Даниъл Силва
Аферата Рембранд (15)

14. Амстердам

В суровия свят на търговията с изобразително изкуство има един принцип, който винаги се е считал за свещен. Произходът е всичко. Писмената документация за произхода на една картина и за предишните й притежатели се ценеше най-много. На теория дилърите никога не продаваха творби без прилежно проверен произход; колекционерите никога не купуваха такива платна; и никой уважаващ себе си реставратор не се докосваше до картина, без предварително да е проучил къде е била и при какви условия е била изложена. Ала след всички тези години с подобни проучвания, Габриел се бе научил никога да не се изненадва от потайния живот, който водеха някои от най-търсените произведения на изкуството. Той бе наясно, че подобно на хората, художествените творби също лъжеха понякога за миналото си. Знаеше и че техните лъжи често разкриваха далеч повече, отколкото човек можеше да научи от „истините“ в техните писмени досиета. Което пък обясняваше неговия интерес към Галерията за изящни изкуства „Де Врис“ — доставчици на качествени картини от холандски и фламандски майстори още от 1882 г.

Разположена в сумрачна сграда досами прословутия амстердамски канал Херенграхт, галерията неизменно се бе представяла като въплъщение на стабилността и добрите маниери, въпреки че един по-внимателен поглед в тъмните ъгълчета на нейното минало можеше да разкрие съвсем различна история. За съжаление, там беше и един от най-мрачните й периоди — поведението й през Втората световна война. Само броени седмици след капитулацията на Холандия Амстердам бил наводнен от германци, търсещи картини на холандски майстори. Цените скочили до небесата толкова бързо, че обикновените жители на града мигновено започнали да преравят мазетата си за всичко, което можело да мине за „стар майстор“. Галерия „Де Врис“ посрещнала германците с отворени обятия. Оказало се, че най-добрият й клиент станал не някой друг, а самият Херман Гьоринг. Между 1940 и 1942 г. той лично си закупил от галерията повече от дузина качествени творби. Собствениците й бързо разбрали, че Гьоринг е доста ловък в пазарлъците, и тайничко се наслаждавали на мошеническия му чар. Самият Гьоринг пък често разправял на сътрудниците си в Берлин, че няма как човек да иде на пазар в Амстердам, без да се отбие и до тази изискана галерия до Херенграхт.

Тъкмо тази галерия играеше и основна роля в предисторията на Рембрандовия Портрет на млада жена. От трите сделки, при които картината бе сменяла собственика си през XX век, две бяха проведени именно под покровителството на „Де Врис“. Първата покупко-продажба бе осъществена през 1919 г., втората — през 1936 г. В архивите и двете събития бяха обозначени като „частни“, което означаваше, че продавачът и купувачът бяха известни единствено на самата галерия в ролята й на посредник. Според правилата в света на изкуството, подобни сделки трябваше да останат конфиденциални безсрочно. При определени обстоятелства обаче — при изминаване на достатъчно време или срещу подобаваща сума — някой търговец можеше да бъде склонен да разкрие архивите си.

Габриел повери тази деликатна задача на Джулиан Ишърууд, който открай време поддържаше топли взаимоотношения с галерия „Де Врис“, въпреки нейното съмнително минало. За целта бяха необходими няколко часа разгорещени телефонни преговори, но в крайна сметка Ишърууд съумя да убеди Герт де Врис, правнук на основателя, да му предаде книжата, които държеше под ключ. Джулиан така и не каза на Габриел срещу каква сума се е сдобил с тези документи. Сподели само, че е била „солена“.

— Едно нещо не трябва да забравяш за търговците на картини — поясни той. — Че това са най-низшите Божии създания по лицето на земята. А настоящата икономическа обстановка изкарва наяве най-лошите им навици.

Габриел и Киара наблюдаваха последните етапи от преговорите от уютната си стая в хотел „Амбасад“. Когато получиха сигнала, че сделката вече е сключена, те напуснаха хотела поотделно с разлика от няколко минути и се отправиха по протежението на Херенграхт към галерията. Киара вървеше по единия бряг на канала, а Габриел — по другия. Герт де Врис бе оставил фотокопия на архивите си в приемната на галерията. Бяха запечатани в бежов плик с надпис РОСИ. Габриел прие плика, пъхна го в чантата си и пожела на рецепционистката приятен следобед на английски с подчертан италиански акцент. Когато излезе от галерията, забеляза Киара, която се бе подпряла на улична лампа от другата страна на канала. Шалчето й бе завързано така, че да сигнализира отсъствието на нежелани наблюдатели наоколо. Тя го последва до кафене в Блуменмаркт и пи горещ шоколад, докато Габриел съсредоточено преглеждаше документите.

— Има основателна причина холандците да са такива полиглоти. Собственият им език е напълно неразбираем.

— Поне нещо успя ли да схванеш?

— Немалко. Купувач на картината през 1919 г. е бил банкер на име Андрес ван Гелдер. Вероятно е понесъл тежки удари при Голямата депресия. Когато я е продал през трийсет и шеста, го е направил при значителни загуби.

— А следващият?

— Казвал се е Якоб Херцфелд.

— Нима холандците кръщават децата си Якоб?!

— Обикновено се произнася Якобус.

— Значи е бил евреин?

— Възможно е.

— Кога е следващата покупка?

— През шейсет и четвърта от галерия „Хофман“ в Люцерн.

— В Швейцария?! Че защо Якоб Херцфелд я е продал чак там?

— Според мен не го е сторил той.

— Защо смяташ така?

— Защото, освен ако Якоб Херцфелд не е бил невероятен късметлия, едва ли е бил още жив през шейсет и четвърта. Което пък означава, че изглежда, току-що попаднахме на доста значима пробойна в произхода на тази картина.

— И сега какво ще правим?

Габриел пъхна документите обратно в плика.

— Ще открием какво се е случило с него.