Сара Шепард
Две истини и една лъжа (5)

4.
Следпразничен махмурлук

В понеделник сутринта гимназията „Холиър“ изглеждаше така, сякаш все още се възстановяваше от петъчния бал. Училището имаше традиции в организирането на балове по случай Хелоуин и навсякъде се забелязваха следи от буйното празненство. От подпрозоречния перваз на спортния салон се ветрееше яркооранжева хартиена лента, в тревата се въргаляха забравени вампирски зъби, вятърът подмяташе върху тротоара остатъци от спукан черен балон, а върху набедрената превръзка на статуята на индианец в дворния фонтан изпъкваше ярко парченце розова дъвка.

— Това място изглежда ужасно махмурлийски — промърмори Ема.

Лоръл, която я возеше в своя фолксваген джета, дори не се подсмихна. Тя щеше да вози Ема до училище, докато тя не разбереше къде е изчезнал автомобилът на Сътън — колата бе конфискувана за неплатени глоби малко преди близначката й да изчезне, но Сътън я бе прибрала от полицейския паркинг в нощта, преди да умре. Оттогава колата липсваше.

Докато пътуваха към училище, Ема се опита да заговори Лоръл — не смееше да й се озъби заради шпионирането в парка, макар да си умираше да разбере какво е чула сестра й. Но Лоръл просто гледаше втренчено напред със стиснати зъби и присвити очи, и не искаше да разговаря нито за новия сингъл на Бийонсе, нито за това, че спиралата „Мейбълин Грейт лаш“ не може да стъпи и на малкия пръст на „ДиорШоу“.

Ема въздъхна, излезе от колата и заобиколи една захвърлена карнавална маска „Марди гра“. Беше й писнало от настроенията на Лоръл. Предишната седмица двете се бяха разбирали много добре и по всичко изглеждаше, че каквито и неразбирателства да бе имало между Сътън и Лоръл, нещата като че ли се оправяха, но появата на Теър беше върнала всичко в началото. Искаше й се отново да може да се усмихва на Лоръл на закуска, двете заедно да се гримират пред огледалото в банята сутрин и да припяват на парчетата, които вървяха по радиото, докато пътуват към училище. Лоръл й бе помогнала да усети вкуса на живота със сестрата, която никога не бе имала.

Когато прекоси поляната пред училище, тя забеляза, че учениците оживено обсъждат нещо. Едно име бе в устата на всички: Теър Вега.

— Чу ли, че Теър е бил арестуван затова, че е влязъл с взлом в дома на Мърсърови? — прошепна едно момиче с яке от изкуствена кожа. Ема замръзна на място и бързо се шмугна зад една колона с надеждата да чуе продължението на разговора.

Приятелят на момичето, който имаше на челото рогче от издадена напред коса, кимна въодушевено.

— Чух, че всичко било нагласено. Сътън е знаела от самото начало, че ще се появи.

— Според теб къде е бил? — попита Изкуствената кожа.

Рогчето сви рамене.

— Чух, че бил в Лос Анджелис, за да си опита късмета като модел.

— Не може да бъде. — Към Рогчето и Изкуствената кожа се беше присъединило момиче с накъдрена руса коса. — Забъркал се е с някакъв мексикански наркокартел и бил прострелян в крака. Това обяснява куцането.

— Да, възможно е — кимна умно Рогчето. — Теър сигурно се е промъкнал в стаята на Сътън, за да й открадне лаптопа и така да си плати дълговете към наркотрафиканта.

Изкуствената кожа завъртя очи.

— Вие, момчета, сте много зле. Влязъл е в стаята на Сътън, защото има недовършена работа с нея. Тя е причината да се махне оттук.

— Сътън?

Ема се обърна и видя, че към нея се приближава Шарлът. Тримата тийнейджъри, които бяха обсъждали Сътън, трепнаха, щом зърнаха Ема зад колоната. Неколцина други, които минаваха наблизо, я изгледаха с любопитство. Две момчета се разсмяха.

Имах усещането, че преди, когато минавах по коридорите на гимназия „Холиър“, хората реагираха по съвсем различен начин. Може и да ме обсъждаха шепнешком, но никой не се осмеляваше да се смее.

— Новините се разпространяват бързо, нали? — каза Ема, когато Шарлът застана до нея, и подръпна надолу късите сивкави раирани панталонки на Сътън, които беше облякла. Ако знаеше, че днес ще бъде основната атракция в училище, нямаше да се облече толкова разголено.

— Новини като тази, да. — Шарлът поприбра вълнистата си копринена коса и подаде на Ема чаша лате от „Старбъкс“. После се обърна към готик мацката, която я зяпаше. — Проблем ли има? — попита тя с раздразнен тон.

Момичето сви рамене и се изниза. Ема се усмихна признателно на Шарлът и двете се настаниха на пейката. В такива моменти Ема се радваше на безмилостната злост на приятелката си. Тя бе най-шумната и най-властната в групичката им, от типа момичета, които човек отчаяно искаше на своя страна и не смееше да им се изпречи на пътя. В някогашния си живот Ема бе познавала достатъчно момичета като Шарлът, но не бе имала контакти с тях. В повечето случаи всички Шарлътки я приемаха като един вид осиновено изродче.

Шарлът отпи от кафето си и се огледа.

— Каква бъркотия — промърмори тя. После зелените й очи се разшириха. Ема проследи погледа й и видя Мадлин да слиза от джипа си. Тя се изправи в цял ръст и тръгна през тълпата зяпнали ученици.

— Мадс! — извика Шарлът и й махна с ръка.

Мадлин се обърна и замръзна на място, щом зърна Шарлът и Ема. За части от секундата Ема си помисли, че приятелката й ще се обърне и ще хукне в противоположната посока. Но тя се понесе към тях с грациозността на балерина и се настани на пейката до Шарлът.

Тя я стисна за ръката.

— Как си?

— Как мислиш? — сопна й се Мадлин. Беше безупречна в прилепналия си кашмирен пуловер и идеално изгладените тъмносини панталонки, но алабастровата й кожа изглеждаше по-бледа от всякога. Ема забеляза слънчевите очила „Шанел“ на главата й. Те бяха нови, макар предишната седмица двете да бяха избрали един стар модел с антикварна стойност, което съвсем не бе в стила на Сътън. Дали Мадс умишлено не беше решила да носи очилата днес, за да покаже, че й е ядосана или просто Ема приемаше твърде навътре нещата?

— Тази сутрин мина изслушването на Теър пред съда — обясни Мадлин, поглеждайки Шарлът, но не и Ема. — Определиха му гаранция от петнайсет хиляди долара. Мама не спира да плаче. Умоляваше татко да платят гаранцията, но той отказа — заяви, че няма намерение да я плаща, защото Теър ще избяга отново. Аз бих я платила, но откъде да взема петнайсет бона?

Шарлът прегърна Мадлин и стисна успокояващо рамото й.

— Съжалявам, Мадс.

— В съда той просто седеше на пейката и ни гледаше. — Долната устна на Мадлин потреперваше. — Сякаш беше някакъв напълно непознат. Имаше нова татуировка и не искаше да обясни каква е причината за куцането му. Повече никога няма да може да играе футбол. Това беше голямата му любов — нещото, в което беше най-добър, — а сега бъдещето му е съсипано.

Ема се протегна и стисна успокояващо ръката на приятелката си.

— Това е ужасно.

Мадлин се напрегна и се отдръпна от нея.

— А най-лошото е, че Теър не иска да ни каже къде е бил през всичкото това време.

— Поне знаете къде е сега и че е в безопасност — обади се Ема.

Мадлин рязко се обърна и впери поглед в нея. Сините й очи бяха подпухнали, а устните й бяха свити в тънка черта.

— Какво правеше той в стаята ти? — попита без заобикалки тя.

Ема потрепна. Шарлът си играеше със сърчицето, което висеше на верижка на чантичката й, и избягваше да поглежда към приятелките си.

— Вече ти казах, че не знам — заекна Ема и почувства как стомахът й се свива на кълбо.

— Знаеше ли, че онази нощ ще се появи у вас? — Мадлин присви очи.

Ема поклати глава.

— Нямах представа, кълна се.

Мадлин повдигна вежди, сякаш й се искаше да й повярва, но не можеше.

— Стига, Сътън. Ти си знаела кога ще избяга. Точно преди това си разговаряла с него. И през цялото време си знаела къде се намира.

— Мадс — обади се Шарлът. — Сътън не…

— Мадс, ако знаех къде се намира или имах някаква връзка с него, щях да ти кажа — прекъсна я Ема. Тя можеше само да гадае дали наистина е така. Да, тя не беше разговаряла с Теър. Но дали това се отнасяше и за Сътън?

Имах ужасното подозрение, че Ема е права, макар въобще да не ми се мислеше, че съм го скрила от Мадс. Бях наранила толкова много хора и бях крила толкова много тайни. Само да можех да си спомня какви бяха те.

Мадлин обели парченце златист лак от нокътя на показалеца си.

— Знам какво се случи между вас преди той да си тръгне.

Ема усети остър горчив вкус в устата си. Тя си пое дълбоко дъх, приготвяйки се да й отговори, но не можа да намери нужните думи. Какво трябваше да каже? „Защо тогава не ме осветлиш?“

В този миг над двора се разнесе резкият звук на училищния звънец.

— Трябва да вървим.

Но Мадлин остана да седи там, вперила поглед в нищото. Шарлът докосна нежно ръкава на пуловера й.

— Последното нещо, от което се нуждаеш сега, е да се обадят на баща ти, че закъсняваш за час.

Най-накрая Мадлин въздъхна и преметна чантата си през рамо. Шарлът промърмори нещо, че ще се видят на обяд, хвана Мадлин под ръка и я поведе към първия им час. Макар стаята на Ема да се намираше в същата посока, тя остана с впечатлението, че двете предпочитат да вървят сами.

Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя се сепна. Когато се обърна, видя смутената усмивка на Итън.

— Не исках да те стресна — каза той. — Просто исках да разбера дали си добре.

Ема улови ръката му, но бързо я пусна. Очите й се плъзнаха крадешком по двора. Две хлапета от кръжока по театрално майсторство репетираха някаква сцена на паркинга. Пред машината за кафе до училищния вход имаше малка опашка. Никой не ги гледаше, но въпреки това тя не можеше да преодолее параноята си. Итън не беше част от групичката на Сътън и не искаше да бъде.

Тя въздъхна.

— Тук съм от десет минути, а имам чувството, че е минал цял дълъг ден — простена тя. — И съдейки по поведението на Мадлин, между Сътън и Теър наистина се е случило нещо точно преди той да напусне града.

Итън кимна.

— В такъв случай Сътън очевидно е играела номера на Гарет.

— Сигурно — отвърна Ема. Не искаше да вярва, че сестра й му бе изневерявала, но по всичко личеше, че точно това е станало.

— Как смяташ да научиш повече? — попита Итън.

Ема отпи глътка от кафето, което Шарлът й беше донесла.

— Може би ще продължа да слухтя за клюки — рече тя и сви рамене.

Итън изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но беше прекъснат от втория звънец. Двамата се сепнаха.

— Ще поговорим после за това, нали?

— Добре — отвърна Итън. После пристъпи напред едновременно с Ема и двамата се сблъскаха.

— Извинявай — промърмори тя.

— Няма нищо — рече рязко той и прехвърли раницата си на другото рамо. Очите им се срещнаха за миг, но после Итън отново наведе глава и тръгна към входа. — До после.

— Добре — подхвърли Ема към отдалечаващата се фигура. После се обърна и тръгна в противоположната посока.

Изведнъж някакво прошумоляване в храстите я накара рязко да спре. Зад подиума се разнесе кискане. Ема присви очи, опитвайки се да разпознае гласа. Кой ли я наблюдаваше? Пак ли беше Лоръл, която ги шпионираше? Но преди да успее да види кой се крие сред листака, човекът се стрелна към училището и бързо се изкачи по стълбите.