Сара Шепард
Две истини и една лъжа (18)

17.
Фалшивото дъно

Във вторник следобед отборът по тенис на гимназия „Холиър“ бе излязъл на кортовете за игри по двойки. За щастие имаше облаци, което правеше играта поносима. Звуците на поп радиото „Екс Ем“ изпълваха въздуха — треньорката Маги обичаше да пуска енергична музика, за да стимулира момичетата. Край игрището имаше грамадна туба с „Гаторейд“, край кофата за отпадъци стоеше сандък с допълнителни топки, а Маги, която бе облечена с вездесъщата си блузка с щампа на тенис отбора и шорти в цвят каки, търчеше нагоре-надолу по кортовете и наблюдаваше изпълнението на сервисите и ударите.

— Аут! — разнесе се пискливият глас на Ниша Банерджи от другата страна на мрежата. Тя посочи бялата линия с черната си лъскава ракета и погледна Ема така, сякаш искаше да каже: „Лоша работа, кучко.“ — И гейм.

Лоръл, която стоеше край линията до Ниша, се засмя весело.

— Дори Сътън Мърсър не може да върне този мощен сервис! — Тя вдигна ръка и плесна дланта на Ниша.

— Като че ли печелят най-добрите жени! — Ниша отметна черната си конска опашка през рамо.

Ема погледна към Ниша и Лоръл, които подскачаха по корта с високо вдигнати ракети, и завъртя очи. Предишната вечер Маги им беше пратила имейли със списък на двойките и Лоръл и Ниша си бяха подготвили еднакви розови шорти, бели тениски и зелени ленти за глава.

Всичко това ме караше да настръхна. Откога сестра ми се съюзяваше с Ниша, най-голямата ми съперничка? Очевидно тази история с Теър я караше да стига до крайности.

Ема се обърна към Клара, второкурсничката, която й беше определена за партньорка.

— Съжалявам. Днес не играх много добре.

— Не, Сътън, страхотна беше! — Гласът на Клара прозвуча оптимистично. Тя беше доста хубавка, с гарвановочерна коса, закачлив чип нос и поразително сини очи, но лицето й винаги имаше отчаяно изражение. Цял следобед се бе държала почтително с нея, беше правила комплименти на сервисите й, оспорваше съдийските решения за ударите на Ема, дори когато беше очевидно, че топката е излязла в аут, не спираше да й повтаря колко красива е лъскавата й лента за коса. Невероятно колко се плашеха хората от Сътън, как вървяха на пръсти около нея, сякаш тя ръководеше училището.

„А може би — помислих си аз, — се страхуват да не им скроя някой номер от Играта на лъжи.“

След като изгледа още няколко срещи, Ема тръгна към съблекалнята. Треньорката Маги привлече вниманието й, махайки й съчувствено с ръка. Тя потупа с пръст брадичката си и произнесе беззвучно: „Горе главата!“

Съблекалнята бе хладна и миришеше на току-що измити плочки. Яркият плакат на стената се беше откачил от едната страна и висеше накриво. През вратите откъм басейна нахлуха група момичета с бански костюми. Когато се запътиха към душовете, във въздуха се разнесе острата миризма на хлор.

Ема се обърна към редицата от сиво-сини шкафчета и откри, че Лоръл първа е стигнала до тях. Тя вече се беше преоблякла в плътно късо клинче и бяла тениска, и седеше с кръстосани крака на дългата дървена пейка, обърната с гръб към нея. Беше притиснала айфона към ухото си и говореше нещо с приглушен глас. Думите й прозвучаха като: „Ако наистина е лоялна, ще го направи.“

— Извинявай — прекъсна я Ема и облегна ракетата на Сътън на пейката.

Лоръл подскочи и изпусна телефона си.

— О! Здрасти. — Лицето й пламна и Ема изведнъж осъзна, че Лоръл сигурно е говорила за нея. Но какво ли означаваха думите й?

Ема набра комбинацията на шкафчето на Сътън. Вратата се отвори с щракане. Тя пъхна гуменките си вътре и се огледа в малкото огледалце.

— Добър опит днес — рече саркастично Лоръл. — Май не можеш да печелиш всичко, а?

— Все тая — сопна й се Ема. Беше твърде изморена, за да отвръща на заяжданията на Лоръл.

— Сериозно говоря — рече сестра й. — Кога за последно си губила мач от мен или Ниша? Не се обиждай, Сътън, но Клара игра добре. Ти се издъни.

Стомахът на Ема се сви. Това си беше чисто омаловажаване. Тя не бе играла добре от деня, в който влезе в живота на Сътън.

— Сигурно напоследък не съм във форма — каза тя, опитвайки се да прозвучи равнодушно.

Лоръл пристегна каишката на златистия си сандал и стана от пейката.

— Определено. — Тя погледна многозначително Ема. — Може би някой е разсеян, защото трябва да направи номер на тайното си гадже.

Ема прехапа устни и погледна към шкафчето на Сътън.

— Лили ми прати есемес. Направила е уебстраницата, в която ще публикуваме стихотворенията на Итън — обяви Лоръл.

— Така ли? — попита Ема със слаб глас.

— Аха! Но все още не е късно да го отмениш. Знаеш какво трябва да направиш! — пропя Лоръл. След това раздрънка ключовете си. — В шест ще водя Дрейк на фризьор. Не позволявай на мама да сложи вечерята без мен. — Тя се обърна и излезе с валсова стъпка от съблекалнята.

Ема чу как вратата се затръшна зад гърба й и въздъхна. Събу бавно гуменките си и нахлузи еспадрилите на Сътън. Зад нея се появи някаква фигура и когато Ема се обърна, тя видя Клара да стои до вратата и да се усмихва извинително.

— Мога ли да си взема нещата? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Ема и се засмя.

Клара изтича до шкафчето си. Ема надникна вътре, отбеляза колко чинно са сгънати и подредени тениските и дезодоранта, шампоана и душ гела. Изведнъж дъхът й секна. Дъното на шкафчето на Клара бе с цели два инча по ниско от това на Сътън.

Клара я видя, че наднича и потръпна.

— О, Боже. Обикновено шкафчето ми е много по-подредено от това.

Ема я погледна втренчено. Да не би Клара да си мислеше, че тя ще я накаже за нещо?

— Стига глупости. Всъщност се възхищавах колко добре е подредено.

— Наистина ли? — Очите на Клара грейнаха. След това тя нервно прехапа устните си. — Хей, Сътън, чух, че този петък ще се организира свръх таен купон. В някоя изоставена къща или нещо такова?

— Точно така — отвърна Ема. Мадлин й беше казала подробностите за купона, заявявайки, че ще се състои в някаква къща, която преди месеци е била обявена за продан. Тя забеляза напрегнатото изражение на Клара и пристъпи към нея.

— Искаш ли да дойдеш? Ще ти пратя есемес с подробностите.

— Наистина ли? — Клара изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от удоволствие. — Ще бъде страхотно!

Клара благодари на Ема поне шест пъти, преди да се преоблече, да грабне нещата си и да изчезне от съблекалнята. Ема се огледа. Помещението беше пълно с ученици от отборите по тенис и плуване. Точно сега нямаше как да огледа шкафчето на Сътън. Трябваше да изчака в някой тих ъгъл, докато училището се опразни… и тогава да действа.

Към седем часа сградата утихна напълно. Светлините примигнаха и угаснаха. Седящата пред библиотеката Ема се оказа заобиколена от тъмнина. Няколко учители минаха наблизо на път към колите им, но никой не я попита защо седи там. Най-накрая тя тръгна по коридора и се озова отново в съблекалнята. Вратата се затвори зад нея и Ема примигна, напълно сляпа в пълния мрак. Миризмата на белина едва успяваше да прикрие вонята на просмукани с пот спортни екипи. От душовете се окапваше вода и отекваше в помещенията като въздишка.

Ема потърси ключа за лампата и неприятната флуоресцентна светлина заля съблекалнята. Тя отиде до шкафчето на Сътън и отключи катинарчето с треперещи пръсти. После извади навън гуменките, чорапките за тенис, кутия с цитопласт и спрей за защита от слънце и ги струпа върху пейката. Опипа с пръсти ъгъла на шкафчето, опитвайки се да повдигне основата му и изтръпна при скърцащия метален звук, който отекна в празното помещение.

Отдолу се разкри тясно, празно пространство. Сред прахоляка и ръждясалите фиби стоеше дълга, тясна сребърна кутийка. С разтуптяно сърце Ема порови из чантата си и извади малкото ключе, което бе открила в стаята на Сътън. После бавно го пъхна в ключалката.

То пасна.

Ема го завъртя и отвори кутията. Вътре имаше купчина листове. Извади най-горния и погледна към острите, четливи букви. Това беше писмо, подписано от Шарлът. „Съжалявам за всичко, Сътън — беше написала тя, подчертавайки всичко три пъти. — Не само за Гарет, но и за това, че не те подкрепих, когато имаше проблеми… нали знаеш с кого.“

Погледнах писмото. Какво означаваше то? Какви проблеми съм имала и с кого? В главата ми проблесна спомен как двете с Шарлът стоим пред „Холиър“, преметнали чанти през раменете, и си шепнем нещо, приближили главите си една до друга. „Тя знае, Сътън — прошепна Шарлът. — Не е глупачка. — После додаде: — Трябва да обмислиш добре на кого си вярна.“ Опитах се да задържа по-дълго спомена, но той ми се изплъзна тъй бързо, както се беше появил.

Ема сгъна отново писмото на Шарлът и бръкна в кутията. Имаше лист от Габи и Лили, в което изреждаха причините да бъдат приети в Играта на лъжи, най-вече заради техния „невероятен стил и усет за драматичното“. Следваше контролно по немски; всички отговори бяха попълнени и в горния десен ъгъл пишеше „Преподавателско копие“. Ема го изпусна, сякаш внезапно се бе подпалило, сякаш всеки момент в съблекалнята щеше да нахлуе параноичната Фрау Фенстърмахер и ще я спипа на място.

Звукът на капещите душове почти затихна. Включи се вентилацията и някъде в далечината се чу кашляне. Ема се взе в ръце и продължи да разглежда листовете. Прехвърли бележка с някакво старо наказание за задържане след часовете, контролно с голяма дебела двойка отдолу и накрая й попадна някаква оръфана бележка, надраскана с небрежен, момчешки почерк:

„Скъпа Сътън, съжалявам. Не искам да се чувствам така към теб — толкова изпълнен с гняв. Сякаш нещо дълбоко скрито в мен ме кара да се държа така. Но се притеснявам, че ако нещата не се променят, ще превъртя.

Т.“

По гърба й полазиха ледени тръпки. Бележката беше от Теър. Трябваше да е от него.

Ема не знаеше за какво се е извинявал, но писмото звучеше като заплаха и показваше точно колко неуравновесен беше Теър. Докато препрочиташе бележката, тя усети оформящата се в гърлото й буца. Беше се изморила да гадае и да се чуди. Имаше само един човек, който знаеше точно какво става.

Тя трябваше да види Теър.