Даниел Стийл
Анабел (14)

14.

Анабел и Жан Люк поеха в шест сутринта. Есенното слънце се издигаше над Париж. Беше удивително красив ден. От момчето научи, че от предишния ден се води ожесточено сражение при Шампан. Обясни, че за втори път се водели боеве там и сто и деветдесет души са били ранени и убити. Слушаше го ужасена и потрепери, като чу броя на жертвите.

Точно затова пристигна тук: да помага на техните войници и да се опита да ги спаси. Беше облечена в черна вълнена рокля, ботуши и черни чорапи. Медицинските й книги бяха в куфара; носеше си и чиста бяла престилка. Почти всички дрехи, които взе, бяха черни заради траура.

Отне им три часа да стигнат до болницата по черните пътища, изровени и изобилстващи от дупки. Нямаше мъже, които да ги ремонтират. Всички бяха мобилизирани в армията. В тила бяха останали само възрастните, жените, децата и ранените, изтеглени от фронта. Анабел не роптаеше срещу лошите пътища и подскачането на камиона. Жан Люк й обясни, че в мирно време с него превозвал кокошки. Тя се усмихна, като забеляза перушината, полепнала по куфарите. Погледна ръцете си, за да се увери, че ноктите й са достатъчно ниско изрязани и забеляза ивицата, останала от брачната й халка. За миг сърцето й се сви. Свали я през август, но още й липсваше. Остави я в сейфа на банката, заедно с годежния пръстен, който Джосая настоя да задържи. Но сега нямаше време да мисли за това.

Към девет пристигнаха в абатството Роайомон — красива постройка от ХІІІ век с изкуствено езеро отзад. В двора цареше оживление. Униформени медицински сестри разхождаха мъже в инвалидни колички, други бързаха към крилата на сградата. Жени изнасяха мъже на носилки. Единствените мъже, които виждаше, бяха ранените. След пет минути зърна един мъж — беше лекар, рядкост сред масираното женско присъствие. Огледа се, несигурна накъде да поеме. Жан Люк я попита дали да я изчака.

— Да, ако обичаш — помоли тя. Ако не я вземеха за доброволка тук, нямаше представа къде ще отиде и какво ще прави. Беше решила да опита и в Англия. Знаеше едно: няма да се прибере вкъщи. Поне дълго време, ако въобще се прибере. Не за това обаче мислеше сега. — Ще поговоря с хората тук, да разбера дали ще ме приемат.

Анабел прекоси двора, следвайки временните надписи, поставени из абатството, откакто го превърнаха в болница. Най-накрая попадна на стрелка с надпис „Администрация“. Сочеше към помещения под аркадата.

Там завари опашка от жени пред бюрата. Чакаха с документи в ръка, за да запишат новопостъпилите ранени. Поддържаха регистър с имената на постъпващите. Това невинаги се правеше в полевите болници, където се работеше под далеч по-голямо напрежение. Тук цареше оживление, но същевременно се долавяше добра организация и ред, който се спазва. Повечето жени зад бюрата бяха французойки, но Анабел чу и английска реч. Шофьорите на линейки бяха млади жени от околността, обучени в абатството. Едва ли имаха повече от шестнайсетина години. Всички бяха включени в спасителните акции. Със своите двайсет и две години Анабел се почувства доста по-солидна от мнозина тук. Макар възрастта да не й личеше, определено беше по-зряла от мнозина и способна да се справи с работата, стига да й я дадат.

— С кого да говоря за постъпване като доброволка? — попита Анабел на безупречен френски.

— С мен — отвърна млада жена на нейните години и й се усмихна. Беше с униформа на сестра, но работеше и тук. Подобно на всички караше по две смени. Понякога шофьорките на линейки или лекарите в операционната изкарваха по двайсет и четири часа на крак. — Какво умееш да правиш? — попита младата жена.

Анабел беше сложила престилката, за да изглежда по-убедителна. В строгата си черна рокля приличаше на нещо средно между монахиня и медицинска сестра, а всъщност не беше нито едното, нито другото.

— Имам препоръчително писмо — обяви Анабел притеснено и го извади от чантата. Притесняваше се да не й откажат. Ами ако приемат само подготвени сестри? — Работя в болници от шестнайсетгодишна. Последните две години бях на Елис Айланд в Ню Йорк при имигрантите. Натрупах доста опит, особено в областта на инфекциозните болести. Преди това бях в Болницата за инвалиди. Там се занимавах със случаи, каквито имате тук — задъхано говореше Анабел, изпълнена с надежда.

— Медицинско обучение? — попита жената, докато четеше препоръката на лекаря от Елис Айланд.

Не беше щадил похвали по адрес на Анабел и твърдеше, че е най-добрата помощничка без специално образование, която е срещал и е по-добра от мнозина сестри, а и лекари, които познава.

— Нямам медицинско образование — отвърна Анабел честно на въпроса. Не искаше да лъже и да се преструва, че знае неща, които всъщност не знае. — Чела съм доста книги, особено за инфекциозните болести, ортопедичната хирургия и гангрените.

Сестрата кимна и я изгледа изпитателно. Харесваше й. Изглеждаше нетърпелива да започне работа.

— Много впечатляващо писмо — отбеляза тя. — Разбирам, че си американка.

Младата жена, англичанка, говореше френски без акцент.

— Да — отвърна Анабел. — Пристигнах вчера.

— Защо дойде тук? — полюбопитства сестрата.

— От лекаря на Елис Айланд чух за болницата, устроена тук. Стори ми се чудесно начинание и прецених, че няма да ви е излишна помощ. Готова съм да правя каквото ми наредите: ще изнасям подлоги, ще чистя операционната Всичко.

— Шофираш ли?

— Не — призна Анабел. Винаги я бяха возили. — Но ще се науча.

— Взимаме те — обяви англичанката. Анабел се усмихна широко. Именно за това беше дошла. Заслужаваше си дългото, самотно и опасно пътуване. — Яви се в отделение „С“ в тринайсет часа.

Това беше след двайсет минути.

— Трябва ли ми униформа? — попита Анабел все още сияеща.

— И така си добре — погледна одобрително престилката й жената. После явно се сети нещо. — Имаш ли къде да отседнеш?

— Още не. Тук предлагате ли стаи? Мога да спя и на пода, ако се налага.

— Не го казвай пред друг, защото може и да се озовеш там. Леглата са кът и всеки с удоволствие ще вземе твоето. Редуваме се — спим на смени. В манастира има обща спалня, но е пренаселена. На твое място бих взела монашеска килия или бих я делила с някого. Иди и разпитай. Някой ще те приюти.

Насочи я към килиите. Замаяна, Анабел тръгна да търси Жан Люк. Мисията й дотук завърши успешно — взеха я на работа. Почти не вярваше на късмета си. Продължаваше да се усмихва, когато намери Жан Люк до камиона, останал там хем да го пази, хем да й е по-лесно да го открие. Нямаше много превозни средства и момчето се опасяваше някой да не го конфискува, за да го превърне в линейка.

— Оставаш ли? — попита той, когато я видя.

— Да, взеха ме — отвърна тя облекчено. — Започвам работа след двайсет минути, а трябва да си намеря подслон.

Свали куфарите и ги почисти от перушината. Той предложи да й помогне, но тя отказа. Отново му благодари, задето я докара. Сметката уредиха още сутринта. Той я прегърна сърдечно, целуна я по двете бузи, пожела й късмет и тръгна.

Анабел влезе в абатството с багажа и намери крилото с килиите на монахините — малки, влажни, мрачни и твърде неудобни на вид. На пода имаше дюшеци и одеяла, но чаршафи почти не се забелязваха. Само в някои от килиите се мяркаха чаршафи и вероятно — както Анабел подозираше — обитателите вероятно си ги бяха набавили сами. Обща баня обслужваше петдесетте килии, но тя беше благодарна, че въобще има вътрешна канализация. Монахините очевидно не бяха живели в лукс от XIII век насам. Елси Инглис бе превърнала абатството, откупено от ордена им, в болница — красивата сграда, макар и не в най-добро състояние, идеално служеше за целта.

Докато Анабел се озърташе, от една килия излезе високо момиче, облечено в униформа на сестра. Приличаше на англичанка заради светлия си тен. Тя се усмихна на новопристигналата. Момичето й хареса.

— Не е точно „Кларидж“ — подхвана тя с акцент на човек от висшето общество. Моментално беше доловила, че Анабел има подобен произход. По-скоро се усещаше, отколкото се виждаше, но и двете момичета не държаха да афишират синята си кръв пред останалите. Бяха тук, за да се трудят и се чувстваха щастливи, че могат да го правят. — Търсиш стая, предполагам. Аз съм Едуина Съсекс. Знаеш ли коя смяна си?

Анабел също се представи, но призна, че не знае дори какви ще са задълженията й.

— Трябва да се явя в отделение „С“ след десет минути.

— Това е едно от хирургическите отделения. Не си гнуслива, нали?

Анабел поклати глава.

Едуина й обясни, че в нейната килия има още две момичета, но посочи съседната — онова момиче се е прибрало вкъщи вчера, защото майка й заболяла.

Анабел сподели, че току-що пристига от Щатите.

— Много смело — отбеляза Едуина с възхищение.

Двете млади жени се оказаха връстнички. Едуина веднага я осведоми, че е сгодена; годеникът й в момента се сражавал на италианската граница и не го била виждала от шест месеца. После двете се разделиха.

Анабел влезе в посочената килия — малка, тъмна и грозна като останалите. Едуина обаче я успокои, че там само спят.

Анабел разполагаше с време колкото да остави багажа си и да отиде в отделение „С“, което представляваше огромно помещение със стотина легла. Някога навярно тук е бил параклисът. В неотопленото помещение ранените лежаха, завити с одеяла. Мнозина бяха с отрязани крайници. Всички изглеждаха много болни. Някои стенеха, други плачеха; някои бяха в делириум от треска. Отиде да намери старшата сестра. Отвъд голямото помещение две големи стаи бяха превърнати в операционни. Оттам на моменти се чуваха викове. Ако Анабел не се бе занимавала с тази работа вече от шест години, положително щеше да припадне. Тя обаче невъзмутимо премина между многобройните легла с ранени.

Старшата сестра излезе от едната операционна. Носеше съдинка с отрязана ръка. Анабел обясни, че се явява на дежурство. Жената й връчи съдинката и й обясни къде да я хвърли. Анабел дори не трепна. Когато се върна, старшата сестра й възложи работа за следващите десет часа. Анабел не се спря за минута. Това беше изпитателният й период и в края на смяната тя беше спечелила безрезервно уважението на по-възрастната жена.

— Чудесно се справи — похвали я тя.

Към полунощ Анабел се върна в килията. Прекалено уморена, за да разопакова багажа, легна на дюшека, придърпа одеялото както беше облечена и след пет минути спеше здраво, с щастливо изражение. Мечтите й се сбъднаха. За момента поне се чувстваше като у дома.