Даниел Стийл
Анабел (2)

2.

През седмицата в Ню Йорк и в други градове се състояха стотици погребения. Страниците на вестниците гъмжаха от болезнени истории и покъртителни подробности. За всички ставаше ясно, че много от спасителните лодки са напуснали кораба полупразни, на всичкото отгоре вземали пътници предимно от първа класа. Светът беше шокиран. Всепризнатият герой беше капитанът на „Карпатия“, светкавично отправил се към мястото на бедствието и прибрал оцелелите. Все още обясненията защо корабът е потънал бяха оскъдни. След като се сблъскал с айсберга било неизбежно да потъне, но продължаваха коментарите защо „Титаник“ се е движил сред айсбергите, след като е бил предупреден. За щастие „Карпатия“ доловила отчаяните радиосигнали за помощ, иначе никой нямало да оцелее.

Лекарят дойде да прегледа Консуела констатира, че макар и сломена от мъка и шок, здравословното й състояние е невероятно добро. Просто я бе напуснала всякаква жизненост. На Анабел се падаше задачата да организира сама до най-малка подробност погребението на баща си и брат си. Общото опело за двамата щеше да е в църквата „Тринити“, любима на баща й.

На тържественото опело дойдоха стотици да изкажат съболезнованията си. По време на церемонията и двата ковчега бяха празни, защото до момента телата на двамата мъже не бяха открити. Не ги откриха и в последствие. От общо 1517 загинали от водата извадиха само петдесет и едно тела. Другите останаха завинаги във водния си гроб.

След опелото, всички отидоха в къщата, където им поднесоха храна и питиета. Робърт беше едва на двайсет и четири, а баща му на четирийсет и шест — и двамата в разцвета на силите си, а загинали така трагично. По време на церемонията и Анабел, и Консуела носеха черни траурни тоалети в допълнение от елегантна черна шапка за Анабел и вдовишки воал за майка й. Вечерта, когато всички си тръгнаха, Консуела изглеждаше потресена до краен предел. Беше така съсипана, че Анабел се питаше каква част от майка й още живееше. Духът й сякаш умря заедно с двамата мъже и Анабел сериозно се тревожеше за нея.

Две седмици след погребението Анабел посрещна с огромно облекчение желанието на майка си да отиде в болницата, където полагаше доброволен труд. Така щяла да отвлече мислите си, което ще й се отрази добре; Анабел беше напълно съгласна.

— Ще имаш ли сили да се справиш, мамо? — попита все пак Анабел загрижено.

Не искаше майка й да се разболее, макар че вече беше началото на май и времето да се беше позатоплило.

— Добре съм — увери я майка й тъжно.

По-добре едва ли щеше да бъде някога. Същият следобед двете жени в черни рокли и бели престилки отидоха в болницата „Сейнт Винсент“, където Консуела работеше като доброволка от години. Анабел започна да я придружава, когато стана на петнайсет. Помагаха предимно на бедните с наранявания и травми и не се занимаваха с инфекциозно болните. Анабел всеотдайно вършеше тази работа, за която притежаваше вродена дарба. Майка й се отнасяше ласкаво и нежно към болните, но Анабел беше заинтригувана от медицинската същност на лечението и при всяка възможност четеше медицинска литература, за да намери обяснение на онова, което наблюдава. Не беше гнуслива, за разлика от Хорти. Тя припадна по време на единственото си посещение в болницата, за което Анабел я склони. Колкото по-тежък беше някой случай, толкова по-силно привличаше Анабел. Майка й предпочиташе да разнася табли с храна, докато Анабел помагаше на сестрите при всяка възможност: сменяше превръзки, чистеше рани. Пациентите единодушно отбелязваха, че има изключително лека ръка.

След дългия, уморителен следобед, двете жени се прибраха вечерта изтощени. По-късно същата седмица пак отидоха в болницата. Ако не друго, то това отклоняваше поне вниманието както на Анабел, така и на майка й да не мислят непрекъснато за двойната загуба. Неочаквано пролетта, която трябваше да е най-вълнуващото време в живота на Анабел след дебютантския й бал, се превърна в период на усамотение и траур. През следващата година нямаше да приемат никакви покани — факт, който притесняваше Консуела. Докато Анабел стои вкъщи, облечена в черно, всички други момичета, въведени в обществото, щяха да се сгодят. Тревожеше се, че сполетялото ги нещастие ще повлияе върху бъдещето на дъщеря й по злощастен начин, но нямаше какво да се предприеме. Анабел, от своя страна, сякаш не се замисляше какво пропуска. Тя, съвсем подобаващо, беше далеч по-разстроена от загубата на най-близките си хора, отколкото от мислите за бъдещето си или за липсата на светски живот.

Хорти продължаваше да я навестява често и в средата на май скромно и тихо отпразнуваха деветнайсетия рожден ден на Анабел. По време на обяда Консуела се разстрои дълбоко, коментирайки, че се е омъжила на осемнайсет, след като са я представили на обществото, и е родила Робърт на годините, които Анабел сега навършваше. Тези спомени станаха причина да избухне в сълзи; остави двете момичета в градината и се прибра горе да легне.

— Горката ти майка — промълви Хорти съчувствено. Погледна приятелката си и добави: — И горката ти. Много съжалявам, Бел. Всичко е толкова ужасно.

Дълбоко натъжена за приятелката си, тя се реши чак след два часа да признае, че с Джеймс са определили дата за сватбата през ноември; вече правели планове за голямото тържество. Анабел искрено я увери колко й е драго да го чуе.

— Наистина ли не си разстроена, че в момента не излизаш? — попита я Хорти.

На нея щеше да й е крайно неприятно да седи затворена вкъщи цяла година, но Анабел го приемаше с лекота, независимо че беше едва на деветнайсет, а и следващата година не се очертаваше като особено весела. Междувременно, през краткия месец откакто брат й и баща й починаха, тя съзря неимоверно много.

— Нямам нищо против — отвърна Анабел. — Докато мама е склонна да работим в болницата, ще имам с какво да се занимавам.

— Боже, не ми говори за това! — простена Хорти и забели очи. — Прилошава ми — допълни тя, но знаеше, че приятелката й страшно си пада по този вид работа. — Ще отидете ли в Нюпорт тази година? — смени тя темата.

Семейство Уортингтън имаха великолепна вила в Роуд Айланд, в съседство с тази на семейство Астор.

— Мама каза, че ще ходим. Може да отидем, преди да започне сезона, в началото на юни, а не както обикновено през юли. Надявам се да й се отрази добре.

В момента Анабел имаше едно-единствено желание — да се грижи за майка си, за разлика от Хорти, на която предстоеше да обмисля планове за сватбата, да ходи на милион събирания, да се среща с годеник, в когото беше лудо влюбена. Подобен живот би трябвало да води и Анабел, но не това я очакваше. Нейният свят — такъв, какъвто го познаваше — бе променен завинаги.

— Поне ще сме заедно в Нюпорт — отбеляза Хорти щастливо.

Двете обожаваха да плуват, когато майките им разрешаваха. После поговориха малко за предстоящата сватба и Хорти си тръгна. По преценка на Анабел рожденият й ден премина много тихо.

През седмиците след погребението Консуела и Анабел няколко пъти приемаха посетители, както можеше да се очаква. Отбиха се приятели на Робърт, няколко възрастни вдовици дойдоха да изкажат съболезнованията си на Консуела; минаха и двама мъже от банката на Артър, техни добри познати. Появи се и трети, когото Консуела беше срещала няколко пъти и много харесваше. Казваше се Джосая Милбанк, беше трийсет и осем годишен и работеше в банката на Артър, където много го уважаваха. Беше тих мъж, с добри обноски. Разказа на Консуела няколко неизвестни й истории за Артър и я накара да се разсмее. Остана изненадана колко приятно се почувства в присъствието на Джосая. Той беше дошъл час преди дъщеря й да се прибере от разходката с Хорти. Анабел се сети, че са се запознавали, но не познаваше добре госта. Принадлежеше по-скоро към поколението на баща й и беше четиринайсет години по-голям от брат й, така че макар да се бяха виждали по събирания, нямаха почти нищо общо. Но подобно на майка си остана впечатлена от добрите му маниери. Той се държа съчувствено и с Анабел.

Спомена, че както обикновено ще ходи в Нюпорт през юли. Имал там малка, удобна къща. Джосая идваше от Бостън, роден в семейство, уважавано не по-малко от тяхното, и дори с повече пари от тях. Водеше тих живот и не парадираше с положението си. Обеща да ги посети отново в Нюпорт, а Консуела го увери, че ще им бъде много приятно. След като си тръгна Анабел забеляза, че е донесъл голям букет от бял люляк, вече поставен във ваза. Междувременно Консуела го изкоментира:

— Много симпатичен млад мъж — отбеляза тя и се възхити на букета. — Баща ти доста го харесваше и сега разбирам защо. Питам се защо не се е оженил.

— Някои не се женят — подхвърли Анабел безгрижно.

Дали и тя ще е от тези хора? Нито си представяше, нито желаеше да остави майка си сега, за да се посвети на някой мъж. Не й се струваше трагично, ако не се омъжи. Така би го приела Хорти, но не и тя. Сега, когато вече ги нямаше и брат й, и баща й, а майка й бе потресена до дън душа, Анабел смяташе за най-важно свое задължение да седи вкъщи и нито за миг не съжаляваше. Да се грижи за майка си се превръщаше в смисъл на живота й.

— Ако искаш да кажеш, че не желаеш да се омъжиш — обади се майка й, прочела вече мислите й както обикновено, — забрави за това моментално. Ще изкараме една година в траур, както е редно, а после ще ти намерим съпруг. Така би искал баща ти.

Анабел се обърна със сериозно изражение:

— Татко не би искал да те оставя сама — заяви непреклонно, все едно тя е родителят.

Консуела само поклати глава и подхвърли:

— Това са глупости, нали съзнаваш. Напълно способна съм да се грижа сама за себе си.

Докато го казваше обаче очите й отново се напълниха със сълзи и тази реакция ни най-малко не убеди дъщеря й в изречените думи.

— Ще видим — обяви Анабел решително и излезе от стаята, за да поръча да занесат поднос с чай в спалнята на Консуела.

После се върна, нежно обгърна раменете на майка си и я придружи до горния етаж, да си легне. Настани я в леглото. Това легло Консуела бе делила години със съпруга си, когото обичаше, а сега вече го нямаше и сърцето й се късаше.

— Прекалено добра си към мен, скъпа — промълви тя смутено.

— Не е вярно — отвърна Анабел жизнерадостно.

Сега тя бе единственият светъл лъч в къщата и носеше огромна радост на майка си. Двете бяха сами на този свят — имаха само себе си. Анабел загърна Консуела внимателно с шал и отново слезе долу, за да почете в градината. Надяваше се на другия ден майка й пак да намери сили да отидат в болницата. Това беше единственото удоволствие на Анабел, а също и възможност да прави нещо, което смята за важно.

Все пак с нетърпение очакваше следващия месец да заминат за Нюпорт.