Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (5)

Глава пета
Скок под земята

На 27 август 1946 година сутринта Групата за подводни изследвания окупира прекрасното, малко селце Воклюз. За какво ли са се домъкнали тези моряци в униформа с техния камион и този разнороден материал толкова далече от морето?

След като предявихме на г. Гарсен, кмета на Воклюз, едно напълно редовно командировъчно, ние се заехме да пренесем на гръб всичките си уреди до прочутия извор Воклюз.

Тази любопитна експедиция започна с едно писмо на батальонния командир Брюне, страстен поклонник на Воклюз, които ми даде идеята да използуваме нашите нови методи и да опитаме да разкрием тайните на подземната река Сорг. Не знаех абсолютно нищо за този извор, който впрочем видях за първи път в деня, когато започнахме изследването му… Но проектът беше възхитителен и оттогава започнах да отделям част от свободното си време, за да събера необходимата документация.

Още от Средновековието изворът Воклюз е вдъхновявал поетическото въображение. Край него Петрарка е писал сонети за Лаура. Днес местността се слави като едно от чудесата на Прованс. Но освен с чудната си красота пълноводието на Сорг е прочуто в цял свят със забележителните си хидрологични капризи. Защото изворът не е извор като всички други…

В подножието на една отвесна скалиста стена, висока 120 метра, се откроява вдлъбнатина, в която се таи басейн тиха, бистра вода. Веднъж през годината, през октомври или ноември, разпенени, водите прескачат над един преливен праг и образуват буен водопад. През останалото време изворът е само басейн, който привлича, но е спокоен и нито една бръчка не го смущава. Малката рекичка Сорг ромони в подножието на стръмнината. Колкото и да е голяма сушата, нейният дебит по необясними причини остава почти непроменен.

По платото на Воклюз има множество понори, един вид отвесни кладенци, в които има повече или по-малко вода, която се стича там по време на проливни дъждове. Неуморни спелеолози^[1] упорито разчистват дъната на тези понори. Доста е вероятно този начин да даде резултат и да се стигне един ден до течението на тайнствената подземна река Сорг: както изглежда, почвата под платото е набраздена от потоци, реки, водопади, а може би и от големи галерии. Там се намира предполагаем, но непознат, цял подземен свят, който крие в себе си една от най-сложните хидравлични системи.

Крайбрежното население, като наблюдава бистрата вода, постоянния дебит, бавното покачване на водите и бавното им спадане, допуска умозрително съществуването на неизчерпаеми резервоари. „Примитивно обяснение, което не търпи проверка“, високо негодуват теоретиците на извора.

Може би… До деня, положително близък, когато първият изследовател ще разкрие истината било през понорите, било през сифона, аз предпочитам да възприема обяснението на Мистрал:

„Един ден феята на водата, преобразена като красива мома, отведе стария барабанчик Базил за ръка през водата на Воклюз чак до подземната поляна, където седем едри диаманти бяха поставени върху също толкова дупки. «Виждаш ли тези диаманти — каза феята, — когато вдигна седмия, изворът се покачва до смоковницата, която се пои веднъж в годината.» При тези думи феята изчезва. А Базил се събуди, изненадан, че лежи на сянка…“

Началото на експедицията е много приятно: към 9 часа ние пренасяме едно канадско кану, което трябва да изкачим до самия извор. Обкръжени сме от хлапета, които си оспорват честта да носят по сенчестата пътека, която извежда до басейна, цилиндрите ни със сгъстен въздух, портативната ни камера за декомпресия, въжетата или водолазните ни костюми. Изглежда, сякаш половината жители на селото са изоставили работата си да ни съпровождат.

Хвърляме поглед на черната водна повърхност, после се споглеждаме с другарите, разбираме се. Тази локва безсолна вода не е работа за нас.

Бъбрим с кмета и с помощника му — г. Гарсен и г. Буден — и то се знае, припомняме опитите на нашите двама предшественици — тежководолазите Отонели и Негри.

През 1878 година негова милост Отонели облякъл скафандъра си и слязъл в басейна. На дъното му вляво той се промъкнал в устието на сифона, като минал под голям триъгълен камък. Изчезнал от погледа на зрителите и разгънал 30-метрово въже, което, общо взето, го довело до 23 метра дълбочина, отговаряща на границите на възможностите му. Озовал се в един стръмен тунел и не могъл да продължи слизането. Едно ядро, хвърлено по стръмнината, спряло на 30 метра дълбочина, след като размотало 50 метра въже. Дали ядрото на Отонели бе достигнало долния ръкав на сифона?

След това забележително за времето си спускане се разпространила една легенда. И днес съвсем сериозно разправят, че Отонели имал на разположение една ламаринена лодка и че тази лодка потънала по време на опита, попаднала в сифона и изчезнала. Нещо съвсем невъзможно! Дори да беше потънала, което в действителност след проверка се оказа съвсем невярно, тя щеше да заседне на дъното на басейна и никога не би могла да попадне в сифона под триъгълния камък.

През 1938 година повикали един марсилски майстор на гмуркането, тежководолаза Негри.

Негри, който бил по-добре екипиран от своя предшественик и държал с един високоговорител своята развълнувана публика в течение на спускането си, претендирал, че е слязъл на 40 метра дълбочина и по такъв начин достигнал долния ръкав на сифона. По неговите думи, той не е могъл да се изкачи по стръмния ръкав, защото маркучът му се опирал в един неустойчив голям камък, който можел да се срути и да му отреже пътя за връщане. Нашите познайници от Воклюз и сега още си спомнят с вълнение този момент, когато гласът, идващ от дълбочините, известил, че Негри намерил ламаринената лодка на Отонели.

Преди и ние да се спуснем на свой ред, напразно търсихме да срещнем негова милост Негри, който винаги отказваше да ни приеме. Понеже той се слави като превъзходен водолаз, то ние не можем изцяло да отречем сведенията му. Започваме работата, като приемаме, че той наистина е стигнал до смяната на наклона, и съобразяваме цялата си тактика с това твърдение. Обаче топографията на извора никак не отговаря на описанието на Негри. Изниква въпросът, дали последният просто не се е скрил зад триъгълния камък в устието на тунела, за да предава по микрофона своя сензационен репортаж. Дюма и аз едва не загинахме заради удоволствието да научим, че прословутата лодка на Отонели никога не е съществувала. Справедливостта изисква да признаем, че фантастичните сведения не бяха единственият баласт, който ние повлякохме със себе си в нашето спускане под земята: новите компресори, с които предния ден заредихме със сгъстен въздух цилиндрите на нашите дихателни апарати, ни бяха подготвили страхотна участ.

Температурата на водата е 13 градуса по Целзий. Тя позволява да се престои при гмуркане с бански костюм твърде кратко време. Но за нас ще е нужно облекло, което да ни защити от студа, ако бъдем принудени да продължим стоенето си под водата.

От нашето кану хвърляме отвесно в устието на сифона тежест от 40 кг. Водата е съвсем бистра. Спускаме успешно тежестта точно зад триъгълния камък, който затваря входа в тунела. Сондата бележи 17 метра дълбочина. Нашата цел е тежестта да достигне долния ръкав на сифона.

Старшината Пинар се гмурка за късо време с бански костюм и дихателен апарат, въоръжен само с една лампа, и тласка тежестта в бездната. Видял, че тя попада на много препятствия, той се спуща след нея, докато се размотава 28 метра въже от кануто. След няколко минути той излезе посинял от студ, без да подозира, че се е спуснал поне колкото Отонели.

Дюма и аз образуваме първото „въже“; като алпинистите ние ще бъдем свързани помежду си с 10 метра дълго въже.

Върху вълнени долни дрехи обличам новия си непромокаем костюм с мек капюшон, а Дюма облича един комбинезон на боен плувец, италианско производство. Натоварили сме се като магарета. Всеки от нас има на гърба си дихателен апарат с три цилиндъра, на краката каучукови плавници, нож и запасна лампа на колана, непромокаема лампа в ръка. На лявата си ръка имам сто метра въже, намотано на множество кръгове. Освен това Дюма се е накичил с един малък помощен дихателен апарат, манометър за дълбочина и едно пиоле, което допълва аналогията с натоварването на алпинистите.

На повърхността отговорник е старшият инструктор Фарг, нашият опитен гид^[2]. Той ще държи въжето на тежестта, което е нашето единствено средство за връзка с външния свят. Многократно повтаряме условните знаци. Едно потегляне на въжето — да се опъне. Три пъти — отпускане на въжето, а шест пъти — сигнал за тревога, колкото се може по-скоро да бъдем изтегляни горе.

Очакваме да намерим правилен тунел, който се спуска стръмно на протежение 30–40 метра, а после се издига след неопределено разстояние към тайнствената свободна повърхност. Затова решаваме да вземем със себе си повече баласт, отколкото обикновено, за да се крепим по-здраво на почвата и да устояваме по-добре на евентуалните течения. Аз имам за задача да тласкам тежестта към дъното винаги, когато се закачи. Понеже предполагахме, че пътят до долния ръкав ни е познат, имахме интерес да действуваме бързо; стигнем ли там, аз ще завържа единия край на запасното въже за тежестта и ще се опитаме да се изкачим към тайния изход на Сорг.

Но хората предполагат, а изворът разполага. Преди да влезем във водата в тази черна дупка, още веднъж поглеждам наоколо си: местоположението е наистина зловещо. Любопитните зрители пазят почти благоговейно мълчание, надвиснала е някаква тревога. Жена ми Симона, която не харесваше тази експедиция, се е смесила с тълпата. Напред е застанало едно младо кюре, без съмнение дошло с мисълта, че може би ще има нужда от неговите услуги. Със задна дата днес си давам сметка, че в онази минута в подсъзнанието ми тлееше неизказано желание да свърша спускането по възможност най-бързо.

Препъваме се под тежестта на нашия товар и другарите ни помагат да слезем във водата. Изпод капюшона си аз мога да говоря, като изпускам за миг мундщука си. Диди, който няма същото удобство, е принуден да ми отговаря с жестове. Щом потъваме, опитвам нашата система за връзка.

— Добре ли ме чуваш?

Дюма утвърдително кима.

Преценявам, че съм три килограма по-тежък, а това ми се струва, че допада на нашия план. Тогава бързо се устремявам към дъното на басейна, навлизам в тунела, като минавам отдясно на големия триъгълен камък, който разделя входа му, и за последен път поглеждам нагоре. Съзирам силуета на Диди, който се откроява върху слаба зелена светлина. За нас небето вече е изчезнало; сега принадлежим на един свят, където никога не е прониквала светлина. Запалваме лампата си, но водата е толкава чиста, че е невъзможно да проследиш снопчета светлина: само малко светло кръгче примигва в тъмнината, когато невидимите лъчи на лампата срещнат стена.

Понеже зная, че с Дюма ме свързва здраво въже, не ме е вече грижа за него. Благодарение на мая баласт спускам се стремглаво като метеор. Изведнъж нещо ме дръпва за колана и големи камъни с грохот отминават край мене. Дюма, натегнал с екипировката си и с доста тежък баласт, е направил опит да забави спускането си, като се задържа с крака. Той успява само да предизвика лавина от камъни. Един от тях одрасква рамото ми. Смътно ми идва на ум, че трябва да се пазя, но не съм способен да мисля.

На 30 метра дълбочина върху издълбано в скалата стъпало намирам нашия голям металически блок. Под светлината на лампата той не е предмет, спуснат от света, от който идвам, а почти обикновен камък като всички други. Неясно си припомням, че трябва нещо да правя с тази тежест. Тласкам я по наклона. Тя пада с грохот заедно с камъните на Дюма. Действувам като автомат, не си давам сметка, че съм загубил намотаното около ръката ми въже. Пропуснах също да дам знак на Фарг с трикратно подръпване, че трябва да отпусне въжето. Но аз бях забравил не само Фарг, но и всичко, което беше горе над мене. Изведнъж наклонът в тунела се засилва рязко. С кръгообразно движение на ръката рисувам с лампата светли спирали върху чисти и гладки стени. Пътувам с два възела скорост. Аз съм в Париж, в метрото. Не срещам никого. Нямам никого в метрото, нито една-единствена бяла риба, нито дори най-малка рибка.

По това време на годината, след като сме се гмуркали цяло лято, ушите ни са доста привикнали. А защо ли моите толкова ме болят? Става нещо непонятно. Кръгчето светлина по стените на тунела изведнъж изчезва. Лъчистият сноп се плъзга по плаж от дребни камъчета с голям наклон, същински конус струпан материал, който сякаш бележи дъното на тунела. Пред очите ми няма никаква стена. Достигнал съм в някакво безкрайно водно пространство, същинска потопена катедрала, чието величие ме сковава. Виждам нещо познато — нашата метална тежест, легнала върху камъните, и това ме успокоява малко. Но целият наш план е разбит: няма никакъв сифон, нито ламаринена лодка, нито голяма неустойчива скала. Боли ме глава.

Досещам се, че съм привързан към нещо. Лампата ми изтръгва от мрака въже, което се люшка до някаква черна фигура, сляла се със светлите камъни. Това е Дюма с целия си битпазар, с лампата си, която мъждука като светещ червей. Само ръцете му мърдат. Той се опитва с несигурни сънни движения да закачи пиолето си за въжето на тежестта. Неговото „фрогманово“^[3] облекло пропуска вода. Той се помъчи да го изпълни отново със сгъстен въздух. Плувам до него и спирам поглед на манометъра — той показва 46 метра дълбочина, но кадранът му е пропуснал вода и следователно ние сме много по-дълбоко, може би на 60 метра, 60 метра, и то в края на един наклонен и извит тунел.

Ние сме изпаднали в опиянение от дълбочините, но не в обичайната еуфория^[4], някакво вцепенение, някакво отчаяние дори се добавят към блаженството. Дюма е засегнат по-тежко от мене. Мислите ми се лутат несвързано: „Не трябва да сме толкова замаяни на подобна дълбочина… Няма да се върна назад, без да узная къде съм!… Защо няма течение? Въжето, въжето с тежестта ни е едничкото указание за връщане, ами ако го загубим? Къде съм дянал въжето, което носех на ръката си?“ Все пак успявам да се досетя, че съм го загубил някъде по-нагоре. Вземам ръката на Дюма и го заставям да хване въжето с тежестта. Викам му: „Остани тук, аз ще изследвам пещерата“. Дюма вероятно разбира, че съм свършил въздуха и че се нуждая от помощния апарат. Аз се издигам 7–8 метра и напразно търся нагоре в лъчите на лампата някаква форма или отражение. Никакво указание за стена или за свод, а не мога да плувам по-високо — Дюма ме задържа като котва.

Макар и да изпада в тежка наркоза, Дюма долавя, че съм в опасност. Прави усилие да откачи малкия апарат от колана си, но напразно. Той се свлича в подножието на камъните, като отдавна е пуснал въжето. Когато се връщам при Диди, въжето вече е изчезнало в тъмнината. Това толкова ме поразява, че мозъкът ми няма сили да си представи каква участ ни очаква. Над нас има 200 метра вода, пещери или скала. Когато се свърши въздухът, ще поплуваме опипом по дължината на свода и ще се задушим в мъчителна агония. А трябва да се върнем по какъвто и да било начин.

Дюма почти е загубил съзнание. Щом го докосвам, той сграбчва с тревожна тръпка ръката ми. Изтръгвам се с грубост и отстъпвам назад. Насочвам лампата си — зад стъклото на маската неговите излезли от орбитите очи издават състоянието му.

В мълчанието на бездната се чува само моето задъхано дишане. Добре, че няма течение, което би могло да отвлече Дюма. Ако имаше и най-малко течение, ние бихме загинали. Тежестта не може да бъде далече. Трескаво се заемам да търся блока ръждясал метал, сега за нас по-скъпоценен от злато. И изведнъж той изпъква пред мене — тежък, успокоителен. Въжето се издига в тъмнината, издига се към надеждата за живот.

Във вцепенението си Диди губи контрол над себе си и мундщукът се изхлузва от зъбите му. Той вдишва и глътва малко вода, преди да успее, не знам как, да постави отново мундщука на мястото му. Сега вече въжето ми сочи пътя и аз си давам сметка, че е изключено да изплувам до повърхността заедно с Диди. Отпуснат, по-тежък най-малко с 12 кг в своя пълен с вода костюм. Той е безпомощен, а аз съм почти съвсем оглупял. Хващам въжето и се готвя да се изкачвам по него, теглейки на буксир приятеля си.

Фарг правилно изтълкува първите мои три потегляния като сигнал „Пусни въже“. Той усърдно се зае да пуска. Изумен, чувствувам как въжето се разхлабва и правя свръхчовешки усилия да се изкачвам по-бързо, преди Фарг да го е отпуснал съвсем. Минава една безкрайна минута, преди да се досетя, че това въже все пак има край. А този край Фарг няма да го пусне никога. През ръцете ми минава стотина метра въже и се трупа на дъното на пропастта. Беда! Напипвам възел. Фарг се е погрижил да улесни нашето напредване… Но какво правят тия горе? Не разбират ли, че ние ще пукнем?

Захвърляме въжето като нещо опасно. Напълно отчаян, аз чисто и просто правя опит да се катеря. Докопвам се криво-ляво до няколко издатини на някаква много гладка скала. Изминавам така петнадесетина метра, но не ми достигат сили. Вие ми се свят и тежкият Дюма непреодолимо ме тегли надолу.

Безполезното въже се заплита в краката ми; проклинам го. Неочаквано си спомням нашите уговорки: „Шест пъти — вдигайте нагоре“. Хващам въжето и тегля с надежда, че ще мога да броя до шест. Но хлабавото въже търка по цялата дължина стоте метра, които ме делят от Фарг: моят сигнал се губи, заглъхвайки в мрака.

Защо Дюма не разбира какво зло ми причинява? И така и така, Дюма, ти ще умреш! А може би си вече и мъртъв! Дюма, ужасно е това, което ще сторя, но ти си мъртъв и не искаш да оставиш жив и мене. Махай се, Дюма! Хващам ножа си с намерение да отрежа въжето, което ме свързва с него.

Но даже и в голямото отчаяние има нещо, което задържа ножа в ножницата. Не, още веднъж, още един последен път ще опитам да се свържа с Фарг. Напрегнал всичките си сили, аз повтарям и потретям сигнала „Тревога“… Диди, правя всичко, което е по силите на един човек! Аз също чувствувам, че вече умирам.

Там, на горния свят, напрегнал ума си, Фарг е в недоумение. Не беше минало много време от нашето спущане, но той се мръщи, опипва въжето, както се опипва пулс. От момента, в който поискахме толкова много въже, а оттогава бяха изминали доста минути, той не е доловил нито един ясен сигнал. Тревогата замества неговата радост при мисълта, че сме победили сифона.

Сега вече до бдителните ръце на Фарг достигат слаби трептения. Какво означава това? Трябва да се реши. Без да обърне глава, той казва тихо на Тайе, застанал прав до него: „Какво рискувам? Да ме изругаят само?“ С решително изражение на лицето той тегли хватка след хватка въжето.

Усещам, че въжето ненадейно се опъва. Оставям на мира ножа си и се хващам за спасението с двете ръце. Коланът ми се опъва под тежестта на Дюма, чиито цилиндри от апарата за дишане звънтят о скалата, докато пъргаво ни изтеглят нагоре. След 30 метра, на завоя на тунела, долавям един неясен триъгълник зелена светлина. Там блещука надеждата. Като в сън се измъквам в басейна, ослепен от светлината. Фарг скача във водата, а след него и Пинар да помогнат на Дюма, който е в безсъзнание. Събирам последните си сили да овладея нервите си и да изляза сам от езерото. Дюма бе обхванат от криза на повръщане и лежеше по корем на стръмния бряг.

Другарите набързо смъкват каучуковите ни дрехи. Аз се топля край един запален бензинов котлон. Фарг и лекарят се занимават с Дюма. След няколко минути той е вече на крака до огъня. Подаваме му бутилка коняк. Той пийва една глътка и заявява: „Още днес следобед трябва пак да сляза.“

Чудя се къде е отишла Симона. Кметът ми съобщава: „Когато въздушните мехурчета спряха своя кипеж на повърхността, жена ви се втурна надолу по хълма. Каза, че не може да понася това.“ Нещастницата нахълтала в първата кръчма, която ѝ попаднала във Воклюз, и си поръчала най-силното питие, каквото имали. Някакъв любител на новини тичешком слязъл в селото и раздрънкал, че един от гмурците се удавил. „Кой е? Какъв цвят маска има той?“ — извикала Симона.

— Червена — казал вестителят.

Симона въздъхнала облекчено: моята лична маска беше синя. После помислила за Диди с червената маска и радостта ѝ угаснала. Разстроена, тя отново поела пътя към извора. И там за чудо стоеше жив Диди!

Докато тъпчем около големия огън като мечки, Диди бърже се съвзема. Лицето му добива обикновения си цвят и мислите му се проясняват. Все пак ние сме озадачени — защо се зашеметихме в края на дългия коридор така силно?

След оживения обед Тайе и Морандиер, следващата двойка, се приготвят да атакуват извора за втори път. След анализ на резултатите от нашия опит ние правим нов план за действие. Понеже, като следвахме долната стена на сифона, Диди и аз се измъкнахме в някакво обширно място, чийто свод не можахме да видим, то новата двойка ще проследи свода по цялата дължина на тунела. Вероятно тя ще намери някакъв праг, от който нататък въпросният свод трябва да почне да се издига. Накъде? Там е целият въпрос.

Тайе и Морандиер вземат за случая много по-проста и по-лека екипировка от нашата — навличат обикновени вълнени долни дрехи без непромокаем комбинезон отгоре им. Те трябва да разгъват едно въже за обезопасяване, но вече без да са вързани един за друг. Уговарят се: щом някой от гмурците нададе вик, това ще означава неотложно връщане на екипа.

Опитът Тайе-Морандиер се извършва в безпорядък подобно на нашия; докладите им издават това. Освен всичко, което се случи с нас, на тях им е необходима много по-голяма смелост.

Както бе предвидено, те минават близо до свода, плувайки един до друг. Стената е гладка, доста права и само от време на време се появяват значителни издатини. Те вдъхват всеки път у Филип надежда, че зад тях галерията ще започне да се издига. Но това е само една самоизмама и спускането продължава.

Когато опитният Тайе преценява, че дълбочината е близо 40 метра, той съсредоточава цялото си внимание да анализира възприятията си. Още една стъпка надолу — и ще се проявят признаците на наркозата. Тогава Филип решава, че е безразсъдно да продължават, и надава условния вик. Морандиер веднага го чува и отстъпва встрани, за да позволи на спътника си да завие. Той установява, че у Тайе ритъмът на дишането е нарушен. Изплува над него, дърпа на два пъти отпуснатото въже с условния троен сигнал за изтегляне, после се спуща зад Тайе, за да бъде готов да му се притече на помощ. Подобна игра в абсолютния мрак почива изцяло на тълкуване сред обърканите светлини на лампите. Виждайки Морандиер да се движи насам-натам, Тайе мисли, че и той сам е изпаднал в затруднение. Хватка по хватка той започва да се издига по въжето. Но като усеща, че нещо му тегне отзад, вероятно заплитане в отпуснатото въже, той отрязва кабела зад себе си. И понеже всеки мисли, че съседът му е в тежко положение, Морандиер сграбчва краката на Тайе и го тласка нагоре, за да му помогне при преминаването на една теснина. Това малко усилие го заставя да се задъха силно. От водата излизат почти нормално. Само Тайе здраво стиска ножа, с който си е послужил, но той го държи за острието като свещ, без да забелязва, че се е порязал и че от дълбоката рана тече обилно кръв.

Дюма и аз се спускаме за последен път следобеда с едничката цел да изследваме внимателно първата част на тунела. Но след всичките неприятности искаме да сме съвсем сигурни, че Дюма няма да се поддаде на изкушения. Връзвам го за колана с едно въже, дълго само 50 метра, и го принуждавам да остави ножа си, та да не може да прекъсне връзката за обезопасяване. Правим една топографска скица на басейна и на горната част на сифона и благополучно се връщаме.

Изворът Воклюз остава със своята тайна, но прави живота хубав. Вечерта след този ден, пълен с преживявания, двата екипа се отдават на субективни сравнения между наркозата от червеното вино и воклюзкото опиянение. Обилната вечеря в чест на „отсрочката“, която бяхме получили, не успява да ни разсее.

Същата тази вечер, докато пътувахме към Тулон, Симона, Диди и аз предъвкваме въпреки умората и главоболието същия въпрос: добре са ни известни проявите на опиянението от дълбочините, но защо до такава степен обърква умовете ни тази прозрачна варовита вода, в която няма никакви прояви на живот? Повече мълчим и понякога само някой от нас предлага някакво обяснение. Безсънието, храната, неспокойствието; въздухът, който дишаме… Нахвърлям се върху това последно внушение… „въздухът, който вдишваме… — казвам аз. — Ами ако поръчаме да направят анализ на останалия в апаратите въздух?“

На другия ден сутринта вземаме проби от цилиндрите. Анализът отбелязва 1/2000 въглероден двуокис. На 50 метра дълбочина въздействието му се равнява на шестократно по-голяма доза. Или, с други думи, на дъното на сифона нашият въздух можеше да ни довърши за 20 минути. Пускаме тогава в действия нашите нови компресори и виждаме, че те поемат собствените си отровни газове.

Групата и някои от членовете ѝ предприеха през следващите години много други експедиции с пещерни гмуркания. Фарг и Морандиер придружиха Ги дьо Лавор в извора Шартрьо. Цялата група придружи парашутистите на Колиур, за да изследва дебита на Фонтестрамар, но никой от нашите плувци не е сполучил да премине през сифон, достоен за това име, ако не смятаме в Грама през 1948 година.

През посочената година, докато Тайе, Дюма и аз заминахме да се присъединим в Дакар към експедицията на „Батискаф“, четири члена от групата — морският лейтенант Алина, доктор Девила, сержантът Жан Пинар и ефрейторът от флота Бриньон — се заеха със сифона Витарей край Грама.

На варовиковото плато Грама зее понорът Витарей. Преди да стигнат до водата, леководолазите от ГПИ трябва да преминат през всички фази на същинска пещерна експедиция. Едно военно отделение смъква целия материал в понора, дълбок 85 метра. След къс хоризонтален коридор следва отново спускане в отвесен кладенец, дълбок 40 метра. При това трябва да се пренасят скафандри, облекло, електрически приспособления, салове, стълби, провизии, и то в повече от 500 метра галерии, повечето наводнени и с теснини на всеки десет метра.

Върху повърхността на мътна и неприветлива вода пионерите построяват мост върху гумени салове. Матросите се готвят за гмуркане.

Алина решава да пуска леководолазите един по един, прикачени на все по-дълги и по-дълги водещи въжета. Снабдени с непромокаеми лампи, с компаси и манометри, гмурците последователно докладват данните, които позволяват да се начертае картата на потопените галерии. Изследваните разстояния се увеличават от ден на ден. Накрая лейтенантът извършва на 29 октомври 1948 година последното и най-важно гмуркане.

Алина се спуска, развивайки над 120 метра въже, и плува колкото може по-бързо до края на вече проучения район. Там той навлиза в една теснина, която едва преминава, като с гърдите си трие чакъла по дъното, а цилиндрите с въздух на гърба му стържат тавана на скалата. После пространството се разширява, склонът се издига с 20 градуса наклон. Алина различава в снопчето светлина на лампата си няколко блестящи отражения — ето повърхността! Маската му се замъглява, както стъкло при дъжд, а това означава, че главата му е извън водата. Той се озовава в някаква ниска зала, дълга десетина метра, затворена е глинест наклон. Спомня си, че където тече вода, даже и в най-дълбоката бездна, въздухът е чист. Сваля маската си, изважда мундщука си и диша свободно.

Той се изкачва на малък хлъзгав бряг край една от стените на залата. Чувствува, че е първото живо същество, проникнало тук някога в тази здраво затворена каменна каса, която съдържа само глина, вода и въздух, където слънцето никога не е стимулирало живот. Той иска да тръгне по брега, но усеща, че нещо го държи отзад; разгънал е докрай водещото въже. За да отиде малко по-навътре, трябва само да отвърже това въже от колана си… ами ако не го намери на връщане? Мисълта за лабиринта, който е преминал под водата, го заставя да провери здравината на възела, от който зависи спасението му. Опипвайки отдалече с лампата си края на залата, Алина изпитва някакво разочарование: там някакъв нов сифон води бог знае къде. За да продължат изследването, би трябвало леководолазите непрекъснато да сноват напред и назад, пренасяйки екипировката си под водата на едно разстояние от 120 метра, и да устроят една челна база в глинената галерия, преди да могат да се спуснат в новия сифон.

Алина оставя върху глината отпечатъка от несвалените си плавници. После в този съвсем недостъпен малък залив той повтаря обичайните жестове за спускане в средиземноморската вода. Плюе върху стъклото на маската си, плакне я във водата, поставя я на лицето си и захапва мундщука. Плъзга се във водата, люшва се и се спуща по въжето. Неговите въздушни мехурчета още няколко мига пропукват на повърхността, после пустотата отново обгръща бездната. В тъмнината изчезват следите на един човек…