Сара Шепард
Две истини и една лъжа (13)

12.
Аз съм жена, чуйте моя вик

На следващия ден Ема стоеше на паркинга на гимназия „Холиър“ и се печеше под безмилостното тусонско слънце. В далечината женският отбор по футбол правеше обиколки на прашното игрище. Ема нямаше представа как успяват да не припаднат — навън сигурно беше поне четирийсет градуса. Тя бе играла трийсетина минути на тренировката по тенис и се чувстваше толкова обезводнена, че сякаш имаше нужда да я сложат на системи.

Аз помнех тренировките в жегата. Но странно, докато се носех край Ема, не чувствах нито жега, нито студ. Просто… нищо. Колкото и странно да звучи, умирах от желание поне още веднъж да се почувствам изпотена и останала без дъх. Изненадваше ме, че отчаяно ми липсваха дори такива неща от истинския живот.

Навън се чу клаксон и Шарлът паркира сребристия си мерцедес.

— Скачай вътре, кучко — извика тя през прозореца.

— Благодаря за превоза — каза Ема, хвърляйки спортния си сак и чантата на задната седалка. — Смотаната ми сестра ме заряза. — Трябваше да се срещнат в дома на Мадлин, за да обсъдят подготовката на номера, но след тениса Лоръл просто изчезна, без да изчака Ема. За щастие Шарлът не си беше тръгнала още, макар че Ема би дала всичко, за да изпусне сбирката. Последното нещо, което би желала, бе да накара Итън да се чувства неудобно. Когато днес го видя в коридора, тя се почувства ужасно, убедена, че той знае, че тя крие нещо от него. Не знаеше какво да направи: ако кажеше на Итън какво кроят и провалеше номера, приятелките на Сътън никога нямаше да й простят. Но ако не му кажеше, може би щеше да го изгуби завинаги.

Веднага щом Ема скочи вътре, Шарлът даде газ и колата излетя от паркинга на магистралата. Само за няколко минути те преминаха през пустинния участък, покрай мини мола, пълен с бутици за дрехи, магазин за сладолед с вид като излязъл от петдесетте, „Старбъкс“ и видеотека. Шарлът зави надясно към познатия квартал. Ема се радваше, че шофира приятелката й. Тя бе ходила у семейство Вега само веднъж, когато планираха номера за близначките Туитър, и всъщност не помнеше много добре къде се намира. Това бе едно от предимствата колата на Сътън да липсва — ако приятелките й узнаеха, че не може да се оправя из Тусон, сигурно щяха да я вкарат в лудницата.

Докато чакаха на светофарите на Ориндж гроув, по радиото започна местната новинарска емисия.

— В цял Тусон се говори за Теър Вега, момчето, което изчезна миналото лято — обяви репортерката. Ема се стегна и едва се удържа да не ахне. — Рано в събота сутринта господин Вега проникнал в къщата на предполагаемата си приятелка и сега е задържан, като му е определена гаранция от петнайсет хиляди долара за незаконно проникване в чужда собственост, съпротива при арест и притежание на незаконно оръжие — продължи репортерката. — Но въпреки това Джефри Роджърс, неговият адвокат, е убеден, че клиентът му ще бъде освободен.

От говорителите забумтя мъжки глас.

— Клиентът ми е непълнолетен, не може да бъде съден като възрастен — обяви адвокатът на Теър. — Всичко това е резултат от враждата му с определен член на полицейското управление в Тусон.

— Вражда? — произнесе Ема на глас, преди да успее да се спре.

Шарлът я погледна.

— Да, между него и Куинлън. Нали помниш как този тип започна кампанията „Намерете Теър“? Теър беше като неговия бял кит. Направо умираше от яд, че не може да го открие. Всички твърдят, че затова наказанието му е толкова жестоко — и че Куинлън си е измислил онази част за съпротивата при ареста.

Ема повдигна веждите си. Ами ако това беше истина? Ако този адвокат успееше да измъкне Теър преди процеса? Тя не искаше да си помисля какво би могло да се случи тогава.

— Значи Лоръл ти е много ядосана, а? — попита Шарлът.

Ема кимна.

— Мисли си, че Теър е в затвора заради мен.

— Точно — отвърна уклончиво Шарлът, а лицето й бе безизразно. Ема се зачуди коя ли страна подкрепя тя в дебата за Теър. Докато Мадлин и Лоръл се държаха открито обвиняващо, Шарлът беше защитила Ема. И въпреки това днес я беше видяла да подписва петицията „Освободете Теър“. Може би просто искаше да стъпи и на двата бряга и да не размътва водата.

— Как се оправя Мадс с цялата тази история? — попита Ема с равен тон и лапна един ягодов освежител за уста. — Тя и без това не говори с мен за това. — Напоследък Шарлът и Мадлин се движеха по-често заедно; може би Мадс й беше разкрила нещо за Теър, което би помогнало на Ема да разбере отношенията му със Сътън.

Шарлът не отместваше поглед от пътя.

— Със сигурност не е особено щастлива. Очевидно баща й се държи още по-кофти от обичайното. Нещата вкъщи са доста напрегнати.

— Смяташ ли, че тя… крие нещо? — попита Ема, схрусквайки бонбончето между зъбите си.

— За кое?

„Добър въпрос“, помисли си Ема. Тя просто бе стреляла в тъмното, опитвайки се да научи нещо.

— За Теър, може би. За това къде е бил през всичкото това време.

Шарлът отмести поглед от пътя и я изгледа скептично.

— Мисля, че Мадс си задава същия въпрос по отношение на теб.

Ема преглътна тежко, без да е сигурна как точно да отговори на това. Знаеше ли Сътън къде е бил Теър?

Имах усещането, че не знам. Ако знаех, нямаше да задам на Теър всички онези въпроси за тайните, които криеше.

През прозореца се виждаха две момчета, които караха скейтбордове по алеята към съседната на Мадлин къща. Майка им ги наглеждаше със скръстени ръце и недоволно изражение на лицето. Най-накрая Шарлът сви рамене.

— Но не бих се изненадала, ако Мадлин крие нещо.

— Защо? — попита Ема, опитвайки се да не звучи твърде нетърпеливо.

— Защото. — Шарлът спря пред къщата, дръпна ръчната спирачка и отпусна ръката си върху конзолата между двете предни седалки. — Всички в семейство Вега имат тайни.

Преди Ема да успее да попита още нещо, Шарлът слезе от колата, оправи късата си дънкова пола и тръгна към къщата. Ема също слезе и тръгна след нея към входната врата на семейство Вега. Когато вдигна ръка, за да натисне звънеца, Шарлът каза:

— Няма нужда — и започна да рови из черната си торба. — Имам ключ. — Тя измъкна верижка с миниатюрна фигурка на нея и стисна поклащащия се бронзов ключ между палеца и показалеца си.

— Имаш ключ за къщата на семейство Вега? — попита сепнато Ема.

Шарлът я изгледа странно.

— Ами да. Имам го още от осми клас. Имам и за у вас, а ти имаш за моята къща, забраванке. — Тя се намръщи. — Нали не си ми изгубила ключа? Баща ми ще откачи. Ще се наложи да смени всички ключалки.

— Не, все още е в мен — отвърна Ема, макар да нямаше представа къде може да е ключът на Шарлът. В съзнанието й се отвори врата. Тя си спомни за човека, който преди няколко седмици се беше опитал да я удуши в къщата на Шарлът. Първоначално тя смяташе, че е бил някой от приятелите на Сътън — алармата си беше включена, така че който го бе направил, е бил вътре от самото начало или е знаел кода. Възможно ли бе Теър да е откраднал ключа на Мадлин за къщата на Шарлът? Възможно ли бе по някакъв начин да е научил кода?

— Но ще ми кажеш ли пак кода за алармата? — Сърцето на Ема биеше учестено. Запита се докога ще може да задава такива въпроси, без да предизвика подозрение. — Беше нещо съвсем лесно, нали? 1-2-3-4? — Възможно бе Теър просто случайно да е улучил числата.

Шарлът изсумтя.

— На коя планета живееш? Кодът е 2-9-3-7. Вкарай си го в телефона и престани да ме питаш на всеки две седмици. Мадлин го направи и никога повече не ме попита.

— Мадлин има кода на алармата ти в телефона си? — повтори Ема. — Това не е безопасно. — Пулсът й се ускори. Това беше голям удар. Теър не само би могъл да открадне ключа на Мадлин за къщата на Шарлът, а и да намери кода за алармата в телефона на сестра си. Тя си спомни силните ръце, които я бяха стиснали за шията в кухнята на Шарлът. Шепотът в ухото й, който я предупреждаваше да спре да рови. Тези ръце бяха мъжки. А гласът като че ли беше същият, който се бе обадил на Ема в събота сутринта, докато тя беше в спалнята на Сътън.

Зачудих се дали това е така. Замислих се за разходката в планината, за лекотата, с която Теър изкачваше най-каменистите пътеки и се спускаше по най-стръмните склонове, а после нетърпеливо ме изчакваше да го настигна. Промъкването в къщата на Шарлът или изкатерването по наклонените покривни греди в училище, за да пусне прожектора опасно близо до главата на Ема, нямаше да представляват особено препятствие за него. Спомних си как бях съвсем сама с Теър в каньона Сабино в нощта, когато умрях. Ами ако той ме беше бутнал от скалата, където обичах да ходя с татко още от малка?

Шарлът отвори вратата на къщата на Мадлин и двете влязоха в коридора. Вътре миришеше на смесица от потпури и мексиканска кухня, а пред шкафа бяха подредени четири чифта обувки — от пантофки „Тори Бърч“ до обувки на токчета „Бутик 9“. На малка масичка до стената бяха подредени няколко фотографии. Едната бе сватбена снимка на господин и госпожа Вега, на другата беше една много по-млада Мадлин с къса балеринска поличка и палци. Ема се намръщи; усещаше, че нещо липсва. Можеше да се закълне, че последния път, когато беше тук, на масичката имаше снимка и на Теър. Семейство Вега ли я бяха махнали? Дали се опитваха да премахнат всички следи от съществуването му? Да не би да се срамуваха, че е техен син?

На стълбището се появи Лили.

— Най-накрая — пропя тя и оправи десетината кожени въженца, които обвиваха китката на лявата й ръка. — Горе сме.

Ема и Шарлът отидоха в стаята на Мадлин. Музиката беше пусната силно, а по телевизията вървеше епизод от „Проектът Рейчъл Зоуи“. Докато Ема, Шарлът и Лили се настаняваха, Мадлин, Габи и Лоръл вдигнаха глави от списанията си. На малки купчинки по пода бяха струпани стари броеве на „Воуг“ и „W“. Щорите с цвят на кафе бяха вдигнати и през прозореца се разкриваше гледка към планината Каталина. Боядисаните в бледо прасковено стени бяха покрити с плакати на балерини в различни пози. Имаше и снимка на Мадлин и Теър от някаква ски почивка.

Ема не можеше да откъсне погледа си от фотографията. Като че ли неговите хлътнали очи се взираха само и единствено в нея.

Лоръл намери някакъв брой на „Космополитън“ под леглото на Мадлин и го отвори на статия със заглавие „Как да накарате мъжа ви да реве като тигър.“

— Кой ги пише тия неща? — намръщи се тя и завъртя очи.

— Чакай! — Шарлът се наведе към нея, за да погледне. — Умирам да разбера как мога да накарам моя мъж да реве като тигър! — Тя присви очи и нацупи устни в предвзето-сексапилна муцунка.

Лоръл разклати едно шишенце с тъмнозелен лак „Еси“ и започна да слага розови дунапренени разделители между пръстите си.

— Чудя се какво ли би накарало Итън Ландри да реве — рече злобно тя.

Стомахът на Ема се сви.

Лили се изпъна и стрелна с поглед Габи. Сестра й кимна леко и очите й се ококориха.

— Снощи двете с Габс поумувахме върху някои идеи за първия ни официален номер — обяви Лили. Тя погледна почтително към Ема. „Разбира се — помисли си Ема. — Тя ме мисли за Сътън. Смята да даде някои идеи за номера и чака моето одобрение.“

Беше ми интересно да гледам отстрани колко съм влиятелна. Спомних си колко много предложения бях отхвърлила, колко много събирания бях отменяла, просто защото не бях на кеф и колко много вечери бяха прекарвани точно както ги бях планирала. Все пак моите идеи бяха най-добрите. И всички го знаеха.

Ема стисна зъби, след което реши да използва властта на Сътън в своя полза. Тя издаде лаещ смях и наклони главата си настрани.

— Добър опит — рече тя с леден глас. — Но според мен Играта на лъжи все още не е започнала да приема предложения от новаците.

— Да, гледайте и се учете, мацки. — Шарлът затвори „Космо“ и леко изпъна гърба си. — Така. Някой знае ли по какво си пада Итън?

Лоръл се усмихна леко.

— Сътън знае по какво си пада, нали, сестричке?

Гърлото на Ема се стегна.

Всички момичета я гледаха.

— И защо би трябвало да знаеш по какво си пада Итън Ландри? — попита недоверчиво Мадлин.

— Не знам — сопна й се Ема и хвърли неприязнен поглед към Лоръл.

— Разбира се, че знаеш — рече весело Лоръл. После грабна едно плюшено куче от леглото на Мадлин и го залюля в прегръдките си. — Не бъди толкова скромна, сестричке. Ти знаеш всички клюки. — Тя се обърна към момичетата. — През уикенда Сътън ми каза, че Итън тайно ходи на поетически конкурси в „Конгресния клуб“ в центъра.

— Никога не съм ти го казвала! — извика Ема. Заля я топла вълна и тя се опита да си спомни кога двамата с Итън бяха обсъждали поетически конкурси. И внезапно се сети. В парка, в събота. Значи Лоръл наистина я беше шпионирала. Но какво още беше чула?

— Разбира се, че се занимава с поезия. — Шарлът завъртя очи. — Всяко добро емо-момче го прави. — Тя извади телефона си и зареди Гугъл. След миг изписка радостно. — Ето го! Итън Ландри, записан под номер четири в конкурсния списък. Можем да направим страхотен номер от това!

Мадлин се примъкна по-наблизо.

— Бихме могли да наемем хора, които да седнат в публиката и да го освиркат или да го замерят с домати.

— Или да вкараме някой фалшив редактор? — ахна Лили. — Той може да му каже, че е във възторг от творбите му и че иска да го издаде — но само ако Итън се съгласи да отиде в Ню Йорк, за да се срещне с издателя. А когато Итън отиде там, те ще му кажат, че никога не са чували за него!

Габи кимна и опули очи.

— Ще се чувства като истински загубеняк!

— Или… — каза авторитетно Лоръл и размърда веждите си — бихме могли да се вмъкнем в къщата му, да откраднем две от стихотворенията му и да ги публикуваме в интернет под фалшиво име. И когато той излезе да ги прочете на конкурса, ние ще наемем някой, който да се престори, че е истинският автор и да обвини Итън в плагиатство. А после, когато покаже, че е качил стихотворенията две седмици преди конкурса, Итън ще бъде ужасно унизен.

— Гениално! — извика Шарлът. — Ще запишем всичко и ще го качим в Ю Тюб!

Мадлин и Лоръл си плеснаха тържествуващо ръцете.

— Направо гениално.

Габи направи драматичен жест, сякаш се канеше да произнесе монолог на Шекспир и пропя:

— Розите са червени, люлякът е син, Итън Ландри, номер ти гласим!

Лоръл се обърна и погледна към Ема.

— А ти какво мислиш, Сътън?

Цялото тяло на Ема пламна в огън, сякаш я обхвана треска. Тя се обърна с гръб към момичетата и се престори, че разглежда една от репродукциите на Дега, които висяха по стената на Мадлин, за да не видят останалите изражението на лицето й. Всяка нейна фибра копнееше да провали този номер, но тя нямаше никаква представа как да попречи на изпълнението му. Сътън сигурно щеше да измисли нещо. Сътън щеше да направи някой хаплив коментар, който да постави всяка една от тях на мястото й. Тя се почувства отново като старата Ема — с вързан език, примирена и нерешителна.

— Аз… ъ-ъ-ъ… трябва да отида до тоалетната — избъбри тя, скочи и изтича в коридора. Ако беше останала още малко в стаята на Мадлин, щеше да избухне в плач.

Тръгна по постлания с бежов килим коридор, подпирайки се с ръка на стената. Къде, по дяволите, се намираше тоалетната? Тя надникна през първата попаднала й врата, но помещението се оказа просто дрешник. Зад втората врата имаше кабинет с компютър и грамаден принтер. Третата беше леко открехната и тя надникна вътре. Стаята беше обзаведена със светлосин килим, стените бяха боядисани в тъмносиньо, а леглото беше застлано с черни чаршафи. По стените бяха окачени футболни плакати, а на рафтче до прозореца бяха подредени лъскави трофеи.

Стаята на Теър.

Стомахът й се преобърна. Разбира се. Как не се беше сетила по-рано? Ако Сътън и Теър бяха имали тайна връзка, може би тук щеше да има някакво доказателство за нея.

Тя хвърли един бърз поглед през рамото си, после отвори вратата и влезе на пръсти вътре. Върху бюрото бяха подредени учебници. Нямаше и следа от прах или безпорядък. Под тъмното дървено бюро беше бутнат въртящ се стол с кожена седалка. Никой не си беше направил труда да прехвърля месеците на календара на „Аризона Даймъндбекс“, който беше забоден на стената — под снимката на играч в спортен екип, който замахва с бейзболната бухалка и всеки момент ще удари размазана бяла топка, пишеше ЮНИ. Очевидно тази стая вече беше претърсена щателно от ченгетата — от Куинлън, — след изчезването на Теър. Ема прокара пръсти по стереоуредбата. Взе айпода и после го върна на мястото му.

Щом зърнах айпода и стереоуредбата, в главата ми нахлуха спомени. Видях себе си в стаята на Теър да слушам песен на „Аркейд файър“ на същия този айпод. Теър лежи до мен на килима и рисува с пръст по коляното ми. Нишки от килима гъделичкат голите ми крака. Аз протягам ръка, за да си поиграя с подгъва на светлозелената му тениска, като я вдигам съвсем малко, за да докосна стегнатите му коремни мускули. Теър повдига брадичката ми с ръка и се навежда към мен, докато устните му не се озовават на един дъх разстояние от моите. Той ме целува и аз усещам цялото си тяло като наелектризирано. И тогава някаква врата се отваря със скърцане. Двамата замръзваме за части от секундата, преди да се откъснем един от друг. После се измъкваме през задното стълбище и се вмъкваме в дневната. Точно когато господин Вега прекосява фоайето и вторачва в нас ококорените си, изпълнени с подозрение очи, споменът изчезва.

Ема обиколи стаята, пъхна ръце под възглавниците на леглото, надникна в чекмеджетата на бюрото и в почти празния гардероб. Всичко бе оголено и безлично като в хотелска стая. Нищо не изглеждаше странно. Нямаше изостанали гилзи от червило, които биха могли да принадлежат на Сътън. Нямаше нейни снимки на информационната му дъска. Ако Теър бе имал връзка със Сътън, той я беше пазил в тайна.

И изведнъж тя я видя. Редом с криминалните романи на рафтчето се виждаше окъсана, бледожълта книжка. На гръбчето пишеше „Малка къща в прерията“. Ема протегна ръка и я взе. Ако Сътън случайно се бе сдобила с книга от поредицата „Малка къща“, то това, че звездата на футболния отбор Теър също имаше такава, си беше направо странно.

Книгата се оказа неочаквано лека. Ема я обърна откъм гърба и осъзна, че страниците са откъснати и томчето е кухо. Тя бръкна с треперещи пръсти в отвора и напипа няколко сгънати листа. Когато ги извади, долови познатия цветен аромат. Ема се беше напръскала със същия мускусен парфюм от флакончето с позлатен надпис „Аник“ върху скрина на Сътън.

Тя разгъна листите с треперещи пръсти. Пред очите й се появиха познатите закръглени букви от почерка на Сътън. „Скъпи Теър — пишеше тя, — непрекъснато мисля за теб… С нетърпение очаквам да се видим пак… Толкова съм влюбена в теб…“

Тя разгъна следващия лист, но на него пишеше общо взето същото. Както и в следващите шест писма. Всичките бяха адресирани до Теър и подписани с едно голямо С. Сътън беше написала датите в ъглите на всяка страница; писмата започваха през март и продължаваха до юни, точно преди да изчезне Теър.

Аз също гледах писмата, опитвайки се да направя връзката, но нищо не ми просветваше. Сигурно ги бях написала. Тайните срещи с Теър сигурно ми действаха опияняващо. Все пак нали бях момиче, което обичаше да живее на ръба.

Ема пъхна писмата в предния джоб на суичъра си, после се измъкна обратно в коридора, като притвори вратата зад гърба си, оставяйки я по същия начин, както я беше намерила.

— Сътън?

Ема се обърна рязко и ахна. Зад нея стоеше господин Вега, който й се стори огромен. Тъмната му коса беше зализана назад с гел, което го правеше да изглежда като картоиграч, който се е запътил към някаква тъмна, задимена стая за поредното раздаване. Тъмната кожа на челото му се набръчка, когато сключи вежди.

Той погледна към ръката на Ема, която лежеше върху бравата на вратата.

— Какво правиш? — попита той.

— Ами, просто отивах в тоалетната, сър — изписка Ема.

Господин Вега я погледна втренчено. Писмата на Сътън издуваха джоба й. Тя скръсти ръце на гърдите си, опитвайки се да скрие издайническата подутина.

Най-накрая господин Вега посочи една друга врата.

— Тоалетната за гости е в другия край на коридора.

— А, да! — Ема се плесна по челото. — Малко се обърках. Седмицата беше доста тежка.

Господин Вега сви устни.

— Да. Беше мъчителна за всички ни. — Той запристъпва от крак на крак, със смутено изражение на лицето. — Всъщност, след като така и така си тук, искам да ти се извиня за поведението на сина ми. Дълбоко съжалявам за това, че е нахълтал в дома ти. Повярвай ми, ще се погрижа да си научи урока.

Ема кимна мрачно, спомняйки си синините по ръката на Мадлин. Можеше само да си представи по какъв начин господин Вега смята да втълпи това послание в главата на сина си.

— По-добре да се връщам при момичетата — промърмори тя.

Накани се да се обърне, но господин Вега я хвана за ръката. Ема си пое рязко дъх, сърцето й се качи в гърлото. Но той веднага я пусна.

— Моля те, кажи на Мадлин да дойде за малко — произнесе с тих глас.

Ема тихо въздъхна.

— Да. Разбира се.

Тя тръгна към стаята на Мадлин, но той отново я спря.

— Сътън?

Тя се обърна и повдигна вежди.

— Досега никога не си ме наричала „сър“. — Устните му бяха свити в тънка линия и той открито я оглеждаше. — Не е необходимо тепърва да започваш.

— А, да. Добре. Извинявайте.

Господин Вега продължи да я оглежда внимателно още около секунда. Ема с усилие се опита да запази спокойно изражение на лицето си. Най-накрая той се обърна и бавно заслиза по стълбите. Тя се облегна на стената и затвори очи, усещайки сгънатите листи хартия в джоба си. „Размина ми се на косъм.“

И то твърде къс, помислих си аз.