Даниел Стийл
Анабел (24)

24.

През следващите три дни Анабел бродеше из къщата като призрак. Отмени приемните си часове, не ходеше в кабинета и обяви на всички, че е болна. Беше истина. Сърцето й щеше да се пръсне от тежките думи на Антоан, които я унищожиха. Да я беше замерял с камъни, да беше се изплюл в лицето й, не би я наранил толкова. Не просто я нарани. Той разби сърцето й.

Под предлог, че е болна, повери изцяло на Бриджит грижата за Консуела — и да я води на училище, и да я разхожда в парка. Само Елен таеше дълбоки съмнения. Усещаше, че се е случило нещо ужасно и интуитивно го свързваше с Антоан.

Анабел лежеше, потънала в дълбок и горчив размисъл. Нямаше представа колко е часът, когато някой позвъни. Беше сама вкъщи и не смяташе да отваря. Нито искаше да вижда някого, нито да обсъжда случилото се с когото и да било. Антоан я заряза в Болонския лес и оттогава потъна в дън земя. Дали ще я потърси, или не, за нея нямаше значение; не възнамеряваше да му проговори някога.

На вратата продължаваха да звънят настоятелно. Реши, че някой в квартала има спешна нужда от лекар. Наметна си робата, слезе и механично отвори вратата. Неочаквано се озова лице в лице с Антоан. Стъписа се и онемя. Мина доста време докато и той се окопити.

— Може ли да вляза? — попита вдървено. Тя се поколеба. Не желаеше да го пусне в дома си, но благородството й надделя. Посочи му пътя към салона и там застана пред него, без обаче да го покани да седне. — Да поговорим? — предложи той плахо.

— Каза достатъчно онзи ден. Няма какво да добавим — отвърна тя с гробовен глас.

Погледът й го порази; все едно нещо у нея беше умряло.

— Анабел, давам си сметка колко остро реагирах, но ми беше трудно да преглътна фактите. Имала си брак, за който никога не ми спомена, родила си извънбрачно дете, излъга, че си вдовица. Не заслужавах всичко това. Била си изложена на заразна болест, която можеше да ми предадеш, след като се оженим.

Думите му й подейства като шамар. За сетен път се убеди, че не й вярва за нищо. Продължаваше да нанася удари по и без това разбитото й сърце.

— Обясних ти, че никога не ме е грозила опасността да се заразя. В противен случай нямаше да излизам с теб, нямаше да рискувам да се влюбя. Обичам те, Антоан, или по-скоро те обичах. Никога не съм спала с Джосая.

— Трудно ми е да го повярвам. Били сте женени две години.

— Той спеше с най-добрия си приятел — напомни тя безизразно. — Просто не го знаех. Търсех вината у себе си, а причината се оказа той. Поведението ти само доказва колко съм наивна, щом ти се доверих.

— Значи би предпочела да продължиш да ме лъжеш? Щеше да се омъжиш за мен чрез измама?

— Затова ти казах. За да няма измама! Имах предвид, че не биваше да излизам с теб, да започваме връзка.

— Защо говориш така? Обичам те — обяви той, без сам да си вярва.

Чарът му вече не й действаше.

— И го твърдиш след всичко, което изрече онзи ден! Така ли се отнасяш към човека, когото обичащ?

— Разстроих се.

Остави думите му без коментар. Той не я приближи. Страхуваше се, да не би да го удари; гледаше го с убийствен поглед.

— Квалификациите ти по адрес на Консуела са непростими. Никога вече няма да позволя да се приближиш до нея. Тя не е виновна, че е незаконно дете. Виновната съм аз, защото предпочетох да я родя, независимо от всичко. А дори и аз не съм единствената виновна. Защо забравяш онзи безотговорен пиян мъж, който ме повали на земята и ме изнасили? Вместо да ми повярваш, ти ме съдиш жестоко.

Очите й, пълни с болка, го гледаха студено.

— Затова дойдох да поговорим. Мислех за нас — продължи той предпазливо. — Признавам, не очаквах точно това. Не точно такава съпруга исках. Но те обичам и съм готов да си затворя очите, да ти простя миналите грешки. От теб искам единствено да си направиш тест за сифилис, за да докажеш, че не си заразена.

— Нищо няма да доказвам — отсече тя и отвори входната врата. — Не се нуждая от прошката ти. Не е необходимо и да си затваряш очите. Консуела не е заразила нито племенниците ти, нито семейството ти. Тя никога повече няма да стъпи там. Дори да ми прощаваш, аз няма да ти простя.

— След всичко, което ми причини, как смееш?! — разгневи се внезапно той. — Вместо да си ми благодарна, че съм склонен да те приема въобще — теб, жена, имала бог знае колко мъже през живота си, съпруга на сифилитик и майка на незаконно дете?!

Идеше й да го зашлеви, но той не заслужаваше дори това. Вече не.

— Изслушах те, Антоан. Никога няма да ти простя. Сега напусни къщата ми.

Отвори вратата. И двамата потрепериха от студения януарски въздух. Той я погледна невярващо.

— Шегуваш ли се? Кой мислиш, че ще те вземе след всичко, което си направила?

Изглеждаше страшно величествен, докато я унижаваше; и много привлекателен. Но тя вече никак не харесваше елегантно облечения мъж.

— Вероятно никой — отговори тя на въпроса му. — Но всъщност не ме интересува. Сама съм откакто Джосая ме изостави преди девет години. Имам Консуела, моето „копеле“, както я наричаш. Не ми трябва друг. И теб не те искам. — Отново му посочи вратата. — Благодаря за великодушното ти предложение, докторе, но не го приемам. Върви си.

Изпъната като струна тя го гледаше право в очите. Той прочете в тях непоколебимост, която го изненада. Погледна я високомерно и процеди през зъби:

— Глупачка си. Никой никога няма да те пожелае, ако научи истината.

— Ще се постарая да не изпадам отново в такова положение. Ти ми даде хубав урок. Много ти благодаря, съжалявам, че и двамата сме разочаровани. Не допусках, че ще ти бъде така трудно да ми повярваш и да ме приемеш.

— Повтарям: ще ти простя, или поне ще те толерирам, стига да направиш въпросния тест. Признай, че така е честно.

— Никак не ми изглежда честно. Освен това нямам желание да бъда толерирана, а да бъда обичана. Надявах се с теб да се получи. Явно и двамата допуснахме огромна грешка.

Той я погледна за миг, поклати глава и си тръгна. Тя затвори след него, облегна се на вратата и се разтрепери. Никой мъж не се бе отнасял така мило с нея в началото и така жестоко в края.

Седна в салона и се загледа невиждащо в пространството. Още не вярваше, че той изрече такива неща по адрес на Консуела. Бриджит и дъщеря й се прибраха от парка и я завариха там. Консуела се покатери в скута й, разтревожена от вида на майка си, я прегърна. Анабел имаше нужда точно от това сега. Единствено на дъщеря си можеше да има доверие.

— Обичам те, мамо.

— И аз, сладка моя.

Макар да се чувстваше ужасно и да изглеждаше като пребита, на следващия ден Анабел започна работа. Нямаше друг избор. Трябваше да продължи живота си. Получи ужасен урок от Антоан. Разбра колко дребнави са някои хора и как необосновано могат да опетнят името ти. Същият урок получи и в Ню Йорк — навремето всички прибързано повярваха, че е извършила ужасни неща. Сега Антоан разби доверието й в хората завинаги.

Антоан не я потърси повече. Смяташе Анабел за глупачка, защото не прие да я „толерира“ и да й „прости“ за неизвършени всъщност грехове.

Анабел се посвети изцяло на дъщеря си и пациентите и забрави за мъжете. Известно време изглеждаше потисната, но в началото на пролетта започна отново да се усмихва и да прекарва неделните следобеди в парка с Консуела. Скоро малката преодоля разочарованието си, че вече няма да ходят в дома на семейство Гри в неделя: майка й обясни, че с Антоан са допуснали грешка и вече няма да са приятели.