Даниел Стийл
Анабел (5)

5.

Анабел се вълнуваше почти колкото Хорти, докато се обличаше за сватбата на най-добрата си приятелка. Преди няколко дни майка й повика шивачка вкъщи и тя на бърза ръка уши красива рокля от черна тафта и украси деколтето и подгъва с черно кадифе. Добавиха черен кадифен жакет и шапка. Лицето на Анабел сияеше заради контраста с черния цвят на тоалета. Приличаше на руска принцеса. Въпреки че по време на траур не се носят бижута, сложи чифт диамантени обеци на майка й. Изглеждаше пленително, когато Джосая дойде да я вземе. С бяла вратовръзка, смокинг и изискан цилиндър от Париж, той не й отстъпваше по елегантност. Бяха изключителна двойка и очите на Консуела се насълзиха, докато ги наблюдаваше. Щеше й се Артър също да може да ги види. Но, ако беше жив, вероятно нищо от това нямаше да се случи. Джосая започна да ги посещава от съчувствие заради сполетялото ги нещастие. Понякога съдбата е с необичайни и странни обрати.

Консуела настоя да използват нейната кола, а Томас да ги закара. Тръгнаха за сватбата с импозантната лимузина „Хиспано Суиза“, любимата на баща й; използваха я само при особено важни случаи.

А според Консуела това събитие беше изключително важно. За пръв път в обществото щяха да видят бъдещия й зет заедно с единствената й дъщеря. Какво по-важно можеше да има, освен предстоящата им сватба?

Гледаше ги с любов, докато излизаха от къщата, а после се качи в спалнята си и потъна в мисли. Спомни си първия път, когато излязоха с Артър, след като беше поискал ръката й от баща й. Отидоха на дебютантския бал на нейна приятелка; тогава тя беше само една година по-млада отколкото е дъщеря й сега.

Лимузината откара Анабел и Джосая до епископалната църква „Сейнт Томас“ на Пето Авеню. Шофьорът отвори вратата първо на Джосая. Той се обърна и подаде ръка на Анабел да слезе. Русата й коса беше прибрана назад под черната кадифена шапка, от която пред лицето й се спускаше къс воал. Приличаше на елегантна дама от Париж, а заради строгите черни дрехи изглеждаше доста по-зряла от възрастта си. Джосая никога не се бе чувствал така горд.

— Знаеш ли, за момиче, което с удоволствие мие пода в болница и мечтае да прави аутопсии, изглеждаш доста добре, когато се издокараш — весело подхвърли той.

Тя се засмя, от което стана още по-красива, а диамантените й обеци проблеснаха под тънкия воал. Беше елегантна, чувствена и романтична и Джосая остана очарован от жената, за която се надяваше да се ожени. Не си даваше сметка колко е красива всъщност, защото тя не отделяше внимание на външния си вид. Поради траура не носеше пъстри рокли и грим. Той присъства на дебютантския й бал предишната година, но дори тогава тя не изглеждаше толкова красива. През изтеклата година беше пораснала. Беше станала жена.

Разпоредител в бял фрак ги придружи до пейките, където седяха близките на булката. Очакваха ги. Джосая забеляза, че хората ги наблюдават с тихо възхищение. Представляваха наистина впечатляваща двойка. Анабел очевидно не го отчиташе, а гледаше смаяна гората от бели орхидеи, поръчани от майката на Хорти. Вече беше виждала булчинската рокля и знаеше, че Хорти ще е страхотна в нея. Имаше прекрасна фигура. Бял сатен обточваше дълбокото деколте на роклята, украсена с бели дантели. Шлейфът се точеше километри след нея. Шестнайсет шаферки в сребристосиви сатенени рокли я съпровождаха, като държаха в ръце нежни орхидеи. Хорти щеше да носи огромен букет от момини сълзи. Предстоеше изключително изискана сватба.

Заеха местата си и Анабел се огледа. Познаваше всички на пейките пред и зад тях. Джосая също познаваше почти всички. Хората им се усмихваха и махаха за поздрав. Изглеждаха заинтересувани, че се появява с Джосая, а той едва сега забеляза, че майка й е позволила тя да си сложи червило. Според него нямаше по-красива жена в църквата от седналата до него Анабел, дори включвайки и булката. А в момента тя пристъпваше по алеята под звуците на сватбения хор на Вагнер от „Лоенгрин“.

Всички очи бяха вперени в Хорти и баща й, който никога не бе изглеждал по-горд. Именно тогава Анабел осъзна, че в нейния сватбен ден няма да има кой да я придружи до олтара — нито баща й, нито брат й. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Джосая, забелязал вълнението й, нежно я погали по ръката. Досещаше се какво точно мисли.

Все повече я опознаваше и често четеше мислите й. Макар да присъстваше в живота й отскоро, започваше да се влюбва в нея. Доставяше му удоволствие да седи редом с нея по време на церемонията. Всичко мина гладко и когато след бракосъчетанието младоженецът и булката се връщаха от олтара под звуците на Менделсон, всички сияеха. Шестнайсетте шаферки и още толкова шафери крачеха тържествено след тях, предвождани от петгодишен малчуган, натоварен с отговорната задача да носи пръстените. До него стоеше тригодишна госпожица с кошничка с цветя, но явно от вълнение тя забрави да хвърля розовите листенца, а само ги стискаше в ръка.

Анабел и Джосая се видяха с приятели сред тълпите хора в преддверието на църквата, минаха през застаналите за поздравления младоженци и техните родители и най-накрая — час след церемонията — всички се отправиха към залата за тържеството. И на Анабел й се искаше да отиде; знаеше, че събирането ще бъде изключително и ще продължи цяла нощ, но нямаше как да присъства. Джосая я откара вкъщи с колата и я съпроводи до вратата. Анабел му благодари, задето я е придружил.

— Прекарах чудесно — увери го тя с екзалтиран вид.

Беше забавно да види всичките си приятели и някои от познатите на Джосая; вярно — доста по-възрастни от нея, но също много симпатични.

— И аз — отвърна той откровено.

Страшно се гордееше, че я придружи — та тя беше толкова красива.

— Побързай, за да не закъснееш за приема — подкани го тя.

Свали си шапката, целуна го по бузата и го побутна към вратата. Изглеждаше още по-красива без воала, а обеците на майка й бяха заслепяващи.

— Не бързам. Отказах поканата — обясни той усмихнат.

— Нима? — Изглеждаше изненадана. — Защо? Това ще е сватбата на годината.

Родителите на Хорти се бяха постарали и тя не искаше Джосая да пропусне събирането. Не се досещаше защо е отклонил поканата.

— Присъствал съм на много сватби на годината — засмя се той. — Ходя от много години. Винаги ще има следваща. Защо да отида, след като не мога да съм с теб? Не ми се струва редно. Церемонията в църквата е достатъчна. Видяхме много хора. Има толкова поводи човек да отиде на някакво събиране. Защо не видим какво има в кухнята и да си направим нещо за ядене? Правя страхотни сандвичи и омлети.

И двамата не бяха вечеряли. Прислугата вече се бе прибрала по стаите си, а майка й вероятно спеше в спалнята си.

— Ти сериозно ли? Не смяташ ли да отидеш на приема? — продължаваше да се чуди тя.

Изпитваше известна вина, че го задържа.

— Би било странно да се появя, след като отказах — отново се засмя той. — Ще ме вземат за побъркан, а и най-вероятно да не са предвидили място за мен. Хайде да проверим какво има в хладилника и да те смая с кулинарните си способности.

— В този костюм?

Беше облечен в бял фрак с елегантни диамантени копчета за ръкавели.

— Бих си свалил сакото, ако няма да се шокираш прекалено.

Отдолу носеше задължителната жилетка, шита също по поръчка в Париж. Наистина беше страшно привлекателен и идеален за нея.

— Няма да се шокирам. И аз ще си сваля жакета.

Свали кадифения жакет, безупречно съчетан с роклята й. Разкриха се добре оформените й бели рамене и бюстът, който той дискретно погледна и се усмихна възхитен.

— Много хубава рокля — отбеляза.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна тя стеснително.

Изведнъж се почувства много пораснала. Дебютантският й бал беше единственото събитие от този род, което бе посещавала. Достави й огромно удоволствие да присъства на сватбата заедно с Джосая.

Анабел го отведе долу в кухнята и запали осветлението. Всичко грееше от чистота. Отвориха хладилника и намериха яйца, масло, сварени зеленчуци, половин пуйка и шунка. Тя извади продуктите върху кухненската маса, а от килера донесе маруля и пресни зеленчуци.

Подреди чиниите, докато Джосая приготвяше вечерята. Наряза шунката и пуйката на тънки филийки, направи салата и изпържи чудесен омлет. Получи се изненадващо вкусна вечеря. Седяха на масата и бъбреха, обсъждайки кого са видели. Той й разказваше забавни случки за хората, с които я запозна, а тя му описваше своите приятели. Говореха оживено и продължиха да седят на масата дълго след като се нахраниха. Тя не разполагаше с ключ за избата, за да извадят вино, но той я увери, че му е добре и с чаша мляко. От години Анабел не бе прекарвала по-приятна вечер.

Заговориха за празниците. Той сподели, че за Деня на благодарността ще отиде в Бостън при семейството си, но ще се върне в Ню Йорк за Коледа.

Тя си отбеляза наум да попита майка си дали може да го поканят за Коледа. Тази година празникът щеше да е тъжен за тях. Трудно й беше да повярва, че само година след бала й животът й ще се промени така драматично. Сподели с него притесненията си.

— Човек никога не знае какво ще му поднесе животът — отбеляза той тихо. — Трябва да е благодарен за онова, което има, докато го притежава. Съдбата е непредвидима и понякога не съзнаваме, че сме благословени, докато нещата не се променят.

— Знам колко благословени бяхме — кимна тя с тъжна усмивка. — Мама също го знае. Всичките го знаехме. Винаги съм се чувствала щастлива да имам точно тези родители и брат. Просто не мога да повярвам, че ги няма.

Той я погледна и нежно постави ръка върху нейната.

— Понякога съдбата ни лишава от някои хора, но когато най-малко очакваме, ни среща с други. Трябва да продължиш да вярваш, че оттук нататък ще ти се случват все по-хубави неща. Животът ти едва сега започва.

Тя отново кимна и промълви:

— Но за мама свърши. Според мен никога няма да се съвземе.

Анабел искрено се тревожеше за нея.

— Няма как да го знаеш — възрази той нежно. — И на нея могат да й се случат хубави неща.

— Надявам се — прошепна Анабел.

Благодари му за вечерята. Наистина прекараха чудесно. Той й помогна да сложи чиниите в мивката. Тя му се усмихна и не се стърпя да отбележи:

— Доста добър готвач си.

— Чакай да пробваш суфлето ми. И освен това именно аз приготвям пълнежа на пуйката за Деня на благодарността — добави той гордо.

— Как се научи да готвиш? — попита тя развеселено.

Никой от мъжете в нейното семейство не умееше да готви. Тя дори се съмняваше дали са знаели къде се намира кухнята.

— Ако си сам толкова дълго, колкото съм аз — засмя се той, — или ще умреш от глад, или се налага да се научиш. Не пречи да излизаш всяка вечер, но е доста отегчително. През по-голямата част от времето предпочитам да оставам вкъщи и сам да си сготвя.

— И аз обичам да стоя вкъщи — призна тя, — но не ме бива в готвенето.

— Не се налага — напомни й той.

За момент тя се смути. Цял живот някой се бе грижил за нея. Но същото важеше и за него.

— Май е редно да се науча — колебливо заключи тя.

Все още се намираше под впечатлението на неговите кулинарни умения.

— Мога да те науча на някои номера — предложи Джосая, а на нея идеята й допадна.

— Звучи забавно — прие тя с ентусиазъм.

Винаги й беше приятно с него.

— Мисли за готвенето като за наука и така ще ти е по-лесно — посъветва я той.

Тя се засмя, загаси лампите и двамата се качиха в гостната. Той си взе сакото. Ръкавиците и цилиндърът му бяха в преддверието. Облече се, сложи си ръкавиците и цилиндъра. Беше елегантен както винаги и никой не би предположил, че току-що е готвил.

— Изглеждаш великолепно, господин Милбанк. Прекарах чудесна вечер.

— И аз — увери я той и я целуна леко по бузата. Не искаше да я плаши; имаше месеци пред себе си, в които да й докаже своето приятелство, независимо от благословията на майка й. — Скоро ще се видим. Благодаря, че дойде с мен на сватбата на Хорти, Анабел. Понякога такива събития са страшно отегчителни, ако не си с някой, който да те забавлява.

— И аз така мисля. А най-приятно беше обсъждането след това в кухнята — засмя се тя.

— Лека нощ, Анабел — сбогува се той.

Тя затвори вратата, грабна жакета, нахлупи небрежно шапката и се качи в спалнята си широко усмихната. След чудесно прекараната вечер беше страшно доволна, че с Джосая са приятели.