Сара Шепард
Две истини и една лъжа (29)

28.
Всичко се разпада

— Сътън!

Пръстите на Теър се забиват в ръката ми, докато той ме влачи към гъстия храсталак. Аз ритам и пищя, но той запушва устата ми с длан и ме завлича още по-далече от паркинга. Храсталакът се сгъстява и одраскванията по кожата ми стават все повече. Сълзите парят очите ми и замъгляват зрението ми, но аз не мога да ги избърша — той е притиснал ръцете ми към тялото, докато ме влачи по пръстта.

— Теър, спри! — Гласът ми звучи приглушено. Краката ми ритат силно и във въздуха хвърчат листа и пръст.

Теър ме оставя внимателно на земята и ме притиска към грапавия ствол на едно дърво.

— За Бога, Сътън, ще млъкнеш ли поне за една секунда!

Аз махам ръката му от устата си и си поемам дълбоко дъх. Готова съм да изкрещя отново, когато виждам как раменете му се отпускат. Теър опира ръце на коленете си, останал без дъх.

— По-бърза си, отколкото смятах — казва той и оглежда храсталака над рамото ми. — Опитвам се да те предпазя. Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме.

— Какво, какво? — питам аз и примигвам на парцали. За минутка успявам да премисля ситуацията, докато Теър минава напряко през храстите към главната улица. Аз се промъквам след него. — Да не би някой да ни преследва? Кой?

Теър поклаща глава.

— Повярвай ми, не ти трябва да знаеш — изпъшква той.

— Теър, кажи ми какво…

Зад нас изскърцват гуми и аз се обръщам тъкмо навреме, за да видя как една кола излита от паркинга на каньона Сабино. Зеленикава, с идеално кръгли фарове, приближаваща се бързо към нас — внезапно осъзнавам, че това е моето волво. Двамата с баща ми бяхме реставрирали оригиналните фарове, които изглеждаха различно от съвременните ксенонки.

Вътрешностите ми се преобръщат от страх и изненада. Отскачам от пътеката, като едва не налитам на една бодлива круша. Поглеждам към Теър, който стои до мен.

— Има някой в колата ми!

— К-как така? — пита тихо Теър и продължава да диша тежко.

Няма време да му обяснявам как съм изпуснала ключовете до вратата. Колата се устремява право срещу нас, гумите свистят. Не мога да различа лицето на шофьора, но който и да е, той е стиснал волана с изпънати, решителни ръце. Теър застина по средата на пътя, точно срещу приближаващата се кола.

— Теър! — изпищявам аз. — Махни се от пътя!

Но вече е късно. Колата го блъска и се чува противно тупване. Времето потича в забавен каданс, докато Теър излита във въздуха и се стоварва върху предното стъкло с оглушителен трясък.

— Теър! — изпищявам.

Колата обръща рязко, гумите свистят по асфалта. Теър се изтърколва от капака и волвото се отдалечава бързо, фаровете угасват и колата изчезва, оставяйки ни потопени в зловеща тишина.

Едва чувствам краката си, докато се приближавам със залитане до мястото, където Теър лежи на земята. Кракът му е странно изкривен. По главата му има кръв. Той ме поглежда замаяно и тихо простенва.

— О, Господи — чувам се да шепна. — Трябва да те заведем в болницата. — Съзнанието ми внезапно се прояснява. Бъркам в джоба за телефона си. — Ще се обадя на 911.

— Недей — простенва Теър и сграбчва ръката ми с цялата си останала сила. — Не искам родителите ми да разбират, че съм тук. Не трябва да знаят, че съм се върнал. — Дишането му се учестява. — Трябва да отида в друга болница. Някъде извън града.

— Невъзможно. Не мога да те откарам никъде. Колата ми бе отмъкната от някакъв маниак — възразявам аз.

— Лоръл. — Теър бръква в джоба на панталоните си и измъква мобилния си телефон. — Тя ще го направи. Сега ще й се обадя.

Жегва ме ревност. Не искам Лоръл да прави това за него. Не искам сестра ми да споделя тайната на завръщането му. Но сега не е моментът да защитавам територията си. Сядам на земята, чувствайки се напълно безпомощна.

— Добре. Обади й се.

Теър набира номера й и аз чувам звънене.

— Лоръл? — казва той след като тя вдига. — Аз съм.

От другия край се чува ахване. Лоръл сигурно не може да повярва. И има пълно право. Доколкото знам, Теър не се е обаждал на никого от юни. Освен на мен.

— Ранен съм — казва той. — Трябва да дойдеш да ме вземеш. — Теър вдига ръка. — Не мога да ти обясня сега. Просто искам да го направиш. Намирам се при каньона Сабино.

Той й обяснява останалото и по облекчението на лицето му разбирам, че Лоръл се е съгласила да го направи. След като затваря, аз допирам ръка до наранената му брадичка. Кожата му е ледена и очите му гледат като на диво животно. Кръв тече от раната в главата му. Всеки път, когато помръдва, той присвива очи от болка: кракът му е изкривен под странен ъгъл.

— Съжалявам — казвам тихо аз, като се опитвам с всички сили да не заплача. — Не разбирам какво се случи. Не знам кой ни е преследвал. Не трябваше изобщо да предлагам да идваме тук.

— Сътън. — Теър сбърчва загрижено вежди. — Ти нямаш никаква вина.

Но аз не спирам да мисля, че не е така. Първо откачих и побягнах от Теър. После изпуснах ключовете си край колата. Навеждам се към лицето му и облягам глава на гърдите му. Не разбирам как съм могла да се страхувам от него. Позволих си да повярвам на слуховете, вместо да повярвам, че ме обича.

Преди да се усетя, по пътя се появяват фарове — като че ли Лоръл е чакала зад ъгъла. Изправям се и Теър ме поглежда изненадано.

— Къде отиваш?

— Трябва да се скрия — казвам му аз. — Никой не трябва да разбира, че сме разговаряли. Лоръл ще пази тайната ти, че си се върнал в града, но само ако не знае, че и аз съм замесена.

Теър ме поглежда изненадано, може би дори с малко страх.

— Но…

— Повярвай ми — прекъсвам го аз. — Така е най-добре. — Притискам устните си към неговите. Едва успявам да се откъсна от него, но когато се надигам, му казвам: — Ще ти се обадя при първа възможност.

Изтичвам към ниското пясъчно хълмче и се скривам сред гъстите храсти. Фаровете постепенно стават все по-ярки и осветяват пръстта и скалите. Колата на Лоръл спира рязко и вратата й се отваря. Тя изскача отвътре и изтичва към Теър с развята коса.

— Теър! — изкрещява тя, коленичи до него и хваща ръката му. — Какво се случи? Добре ли си?

— Ще бъда. — Лицето му се изкривява в гримаса. — Мисля, че кракът ми е счупен. Трябва да ме отведеш в болница… някъде извън града.

— Но лекарите тук са страхотни! Можеш…

— Недей да спориш, Лоръл! Моля те.

Лоръл кимва и поглежда към извития под неестествен ъгъл крак на Теър с уплашено изражение на лицето.

— Ще направя каквото искаш — казва тя. Усещам как се опитва с всички сили да звучи спокойно.

Сестра ми помага на Теър да се настани на задната седалка в колата й с опънати крака. Той изстенва, докато се издърпва назад. Опитвам се да го зърна, но виждам само белите маратонки, които стърчат над ръба на седалката. Нещо в мен се пречупва. Връхлита ме ужасно предчувствие. Това ще е последният път, когато ще го видя. Онова леко докосване на устните ни ще бъде последната ни целувка.

След като Лоръл затваря вратата на колата, тя оглежда храсталака. Ръцете й треперят леко. Аз гледам безпомощно как тя присвива очи и се вторачва напред. Оглежда внимателно всеки храст, един по един.

Аз се снижавам, но е твърде късно. Погледът й заковава моя. Тя примигва и си поема рязко дъх, преди да изтича до шофьорската седалка и да затръшне рязко вратата.

Силен порив на вятъра разклаща клоните над главата ми. Краката ми треперят и аз забивам пръсти в мократа почва, за да не се плъзна надолу.

Лоръл завива и подкарва колата през калта и камънаците. Превключва на дълги, за да освети по-добре неравния път. След това дава газ и изчезва в нощта. Аз гледам след нея, докато червените стопове се изгубват в мрака и се опитвам да не мисля за Теър. Но не мога. Виждам го как потрепва от болка всеки път, когато колата премине през някаква неравност. Мисля за това кога ще мога да го видя отново — ако изобщо го видя. Мисля за това как някой използва колата ми, за да прегази момчето, което обичах…

Но… кой ли беше той?