Сара Шепард
Две истини и една лъжа (16)

15.
Проект бегълци

В четвъртък следобед Ема караше моден дизайн, последния си час за деня. Покрай стените бяха подредени безглави манекени, увити в муселин. Импровизиран подиум минаваше през средата на стаята. Учениците седяха на работни маси и край тях бяха пръснати платове, ножици, копчета, ципове и конци. Неповторимият учител по дизайн в „Холиър“, господин Салинас, крачеше из стаята, обут в тесни панталони и вързал синьо шалче на врата си. Изглеждаше като по-малкия брат на Тим Гън^[1].

— Днешната презентация ще противопостави формата на функционалността — обяви той с писклив глас. После потупа с дългия си, кльощав пръст по лъскавата корица на френския „Воуг“, който неведнъж бе наричал своя Библия. — Това е въпросът на върха на езика на всеки моден редактор — продължи да размишлява той. — Как се пренася модата от подиума в реалния живот.

Ема погледна към манекена си. Само по себе си, творението й трудно можеше да бъде пренесено в реалния живот. Кръстът му бе обвит с кариран плат, набран странно от опита на Ема да направи трапецовидна пола. Черната шифонена блуза висеше разкривено, с неравни къдрички вместо яка. Най-зле беше брошката с форма на цвете, която Ема се беше опитала да измайстори от останалия кариран плат. Като се добавеха и червените следи от флумастер по горките ръце на манекена, той заприличваше на пияна ученичка, болна от шарка. Макар Ема да обичаше модата — тя обикаляше всички магазини втора ръка и се беше сдобила с доста тоалети, които изглеждаха скъпи — шиенето не беше от любимите й занимания. Подозираше, че Сътън е избрала този предмет по същата причина, поради която самата Ема бе избрала доста предмети в своята програма — защото по тях сравнително лесно се изкарваха шестици и не се изискваше много учене.

— Какво трябва да каже скритият във всеки един от вас творец? — продължаваше да дрънка господин Салинас. — Този въпрос трябва да си зададе всеки един от нас.

Ема наведе глава с надеждата, че господин Салинас няма да посочи нея — тя въобще не се опитваше да каже нещо. Имаше си други проблеми на главата, които заслужаваха повече мислене от противопоставянето на форма срещу функционалност, като например дали Теър беше убил сестра й, преди да излезе от затвора и отново да се върне при нея.

— Мадлин? — рече господин Салинас, наблягайки драматично върху първата сричка от името й. — Кажи ни какво си създала тук с тази авангардна балерина.

Мадлин се изправи и приглади черната си кожена пола. Тя беше най-добрата в класа и го знаеше.

— Ами, Едгар — започна тя. Освен това беше единствената ученичка, която се обръщаше към господин Салинас на малко име. — Визията, която съм създала, се нарича Мрачен танц. Нещо като „балетът среща улицата“. Това е танцьорката след репетиция. Къде ходи? С какво се занимава? — Тя махна с ръка към манекена, който бе облечен с блейзър над черна рокля и чорапогащи. — Това е мрачната, ексцентрична част от нас, която се крие под фасадата на съвършенството.

Господин Салинас плесна с ръце.

— Гениално! Божествено! Вижте всички, точно такава работа очаквам от вас!

Мадлин седна на мястото си, доволна от себе си. Ема я потупа по коляното:

— Роклята ти изглежда страхотно. Аз съм супер впечатлена.

Мадлин кимна учтиво, но от начина, по който омекнаха чертите й, Ема можеше да каже, че е поласкана. Мнението на Ема — или по-скоро на Сътън — явно означаваше много за нея.

Господин Салинас посочи още няколко ученици — отговорите им очевидно го отегчиха, — а Ема отново се замисли за проблемите си. Тя беше научила буквално наизуст писмата на сестра си до Теър и в главата й изникнаха фрази като „Някой ден ще бъдем заедно, когато настъпи подходящият момент“ и „Ще решим всичките си проблеми.“ Макар Сътън да бе изписала почти трийсет страници до Теър, в тях нямаше нищо конкретно. Защо не можеха да бъдат заедно? Защо времето не беше подходящо? Какви бяха проблемите, които трябваше да разрешат?

Положих всички усилия да се сетя какво съм имала предвид. Но нищо не ми хрумна.

След това Ема се замисли за ключа, който лежеше на сигурно място в джоба й. Днес бе опитала всички възможни места — кутията за бижута в шкафа на Сътън, кутията с инструменти в гаража на Мърсърови и малката врата към стаята на втория етаж на къщата, където никога не бе влизала. Тя дори изтича на обяд до близката пощенска станция, в случай, че ключът е от някоя пощенска кутия, но служителят каза, че е твърде малък. Може би той също нямаше да й помогне.

Ема едва устоя на желанието да отпусна глава на масата и да заспи. Всичко това беше изтощително.

Вярно, че когато пораснеше, искаше да стане разследващ журналист, да разкрива корпоративни скандали и ужасяващи престъпления, но всичко изглеждаше различно, когато на карта бе заложен и животът й.

— Земята вика Сътън? — Няколко лакирани пръсти щракнаха пред лицето на Ема. Зелените очи на Шарлът се взираха в нейните. — Добре ли си? — попита приятелката й със загрижено лице. — За секунда като че ли изпадна в летаргия.

— Добре съм — промърмори Ема. — Просто съм… отегчена.

Шарлът повдигна вежди.

— Ако си спомняш, ти беше тази, която ни убеди да се запишем в класа по моден дизайн. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Може би го повтарям твърде често, но ти наистина ми изглеждаш много странна напоследък. Нали знаеш, че винаги можеш да поговориш с мен?

Ема замислено прокара пръсти по плата на роклята си. Само ако можеше да каже на Шарлът за Теър. Но това щеше да е грешка — ако издадеше, че Сътън и Теър са имали връзка, Шарлът веднага щеше да я обвини, че е изневерила на Гарет. А той винаги бе чувствителна тема — беше скъсал с Шарлът, за да тръгне със Сътън и Ема подозираше, че момичето така и не бе успяло да го забрави.

А аз бях почти сигурна в това.

Тогава на Ема й хрумна нещо. Тя бръкна в джоба си и извади малкия ключ.

— Намерих това тази сутрин в стаята ми и Бога ми, не мога да се сетя какво отключва. Случайно да знаеш?

Шарлът взе ключа от дланта на Ема и го огледа. Той проблесна под ярката светлина на лампите в стаята. Ема забеляза как Мадлин я стрелва с крайчеца на окото си, но после бързо се обръща напред.

— Изглежда като ключе от катинар — каза Шарлът.

— На шкафче? — предположи нетърпеливо Ема. Може би Шарлът бе виждала Сътън да отваря някое тайно шкафче, за което Ема не знаеше.

— Може би на някой скрин. — Шарлът й върна ключето. — Какво общо има ключето със странното ти поведение напоследък? Дали не отключва здравия ти разум?

— Нищо ми няма на поведението — отвърна отбранително Ема и пусна ключето в джоба си. — Само си представяш разни неща.

— Сигурна ли си? — попита отново Шарлът.

Ема сви устни.

— Напълно.

Шарлът я стрелна с поглед, след което взе молива за рисуване.

— Добре. — Тя започна ядосано да драска разни заврънкулки и звезди по скицника си. — Щом си решила да бъдеш потайна, хубаво. Не ми пука.

Звънецът удари и Шарлът скочи от мястото си.

— Шар! — извика след нея Ема, усещайки, че Шарлът е по-ядосана, отколкото показва. Но приятелката й не се обърна. Тя настигна Мадлин и двете излязоха в коридора. Ема се върна на масата си, чувстваше се изцедена. Когато тръгна към коридора, усети погледите на учениците, имената на които дори не знаеше.

— Чу ли, че един спортен агент от „Станфърд“ е идвал да пита за Теър? — рече едно момиче с дънково яке на тъмнокосата си приятелка, която бе облечена с раирана риза в стил осемдесетте.

— Е, как — промърмори приятелката й. — Но тъй като Теър е в затвора, няма никакъв шанс да го приемат в такъв университет.

— О, я стига. — Момичето с дънковото яке махна с ръка. — Адвокатът му ще го измъкне. Още следващата седмица ще е на свобода.

„Боже, не!“, помисли си Ема.

— Дори и да е така, какво ще прави с това накуцване? — попита Райето. — Чух, че бил доста зле. Според теб какво му се е случило?

За тях отговорът беше очевиден. Двете момичета се обърнаха и изгледаха Ема, която минаваше покрай тях.

Като че ли всички я обсъждаха, дори учителите. Фрау Фенстърмахер, учителката й по немски, сбута мадам Ив, една от преподавателките по френски. Две от служителките в кафенето прекъснаха разговора си и я зяпнаха. Първокурсници и по-големи, всички я гледаха така, сякаш знаеха всичките й тайни. Искаше й се да изкрещи: „Оставете ме на мира!“ Каква ирония: докато ходеше на училище като хранениче, тя беше никой, просто призрак в коридора. Копнееше да е момиче, което всички познаваха. Но славата си имаше цена.

Сякаш не го знаех.

Ема зави зад ъгъла и се озова в коридора с прозорци, които гледаха към двора. Тя погледна към кактусите и засадената в саксии папрат, и зърна тъмната коса на Итън. Докато си проправяше път между тълпата, сърцето й биеше в гърдите.

— Здрасти — каза тя и го хвана за лакътя.

Лицето му грейна в усмивка.

— Ти си здрасти. — След това забеляза мрачното й изражение. — Добре ли си? Какво се е случило?

Тя сви рамене.

— Днес е един от онези дни, когато е малко трудно да бъда Сътън Мърсър. Бих дала всичко, за да се махна оттук. Известно време да се отърва от нея.

Итън сбърчи вежди и внезапно вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Аха!“.

— Имам идея. Знам точното местенце, където да те заведа.

Три часа по-късно Итън слезе от Магистрала 10 при табелата с надпис ФИНИКС. Ема се намръщи.

— Можеш ли да ми кажеш поне нещо за мястото, където отиваме?

— Не — отвърна Итън и устните му се разтегнаха в усмивка. — Само това, че там никой не е чувал за Сътън Мърсър, Ема Пакстън или Теър Вега.

Искаше ми се да се изсмея. Когато бях жива, имах чувството, че всички са чували за мен — навсякъде. И беше много мило от страна на Итън, че закара близначката ми чак във Финикс, за да я отведе по-далеч от лудостта.

Щом слязоха от магистралата, Итън зави по една занемарена улица. По нея бяха наредени контейнери за отпадъци, пълни с натрошена мазилка, счупени стъкла и празни кутии от боя. От едната й страна се издигаше недовършен блок, а табелата пред него обявяваше, че апартаментите ще се дават под наем от ноември. Поглеждайки към сградата без прозорци, Ема сериозно се съмняваше, че това ще се осъществи.

— Добре, сега ще ми кажеш ли? — попита тя, когато Итън отби в един паркинг и спря пред стар хотел в стил Арт деко.

— Търпение, търпение! — подразни я той, разкопчавайки предпазния си колан. После слезе, затвори с трясък вратата и се протегна лениво, като нарочно се бавеше.

Ема тропна с крак.

— Чакам.

Той заобиколи колата и я прегърна.

— Какво чакаш? — попита той. — Това ли? — След това притисна устни към нейните и тя отвърна на целувката, отпусната в прегръдката му.

Когато се разделиха, Ема се усмихна. Тялото й пламтеше. След това избухна в смях.

— Чакай малко. Да не би да ме докара чак до Финикс, за да можем да се натискаме пред всички?

— Не, това беше само бонус. — Итън се обърна и посочи хотела. — Дойдохме на концерт на любимата ми група „Ноу неймс“.

— „Ноу неймс“? — повтори Ема. — Никога не съм ги чувала.

— Страхотни са — пънк рок, но с блусарски елементи. Много ще ти харесат.

Той я хвана за ръката, преплете пръсти с нейните и я поведе към хотела, който изглеждаше като хванат в капан на времето. По стените имаше кичозни тюркоазни и розово-оранжеви племенни шарки, стенни лампи в стил деко и дори стар модел касов апарат на регистратурата вместо лъскав компютър с плосък монитор. Метална табела указваше пътя към входа на клуба в задната част на фоайето, макар че от нея всъщност нямаше нужда — щом минаха през въртящите се врати Ема чу пулсиращия бас и ехото на усилвателя. Въздухът миришеше на цигари, евтина бира и потни танцуващи тела. Във фоайето се мотаеха няколко младежи, които пушеха цигари и оглеждаха новодошлите.

След като платиха куверта от десет долара, Ема и Итън влязоха в клуба. Залата беше голяма, квадратна и тъмна, с изключение на светлините на сцената и коледните лампички, окачени около бара, който се намираше на издигната платформа в дъното. Гъмжеше от тела — момчета, които отказваха да помръднат, момичета, които се полюляваха със затворени очи, вглъбени в собствения си музикален сън, няколко реда хлапета, хванати за ръце. Неколцина погледнаха отегчено към Ема. В някое друго време тя щеше да се почувства стресната от тяхното отчуждение, но сега то й подейства успокояващо. Никой не я познаваше. Тя просто бе поредният почитател на „Ноу неймс“, както всички останали тук.

Ема сви към бара, потупвайки по хиляди рамена, като промърмори милион пъти „извинете“ и „съжалявам“. Шумът на сцената беше твърде силен и ушите й почти веднага заглъхнаха.

Двамата с Итън стигнаха до бара, чувстваха се смачкани, сякаш бяха преминали през ураган. Барманът сложи подложки пред тях и двамата си поръчаха бира. Ема зърна последната празна маса, преметна чантата си през облегалката на единия стол и погледна към сцената. Групата от трима души тъкмо свиреше някаква бърза, ръмжаща песен. Барабанистът гънеше ръцете си като октопод. Басистът пристъпваше напред-назад с наведена глава и дългата му коса скриваше лицето му. Вокалистката, която имаше стряскащо розова коса, стоеше в средата на сцената, дърпаше настървено струните на китарата си и пееше съблазнително в микрофона.

Ема я зяпна като омагьосана. Момичето бе прибрало косата си на кок в стил петдесетте и беше облечено с лъскава черна рокля, мрежести чорапогащи и дълги, черни, копринени ръкавици. Като че ли само тя можеше да е толкова готина и без задръжки.

— Прав беше! Групата е страхотна! — извика Ема на Итън.

Той се усмихна и чукна чашата й със своята, поклащайки главата си в ритъма на музиката. Ема отново огледа тълпата. Светлината създаваше ореоли около главите на присъстващите. Мнозина танцуваха. Други правеха снимки с телефоните си. Група фенове се бяха скупчили пред сцената — повечето от тях бяха момчета, които сигурно се надяваха да зърнат нещо под роклята на певицата.

— Приятелката ми Алекс от Хендерсън сигурно щеше да се влюби в тая сцена — рече тъжно Ема. — Тя обича да ходи на такива места. От нея съм научила всички готини групи, които слушам.

Отблясък от диско кълбото се отрази върху лицето на Итън и сините му очи блеснаха.

— Може би, след като всичко това свърши, ще ме запознаеш с нея.

— С удоволствие — отвърна Ема. Алекс и Итън веднага щяха да си допаднат — и двамата харесваха поезия и не им пукаше какво мислят другите за тях.

Щом привършиха питиетата си, Ема издърпа Итън от стола и го отведе на дансинга. Той се прокашля смутено.

— Не съм от най-великите танцьори.

— Нито пък аз — надвика Ема музиката. — Но тук никой не ни познава, така че на кого му пука?

Тя го хвана за ръката и го завъртя. Той също я завъртя, смеейки се, и двамата затанцуваха заедно, като подскачаха и се и тресяха на фона на музиката.

Когато „Ноу неймс“ завършиха сета си, Ема беше изтощена и обляна в пот, но се чувстваше великолепно.

— Има още едно нещо, което искам да ти покажа — каза Итън. Той й посочи аварийния изход и я поведе по тъмния, криволичещ коридор, който започваше зад него. Встрани се виждаше метална врата, над която имаше надпис „Тераса за наблюдение“. Итън я отвори и двамата се изкачиха по тясно стълбище.

— Сигурен ли си, че имаме право да се качваме тук? — попита нервно Ема, докато стъпките им отекваха по металните стъпала.

— Аха — отвърна Итън. — Почти стигнахме.

На върха имаше втора тежка врата. Когато я отвориха, се озоваха на открито. Терасата за наблюдение беше просто равен покрив, на който бяха разположени два плетени стола и малки маси, кофа за боклук, пълна с празни бутилки от бира „Корона“ и голяма саксия с папрат, която изглеждаше почти умряла, но наоколо се простираше град Финикс, пълен със светлини, искри и шум.

— Прекрасно е! — ахна Ема. — Откъде разбра какво има тук горе?

Итън отиде до парапета и вдигна лице към нощното небе.

— Известно време мама беше болна. Често посещаваше тукашните лекари. Така че опознах града доста добре.

— Сега тя… добре ли е? — попита тихо Ема. Итън никога не й беше казвал за болестта на майка си.

Той сви рамене с леко отчуждено изражение на лицето.

— Така мисля. Доколкото е възможно. — След което насочи поглед към примигващите светлини. — Имаше рак. Но мисля, че сега е добре.

— Съжалявам — ахна Ема.

— Спокойно — отвърна Итън. — Мисля, че аз й помогнах да го преодолее. Нали ти казах, че баща ми общо взето живее в Сан Диего? Не се върна за нито една химиотерапия. Гадост.

— Може би не е можел да издържи да я гледа болна — каза Ема. — Някои хора не се справят добре с такива неща.

— Да, но въпреки това трябваше да дойде — сопна й се Итън и очите му проблеснаха.

Ема се отдръпна.

— Съжалявам — прошепна тя.

Итън затвори очи.

— Аз съжалявам. — Той въздъхна. — На никого не съм казвал за майка ми. Но искам да сме напълно откровени един с друг. Искам да си споделяме всичко. Дори ако е нещо лошо. Надявам се и ти да споделяш всичко с мен.

Ема си пое дълбоко дъх, едновременно трогната и изпълнена с ужасна вина. Имаше нещо важно, което не беше споделила с Итън: номерът, който му готвеха. Трябваше ли да му каже за това? Дали той щеше да се ядоса, че го е пазила в тайна толкова дълго, без да му каже? Може би беше по-добре да си мълчи и да измисли начин да попречи на изпълнението му. Нямаше да му навреди, ако не знаеше.

Трябва да си напълно откровена, сестричке. Но напълно разбирам затрудненото ти положение.

Ема прегърна Итън през кръста и облегна глава на гърба му. Той се извърна, притисна я към себе си и я целуна по челото.

— Можем ли да останем тук завинаги? — попита тя и въздъхна. — Толкова е хубаво поне веднъж да не бъда Сътън. Да бъда просто… себе си.

— Можем да останем колкото ти се иска — обеща Итън. — Или поне докато не се наложи да тръгнем за училище.

По улиците свиреха клаксоните на автомобили. Над главите им се чу бръмченето на хеликоптер. Единичен бял лъч се плъзна към планината. Включи се аларма на кола, премина през няколко дразнещи бибипкания, вой и жужене, докато накрая някой я изключи.

Но докато стоеше на топло и сигурно място в прегръдките на Итън, Ема реши, че това е най-романтичната среща, която е имала някога.