Сара Шепард
Две истини и една лъжа (7)

6.
Малката Ема в гората

Полицейското управление изглеждаше по същия начин, както предишните два пъти, когато Ема го беше посещавала: първо, за да съобщи за изчезването на Сътън, и след като бе откраднала чантата от „Клика“. Вътре все още миришеше на застояла храна за вкъщи. Телефоните звъняха силно и дразнещо. Върху таблото за обяви в ъгъла, точно до списъка с издирваните лица, висеше стар плакат с лицето на Теър Вега и надпис „Виждали ли сте го?“ Ема пристъпи напред и каза името си на мършавата жена, която седеше на приемното гише до входа.

— С-ъ-т-ъ-н М-ъ-р-с-ъ-р — повтори жената по букви, докато почукваше с показалец по допотопната клавиатура. — Седнете, моля, детектив Куинлън ще дойде след минутка.

Ема седна на твърдия пластмасов стол в жълт цвят и отново погледна към таблото с обяви. Календарът все още показваше август. Тя предположи, че картинката на котенце, играещо си с кълбо червена прежда, бе закачена там от служителката на гишето. След това Ема огледа списъка с издирваните лица. Изглежда за повечето мъже в него имаше издадени заповеди за арест за притежание на наркотици. Най-накрая погледът й се спря на плаката на Теър. Лешниковите му очи гледаха право в нея, с намек за усмивка на устните. Ема можеше да се закълне, че за миг момчето като че ли й намигна, но това беше невъзможно. Тя потърка с ръка врата си, опитвайки се да се вземе в ръце. Все пак Теър се намираше някъде в тази сграда. Мисълта за това я накара да потръпне.

— Госпожице Мърсър. — В коридора се беше появил Куинлън, облечен с тъмнокафяви панталони и закопчана догоре риза. С височината си от над метър и осемдесет, той имаше доста внушително присъствие. — Ела с мен.

Ема се изправи и го последва по покрития с теракот коридор. Куинлън отвори вратата на същата неизмазана стая за разпит, в която я беше вкарал седмица по-рано за разпита след кражбата в „Клика“. Веднага щом вратата се отвори, Ема бе обгърната от миризмата на лавандулов ароматизатор „Фабриз“. Тя стисна носа си с ръка и се опита да диша през устата.

Куинлън издърпа един стол и с жест я покани да седне. Тя бавно се отпусна в него, а полицаят седна срещу нея. Погледна я спокойно през масата, сякаш очакваше веднага да започне да говори. Ема впери поглед в кобура на кръста му. Колко ли пъти беше използвал пистолета си?

— Повиках те заради колата ти — произнесе най-накрая Куинлън. Той облегна ръцете си на масата, разпери пръсти и погледна Ема над тях. — Намерихме я. Но първо да те питам дали има нещо, което искаш да ми кажеш?

Ема се напрегна и го погледна озадачено. Тя знаеше много малко за колата на Сътън — само това, че няколко месеца по-рано сестра й я беше използвала за гадния номер на железопътната линия, когато се беше престорила, че двигателят й е угаснал, докато влакът се приближаваше към тях със застрашителна скорост. Че я беше прибрала от полицейския паркинг в нощта, когато бе умряла. И че оттогава колата липсваше, заедно със Сътън.

Ще ми се да помнех какво съм правила с колата си в онзи ден. Но главата ми беше празна.

Сърцето на Ема затупка развълнувано. Сътън беше карала колата в деня, когато бе умряла. Може би вътре имаше някакви улики. Може би имаше някакви доказателства. Или може би — тя потръпна — може би вътре беше тялото на Сътън.

Надявах се да не е така. Но изведнъж в съзнанието ми изникна спомен. Почувствах как краката ми се плъзгаха по обли камъни, а по глезените ми драскаха клони на дървета и бодли на кактуси, а аз тичах по тъмна пътека. Цялото ми тяло пулсираше от страх. Изведнъж чух тежки стъпки зад себе си, но не се обърнах, за да видя кой ме преследва. В далечината съзрях очертанията на колата ми, която ме чакаше зад храсталака. Но преди да успея да стигна до нея, споменът се пукна като сапунен мехур.

Куинлън се прокашля.

— Сътън? Можеш ли да отговориш на въпроса ми?

Ема преглътна тежко, откъсната от хаотичните й мисли.

— Ами, не. Нищо не мога да ви кажа за колата.

Детективът въздъхна шумно и прокара пръсти през тъмната си коса.

— Хубаво. Намерихме колата изоставена в пустинята на няколко километра от каньона Сабино. — Той се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и погледна многозначително Ема, сякаш очакваше да види някаква реакция. — Можеш ли да ни обясниш как се е озовала там?

Ема примигна и нервите й се опънаха.

— Ами… била е открадната?

Куинлън се ухили.

— Разбира се, че е била. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. — В такъв случай да разбирам ли, че не знаеш нищо за кръвта, която открихме по нея?

Ема се почувства като разтърсена от електрическа мълния.

— Кръв ли? Чия?

— Все още не знаем. Продължаваме да я изследваме за улики.

Ема притисна ръце към скута си, за да не види Куинлън треперенето им. Кръвта сигурно беше на Сътън. Дали някой не беше блъснал Сътън, а после да е замъкнал колата и тялото й в пустинята? Но кой?

Куинлън се наведе напред, може би усетил страха на Ема.

— Знам, че криеш нещо. Нещо голямо.

Ема бавно поклати глава, притеснена, че ако се опита да отговори, гласът й ще я подведе.

След това Куинлън се пресегна зад себе си и взе една найлонова чантичка от ръждясалия метален рафт. После изпразни съдържанието й пред Ема. На масата се изсипаха копринен шал с щампа „икат“, термос от неръждаема стомана, копие от документа за освобождаване на кола от полицейския паркинг, подписано от Сътън и книгата „Малка къща в гората“.

— Тези предмети бяха намерени в колата — обясни той и ги побутна към нея.

Ема погали с пръсти копринения шал. Той ухаеше точно като стаята на Сътън — на свежи цветя, черна мента и онзи жив аромат, така характерен за Сътън, който не можеше напълно да определи.

— Що се отнася до колата, смятаме да я задържим — заедно с тези предмети, — докато не разберем чия е кръвта по капака. — Куинлън се наведе напред и погледна втренчено Ема. — Освен ако не решиш нещо друго и не вземеш да ни осветлиш по въпроса.

Ема погледна детектива, притискана от тежкия и застоял въздух. За миг се изкуши да му каже, че това е кръвта на Сътън. Че някой е убил близначката й и сега преследва нея. Но Куинлън нямаше да й повярва, както не беше повярвал и преди месец. А ако й повярваше, можеше да се случи точно онова, за което я бе предупредил Итън — полицаят да предположи, че Ема е убила Сътън, защото е искала да се отърве от живота на хранениче и да заживее прекрасния живот на сестра си.

— Нищо не знам — прошепна Ема.

Куинлън поклати глава и плесна с ръка по масата.

— Само утежняваш живота на всички ни — изръмжа той. В този момент вратата се отвори и полицаят се обърна към нея. В стаята надникна друго ченге и промърмори нещо, което Ема не можа да чуе. Куинлън се изправи и тръгна към вратата. — Не мърдай оттук — предупреди я той. — Веднага се връщам.

После затръшна вратата зад гърба си. Ема изчака, докато стъпките му утихнат по коридора, и се наведе над предметите, които бяха пръснати на масата. Шалът, просмукан с аромата на Сътън. Документът за освобождаване на колата, подписан от Сътън. После погледна към корицата на „Малка къща в гората“. Малко момиче с червена рокля, притиснало кукла към гърдите си. Като малка Ема много обичаше тази книга и прекарваше часове с героите на Лора Инголс Уайлдър — въпреки всичките мизерни къщи, в които бе попадала, поне не й се налагаше да живее в колиби от кал, като първите пионери. Но какво правеше тази книга в колата на Сътън? Ема се съмняваше, че на седемнайсет години сестра й ще седне да чете нещо такова — всъщност че изобщо ще се заинтересува от подобна книга.

Трябваше да се съглася с нея. Достатъчно ми бе да погледна корицата, за да започна да се прозявам от досада.

Ема взе томчето и го разлисти. Страниците миришеха на мухъл, сякаш от доста време не са били отваряни. Когато стигна до средата, на пода падна една картичка. Тя се наведе и я обърна. От едната й страна имаше снимка на два разклонени кактуса сагуаро на фона на залязващото слънце. Върху снимката с розови заоблени букви пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В ТУСОН“.

Ема я обърна отзад и прочете надписа с черно мастило:

Автобусната спирка в центъра. 21:30 часа. 31/8. Ела.

Т.

Сърцето й се разтупка силно. Трийсет и първи август. Нощта, в която бе умряла Сътън. И… Т. В живота на сестра й имаше само един човек с такъв инициал: Теър. Беше ли се видял със Сътън в нощта, когато бе умряла? Нали трябваше да е извън града?

Ема прокара пръсти по картичката. На нея нямаше пощенски печат, което означаваше, че няма и дата кога е била изпратена — нито пък откъде. Може би Теър я бе изпратил в плик? Може би я беше пъхнал под вратата на спалнята на Сътън или под чистачката на колата й?

В коридора се разнесоха стъпки. Ема замръзна, вперила поглед в картичката, която държеше в ръка. Първоначално смяташе да я пъхне обратно в книгата — сигурно беше забранено да се пипат улики, — но в последната минута реши да я пусне в чантата си.

В стаята влезе Куинлън, следван от някой друг. В първия момент Ема си помисли, че това е друг полицай, но после очите й се разшириха. Това беше Теър. Тя ахна. Лешниковите му очи бяха сведени към земята. Високите му скули бяха изпъкнали, сякаш бе отслабнал изключително бързо. Китките му бяха заключени в белезници, които притискаха ръцете му една към друга така, сякаш се молеше. Една плетена гривна бе вдигната нагоре към лакътя му и се впиваше в кожата му.

Аз също го погледнах и веднага усетих как странна тръпка пронизва тялото ми. Тези хлътнали очи. Тъмната, рошава коса. Самодоволната усмивка, която никога не слизаше от устните му. В него имаше нещо секси и същевременно опасно. Може би наистина си падах по него.

Куинлън издаде някакво ръмжене и побутна Теър към масата.

— Сядай — заповяда му той.

Но Теър просто застана неподвижно. Въпреки, че дори не погледна към Ема, тя рязко бутна стола си назад, уплашена, че може да се хвърли към нея.

— Предполагам, че и двамата се чудите защо съм ви събрал тук — рече Куинлън с мазен глас. — Реших, че ако поговоря и с двама ви едновременно, може да разясним нещата.

Той извади друга найлонова торбичка от джоба си и я вдигна пред лицето на Теър. Вътре имаше продълговат лист хартия.

— Мисля, че това е твое, Теър — каза полицаят и разклати торбичката пред носа му. — Намерих го в колата на госпожица Мърсър. Би ли ми обяснил какво представлява?

Теър го погледна. Но не трепна — дори не примижа.

Куинлън извади хартията от торбичката.

— Не ми се прави на тъп, хлапе. Това тук е твоето име.

Той хвърли найлонката на масата и посочи с пръст хартията. Ема се наведе напред. Това беше билет за автобус с логото на „Грейхаунд“ в ъгъла. Началната спирка бе Сиатъл, Вашингтон, а крайната точка — Тусон, Аризона. Датата бе трийсет и първи август. А отдолу със ситни спретнати букви бе напечатано името на пътника: Теър Вега.

Двете с Ема ахнахме едновременно. Значи Теър наистина е бил в колата ми в нощта, когато бях умряла.

Куинлън го погледна. На челото му пулсираше синя вена.

— Върнал си се в Тусон през август? Знаеш ли какво преживяха родителите ти? Знаеш ли какво преживя цялата община? Похарчих сума ти време и пари да те търся, а се оказва, че през цялото време си бил тук, под носовете ни!

— Не е съвсем така — отвърна Теър с тих, равен, смущаващ глас.

Куинлън скръсти ръце на гърдите си.

— Защото тогава не ми кажеш точно как е било? — Когато Теър не му отговори, той въздъхна. — Можеш ли да ни кажеш нещо за кръвта по капака на колата на госпожица Мърсър? Или как билетът ти се е озовал вътре?

Теър се приближи, куцукайки до мястото, където седеше Ема. Той облегна ръцете си на масата, поглеждайки от Ема към Куинлън. После отвори уста, сякаш се канеше да произнесе дълга реч, но после раменете му се отпуснаха.

— Съжалявам — каза той. Гласът му дращеше, сякаш не бе говорил дни наред. — Но не. Няма какво да ви кажа.

Куинлън поклати глава.

— Значи дотук със сътрудничеството ти — изръмжа той, после скочи на крака, хвана Теър за мускулестата ръка и го изведе от стаята. Преди да прекоси прага, Теър се обърна и изгледа зловещо Ема. Тя отвърна на погледа му и устните й леко се отвориха. Очите й се спряха на окованите му ръце, а след това и на плетената гривна.

Аз също гледах гривната, изпълнена със странно усещане. Някъде бях виждала тази гривна. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Видях гривната, после ръката на Теър, лицето му… а след това и мястото на действието. Плочките домино продължаваха да падат и в съзнанието ми проблясваха нови и нови образи. И преди да се усетя, аз се потопих в пълния спомен…