Даниъл Силва
Аферата Рембранд (17)

16. Амстердам

Архивистът сподели с Габриел и Киара всичко друго, което знаеше. Лена Херцфелд бе работила като преподавател в холандската образователна система, бе останала неомъжена и в крайна сметка се бе оказало, че през цялото време е живяла на метри от някогашната си семейна къща. Жилището й се намираше на малка уличка, от едната страна на която имаше парк с буйна зеленина, а от другата — поредица къщи с фронтони. Нейният дом бе тясна къщичка с още по-тясна черна вратичка на нивото на улицата. Габриел протегна ръка към звънеца, но се поколеба. Тя много се разтревожи, дори се ядоса… Това бе последният път, когато сме се чували с нея. Дали пък не беше най-добре да не я безпокоят, запита се той. Знаеше от личен опит, че да се изтръгват спомени от оцелял, е като да се върви по езеро, покрито с тънък лед. Само една погрешна стъпка можеше да отвори пропаст с пагубни последствия.

— Какво има? — запита го Киара.

— Не ми се иска да я прекарвам през това. А е възможно и да не си спомня нищо.

— Била е на девет, когато са дошли германците. Ще си спомня.

Габриел не помръдна. Киара натисна звънеца вместо него.

— Защо го направи?

— Имала е причина да отиде на онази конференция. Искала е да поговори с някого.

— Тогава защо е избухнала, когато са я запитали за войната?

— Вероятно не са я попитали както трябва.

— И смяташ, че аз мога да я питам както трябва?

— Убедена съм.

Киара се пресегна още веднъж да натисне звънеца, но се спря при шума от приближаващи стъпки в антрето. Една външна лампа светна и вратата се открехна няколко сантиметра, разкривайки дребна женица, облечена изцяло в черно. Сребристобелите й коси бяха прилежно сресани, а сините й очи ги гледаха нащрек, с ясен поглед и известно любопитство. Като разбра, че посетителите й не са холандци, тя ги заговори на безупречен английски:

— Какво обичате?

— Търсим Лена Херцфелд — каза Габриел.

— Аз съм Лена Херцфелд — спокойно отвърна тя.

— Дали ще е удобно да поговорим с вас?

— За какво?

— За баща ви. — Габриел направи кратка пауза и после добави: — И за войната.

Тя помълча.

— Баща ми си отиде преди повече от шейсет години — промълви след малко със стиснати зъби. — А що се отнася до войната, няма какво да се обсъжда.

Габриел стрелна Киара с поглед, но тя го пренебрегна и тихо запита:

— А тогава бихте ли ни разказали за картината?

Лена Херцфелд видимо се сепна, но бързо успя да го прикрие.

— За каква картина?

— За онзи Рембранд, който баща ви е притежавал преди войната.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого. Баща ми никога не е притежавал Рембранд.

— Напротив — намеси се Габриел. — Баща ви със сигурност е закупил Рембранд през хиляда деветстотин трийсет и шеста година. Направил го е от Галерията за изящни изкуства „Де Врис“ на Херенграхт. Разполагам с копие от протокола за покупко-продажба, в случай че искате да го видите.

— Не желая да го виждам. А сега ви моля да ме извините. Аз…

— Тогава поне ще погледнете ли това?

Без да изчака отговор, Габриел пъхна в ръцете й една фотография на творбата. В продължение на няколко секунди лицето на Лена Херцфелд не даде израз на никаква емоция, с изключение на леко любопитство. Накрая малко по малко ледът започна да се пропуква и по бузите й се търколиха сълзи.

— Сега спомняте ли си, госпожице Херцфелд?

— Измина ужасно много време. Но да, спомням си. — Тя избърса сълза от бузата си. — Откъде я имате?

— Може би ще е по-добре да продължим разговора вътре?

— Как ме открихте? — запита тя боязливо, без да откъсва поглед от фотографията. — И кой ме издаде?

Габриел почувства как сърцето му се сви.

— Никой не ви е издавал, госпожице Херцфелд — меко отговори той. — Дошли сме с добри намерения. Можете да ни се доверите.

— От дете съм се научила да не се доверявам на никого. — Тя вдигна очи от снимката. — Какво искате от мен?

— Единствено спомените ви.

— Измина твърде много време.

— Заради тази картина загина човек, госпожице Херцфелд.

— Да — кимна тя. — Знам.

После върна фотографията на Габриел. В продължение на един дълъг миг той се притесни, че е оказал твърде силен натиск. Сетне вратата се отвори с още няколко сантиметра и Лена Херцфелд се дръпна встрани.

Отнасяй се с нея внимателно — напомни си Габриел. — Жената е крехка. Те всички са крехки.