Даниъл Силва
Аферата Рембранд (41)

40. Йерусалим

Узи Навот бе наследил немалко традиции от осмината мъже, заемали директорската позиция преди него. Една от тях бе ежеседмичната закуска в йерусалимския кабинет на министър-председателя. Узи гледаше на тези срещи като на нещо безценно, понеже му даваха възможност да запознава най-важния си клиент с всички текущи операции, без да се налага да се съревновава с главите на останалите тайни служби на Израел. Обикновено именно Навот говореше повече на тези закуски, но на сутринта след гостуването на Габриел в Тиберия премиерът се оказа необичайно многословен. Само четиридесет и осем часа по-рано той бе пътувал до Вашингтон за първата си официална среща с новоизбрания американски президент — бивш университетски преподавател и доскорошен сенатор от либералното крило на Демократическата партия. Както и се очакваше, срещата не бе протекла особено добре. Зад насилените усмивки и ръкостисканията пред обективите се усещаше напрежение. Беше станало съвсем ясно, че близките взаимоотношения между министър-председателя и предишния обитател на Овалния кабинет нямаше да се повторят при новоизбраната администрация. Във Вашингтон определено бе настъпила промяна.

— Съмнявам се обаче, че това те изненадва. Нали, Узи?

— Опасявам се, че забелязахме промяната още при прехода — отговори Навот. — Беше видимо, че специалните оперативни връзки, които се изковаха с ЦРУ след атентатите на единайсети септември, започват да се разпадат.

— Специални оперативни връзки ли? — Премиерът награди Навот с ослепителна усмивка. — Спести ми протоколния жаргон, Узи. При предишната администрация Габриел Алон буквално имаше свой кабинет в Лангли.

Навот не отговори. Беше свикнал да работи в сянката на Габриел. Сега обаче, когато бе достигнал до върха на израелската разузнавателна общност, не му бе приятно да му се припомнят многобройните успехи на съперника му.

— Чувам, че Алон е пристигнал тук. — Премиерът направи пауза и сетне добави: — Освен това научавам, че си е навлякъл неприятности в Аржентина.

Навот допря върховете на показалците си и ги притисна до устните си. За всеки следовател, опитен в техниките на разпита, този жест веднага би издал несъзнателен опит да се прикрие неудобство. Министър-председателят също го разпозна. Освен всичко друго, той се наслаждаваше на факта, че бе успял да изненада шефа на своето външно разузнаване.

— Защо не си ми казал за Буенос Айрес? — запита премиерът.

— Не сметнах за необходимо да ви натоварвам с тези подробности.

— Харесвам подробностите, Узи. Особено когато засягат национален герой.

— Ще го имам предвид занапред, господин премиер.

Тонът на Навот демонстрираше явна липса на ентусиазъм. Очевидно нещо вътре в него започваше да клокочи. Министър-председателят бе разговарял с Шамрон. Навот очакваше от известно време насам да види кога Стареца ще прибегне до този джокер. Как обаче да процедира оттук нататък? С особено внимание, реши той.

— Има ли нещо, което бихте искали да ми кажете, господин премиер?

Министър-председателят си сипа допълнително кафе и умислено добави няколко капки сметана. Съвсем очевидно имаше нещо наум, но пък и не бързаше да изплюе камъчето. Вместо това се впусна в пространна тирада за тежестта на лидерството в сложен и опасен свят като този. Понякога, посочи той, решенията трябваше да се формират с оглед на националната сигурност. Друг път — според политическата целесъобразност. Понякога обаче въпросът се изчерпваше просто с това кое е добро и кое — зло. Той остави последното изречение да увисне във въздуха за около минута, преди да вдигне бялата ленена салфетка от скута си и да я сгъне внимателно.

— Семейството на баща ми е родом от Унгария. Знаеше ли това, Узи?

— Подозирам, че цялата страна го знае.

Министър-председателят отвърна с мимолетна усмивка.

— Живеели в някакво отвратително селце близо до Будапеща. Дядо ми бил шивач. Не разполагали с абсолютно никаква собственост, с изключение на чифт сребърни свещници за шабат и една чаша за кидуш^[1]. И знаеш ли какво са направили Курт Фос и Адолф Айхман, преди да ги качат на влака за Аушвиц? Откраднали им всичко. В замяна им дали бележка. До ден-днешен си я пазя. Пазя я, за да ми напомня колко съществено е начинанието, което наричаме Израел. — Той направи пауза. — Разбираш ли какво искам да ти кажа, Узи?

— Разбирам ви, господин премиер.

— Дръж ме в течение, Узи. И помни, аз харесвам подробностите.

* * *

Навот излезе в преддверието и се натъкна на неколцина членове на Кнесета, които бяха дошли на среща с министър-председателя. Като се оправда с някакъв проблем, който незабавно изисквал вниманието му, той се здрависа и потупа по гърба някои от по-влиятелните хора, а след това бързо се отправи към асансьорите. Бронираната му лимузина го очакваше пред входа, придружена от съответната охрана. Сякаш в унисон с настроението му, от начумереното сиво небе се изливаше пороен дъжд. Той се шмугна на задната седалка и пусна куфарчето на пода. Докато колата потегляше, шофьорът потърси погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Накъде, шефе? Към булевард „Цар Саул“ ли?

— Още не — отвърна Навот. — Първо трябва да се отбием на друго място.

* * *

Евкалиптовото дърво изпълваше с благоухание западния край на улица „Наркис“. Навот свали прозореца си и вдигна очи нагоре към отворените френски врати на балкона на третия етаж. От жилището горе долитаха звуците на някаква ария. Тоска? Или Травиата? Узи не знаеше. Но и не се интересуваше особено. Точно в този момент ненавиждаше и операта, и всеки неин страстен любител. През ума му мина мисълта да се върне веднага в кабинета на министър-председателя и да подаде оставката си. Вместо това обаче отвори мобилния си телефон и набра номер. Арията отгоре стихна. По телефона се чу гласът на Габриел.

— Нямаше право да действаш зад гърба ми! — изрече Навот.

— Нищо не съм сторил.

— Не се е и наложило. Шамрон го е сторил от твое име.

— Ти не ми остави друг избор.

Навот въздъхна раздразнено.

— Пред къщата съм.

— Знам.

— Колко време ти трябва?

— Пет минути.

— Чакам те.

Звукът на арията се засили до кресчендо. Узи вдигна прозореца си и се отпусна в дълбоката тишина на колата. Боже, колко мразеше оперите!