Даниъл Силва
Аферата Рембранд (20)

19. Амстердам

През следващите минути двамата станаха свидетели на изповедта на Лена Херцфелд. Нейното прегрешение бе започнало като детинско непослушание на едно отчаяно хлапе, поискало да докосне снега. Приключението не било предварително обмислено. До ден-днешен тя не знаеше какво я е събудило в ранната утрин на 12 февруари 1943 година, нито какво я е подтикнало да се измъкне от леглото си и да слезе по стълбището от тавана. Спомняше си коридора и пълния мрак в него. Въпреки тъмнината, съумяла да се ориентира до тоалетната. Тези седем стъпала вече й били до болка познати — извървявани два пъти дневно през последните пет месеца. Тези седем стъпки представлявали единственото й физическо упражнение. Единственото нарушение на монотонното ежедневие на тавана. И единственият й шанс да надзърне към външния свят.

— До мивката имаше прозорче. Беше малко и кръгло. От него се виждаше градината в задния двор. Госпожа Де Граф настояваше при никакъв повод да не дръпваме завеската му.

— Но вие въпреки всичко сте надникнали навън?

— И то неведнъж. — Пауза, а после: — Все пак бях само дете.

— Знам, Лена — каза Габриел с опрощаващ тон. — Разкажете ни какво видяхте.

— Видях пухкав сняг, който искреше на лунната светлина. Видях звездите. — Тя погледна Габриел. — Сигурна съм, че сега на вас тези неща ви изглеждат ужасно обикновени, но за едно момиченце, заключено на тавана в продължение на пет месеца, това си беше…

— Неустоимо?

— Беше като райска гледка. Като съвсем мъничко парче от небесата, но все пак райско. Прииска ми се да докосна този сняг. Да се насладя на звездите. А част от мен искаше да погледна Бога право в очите и да Го запитам защо ни причинява това.

Тя се вгледа в Габриел, сякаш преценявайки дали този непознат, прекрачил прага й, действително заслужава да бъде слушател на нейните спомени.

— В Израел ли сте роден? — попита го тя.

Той отговори не като Гидеон Аргов, а като себе си:

— Роден съм в кибуц в Долината на Израил.

— А родителите ви?

— Семейството на баща ми произхожда от Мюнхен. Майка ми е от Берлин. Изпратили са я в Аушвиц през четиридесет и втора. Още при пристигането родителите й били пратени в газовата камера, но тя успяла някак да оцелее до края. Извели я оттам през януари 1945 година.

— При Похода на смъртта^[1]?! Боже мой, трябва да е била забележително силна жена, за да оцелее през нещо такова. — Погледна го за миг, а после попита: — Какво ви е разказвала?

— Не желаеше да говори за това. Дори и пред мен.

Лена кимна с разбиране. Сетне, след дълга пауза, продължи разказа си как тихичко се прокраднала надолу по стълбището на къщата и излязла в градината. Не носела обувки и снегът бързо смразил крачетата й през чорапите. Но нямало значение. Усещането било прекрасно. Грабнала сняг с пълни шепи и вдишала дълбоко от ледения въздух, докато гърлото й не започнало да гори. После разтворила ръце и започнала да се върти на място, така че звездите отгоре закръжили като в калейдоскоп. Въртяла се, въртяла се, докато не й се завил свят.

— Едва в този миг зърнах лицето на прозореца в съседната къща. Изглеждаше уплашена, истински уплашена. Мога само да си представям как съм й се сторила. Като бледосив малък призрак. Като същество от друга вселена. Покорих се на първия си инстинкт, който беше да се втурна обратно в къщата. Но се страхувам, че това само е влошило нещата. Ако бях съумяла да реагирам спокойно, може би е щяла да ме вземе за някое от децата на Де Граф. Но като съм побягнала, с това съм предала и себе си, и цялото си семейство. Все едно да бях изкрещяла с пълно гърло, че съм еврейка и че се крия тук. Все едно да бях размахала във въздуха жълтата си звезда.

— Разказахте ли на родителите си за случилото се?

— Исках, но се страхувах твърде много. Просто си легнах на одеялото и зачаках. След няколко часа госпожа Де Граф ни донесе легена с прясна вода и така разбрах, че сме преживели поне тази нощ.

Денят след това продължил досущ като всички останали сто петдесет и пет дена преди него. Поизмили се, доколкото можели. Отдолу им донесли малко храна да се подкрепят. Всеки направил двете си тихи слизания до тоалетната. При второто на Лена й се приискало да надзърне отново през завеската, за да види дали стъпките й са останали в снега. Но потиснала желанието си и вместо това изкачила седемте стъпала нагоре към познатия мрак.

Вечерта настъпвал шабат. Шепнешком родителите и момичетата изговорили трите благословии — въпреки че не разполагали нито със свещи, нито с хляб и вино, — а после се помолили Бог да ги закриля и през идущата седмица. Броени минути след като приключили, започнала полицейската хайка. По калдъръма на уличката затропали нацистки ботуши; схалкхардерс крещели заповеди на холандски език.

— Обикновено шумотевицата от тези набези ни подминаваше и звуците постепенно отслабваха. Но не и този път. В тази вечер гласовете ставаха все по-силни, докато накрая цялата къща не започна да се тресе. Бях сигурна, че идват за нас. И бях единствената, която го знаеше.