Даниъл Силва
Аферата Рембранд (66)

65. Женева

За толкова едър човек Йонас Брунер беше смайващо тих в придвижването. Никой не извърна глава след него, когато той се запъти към Мартин. Никой не повдигна вежди, когато прошушна няколко думи в ухото на Мартин. Самият Ландесман обаче сякаш се стресна от чутото, но бързо се овладя и пъхна бледната си длан във вътрешния си джоб. Оттам се появи неговата Nokia N900. Екранчето й светна за кратко и после угасна, изключено. Мартин веднага подаде телефона на Брунер, а после се изправи и двамата излязоха тихо от залата. Неколцина от гостите вече бяха забелязали движението и го гледаха неспокойно. Сред тях бе и популярната британска журналистка, седнала до саудитски принц с несметно състояние. Когато Мартин излезе през вратата, тя върна поглед към филма, като отчаяно се опитваше да не показва нарастващия си страх. Сигурно просто се е отегчил до смърт — каза си тя, без сама да си вярва. Зоуи винаги разпознаваше кога Мартин е отегчен. Но сега той не бе отегчен. Беше бесен.

* * *

Габриел свали слушалките, провери връзката, сетне прогреса на прехвърлянето и натрака нещо на клавиатурата си. После тревожно погледна Лавон.

— Получаваш ли все още звук от телефона на Зоуи?

— Съвсем ясно. Защо?

— Телефонът на Мартин изчезна.

— Вижда ли се на глобалното позициониране?

— Не.

— Значи може да го е изключил.

— Защо да го прави?

— Хубав въпрос.

— Какво ще правим?

Габриел написа пет думи на лаптопа си и натисна бутона за изпращане. После се включи в слушалката на Михаил.

— Може би имаме проблем.

— Какъв?

Габриел поясни.

— Съвет?

— Не мърдай оттам.

— И ако нахлуят охранители?

— Издърпай флашката.

— И какво да я правя?

Габриел прекъсна връзката.

* * *

Съобщението на Габриел се появи мигновено на екраните в лондонския оперативен център.

„ТЕЛЕФОНЪТ НА МАРТИН ИЗКЛЮЧЕН… ИНСТРУКЦИИ?“

Ейдриън Картър тихо изруга. Узи Навот затвори очи и дълбоко издиша.

— Хората изключват телефоните си по какви ли не причини — предположи Греъм Сиймор.

— Така е — призна Навот. — Но не и Мартин. Мартин никога не изключва телефона си.

— Човекът там е твой, Узи. Ти решаваш.

— Колко време ни остава от трансмисията на данните?

— Двайсет и една минути и нещо.

— Какви са шансовете да имаме каквото ни трябва?

— Не съм експерт, но бих казал петдесет на петдесет.

Навот погледна към Шамрон. Ари стоически удържа на погледа му, сякаш му казваше, че именно в такива мигове се гради кариера.

— Искам по-добър шанс от петдесет на петдесет — рече Узи.

— Значи чакаме?

Навот кимна:

— Чакаме.

* * *

Михаил се придвижи тихо до прозореца, разтвори едва-едва завесите и надникна към градината на Ландесман. Беше на шест метра височина. Долу вардеше охранител. Но това нямаше значение. Прозорците на кабинета бяха бронирани и не се отваряха. Михаил се върна на бюрото и провери диалоговия прозорец на компютъра: 18:26… 18:25… 18:24…

Не мърдай оттам — повтори си той наум. — Ами Зоуи?

* * *

Йонас Брунер и хората му разполагаха с офис на приземния етаж на къщата, недалеч от кухнята. Двамата с Ландесман влязоха вътре и набраха номера на Улрих Мюлер в Цюрих.

— Защо да си изключвам телефона?

— Компрометиран е.

— Компрометиран ли?

— Телефонът ти излъчва всичко, което ти се случва, Мартин. Компютърът ти също.

Вече бледото лице на Ландесман изгуби всякакъв цвят.

— Кой го е сторил?

— Още не знам с абсолютна сигурност. Но е възможно тази вечер да са дошли за втора порция.

— Какви ги говориш?

Мюлер сподели опасенията си. Ландесман го изслуша мълчаливо и после затръшна слушалката.

— Как да процедирам, господин Ландесман?

— Открий руснака.

— А Зоуи?

— Дай ми няколко от хората си. Аз ще се оправя с нея.

* * *

На Брунер му трябваха само няколко минути, за да се увери, че Михаил Данилов — кавалерът на Зоуи Рийд — не се намира в залата, където се излъчваше най-новата филмова продукция на „Един свят“. От колко време отсъстваше господин Данилов, не се знаеше. Конкретното му местонахождение също не бе известно, макар че на Брунер не му отне дълго време да реши откъде да започне издирването.

Той правилно реши да не отива сам и взе със себе си четирима от хората си с най-внушително телосложение. Те се изкачиха по задното стълбище възможно най-спокойно. Когато излязоха от полезрението на гостите, всеки от тях измъкна по един „Зиг Зауер Р226“. В горната част на стълбището те изминаха мълчаливо няколкото метра от коридора. Тихите им стъпки допълнително се омекотяваха от дебелия килим. Трийсет и две крачки по-нататък те се спряха и се обърнаха наляво. Вратите към преддверието бяха затворени. Крилата се разтвориха в пълна тишина. Брунер протегна ръка към панела и се спря за секунда. Тук приключваше тихото им придвижване. Но нямаха друг избор. Той въведе осемте цифри и натисна Enter. След това постави ръка на дръжката и изчака резетата да щракнат.

* * *

Мартин се върна в залата малко преди края на филма и седна до Моник.

— Трябва да ги кажа нещо — тихо изрече той с вперени в екрана очи.

— Не мисля, че това е подходящото време и място, Мартин.

— Всъщност се опасявам, че е.

Моник го изгледа.

— Какво си направил?

— Нуждая се от помощта ти, Моник.

— А ако откажа?

— Ще изгубим всичко.

* * *

Мъжът, който скочи като хищник върху Йонас Брунер и неговите подчинени, имаше две преимущества. Първото бе, че виждаше по-добре, понеже бе прекарал цял час в този кабинет на тъмно и очите му бяха привикнали към сумрака. Второто беше неговата подготовка. Да, Брунер и хората му действително бяха ветерани от швейцарската армия, но пък стройният руснак с леденосиви очи беше възпитаник на Саярет Маткал и беше експерт по крав мага — официалното бойно изкуство на израелските военни и разузнавателни служби. Ако на това изкуство му липсва изящество, то липсата се компенсира от ефективността и първичната бруталност. Доктрините му са прости. Непрекъснато движение и непрестанно нападение. Започне ли двубоят, няма свършване, докато опонентът не бъде повален на земята, нуждаейки се от спешна медицинска помощ.

Руснакът се би неустрашимо и в почти пълно мълчание. Той счупи носовете на двама с удари с отворена длан, спука нечия челюст с изкусен удар с лакът, а един ларинкс пострада толкова сериозно, че собственикът му щеше да говори с хриптене до края на живота си. В крайна сметка обаче той беше надвит от численото превъзходство и теглото на противниците си. След като успяха да го обезвредят, Брунер и хората му продължиха да го удрят яростно, докато не изпадна в безсъзнание. Тъкмо в този момент от долния етаж избухнаха възторжени аплодисменти. За един кратък миг Брунер си представи, че са за него. Уви, не бяха. Документалният филм на „Един свят“ току-що бе приключил, а Свети Мартин попиваше ласкателствата на гостите си.

* * *

Габриел не чу аплодисментите, а само ожесточената схватка преди тях. В следващия миг гласът на Йонас Брунер нареди на хората си тихо да отведат господин Данилов долу в избата. Когато сигналът от радиото се изгуби, Габриел не се опита да го възстанови. Вместо това набра телефона на Зоуи и притвори очи. Вдигни телефона си, Зоуи. Вдигни проклетия телефон!

* * *

Зоуи бавно се придвижваше заедно с редицата гости към изхода на залата, когато усети потупване по рамото. Тя се обърна и с изненада видя усмихнатото лице на Моник Ландесман. Репортерката усети как бузите й пламват, но съумя да отговори на усмивката.

— Мисля, че формално не сме се запознавали, Зоуи. — Моник протегна ръка. — Мартин ми е разказвал толкова много за вас. Той много се възхищава на работата ви.

— Ако на света имаше повече бизнесмени като съпруга ви, госпожо Ландесман, сигурно нямаше да има за какво да пиша репортажи.

Зоуи не бе сигурна откъде скалъпи тези изречения, но Моник, изглежда, остана доволна от думите й.

— Надявам се, че филмът ви хареса. Мартин много се гордее с него.

— С основание.

Моник постави обсипаната си с накити длан на рамото на Зоуи.

— Бих искала да обсъдя нещо с вас, Зоуи. Може ли да поговорим насаме?

Журналистката се поколеба, несигурна как да постъпи. После кимна.

— Прекрасно — рече Моник. — Заповядайте насам.

Тя поведе Зоуи през залата, после през две високи врати и по осветен от полилеи коридор. Към края му имаше неголям, но пищно украсен салон, какъвто Зоуи бе виждала при посещението си във Версай. Моник застана на прага и с усмивка я покани да влезе. Младата жена така и не видя ръката, която притисна устата й. Нито тази, която изтръгна вечерния дамски плик от ръцете й. Тя се опита да се съпротивлява, но безуспешно. Опита се да извика, но едва дишаше. Докато телохранителите я изнасяха от помещението, Зоуи успя да извие глава и да погледне умолително към Моник. Но Моник не я видя. Тя вече се бе обърнала и крачеше обратно към приема.

* * *

Мартин бе застанал в средата на приемната зала, заобиколен от хора, както обикновено. Моник се приближи до него и собственически обви ръка около кръста му.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Напълно, скъпи — прошепна тя и го целуна по бузата. — Но ако още веднъж посмееш да ми изневериш, лично ще те унищожа!