Даниъл Силва
Аферата Рембранд (71)

70. Кантон Берн, Швейцария

Зоуи нямаше представа накъде я водят, разбира се. Усещаше само, че пътят се извива многократно, както и че със сигурност се изкачват все по-нависоко. Първото беше ясно от острите завои на колата, а второто — от това, че ушите й заглъхваха на няколко пъти. Нещата се влошаваха и от това, че коремът я болеше там, където я бяха ударили. От това силно й се гадеше. Донякъде бе доволна, че по време на приема беше прекалено притеснена, за да хапне нещо. В противен случай съществуваше реална опасност да повърне и да се задави до смърт поради лепенката върху устата й. А телохранителите на Мартин даже нямаше и да разберат.

Острият студ допълнително влошаваше състоянието й. С всяка изминала минута температурите сякаш падаха все повече и повече. В началото на пътуването студът бе сравнително поносим. Сега обаче, независимо от дебелите одеяла, в които бе овързана, той проникваше чак до костите й. Беше й толкова студено, че вече бе престанала и да трепери. Изпитваше истинска агония.

За да облекчи болката, тя се опита да се разсее с фантазии. Представяше си, че пише статия за Файненшъл Джърнъл, че препрочита любими пасажи от Гордост и предразсъдъци или че отново се е върнала към момента, когато бе седнала на бара в хотел „Белведере“ в Давос и Йонас Брунер я питаше дали би желала да изпие едно питие с господин Ландесман. Според тази адаптация на историята обаче, тя вежливо отклоняваше поканата на Брунер и възобновяваше дискусията си с африканския финансов министър — което сега й се струваше като един от най-интересните разговори в целия й живот. Това въплъщение на Зоуи Рийд така и не се запозна с Мартин Ландесман, не му взе интервю, не преспиваше с него и не се влюбваше в него. Нито пък се оказваше вербувана от МИ5 пред лондонското студио на Си Ен Ен. Нито пък знаеше за обезопасената къща в Хайгейт. Няма никаква обезопасена къща в Хайгейт, припомни си тя. Никаква девойка на име Сали. Никакъв англичанин на име Дейвид. И никакъв зеленоок убиец на име Габриел Алон.

Мислите й бяха прекъснати от внезапното забавяне на колата. Пътят сега беше далеч по-неравен. Зоуи даже за миг се усъмни дали изобщо карат по асфалт. Колата се хлъзна, после се изправи, сетне задницата й поднесе сякаш неконтролируемо и след няколко секунди най-накрая спря. Двигателят бе изключен и Зоуи чу как четирите врати се отварят и затварят една след друга. След това капакът над нея се отвори и тя усети как я повдигат. Въздухът определено бе по-студен. Отново я понесоха на рамене от четирите страни, сякаш бе ковчег. Този път пътуването трая доста по-кратко — буквално няколко секунди. Зоуи дочу как срязват лепенките. После я оставиха на земята и я търколиха, докато се развият одеялата.

Макар да нямаше превръзка на очите, младата жена не можеше да види нищо около себе си. На мястото, в което я бяха хвърлили, беше тъмно като в рог. Мъжете пак я повдигнаха, понесоха я във въздуха и я поставиха върху един стол без облегалки за ръцете. Отново здраво я овързаха с тиксо — този път за гърба на стола. След това светлините внезапно се включиха и Зоуи извика.