Даниел Стийл
Анабел (9)

9.

През ноември светският сезон в Ню Йорк навлезе в разгара си. Хорти вече беше на крака, а Джосая и Анабел получаваха непрекъснато покани. Често се засичаха с Джеймс и Хорти, която отново беше в прекрасно настроение. Бебето навърши почти три месеца — от толкова време бяха женени Анабел и Джосая.

Анабел и Джосая, желани гости навсякъде, се очертаваха като най-популярната двойка в Ню Йорк. Изглеждаха възхитително заедно и продължаваха да са в прекрасни отношения. Освен фриволните разговори обаче водеха и дълги, сериозни дискусии по политически и културни въпроси, особено с Хенри, който често идваше на вечеря. Разговаряха за книги, споделяха общи идеи, обменяха информация. Разговорите с Хенри винаги бяха оживени. Понякога тримата играеха карти и много се смееха.

Джосая и Анабел вечеряха с майка й поне два пъти седмично, а понякога и по-често. Анабел се стараеше да прекарва възможно повече време с нея през деня, защото съзнаваше колко самотна е тя сега, макар Консуела никога да не се оплакваше. Държеше се с достойнство и обичаше дъщеря си повече от всякога. Консуела не досаждаше на Анабел по въпроса за децата, но тайничко мечтаеше за внуци. Правеше й впечатление, че Анабел разговаря със съпруга си все едно е брат й Робърт. Част от Анабел все още не беше пораснала, независимо от семейното й положение, но Джосая изглеждаше очарован и се отнасяше към нея като към дете.

Както обеща, Хенри я запозна със своя приятел, лекар на Елис Айланд, и Анабел започна работа там като доброволка. Трудеше се дълги, уморителни часове. Най-често се грижеше за болни деца. Майка й се оказа права, макар Анабел никога да не го призна — когато пристигаха повечето от тях бяха сериозно болни и рискът да се зарази беше голям. Но работата я увличаше и й допадаше. Анабел благодареше на Хенри при всяка среща. Джосая се гордееше с това, че съпругата му се труди усилено, макар тя рядко да споделяше подробности с него. Той виждаше колко отдадена е тя на болницата, имигрантите и работата.

Ходеше на Елис Айланд три пъти седмично, прекарваше там дълги, изтощителни, но удовлетворяващи я дни и често се прибираше късно вкъщи.

Анабел работеше в болничния комплекс, разположен в южната част на наподобяващия на подкова остров. Понякога я изпращаха в Голямата зала в централното крило. Пожар разруши помещението преди шестнайсет години, но бързо след това го възстановиха. В Голямата зала държаха имигрантите в заградени отделения, където ги интервюираха, за да е сигурно, че документите им са редовни. Повечето бяха строителни работници и пристигаха както сами, така и със съпругите и децата си. Някои ги очакваха булки, които никога не бяха срещали или бегло познаваха. Анабел помагаше при интервюирането. Връщаха около два процента от желаещите да имигрират в Америка. Отчаяни ги отпращаха в държавите, откъдето бяха дошли. От ужас да не бъдат депортирани, мнозина лъжеха, когато отговаряха на задаваните въпроси. От съжаление към тях Анабел неведнъж приемаше непълните им или неточни отговори. Сърцето не й даваше да ги изложи на опасността от депортиране.

Петдесет хиляди души пристигаха на Елис Айланд всеки месец и, ако Консуела ги беше видяла, би се изплашила още повече за Анабел. Много от тях бяха преживели сериозни изпитания, а някои бяха болни и се налагаше да ги изпратят в болничния комплекс. Щастливците напускаха Елис Айланд след броени часове, но тези с нередовните документи или болните оставаха под карантина за месеци, понякога дори за година. Изискваха от новодошлите да имат по двайсет и пет долара. Всеки, чието приемане беше под въпрос, го изпращаха в общите спални. Настаняваха болните в болницата, която разполагаше с двеста седемдесет и пет легла. Там работеше Анабел — правеше онова, което така много обичаше.

Лекарите и сестрите не достигаха. Целият персонал беше претоварен с работа. На Анабел и на другите доброволци често възлагаха несвойствени задачи, които не биха им поверили на друго място. Тя помагаше да се израждат бебета, грижеше се за болни деца, асистираше при очни прегледи за трахома, от която страдаха мнозина от пристигащите. Някои се опитваха да прикрият симптомите от страх да не ги депортират. В отделенията под карантина настаняваха болните от заушка, шарка или дифтерит. Там Анабел не можеше да влиза, но се занимаваше с почти всички други случаи. Лекарите, при които работеше, често се впечатляваха от инстинктивното й умение да поставя правилни диагнози. За неспециалист тя притежаваше удивително количество знания, благодарение на всичко прочетено. Проявяваше и изключително внимание към пациентите. Те я обичаха и й се доверяваха. Понякога Анабел общуваше със стотина души на ден, откликвайки на оплакванията им. Мнозина от пациентите от отделенията за инфекциозни болести в трите болнични корпуса никога нямаше да напуснат Елис Айланд.

Туберкулозното отделение беше едно от най-тежките и Консуела щеше да изпадне в шок, ако знаеше колко често Анабел доброволно отива там. Никога не сподели с майка си или с Джосая, че тежко болните пациенти я интересуваха най-много, защото грижейки се за тях научаваше много нови неща.

Един ден остана дълго в болницата. Прибра се късно и завари Хенри и Джосая в кухнята. Тя се извини с чувство за вина на Джосая, който отбеляза, че е закъсняла повече от обикновено. Всъщност се прибра едва в десет, защото трудно се раздели с пациентите си — деца от туберкулозното отделение. Хенри и Джосая готвеха и разговаряха разпалено за банката. Джосая я прегърна сърдечно. Тя беше страшно уморена и премръзнала от пътуването с лодката, с която се прибираше от острова. Джосая й поднесе чиния топла супа, сготвена специално за нея.

Разговорът на масата течеше оживено — както обикновено ставаше, когато бяха тримата, и за миг я откъсна от мислите й за болните. Те обичаха да споделят нови идеи, да спорят за политика, да критикуват обществените норми, установени в техния свят от векове. Това бяха трима приятели, много интелигентни и умни, които винаги оставаха удовлетворени от подобно общуване помежду си. Тя обичаше Хенри почти колкото Джосая го обичаше и възприемаше и него като свой брат. Робърт продължаваше да й липсва много.

Тази вечер обаче Анабел се чувстваше прекалено уморена, за да се включи в разгорещения спор по някакъв политически въпрос. Затова пожела „лека нощ“ и се оттегли. Взе си гореща вана, облече топла нощница и с благодарност се пъхна между чаршафите, като си припомняше какво е свършила днес на Елис Айланд. Заспа много преди Хенри да си тръгне и Джосая да се качи при нея. Събуди се, когато той влезе в спалнята, погледна го сънено, докато той се наместваше в леглото и се сгуши до него. След минути вече се разсъни напълно. Беше поотпочинала през няколкото часа сън.

— Извинявай, но бях страшно уморена — промълви тя.

Наслаждаваше се на топлината му. Обичаше да лежи до него, да се гуши в прегръдките му. Обичаше всичко у него и се надяваше и той да я обича така силно. Понякога изпитваше съмнения. Мъжете не й бяха докрай познати; съпрузите са нещо различно от бащите и братята. Понякога отношенията със съпруга са доста объркващи.

— Няма нищо — увери я той. — Двамата с Хенри и без това приказваме прекалено много, а ти си имала изтощителен ден. Напълно те разбирам.

Тя се беше посветила всеотдайно на хуманната кауза да помага на нуждаещите се, беше невероятно добър човек и той искрено я обичаше. Нито за секунда Джосая не се съмняваше в това.

За момент помежду им се възцари странна тишина. Анабел се поколеба, искаше да попита нещо, но винаги се смущаваше да зададе въпроса си.

— Искаш ли да си направим бебе скоро? — прошепна тя.

Той дълго остана смълчан и тя усети как тялото му се напряга. Преди време го попита същото, а той отклони темата. Джосая не обичаше да говорят по някои въпроси. Този беше един от тях.

— Имаме много време, Анабел. Женени сме едва от три месеца. Редно е хората да привикнат един към друг. Споменавал съм го. Не ме припирай.

— Няма. Само питам.

Тя не изпитваше особено желание да преживее същото като Хорти, но искаше да му роди деца и беше готова на всичко, независимо колко тежко може да е.

— Не настоявай и ще се случи — добави той.

Звучеше непоклатим и тя нямаше желание да спори с него, или да го ядоса. Винаги се държеше добре с нея, но ако го раздразнеше, се оттегляше и се държеше студено — понякога в продължение на дни. Не й се искаше да дълбае пропаст помежду им.

— Извинявай. Няма да го споменавам отново.

— Моля те недей — сопна се той със студен тон.

Разговаряше с охота на всички теми, но не и на тази. Станеше ли въпрос за деца, винаги се затваряше в себе си. След няколко минути, без да каже дума, стана от леглото. Анабел го чака дълго и накрая заспа, преди да се е върнал. Сутринта, когато се събуди, го намери станал и вече облечен. Винаги ставаше така. Това само засили убеждението й, че не бива да го припира и отново да повдига темата.

Следващата седмица отиде да види Хорти. Завари я отново разплакана. Не беше на себе си, защото установила, че пак е бременна. Бебето щеше да се роди единайсет месеца след Чарлс, през юли. Джеймс беше очарован и очакваше пак да е момче, ала Хорти беше ужасена от перспективата отново да преживее същото. Споменът от първото раждане още не беше избледнял в съзнанието й. Лежеше в леглото и плачеше. Анабел се опита да я утеши, но не намираше думи. Изрази надежда вторият път да не е така трудно. Хорти се съмняваше.

— Освен това не желая отново да приличам на крава! — простена тя. — Джеймс не ме приближи през цялото време. Животът ми е съсипан и този път може би ще умра! — изхленчи тя жаловито. — Миналият път едва не си отидох.

— Няма да умреш. — Анабел се надяваше да говори истината. — Лекарят е добър, майка ти ще бъде до теб. Няма да допуснат да ти се случи нищо лошо. — Но и двете знаеха, че жени умират при раждането, дори когато са в най-добри ръце. — Не може да е по-ужасно от предишния път — продължаваше да я успокоява Анабел, но Хорти бе неутешима.

— Аз дори не обичам бебета — призна тя. — Мислех, че ще е сладък, като огромна кукла, а той само яде, пикае и плаче. Слава богу, че не го кърмя. Защо да си рискувам живота за това?

— Защото си омъжена и така постъпват жените — сряза я майка й остро, влизайки в този момент в стаята. Погледна дъщеря си неодобрително. — Трябва да се радваш, че износваш децата и ощастливяваш съпруга си.

Всички бяха чували за жени, неспособни да заченат и изоставени от съпрузите си. Докато ги слушаше, Анабел изведнъж изпита благодарност, че това не е обект на спор между нея и Джосая, макар да харесваше бебето на Хорти повече, отколкото собствената му майка. Но ето че до следващия юли, преди да са минали две години откакто се омъжи, Хорти щеше да има две деца.

— Ти си едно разглезено, себично момиче! — сопна се майката на Хорти и напусна стаята.

Не прояви никакво съчувствие към дъщеря си, независимо че присъства на мъчителното първо раждане. Дори добави, че била преживявала и по-лоши неща: също е раждала едри бебета, имала е няколко помятания и две мъртвородени деца. Затова нямало причина Хорти да се оплаква.

— Единствено за това ли ставаме? Да раждаме деца? — попита Хорти гневно приятелката си, когато майка й излезе. — Защо е така лесно за мъжете? Те само си играят, а за нас остава тегобата. Ние надебеляваме и погрозняваме, повръщаме месеци наред и накрая рискуваме живота си при раждането. А мъжете — какво? Нищо! Забавляват се с теб, а после излизат с приятели.

Анабел знаеше, също както и Хорти, за градските клюки, че Джеймс се забавлява прекалено много и излиза и с други жени. Това напомни на Анабел, че ничий брак не е съвършен. Джосая настояваше да изчакат, преди да имат деца, но тя беше сигурна, че не я мами с други жени; не беше такъв човек. Единственият идеален брак, за който знаеше, беше този на родителите й, но баща й почина и сега майка й беше самотна четирийсет и четири годишна вдовица. Май животът наистина не е справедлив.

Анабел изслуша воплите на Хорти още няколко часа и се прибра при Джосая. Изпитваше облекчение, че животът им не е така бурен, а той продължи да се държи хладно с нея и тази вечер. Не беше й простил за думите от предишната нощ. Излезе да вечеря с Хенри в клуб „Метрополитен“ като обясни, че двамата имали да обсъждат делови въпроси. Анабел остана вкъщи и се задълбочи в медицинските си книги. На следващия ден отново щеше да ходи на Елис Айланд. Четеше всичко, свързано с инфекциозните болести, особено туберкулозата. Макар да се изморяваше почти на предела на силите си, страшно й допадаше всичко, което върши в болницата. Както ставаше понякога, когато Джосая се върна вечерта, тя спеше. По някое време се събуди за миг, а той я държеше в прегръдките си. Тя се усмихна и отново заспа. Всичко в техния свят беше наред.