единият от тях, ако не и двамата, е арестуван.

— Дали ще се разприказва?

— За Дан ли питаш?

Аз кимнах.

— Никога, каквото и да стане. И то не защото се бои или е предан на някого от нас. За него това е просто въпрос на лично достойнство.

— Е, могат да му окажат голям натиск, за да го накарат да размисли. Особено ако и Вадим е арестуван.

— Не, ти не ме разбираш — спря ме Алена. — Той не иска да говори. Мисли си, че по този начин се доказва.

— Пред кого?

— Един бог знае — въздъхна Алена. — Винаги си е бил такъв.

Наистина, повечето от спецназовците, които познавах, чувстваха, че не са заслужили мястото си, преди да са ги ранили или измъчвали.

— Ако обаче са прибрали Вадим…

— Той е по-млад, не знам за него — поклати глава Алена.

— Мисля, че много скоро ще разберем.

От новината се почувствах като облян със студен душ, а радостта, че двамата отново сме се събрали, изчезна като дим. Макар че се бях наспал, изведнъж се почувствах уморен и изпитах просто, почти детинско чувство — прииска ми се да се прибера вкъщи. Щеше ми се да съм отново в Кабулети, в къщата и при Миата. Мечтите ми не продължиха дълго, само толкова, че да ги разпозная, и угаснаха, щом си дадох сметка, че при сегашното състояние на нещата те няма да се осъществят. Навярно никога.

В Монтана нещата се бяха променили и ако онова, което стана край хижата, не беше го доказало, събитията в Линч изясниха всичко, като новините по телевизията само потвърдиха нещата. Изглежда колкото по-нататък отивахме, толкова по-малко знаехме. И вместо да бъдем манипулирани от една сила — навярно човек, който много силно иска да бъдем мъртви — вече имаше нов играч, който може би не искаше това. Или очакваше от нас нещо съвсем различно. Дърпаха се конците на игра, която все още не виждахме и която не разбирахме.

Бяхме сериозно загазили. Изглежда щяхме да бягаме, докато не ни остане дъх. От тази история нямаше отърваване.

— За какво си мислиш? — попита ме Алена.

— Честно ли да отговоря?

— Разбира се.

— Мисля си за нерадостния край на Бъч Касиди и Сънданс Кид, това си мисля.

Тя успя да се усмихне:

— А нали бяхме Бони и Клайд?

— Както и да е, и двата екипа завършват по един и същи начин.

Усмивката й се стопи:

— Ако ще се мре, поне ще бъдем двамата!

Нямаше какво да се добави към това.