Сара Шепард
Две истини и една лъжа (10)

9.
Звездомания

— Сътън? — извика госпожа Мърсър, когато Ема влетя в къщата, след като Итън я остави. — Изпусна вечерята!

— Ами, да, трябваше да свърша някои неща след тениса — отвърна уклончиво Ема, докато се качваше по стълбите.

Тя чу стъпките на госпожа Мърсър в коридора.

— Оставила съм ти чинията в претоплящия шкаф.

— Добре — отвърна Ема и се шмугна в стаята на Сътън като някакъв беглец. Не че имаше представа какво е претоплящ шкаф. А и точно сега не й се разговаряше с госпожа Мърсър. Достатъчно бе жената да види стреснатото, пламнало лице на Ема, за да разбере, че нещо не е наред.

Тя затвори вратата на спалнята и се огледа, опитвайки се да се овладее. „Вземи се е ръце, Ема“, каза си тя. Беше толкова напрегната, че дори не можа да измисли заглавие за случващото се. Трябваше да научи повече за Теър и връзката му със Сътън. За емоционално приятелство ли ставаше въпрос? Или бе романтична среща? Защо се бяха срещали тайно в нощта, когато Сътън бе умряла? Ако Теър е пристигнал в Тусон на трийсет и първи вечерта, значи той бе или последният човек, който я беше видял жива — или нейният убиец. Но къде се беше крил след това? И защо се беше върнал сега? И как щеше да намери отговорите на тези въпроси, без да го попита право в очите — или да му разкрие, че тя не е Сътън?

Искаше й се в стаята на сестра й да има повече ключове към тези въпроси, но откакто бе пристигнала, вече я беше преровила няколко пъти. Беше намерила информация за това какво представлява Играта на лъжи, включително номерата, които Сътън и останалите бяха организирали, и хората, които бяха наранили. Беше проучила страницата на Сътън във Фейсбук и пощата й. Дори беше прочела дневника на Сътън — не че бе успяла да открие нещо, освен смътни намеци и техни си шеги. Новите улики нямаше да й паднат наготово в скута само защото много й се иска да ги намери.

Само ако можеше да стане така. Ще ми се да можех да изпратя мислите си в главата на Ема и да й кажа, че бях влюбена в Теър и че в нощта, когато бях умряла, двамата бяхме отишли заедно в планината. Най-големият недостатък на живота ми след смъртта беше тази еднопосочна комуникация.

Ема включи макбука на Сътън и зареди страницата на автобусите „Грейхаунд“. После провери часовете на тръгване и пристигане за Сиатъл и Тусон. Пътуването беше продължително, повече от един ден, със смяна на шофьора в Сакраменто, по средата на пътя.

Тя набра номера за обслужване на клиенти, който намери на страницата, и прекара почти десет минути в изчакване на фона на някакъв електронен вариант на песен на Бритни Спиърс. Най-накрая се разнесе приятен женски глас с южняшки акцент. Ема се прокашля, взе се в ръце и заговори.

— Надявам се, че ще успеете да ми помогнете. — Опита се да накара гласа си да звучи объркано. — Брат ми избяга и имам причини да вярвам, че е отпътувал с един от вашите автобуси, който е тръгнал от Тусон. Има ли възможност да ми кажете дали си е купил билет? Би трябвало да е някъде в началото на септември. — Ема не можеше да повярва какви ги говори. Не беше репетирала нищо предварително, но се изненада колко естествено прозвуча всичко. Това бе един стар номер, който Беки бе използвала често: да плаче, когато иска нещата да станат на нейната. Веднъж, когато бяха в една закусвалня и получиха сметка, която не можеха да платят, Беки разказа на сервитьорката някаква тъжна история как съпругът й безделник е пребъркал портмонето й, без да й каже. Ема седеше до нея в сепарето и я гледаше зяпнала, но всеки път, когато си поемаше дъх да поправи Беки, майка й я сритваше силно под масата.

Жената от другата страна на линията се прокашля.

— Ами, скъпа, не би трябвало да разкривам такава информация.

— Наистина съжалявам, че ви питам за това. — Ема шумно изхълца. — Само че съм много отчаяна. С брат ми бяхме много близки. Изчезването му ме съсипа и много се притеснявам, че може да е в опасност.

Жената се поколеба за миг и Ема разбра, че е успяла. Най-накрая тя въздъхна.

— Как се казва брат ти?

Бинго. Ема прикри задоволството в гласа си.

— Теър. Теър Вега.

Тя чу няколко почуквания по клавиатура в слушалката.

— Госпожо, виждам Теър Вега на автобуса от Сиатъл за Тусон, който е потеглил в 9 часа сутринта на тринайсети август, но само това вписване откривам в системата.

Отчаяна, Ема прехвърли слушалката на другото си ухо.

— Сигурна ли сте? Може да е тръгнал от друг град? Ами Финикс? Флагстаф?

— Всичко е възможно — отвърна жената. — Намирам името му само защото е направил резервация онлайн. Иначе би могъл да плати в брой на всяка спирка — а това няма как да го проследя.

Ема се вкопчи в думите й.

— Има ли начин да се разбере откъде е направил резервацията? Може би ай пи адреса му?

Настъпи продължителна пауза.

— Не, не мога да го направя. И без това ви казах повече, отколкото имам право…

Ема реши, че едва ли ще успее да научи нещо повече, поблагодари на жената и затвори. Мамка му! Знаеше, че не може да очаква много от обаждането до „Грейхаунд“ — учудващо бе, че изобщо успя да получи някаква информация.

Тя затвори лаптопа и прокара пръсти по гладката му, лъскава повърхност. Внезапно се почувства така, сякаш стените се скупчват около нея. Остави лаптопа на Сътън на бюрото, обу обувчиците й и тръгна надолу по стълбите.

Навън се бе смрачило и къщата бе хладна, тъмна и тиха. Ема не знаеше къде е отишло семейството — още беше рано за лягане. Тя мина по празния коридор, стъпките й отекнаха по теракотените плочки, и влезе в кухнята. Въздухът миришеше остро на печени картофи и телешко на скара. Фурната все още беше включена и Ема откри оставената за нея чиния в малкото долно отделение. Вниманието я трогна. Никоя от приемните й майки не й беше оставяла храна за вечеря. Обикновено се налагаше сама да се грижи за себе си.

Но точно сега не се чувстваше гладна. Ема мина през кухнята и излезе на облицованата с червени плочки веранда на гърба на къщата. Нощта бе хладна и след горещия ден Ема се чувстваше така, сякаш се е хвърлила в басейна, след като е взела гореща вана. Тя взе един от дървените шезлонги, завлече го до най-тъмния ъгъл на градината и го разпъна. Винаги бе успявала да мисли най-добре на открито.

Нощното небе беше обсипано със звезди. Те блещукаха като някакви далечни коледни светлинки, ярки и ясни. Беше минало много време от последния път, когато Ема бе седяла навън и бе гледала небето. За последно го бе направила във Вегас, в нощта, в която откри странния клип със задушаването на Сътън. Беше се взирала в космоса, в търсене на любимите си звезди, които беше кръстила „Звездата на мама“, „Звездата на татко“ и „Звездата на Ема“ скоро след като Беки я беше изоставила, с надеждата, че един ден истинското й семейство ще се събере на Земята така, както и на небето. Тогава нямаше никаква представа, че след няколко мига животът й ще се промени изцяло. Че ще намери член от семейството си, сестра, нещо, което бе искала повече от всичко на света. И по един заобиколен начин бе успяла да си намери и семейство. Дори си имаше приятел. Но нищо не беше така, както го бе искала.

— Какво правиш тук?

Ема подскочи и се обърна. Госпожа Мърсър затвори плъзгащата се стъклена врата зад гърба си и отиде при Ема на двора. Тя беше боса и спуснатата й гарвановочерна коса падаше по раменете й. На издължената си слаба шия бе вързала пурпурно кашмирено шалче.

Ема се надигна и седна.

— Просто гледам звездите.

Госпожа Мърсър се усмихна.

— Това беше любимото ти занимание като малка. Помниш ли как измисляше свои имена за звездите? Каза, че не е честно други хора да ги кръщават, само защото са се родили хиляди години преди теб.

— Кръщавала съм звездите? — попита изненадано Ема. — И какви имена им измислях?

— Нищо кой знае колко оригинално. Мисля, че имаше „Звездата на мама“, „Звездата на татко“, „Звездата на Лоръл“, „Звездата на Сътън“. И съзвездието Е за любимата ти кукла. — Госпожа Мърсър й посочи група звезди на запад. — Мисля, че точно онзи звезден грозд. Виждаш ли го? С формата на буквата Е. Обожаваше да го правиш.

Ема смаяно се втренчи в небето. И там наистина имаше шест звезди, които образуваха главна буква Е.

Полазиха я тръпки. Това бе същата група звезди, които си бе избрала и тя. Знаеше, че Сътън е имала стара кукла, която наричаше Е — може би от Ема, — но й се струваше свръхестествено, че Сътън е избрала същите звезди и дори им беше дала имена. Дали това не беше някаква космическа връзка между близначките? Дали дълбоко в себе си Сътън не знаеше за съществуването на Ема?

И може би за милионен път Ема се зачуди какъв ли щеше да е животът й, ако двете със Сътън не бяха разделени. Щяха ли да бъдат приятелки? Щяха ли да си помагат в изтърпяването на маниакалните настроения на Беки? Щяха ли да отидат заедно в приемно семейство, или щяха да бъдат разделени?

Аз също се замислих. Ако бях израсла заедно с Ема, с близначка, която да ми пази гърба, дали щях все още да съм жива?

Госпожа Мърсър се настани на един от другите шезлонги и скръсти ръце зад главата си.

— Може ли да те попитам нещо, без веднага да ми се нахвърлиш?

Ема се вцепени. Тя не обичаше да си врат носа в нейните работи. И без това Куинлън я беше засипал с въпроси.

— Ами да.

— Какво става между теб и сестра ти? — Госпожа Мърсър се настани по-удобно на стола. — Откакто… се случи онова в петък през нощта, отношенията ви са по-зле от обичайното.

Ема отмести поглед от небето и се загледа в ноктите си.

— Ще ми се да знаех — отвърна тя с отчаян глас.

— През последната седмица ми се стори, че се разбирате много добре — рече меко госпожа Мърсър. — Отидохте заедно на бала, разговаряхте по време на вечеря, не се карахте както обичайно за глупости. — Тя се прокашля. — Така ли ми се струва, или всичко е заради това, че Теър се появи в твоята стая?

При споменаването на това име Ема усети как настръхва.

— Може би — призна тя. — Мисля, че тя е… ядосана за нещо. Но аз не съм го карала да идва онази нощ.

Госпожа Мърсър прехапа долната си устна замислено.

— Знаеш ли, Сътън, Лоръл те обича, но ти не си от най-лесните сестри.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ема, кръстоса крака и се премести малко по-близо до госпожа Мърсър. Силният вятър разроши косата й и подразни носа й.

Да, помислих си раздразнено аз. Какво искаше да кажеш, мамо?

— Ами ти си красива, умна и като че ли всичко ти се удава с лекота. Приятели, гаджета, тенис… — Госпожа Мърсър се наведе напред и прибра кичур от косата на Ема зад ухото й. — Теър може да е бил най-добрият приятел на Лоръл, но всички забелязваха как те гледа той.

Ема усети как дъхът й секна. Дали госпожа Мърсър знаеше нещо за връзката между Сътън и Теър?

— И… как ме гледаше той?

Госпожа Мърсър й хвърли изучаващ поглед, но неутралното изражение на лицето й не се промени.

— Сякаш е готов на всичко, за да бъде с теб.

Ема изчака малко, но майка й не каза нищо вече. Искаше и се да беше чула нещо по-конкретно. Но нямаше как просто да попита: „Хей, между другото, случайно да съм се срещала тайно с него? Не смяташ ли, че е възможно той да си изпусне нервите и да ме убие?“

Устните на госпожа Мърсър се извиха в тъжна усмивка.

— Баща ти някога ме гледаше така.

— Ма-а-мо, това е гадно! — Ема се намръщи, защото знаеше, че такава би била реакцията на Сътън. Но тайно в себе си харесваше това, че госпожа Мърсър й разказва за ухажването на господин Мърсър. Беше й приятно да слуша за двама влюбени възрастни, двама родители, които са искали децата си и са направили всичко по силите си, за да им осигурят добър живот. Такива хора не съществуваха в предишния й живот.

— Какво? — Госпожа Мърсър притисна длан към гърдите си. — И ние сме били някога млади, да знаеш. Преди много, много години.

Ема погледна към фините бръчици около очите на госпожа Мърсър и наскоро боядисаната й коса. Беше научила, че родителите на Сътън са я осиновили, когато вече са били към четирийсетте и са били женени от двайсет години. Огромна разлика с Беки, която се хвалеше на Ема, че е „готино младо мамче“, само със седемнайсет години по-голяма от Ема. Но в резултат на това винаги бе изглеждала по-скоро като своенравната по-голяма сестра на Ема.

— Радваш ли се, че толкова късно си имала деца? — изтърси тя, без да се замисли.

По лицето на госпожа Мърсър премина сянка. От близкото дърво се чуха ударите на кълвач. На улицата избръмча кола. Тъмен облак мина пред луната и за миг нощта стана по-тъмна. Най-накрая тя си пое дълбоко дъх.

— Не знам дали „радвам“ е правилната дума. Но всеки ден ме изпълва с благодарност, че имам теб и Лоръл в живота ми. Не знам какво бих направила, ако ви се случи нещо лошо.

Ема се размърда смутено и вината я стисна за гърлото. В моменти като този я изпълваше съжаление, че трябва да пази тайна от семейството на Сътън — и то голяма тайна. Дъщеря им беше убита и всеки изминал ден представляваше още една пропусната възможност да бъде открит убиецът й. Когато Ема пътуваше с автобуса за Тусон, изпълнена с копнеж да види Сътън, в гърдите й грееше слабата надежда, че може би осиновителите на близначката й ще приемат и нея, ще я оставят да изкара последната си година в училище при тях. По ирония на съдбата желанието й се беше сбъднало. Какво ли щяха да направят, ако научат истината? Със сигурност щяха да я изгонят. Дори можеха да я предадат на полицията.

Толкова й се искаше да се разкрие пред госпожа Мърсър. Да й каже, че нещо лошо се е случило с едната от дъщерите й. Но знаеше, че това е невъзможно. Итън беше прав. Тя не можеше да признае пред никого коя е. Все още не.

Вратата отново се отвори и на верандата се появи фигура. Прожекторите на покрива осветиха русата накъдрена коса на Лоръл.

— Какво правите там, навън?

— Гледаме звездите — отвърна весело госпожа Мърсър. — Ела при нас!

Лоръл се поколеба за миг, после тръгна по тревата към тях. Госпожа Мърсър смушка Ема, сякаш искаше да й каже: „Виж! Това е шансът ти да оправиш нещата!“ Когато седна до майка си, Лоръл не вдигна глава. Госпожа Мърсър се наведе към нея и започна да сплита косата й.

— Значи гледате звездите? — попита Лоръл невярващо.

— А-ха — пропя госпожа Мърсър. — И тъкмо казвах на Сътън колко много ви обичам и двете. И колко много искам да се разбирате.

Дори в тъмнината Ема успя да види киселата физиономия на Лоръл.

Госпожа Мърсър се прокашля. Очевидно все още не се беше отказала от намеренията си.

— Не е ли хубаво трите да прекараме малко време заедно?

— А-ха — промърмори неубедително Лоръл, без да поглежда към Ема.

— Може би дори ще се сдобрите? — притисна ги госпожа Мърсър.

Раменете на Лоръл видимо се напрегнаха. Миг по-късно тя стана и обгърна тялото си с ръце.

— Сетих се, че имам домашно — промърмори тя и хукна обратно към къщата, сякаш се опитваше да избяга от Ема.

Вратата се затръшна зад гърба й. Госпожа Мърсър изглеждаше обезсърчена, сякаш наистина се бе надявала, че усилията й ще дадат резултат. Ема въздъхна и отново се загледа в съзвездието си. Тя избра двете най-ярки звезди до „Звездата на мама“, „Звездата на татко“ и „Звездата на Ема“ и ги кръсти „Звездата на Сътън“ и „Звездата на Лоръл“ с надеждата, че близостта им ще окаже влияние върху отношенията й с Лоръл.

Но съдейки по отвратеното, излъчващо омраза изражение на лицето на сестра ми, аз имах усещането, че ще е необходимо нещо повече от това. И Ема би трябвало да научи истината за звездите — макар и да изглеждат твърде близко една до друга, там горе те всъщност са на милиарди светлинни години разстояние.