Даниел Стийл
Анабел (18)

18.

През септември немците здравата биеха руснаците.

Във Вилер-Котерет на Анабел се случи най-лошото. Нямаше менструация и установи, че е бременна. Недоумяваше какво ще прави. На кого да каже? Как да прекъсне бременността? Помисли за аборт, но нямаше представа към кого да се обърне, а и беше опасно. Откакто пристигна две сестри от болницата починаха при аборт. Анабел не искаше да рискува. Предпочиташе да се самоубие, но не събираше смелост. А не искаше бебето на онова чудовище! Доколкото успя да пресметне, щеше да роди през април. Ще се наложи да напусне болницата, щом започне да й личи. За щастие засега не се забелязваше. Работеше по-усилено от всякога, мъкнеше ранени, тежко оборудване, кандилкаше се по изровените пътища с линейката. Молеше се природата да е милостива към нея и да пометне, но с течение на времето ставаше ясно, че това няма да стане. Талията й започна да наедрява. Крадеше парчета чаршафи от операционната и се стягаше с тях. Едва дишаше, но реши да работи, докато може. А и нямаше представа къде ще отиде след това.

По Коледа още не й личеше, но вече усещаше бебето да мърда в нея. Повтаряше си, че има всички основания да го мрази, но не се получаваше. Бебето беше така невинно, както и тя, независимо от ненавистта й към баща му. Мина й през ум да се свърже с него и да го накара да поеме отговорността, но припомняйки си го от онази нощ, беше сигурна, че той ще отрече. А и кой знае колко жени беше изнасилил преди и след това? Тя е жена, която носи незаконно дете, и никой за миг няма да го е грижа, че е била изнасилена.

През януари още работеше. Беше в шестия месец, но препасваше наедрялата си фигура с престилка. Коремът й още не я издаваше. Тя продължаваше да се стяга, а и почти не беше наддала — от грижи и тревоги ядеше много малко. От кошмарната юлска нощ насам беше в дълбока депресия, но с никого не сподели нищо.

Един студен дъждовен ден, поела извънредно дежурство, работеше в следоперационното отделение и чу някакъв английски офицер и сержант да разговарят помежду си. Наскоро и двамата били останали инвалиди. Застина на място, когато споменаха името Хари. Можеше да е всеки, но само след миг последваха съжаления за ужасната загуба на Хари Уиншир, който бил добър човек и щял да им липсва. Искаше да се обърне и да им изкрещи, че не е добър, а истинско чудовище. Залитайки излезе от отделението и вдиша дълбоко студения въздух, защото имаше чувството, че ще се задуши. Бебето й завинаги щеше да остане без баща. Но може би така е по-добре. Изведнъж я обзе ужас и припадна в калта. Две сестри я видяха и дотичаха. Хирургът, който излизаше от отделението, също спря до тях. Както обикновено, всички се опасяваха от холера, но след като я докоснаха, се успокоиха, че няма треска. Отдадоха случилото се на изтощителната работа, недояждането и недоспиването — състояние, от което всички страдаха от години.

Докторът помогна да я отнесат вътре. Тя дойде в съзнание докато я полагаха върху носилката. Беше мокра до кости от дъжда, а престилката й бе прилепнала към тялото. Започна да се извинява, задето им създава грижи. Опита се да стане, но отново припадна. Тогава лекарят избута носилката в една малка стая и затвори вратата. Не познаваше добре Анабел, но често я беше виждал.

Попита я дали е болна от дизентерия, но тя отрече. Работела от рано сутринта, а не била яла почти нищо от предишния ден. Насили се да му се усмихне, но не го заблуди. Лицето й беше бяло като престилката. Попита я за името й.

— Госпожице Уортингтън, според мен си преуморена. Най-добре си почини няколко дни и се опитай да се съвземеш. — В болницата никой не бе почивал от месеци, но тя знаеше, че дните й тук са преброени. Коремът й се издуваше все повече и трудно го прикриваше дори със стегнатите превръзки. — Има ли нещо друго за здравето ти, което не споделяш? — попита той загрижено.

Особено се притесняваше да не би някой от медицинския персонал да разпространи инфекциозно заболяване, да отприщи епидемия или да умре било от преумора, било от прикривана болест. Отдадени на работата си, мнозина лекари и сестри криеха, когато са болни. Опасяваше се, че и нейният случай е такъв. Изглеждаше ужасно.

— Не, добре съм — настоя тя, но той забеляза сълзите в очите й.

— И както си добре, така припадна два пъти? — отбеляза той нежно.

Подозираше, че има още нещо, но долавяше решението й да не го сподели. Беше недохранена като всички други. Помоли я да легне, за да я прегледа. Щом се изтегна, той забеляза изпъкналия й корем. Внимателно постави ръце върху него и напипа издутината, която тя криеше толкова дълго. — Според мен проблемът е от това — обяви той, а тя се изправи смутена и нещастна. — Кога очакваш да родиш?

Не му отговори веднага. Искаше да обясни как се е случило, но не смееше — едва ли той или някой друг щеше да й повярва. Знаеше как е. Жени твърдяха, че са били изнасилени, а всъщност са имали извънбрачна връзка. Защо да повярват точно на нея? Както пазеше тайната на Джосая, за да не опетни името му, въпреки че я заряза, по същия начин сега трябваше да запази и тайната на лорд Уиншир.

— През април — промълви тя отчаяно.

— Доста дълго си успяла да го запазиш в тайна. — Развърза престилката, разхлаби полата при талията и вдигна блузата. Ужаси се, когато видя колко здраво се е стегнала. — Нищо чудно, че не можеш да дишаш. Скоро ще трябва да преустановиш работа. А бащата? — попита той внимателно.

— Мъртъв е — прошепна тя. — Днес разбрах.

Не сподели обаче, че ненавижда Хари и почти се радва, че е мъртъв. Той не заслужаваше съчувствието й. Не си даваше сметка колко ще се шокира лекарят, ако чуе признанието й.

— Ясно. Ще се прибереш ли вкъщи?

— Не мога — отвърна тя кратко.

Как да му обясни, че вече е нежелана и в Ню Йорк, и в Нюпорт? Ако се върне бременна, ще бъде съсипана завинаги.

— Значи трябва да ти намерим място, където да живееш. Да се опитам ли да потърся семейство, което ще те приеме? Би могла да помагаш при гледането на децата им.

Анабел поклати глава. Мислеше по въпроса, откакто коремът й започна да наедрява. Не можеше да се върне в медицинското училище; поне засега. Оставаше й само онова място в района на Антиб, близо до древната църква, където ходеше да си отдъхне. Смяташе да наеме там малка къща и да се скрие, докато роди бебето. После или ще се върне на работа, или ще продължи да учи. От друга страна й беше трудно да си представи как ще се върне близо до фронтовата линия с бебе, но нямаше на кого да го остави. Пред нея възникваха много въпросителни, но отказа предложението на лекаря. Сама ще измисли какво да прави. А и той нямаше откъде да знае, че разполага с финансови възможности да наеме или дори да купи къща.

— Благодаря, ще се справя.

— Не отлагай прекалено — посъветва я той, продължавайки да се чуди как е опазила бременността си в тайна толкова дълго.

— Няма — обеща тя. — Благодаря — повтори тя с насълзени очи, когато я потупа по рамото за кураж.

Излезе от стаята. Двете млади сестри я чакаха отвън, за да разберат как е.

— Добре е — увери ги лекарят с усмивка. — Всички работите прекалено много тук. Посъветвах я да си почине малко, преди да хване холера и да причини епидемия.

Усмихна им се мило, погледна Анабел многозначително и ги остави. Двете жени я изпратиха до стаята й и тя прекара следобеда там. Лежеше в леглото и мислеше: прав е. Скоро трябва да се махне, и то преди всички да разберат в какво състояние е и така отново да изпадне в немилост, макар и не по своя вина.

Анабел остана във Вилер-Котерет до първи февруари и със съжаление обяви, че напуска. Обясни, че се връща в медицинското училище в Ница. Никой не възрази. Изкара при тях четиринайсет месеца. Оставяйки ги, се чувстваше като предател, но нямаше друг избор.

Денят, когато напусна болницата, беше тежък за нея. Качи се на влака за Ница и пътува дотам два дни, защото минаваха по заобиколен маршрут и имаха дълги престои по гарите.

В Ница най-напред отиде в бижутериен магазин и си купи златна брачна халка. Постави я на пръста си, а продавачът — възрастен мил мъж, я поздрави и й изказа благопожелания. Излезе от магазина почти разплакана. Смяташе да се придържа към легендата, че е вдовица и мъжът й е загинал на фронта. Нямаше причина да не й вярват. Изглеждаше почтено, а и сега не бяха малко вдовиците, някои от които родили след смъртта на съпрузите си. Анабел беше една от многото пострадали от войната.

Нае стая в малък хотел в Ница и си купи черни дрехи няколко размера по-големи от обичайното. Махна притискащите я превръзки и се изненада колко голям е коремът й. Не беше наедряла колкото Хорти, но беше очевидно, че очаква бебе. Вече нямаше причина да крие този факт. С халка на пръста и черна рокля на вдовица приличаше на почтената жена, каквато всъщност беше, а хората откриваха в очите й неподправена тъга.

Искаше й се да посети д-р Громон в медицинското училище, но не намираше сили. По-късно ще го направи, заедно с бебето; ще разкаже, че е срещнала мъж, за когото се е омъжила, но той е убит. В момента всичко бе прекалено ново за нея. До появата на бебето не беше готова да се среща с когото и да било. А и още се притесняваше да обяснява защо не си е сменила името. Ще измисли нещо по-нататък. Засега й предстоеше да си намери жилище. Отиде до Антиб и посети църквата, която толкова много харесваше. Разпита жената, която се грижеше за храма, дали наоколо не дават къща под наем.

— Едно семейство живееше тук преди войната — сети се тя. Говореше с тежък, южняшки акцент, а френският на Анабел, вече отлично усъвършенстван, не будеше никакво съмнение. — Върнаха се в Лион, а двамата им синове бяха убити. Не са идвали оттогава и не вярвам да го сторят. Момчетата им обожаваха това място. Сърцата им ще се разбият, ако се върнат.

Обясни на Анабел къде е къщата. Намираше се близо до църквата и приличаше по-скоро на лятна вила. За градината се грижеше възрастен мъж. Анабел го заговори. Поинтересува се дали къщата се дава под наем. Той се поколеба, но обеща да пише на собствениците, за да попита. Всички мебели и вещи били все още вътре. Това има ли значение за госпожата? Няма, увери го тя.

Видя, че е в напреднала бременност, а тя му обясни, че е вдовица и е готова да наеме къщата поне до края на годината. Кроеше планове да се върне в училището за есенния семестър или най-късно през януари. През септември бебето щеше да е на пет месеца и можеше да учи отново, стига да намери кой да се грижи за детето. Щеше да е удобно да пътува от къщата до замъка, ако намери превозно средство. Остави адреса на хотела си. Градинарят пое ангажимент да я уведоми за решението на собствениците. Надяваше се на неговото благоразположение да ходатайства да й дадат къщата.

На връщане към Ница прецени, че ако се наложи ще остане в хотела. Не е идеалното място за бебе, но беше чисто и кокетно. Къща щеше да е по-добрият вариант, но ако не намери подходяща, ще живее тук.

През следващите няколко дни постоянно се разхождаше из града. Обикаляше по плажа, хранеше се, доколкото е възможно добре и спеше. Чрез болницата се свърза с местен лекар и отиде на преглед. Представи се и пред него за вдовица от войната. Беше мил и внимателен. Уведоми го за намерението си да роди вкъщи. Опасяваше се да не срещне някои от лекарите, които познаваше от болницата, докато практикуваше там като студентка.

Един ден през март се върна от разходка и завари съобщение от Гастон — градинарят на къщата в Антиб. Искаше среща с нея. Новината я зарадва. Собствениците с радост й даваха къщата под наем. След време дори можеха да й я продадат, но още не бяха готови. Както той подозираше, къщата пазеше прекалено много и все болезнени за тях спомени. Засега с готовност я даваха под наем за шест месеца, а по-късно щяха да си помислят. Гастон предложи да я разведе. Обстановката я очарова. Трите спални — едната голяма и слънчева, и двете по-малки, разполагаха с обща баня, но това не я притесняваше. Хареса й огромната вана в старомодната, но облицована с плочки баня. Долу имаше всекидневна, трапезария и остъклена зимна градина, от която се излизаше на верандата. Размерите на къщата отговаряха напълно на изискванията й — имаше место за нея, за бебето и евентуално за младо момиче, което да й помага при отглеждането на детето по-късно. Засега искаше единствено да е сама.

Писа писмо на собствениците, че приема условията им, а банката ще има грижата да прехвърли парите. Гастон се радваше искрено: къщата отново ще се оживи, съпругата му с удоволствие ще се захване с почистването, а по-късно и с грижите за бебето. Анабел му благодари и още същия следобед отиде в банката в Ница. Представи се на управителя и го помоли да изпрати телеграма до нейната банка, за да съобщи къде се намира. В Ню Йорк се нуждаеха единствено от адрес, където да пратят парите, защото беше вече закрила сметката си във Вилер-Котерет. Нямаха представа защо е в Ница и какво прави там, а тя се чудеше колко ли бебета е родила вече Хорти. Старата й приятелка продължаваше да й липсва. Смяташе, че предателството на Хорти е от малодушие. Затова Анабел се тревожеше за нея, макар че никога вече нямаше да са приятелки, дори един ден да се върне. Прекалено много неща се бяха случили междувременно.

Анабел се нанесе в къщата в Антиб на четвърти април. Лекарят очакваше бебето да се роди скоро, макар и да не можеше да определи точно кога. Анабел беше вече наедряла. Всеки ден се разхождаше бавно по хълмовете, посещаваше църквата и се възхищаваше на красивата гледка. Флорин, съпругата на Гастон, чистеше и от време на време готвеше. Анабел прекарваше вечерите като четеше старите си медицински книги. Продължаваше да изпитва смесени чувства към детето. Нямаше начин да забрави насилието, с което бе заченато, но пък съдбата предопредели да са заедно. Обмисляше дали да не се свърже със семейството на лорда, за да ги държи в течение, но прецени, че не им дължи нищо. А ако бяха като сина си, не желаеше да има нищо общо с тях. Тя и бебето щяха да са заедно и не им трябваше никой друг.

През третата седмица на април Анабел предприе обичайната си дълга разходка, спря при църквата, както правеше винаги и седна на пейката, за да се наслади на гледката. Беше запалила свещ за майка си и се беше помолила за Джосая. Вече две години нямаше вест от него и не знаеше дали с Хенри са още в Мексико или са се върнали в Ню Йорк. След като я изостави не поддържаше връзка с нея. Предостави й свободата да води нов живот, но едва ли имаше представа на какви изпитания, макар и неволно, я подложи.

Върна се в къщата по залез. Не преставаше да мисли за Джосая, за Хорти, за майка си, за баща си и Робърт Сякаш бяха наоколо. Прибра се и отиде в спалнята да си легна. Флорин си беше тръгнала. Анабел заспа. За своя изненада се събуди посред нощ. Гърбът я болеше, остра болка раздра корема й. Веднага разбра какво става. Нямаше кой да повика лекар, а не разполагаше с телефон. Докато лежеше сама в къщата не се изплаши. Все щеше да се оправи. Но нощта напредваше, а болките се засилваха. Струваше й се жестоко от страна на съдбата: зачена така мъчително, а сега отново страда, докато ражда това дете без баща, когото и без това не искаше. През всичките години, когато копнееше за дете от Джосая, никога не й бе хрумвало, че ще роди по този начин.

Трепереше и се гърчеше при всяка контракция; здраво стискаше чаршафите. Призори видя слънцето да изгрява; по това време вече кървеше обилно. Болките ставаха непоносими. Имаше чувството, че се дави и ще умре. Сети се какви ужаси разправяше Хорти за мъчителните си раждания. Започваше да се паникьосва, когато Флорин се появи на прага. Анабел лежеше на леглото с див поглед и беше неспособна да говори…

Флорин бързо влезе в стаята, отметна завивките и постла стари чаршафи под нея. Говореше й нежно и успокоително, уверяваше я, че всичко върви добре. Погледна я и обяви, че вижда главата на бебето.

— Не ме интересува главата — простена Анабел нещастно. — Искам да излезе.

В този миг изпищя; бебето сякаш тръгна напред, но пак спря. Флорин слезе долу и изпрати Гастон да доведе лекаря. Не очакваше бърз развой. От други раждания знаеше, че понякога всичко продължава много дълго. Лошото тепърва предстоеше. Засега онова, което зърна от главицата на бебето, беше колкото монета.

Анабел лежеше и плачеше, а Флорин бършеше челото й с влажни, ухаещи на лавандула пешкири. В един момент Анабел й забрани да я докосва. Стенеше от болка. Стори й се, че мина цяла вечност преди лекарят да дойде. Идваше от друго раждане — на бял свят се бяха появили близнаци. Пристигна при Анабел в два следобед, но нямаше особен напредък, макар болките да ставаха по-силни.

Прегледа я и остана доволен.

— Много добре върви — окуражи той пациентката си, която не преставаше да вие от болки. — Май ще имаме бебе преди вечеря.

Тя го погледна ужасена. Не можеше да понася повече тази агония. Лекарят каза на Флорин да постави възглавници зад гърба й и нареди на Анабел да разтвори крака. Главата на бебето се подаваше повече и той обясни на родилката колко е важно сега да напъва по-силно. Лицето й почервеня до краен предел и в следващия миг главата изскочи. Анабел пищеше и напъваше, докато бебето излизаше от утробата й.

В следващия миг се чу жално проплакване и едно личице грейна пред тях. Анабел се смееше и плачеше едновременно, а Флорин възкликна от вълнение. Лекарят отряза пъпната връв, Флорин зави бебето в одеяло и го подаде на майката. Беше момиченце.

— О, толкова е красива — промълви Анабел, докато сълзите се стичаха по страните й.

Малкото същество беше прекрасно. Лекарят се оказа прав: тя роди към шест часа; по неговите думи всичко е минало добре за първо раждане. Анабел не можеше да й се нагледа. С безкрайна нежност притисна детето към гърдите си. Малкият ангел в ръцете й беше единствената й роднина на този свят и си заслужаваше всичките болки, които сега й се струваха незначителни.

— Как ще се казва? — попита лекарят.

— Консуела — отвърна Анабел. — На майка ми.

После нежно се наведе и целуна главичката на дъщеря си.