Даниъл Силва
Аферата Рембранд (65)

64. Цюрих

За неголямата Швейцарска конфедерация последните няколко месеца бяха доста отрезвяващи. Това си личеше и по призрачната тишина, спуснала се тази декемврийска вечер над Банхофщрасе в Цюрих. Доведени до ръба на несъстоятелността, най-големите банки в Швейцария се бяха видели принудени да понесат унижението на държавната помощ. Международните акцизни агенти надушиха слабостта им и сега тръбяха желанието си швейцарските финансови институции да повдигнат воала на банковата си тайна, пазила вложителите им в продължение на векове. През това време гномите в Цюрих — едни от най-лукавите божии създания — инстинктивно се бяха покрили някъде и сега изчакваха бурните времена да преминат. Правеха го въз основа на убеждението, че американските банкери повече не можеха да защитават претенциите си за нравствено превъзходство. Разправяйте каквото щете за алчността на швейцарците, повтаряха си те, но досега тя никога не е вкарвала целия свят в рецесия. Това винаги щеше да си остане чисто американско постижение.

Икономиките обаче, подобно на екосистемите, са нещо динамично. Заплахата за един конкретен вид не означава непременно заплаха за всички. Даже напротив. Често тя би могла да означава новоразкрила се възможност. Тъкмо такъв бе и случаят за предприятието, което заемаше оловносивото офис здание на Казерненщрасе, на брега на река Зил. Но пък тъкмо в това се състоеше и красотата на корпоративната сигурност. Мрачните облаци сякаш подминаваха някои бизнеси.

Колкото и да бе необичайно, Групата от подземието на Улрих Мюлер не действаше от подземията на „Центрум Секюрити“. Тъкмо напротив, тя заемаше няколко просторни офиса на най-горния етаж — свидетелство за сериозния принос на това звено за финансовите успехи на фирмата. Неколцина представители от висшия й състав тази вечер бяха на смяна, следейки зорко две по-чувствителни операции. Едната беше процедура за изнудване в Берлин, а другата — „закриване на сметка“ в Мексико Сити. Случаят в Мексико бе от особена важност, понеже ставаше дума за държавен прокурор, който смяташе, че води свещена война, и си пъхаше носа, където не трябва. Мократа поръчка бе поверена на местен подизпълнител — професионален наемник, до чиито услуги често прибягваха мексиканските наркобарони. Такъв бе предпочитаният метод на работа за Групата от подземието. Когато бе възможно, прибягваха до услугите на опитни професионалисти и рецидивисти, които нямаха представа за кого работят. Това свеждаше до минимум рисковете за фирмата и ограничаваше възможните щети в онези случаи, когато операцията не се развиеше по план.

Въпреки огромната значимост на операциите в Берлин и Мексико Сити, тази вечер Улрих Мюлер отсъстваше от седалището на „Центрум Секюрити“. Вместо това, по причини, все още неизвестни за него, той седеше в колата си на един празен паркинг няколко километра южно от градския център, на западния бряг на Цюрихското езеро. Мястото бе избрано от Карл Хубер — бивш подчинен на Мюлер от швейцарските служби за вътрешно разузнаване, по-известни като ДАП, или Дирекция за анализ и превенция. Хубер му бе казал, че иска да му предаде важна информация. Нещо, което не можело да се обсъжда по телефона или в затворено помещение. Гласът на Карл бе звучал тревожно, но пък това бе характерно за него.

Мюлер погледна часовника си и след това отправи поглед на юг. Оттам идваше кола. Явно Хубер пристигаше навреме. Автомобилът сви в паркинга с угасени фарове и спря на сантиметри от бронята на Мюлер. Той сбърчи чело. Както обикновено, Карл действаше безупречно. Миг по-късно човекът от ДАП се настани на пътническата седалка до Мюлер. В скута му се появи лаптоп. Изглеждаше, сякаш току-що е научил за нечия смърт.

— Какъв е проблемът, Карл?

— Виж.

Хубер включи лаптопа и кликна на една икона. Секунди по-късно Мюлер чу гласа на собственика на „Центрум Секюрити“. Водеше много личен разговор с жена си. От качеството на звука беше явно, че разговорът се извършваше лице в лице, а микрофонът се намираше на не повече от два-три метра. Улрих слуша няколко секунди и после с отривист жест на ръката даде знак на бившия си служител да го спре.

— Откъде си се сдобил с това?

Хубер погледна нагоре, но не каза нищо.

— От „Оникс“?!

Карл кимна утвърдително.

— Какъв е източникът?

— Мобилният телефон на Ландесман.

— А защо службите за вътрешна сигурност на Швейцария подслушват личните разговори на Мартин Ландесман?

— Не сме ние. Друг го подслушва. Освен това са се докопали не само до телефона му.

— А какво друго?

— До лаптопа му.

Мюлер пребледня.

— Какво виждате?

— Всичко, Улрих. Под това разбирай всичко.

— „Оникс“ ли?

Хубер кимна утвърдително:

— „Оникс“.

Двамата мъже имаха предвид не полупрозрачната форма на кварца, а службата за специални разузнавателни средства на швейцарските власти. Умалена версия на програмата „Ешелон“ на Агенцията за национална сигурност, „Оникс“ имаше способността да прихваща глобалните комуникации и телефонния трафик, както и случващото се по интернет. Непосредствено след инсталирането й през 2005 г. „Оникс“ бе открила една от най-експлозивните тайни на света, когато наземна станция високо в Швейцарските Алпи бе прихванала факс между външния министър на Египет и неговия посланик в Лондон. Факсът впоследствие спомогна за разкриване на тайните затвори на ЦРУ за задържане на заподозрени терористи от Ал Кайда. Въпреки настоящите обстоятелства, Улрих Мюлер за миг се замисли върху иронията на случващото се. „Оникс“ бе изградена да краде тайните на враговете на Швейцария. А сега системата по случайност бе прихванала тайните на един от най-влиятелните бизнесмени в страната.

— Как „Оникс“ е стигнал до това? — запита Мюлер.

— Компютрите са го хванали. Компютрите хващат всичко.

— Кога?

— Малко след като хард дискът на Ландесман минал през сателитите, филтрите на „Оникс“ прихванали няколко ключови думи. Материалът автоматично бил маркиран и пратен на експерт от „Цимервалд“ за допълнителен анализ. След няколкочасово ровичкане анализаторът открил, че телефонът на Мартин Ландесман също е подслушван. Моята служба току-що бе уведомена. Но „Оникс“ наблюдава трансмисиите вече няколко дни. Целият материал се изпраща на ДАП за по-нататъшни следствени действия.

Мюлер притвори очи. Беше истинска катастрофа.

— От колко време е компрометиран телефонът?

— Трудно е да се каже — сви рамене Хубер. — Най-малко от седмица. А може би и от повече.

— А компютърът?

— От екипа на „Оникс“ смятат, че е ударен по същото време.

— Кои ключови думи са отключили автоматичното маркиране?

— Думи, свързани с прехвърлянето на определени стоки към определена страна на източния бряг на Персийския залив. Ключовите думи касаят китайска компания със седалище в Шънджън на име „Хардуер и оборудване ХТЕ“. — Хубер направи пауза и после запита: — Чувал ли си я досега?

— Не — отвърна кратко Мюлер.

— Дали Ландесман има някакви връзки с нея?

Улрих повдигна вежда.

— Не допусках, че срещата е официална, Карл.

— Не е официална.

Мюлер се прокашля.

— Доколкото ми е известно, господин Ландесман няма връзки с „Хардуер и оборудване ХТЕ“ от Шънджън.

— Радвам се да го чуя. Но се боя, че от ДАП подозират друго.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Да кажем само, че върху шефа се оказва натиск да нареди официални следствени действия.

— Можеш ли да го спреш?

— Полагам усилия.

— Положи повече усилия, Карл. Фирмата ти плаща предостатъчно, за да се грижиш подобни неща да не се случват на нашите клиенти. Да не говорим пък за шефа!

Хубер сбърчи чело.

— Защо не го повториш малко по-високо? Не съм сигурен дали наземната станция на „Оникс“ във Вале успя да запише всичко.

Мюлер не отговори.

— Има един фактор, който работи във ваша полза — рече Хубер. — Нито ДАП, нито федералните служби ще са особено въодушевени да започнат потенциално неуспешно разследване във време като това. Особено пък когато се отнася до всенароден любимец като вашия собственик. Мартин е светецът покровител на Швейцария. И можете да бъдете сигурни, че неговите високопоставени приятели много сериозно ще се замислят, преди да подхванат нещо, което може да опетни репутацията му. Мартин е ценен за тази страна.

— Но…?

— Винаги съществува риск това да изтече към пресата, както се случи с египетския факс. Ако това стане… — Хубер направи пауза. — … както знаеш, тези неща понякога заживяват собствен живот.

— От „Центрум Секюрити“ ще ти бъдат особено признателни, ако съумееш да го задържиш далеч от носа на пресата, Карл.

— Колко признателни?

— Сумата ще ти бъде прехвърлена още в понеделник сутринта.

Хубер затвори лаптопа.

— Има и още нещо, което трябва да се вземе предвид. Който го е сторил, е бил добър. Изключително добър. Но и са му помогнали.

— Кой му е помогнал?

— Някой отвътре. Някой, който има достъп до телефона и компютъра на Мартин. На твое място бих започнал да съставям списък с евентуалните заподозрени. После бих закопчал всеки от тях за един радиатор, докато не установя кой е виновният.

— Благодаря за съвета, Карл. Нашите методи са малко по-фини.

Хубер се усмихна горчиво.

— Кажи го на Рафаел Блох.

* * *

Улрих Мюлер се отправи обратно към центъра на Цюрих с висока скорост, осмисляйки наученото. Някой отвътре. Някой, който има достъп до телефона и компютъра на Мартин. Макар да бе възможно Мартин да е бил предаден от свой служител, Мюлер го смяташе за крайно невероятно. В последна сметка целият персонал на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ преминаваше през изключително стриктен филтър и редовни проверки. Улрих подозираше, че предателят се крие доста по-близо до Мартин. Може би дори бе някой, който редовно споделяше неговото легло.

Той паркира на Казерненщрасе и се изкачи по стълбището. Един оперативен агент на Групата от подземието се опита да му съобщи новата информация за операциите в Берлин и Мексико Сити. Мюлер го подмина, без да каже и думичка, и влезе в кабинета си. Компютърът му беше включен. Той се поколеба няколко секунди и после отвори списъка с гостите за тазвечерния галаприем на „Един свят“ във Вила Елма. Екипът на „Центрум Секюрити“ бе извършил предварителна проверка на абсолютно всекиго от тези триста поканени. Към края на списъка Мюлер забеляза името, което търсеше. Той грабна телефона си и започна да набира номера на Мартин. После осъзна грешката си, затвори и вместо това набра номера на Йонас Брунер. След третото позвъняване Брунер отговори с понижен до шепот глас.

— Къде си? — запита Мюлер.

— В балната зала.

— Какъв е този шум?

— Филмът на господин Ландесман.

Мюлер изруга тихо.

— Виждаш ли британската репортерка?

Брунер отговори след няколко секунди:

— В задния край на залата е.

— Кавалерът й там ли е?

Отново мълчание, а после:

— Него не мога да го видя.

— Мамка му!

— Какво има?

Улрих не отговори веднага. Вместо това даде на телохранителя поредица от точни инструкции. Накрая запита:

— Колко хора имаш там тази вечер?

— Четирийсет.

Мюлер затвори телефона и бързо набра транспортния отдел на „Центрум Секюрити“.

— Искам хеликоптер!

— В каква посока?

— Докато излетим, ще знам.

— Кога ви трябва?

— Веднага!