Сара Шепард
Две истини и една лъжа (1)

Пролог
Нежелан посетител

Ако някой беше надникнал през прозореца на стаята ми, щеше да си помисли, че това е просто поредното гостуване с преспиване, веселяшка вечер, която включва пуканки, маникюр и шест от най-страхотните мацки на гимназия „Холиър“, които се гримират една друга, споделят пикантни клюки и планират следващия номер от Играта на лъжи. Айфонът ми е пълен със снимки от някогашните ни купони, които изглеждат по съвсем същия начин: Мадлин, стиснала фотографията на някаква манекенка, подстригана на бретон, пита дали такава прическа ще подхожда на сърцевидното й личице; другата ми най-добра приятелка, Шарлът, всмукала бузите си навътре, си слага от новия руж, който си е купила от „Сефора“; сестра ми Лоръл се киска над снимката на някаква третокласна знаменитост в „Ю Ес Уийкли“; и много снимки, на които аз, Сътън Мърсър, изглеждам като страхотната, могъща мацка с главно „М“, каквато бях някога.

Но специално в онази нощ имаше нещо различно… и пет от шестте момичета в стаята изобщо не го подозираха. Момичето, което се смееше заедно с най-добрите ми приятелки, момичето, което смятаха за мен… всъщност не бях аз. Защото аз съм мъртва. Най-добрите ми приятелки разговаряха с отдавна изгубената ми близначка Ема, която беше заела мястото ми.

Аз умрях преди един месец. Сега обитавах пространството между земята на живите и Отвъдното, и гледах как животът ми продължава с Ема в главната роля. Където и да отидеше тя, аз бях с нея, сякаш двете отново деляхме една и съща утроба. Странно, нали? Изобщо не съм си и помисляла, че животът след смъртта ще бъде такъв.

Онази нощ гледах как близначката ми се забавлява с приятелките ми. Тя седеше с подвити крака на дивана, точно като мен. На клепачите й проблясваха любимите ми сребристи сенки „МАС“. Тя дори се смееше по същия начин като мен — шумно, отсечено, с лека отсянка на сарказъм. През последния месец беше усъвършенствала маниерите ми, вече се обръщаше, когато викнеха моето име и носеше моите дрехи с намерението да се преструва на мен, докато не открие убиеца ми.

А знаете ли кое беше най-лошото? Че аз дори не помнех кой ме е убил. От паметта ми бяха изтрити огромни части от живота ми и аз се чудех каква съм била, какво съм направила и кого съм вбесила до такава степен, че да ме убие и да подмами сестра ми да приеме моята самоличност. От време на време получавах проблясъци и пред очите ми с кристална яснота изникваше по някоя сцена, но какво се беше случило преди и след нея? Пълен мрак. Все едно гледах краткотрайни клипчета от деветдесет минутен филм и се опитвах да разгадая фабулата. Ако исках да разбера какво ми се беше случило, трябваше да разчитам изцяло на Ема… и да се надявам, че ще открие убиеца ми, преди той да се добере до нея.

Двете с Ема бяхме успели да разберем някои неща: че приятелките ми имат алибита за нощта, когато бях умряла. Сестра ми Лоръл също, което означаваше, че всички те са чисти. Но въпреки това оставаха много заподозрени. В главите и на двете ни се въртеше едно име: Теър Вега, отчуждилият се брат на Мадлин, който беше напуснал града миналата пролет. Носеха се слухове, че аз имам нещо общо с това. Естествено, аз не можех да си спомня абсолютно нищо за Теър, но бях сигурна, че между нас е имало нещо. Но какво?

Гледах как най-добрите ми приятелки се кискат и споделят клюки, докато късният час не си каза думата. В три без петнайсет сутринта всички лампи бяха угасени и всички момичета дишаха бавно и дълбоко. Айфонът, от който бях изпращала стотици есемеси, преди да умра, изведнъж пропя и Ема внезапно отвори очи, сякаш очакваше съобщение. Видях я как погледна екрана, намръщи се и излезе на пръсти от къщата. На тротоара зад ъгъла я чакаше Итън Ландри, единственият човек, който знаеше истинската самоличност на Ема — с изключение на убиеца ми, разбира се. И там, на обляния в лунна светлина тротоар, аз ги видях да разговарят, да се прегръщат и да се целуват за пръв път. Макар повече да нямах тяло и сърце, болката си оставаше същата. Никога повече нямаше да мога да целуна никого.

Наблизо отекнаха стъпки. Ема и Итън разтревожено се спогледаха и бързо се разделиха. Аз се носех зад близначката ми, която тичешком се прибра вкъщи. Миг преди да затвори вратата, хвърлих поглед през рамо и видях как Итън изчезва в мрака. Точно тогава покрай портата премина сянка. Чувах плиткото, нервно дишане на Ема. Знаех, че е уплашена. Отново почувствах тласък напред, когато тя изтича нагоре по стълбите, за да провери дали прозореца на стаята й е затворен.

Когато стигнахме до площадката, и двете видяхме, че прозорецът зее, а пред него стои познато момче. Щом го зърна, кръвта се оттегли от лицето на сестра ми. Аз тихо изписках, но гласът ми се понесе беззвучно в пространството.

Това беше Теър Вега. Тънката усмивка, с която посрещна Ема, подсказваше, че той знае всичките й тайни — включително коя не беше. А аз веднага разбрах, че каквото и да бе означавал за мен, докато бях жива, то си оставаше обвито в мистерия… но от него лъхаше опасност.

И колкото и да се опитвах, не можех да си спомня с какво е свързана тя.