Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Monde du silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2015)

Издание:

Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма. Светът на мълчанието

Преведе от френски: Любомир Павлов

Художник на корицата: Александър Денков

Редактори: Иван Иванов и Светослав Славчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Ана Ацева

 

Дадена за печат на 30.III.1961 година

Излязла от печат на 20.VI.1961 година

Поръчка № 12

Тираж 10 000

Формат 1/16 65/2

Печатни коли 12.25 и 8 приложения

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София 1961

История

  1. — Добавяне

На хората, които взеха участие в нашата работа

Глава първа
Хора и риби

Беше през една хубава юнска сутрин на 1943 година. Пристигнах на гарата в Бандол, едва сдържайки вълнението си. Очаквах да получа една бърза пратка от Париж. Тя съдържаше резултата на дългогодишни усилия и мечти. Това беше прототипът на един автономен дихателен апарат, проектиран от Емил Ганян и от мене.

Натоварил пратката на изпитаната кола, която Роже Гари поеше с нафта, потеглих бърже към вила „Бари“, където ме чакаха моите другари Филип Тайе и Фредерик Дюма. Никога дете не е отваряло коледния си подарък по-нетърпеливо от нас: стига само този дяволски апарат да действува, в нашите гмуркания ще настъпи революционен обрат!

Пратката съдържаше комплект от три цилиндъра средна големина със сгъстен въздух, един обикновен клапан и един правоъгълен дихателен автомат, голям колкото будилник. От автомата излизаха два гофрирани маркуча, свързани на края с металически мундщук. С тази апаратура, привързана на гърба с ремъци, с една непромокаема маска със стъкло, покриваща очите и носа, с каучукови плавници на стъпалата ние се канехме да завладеем морето.

Отправихме се бързо към едно малко заливче, скрито от любопитни очи. Въздухът в бутилките беше под 150 атмосфери налягане: трескаво го проверих. Беше ми необходимо усилие да се сдържам и да разисквам спокойно плана на нашия пръв опит: Дюма, може би най-добрият подводен плувец на времето си, щеше да чака на сушата, готов да ми се притече на помощ. Симона, жена ми, щеше да плува на повърхността, като диша през една обикновена тръба, и щеше да следи през маската си моите действия. В случай на нужда тя щеше да даде знак, Дюма щеше да се хвърли във водата и за няколко секунди щеше да е при мен. Знаех си, че „Диди“ (под това име е известен той по крайбрежието) само с един скок достига 18 метра.

Докато другарите закопчаваха ремъците на трите бутилки, сърцето ми се разтупа, автоматът легна на врата ми, а маркучите за дишане обкръжиха главата ми. Плюнах отвътре върху стъклото на маската и го изплакнах с морска вода — доста неприятен начин да се избегне запотяването на стъклото. После стегнах ластичните връзки на маската, за да прилепне плътно към челото и скулите. Поех мундщука и здраво го стиснах със зъбите си. Прегънат под тежест от 30 кг, тръгнах с патешка походка към морето.

Апаратурата беше конструирана с оглед лесно да се плува. Потопих се в прохладната вода, за да проверя дали не ще ни изменят природните закони, а Дюма трябваше да прикачи 3,5 кг олово на колана ми, за да ме помири с Архимед. Бавно стигнах до дъното. Леко дишах приятен въздух. При всяко вдишване се разнасяше слабо свистене, а при издишване глухото бълбукане на въздушни мехурчета. Автоматът не беше вече само техника, но някакъв орган, предназначен да задоволява точно моите нужди.

Всеки поглед в глъбините на морето е като непозволено проникване в един забранен свят и всяко гмуркане неизменно предизвикваше у мене емоционално сътресение, което не можех да преодолея… Малка долинка се откриваше наблизо до залива с висока трева, със светловиолетови и кафяви морски таралежи и с малки бели водорасли, подобни на цветчета от азалия. Пред мен искряха дребни златни и сребърни рибки. Една пясъчна ивица се губеше в синкава бездна. Слънцето така блестеше, че се принуждавах да примижавам. С отпуснати по протежение на тялото си ръце, движейки крака, аз разсичах бавно водата, тласкан от плавниците си. Слизах надолу, като набирах скорост, и гледах как отминават скалите покрай мен. Спирах ли да се движа, неусетното ми плъзгане във водата продължаваше от само себе си. Изпразвах дробовете си и спирах дишането. Поради това тялото ми губеше обем, намаляваше налягането на водата и аз се спусках надолу като в сън. Тогава вдишвах дълбоко, отново задържах дишането си и се възнасях тържествено към повърхността. По този начин дробовете ми бяха придобили съвсем неочаквано значение: играеха роля на баласт.

Задишах отново ритмично и бавно, наведох глава и плувах спокойно надолу до десетина метра. На тази дълбочина налягането на водата е двойно по-голямо, отколкото на повърхността, и въпреки това не страдах от него. Обяснението е, че дишах въздух, чиято гъстота отговаряше точно на налягането на околната вода. В дробовете ми този противонапор се предаваше на кръвта и мигновено се разпростираше по цялото ми тяло. Изпитвах само лека болка в ушите. Преглътнах, както се прави на самолет, за да се отворят евстахиевите тръби, и болката изчезна.

Прехласнат от радост, достигнах дъното. Калкани, кръгли и плоски като чинии, плуваха в кръг около камънака. Хвърлих поглед над себе си и видях повърхността да блести като мътно огледало, в средата на което се очертаваше ясно силуетът на Симона на големина колкото кукла. Направих ѝ знак и куклата ми отговори.

Бях очарован от въздушните мехурчета, които дишането ми предизвикваше: те се издигаха все по-нагоре, преминаваха през все по-лек и по-лек воден слой, удължаваха се и приплескани от водното налягане, заприличваха на трепкащи медузи. Колко голямо значение щяха да придобият тези мехурчета през нашите бъдещи гмуркания! Добър признак за работата на дъното ще бъде, докато те ритмично прорязват повърхността на водата. Щом изчезнат, тревогата ще свива сърцата ни и ние ще бъдем принуждавани да вземаме незабавно енергични мерки за помощ. В момента моите мехурчета подхвръкваха нормално от клапана и ми правеха компания; не се чувствувах толкова самотен.

Плувах над камънака и ми бе приятно, че приличам на калканите. Съвсем естествено беше да плувам хоризонтално като риба. Да спираш, да увисваш без никаква опора, без въже, без маркуч, който да те свързва с повърхността — това бе равносилно на осъществена мечта… Спомних си, че често нощем в дълбок сън понякога съм изпитвал подобни състояния — като че летя с крила, разперил ръце. Но сега летях без крила.

Представих си в същата обстановка един водолаз със скафандър и каска, с тежка стъпка, прикован към дъното от оловото в подметките му, впримчен от своята „пъпна връв“, и с окована в медна броня глава. При гмурканията ми без всякаква защита съм наблюдавал такива водолази, напрегнати страшно напред, за да направят само една крачка, преодолявайки далеч по-голямо налягане в краката си, отколкото в главата, същински инвалиди в един чужд за тях свят. За нас бъдещето разкриваше възможности да преминаваме по цели километри с плуване под водата, през страни, които още никога човешкото око не бе зърнало, да усещаме свободно с цялото си тяло това, което рибите възприемат с люспестата си покривка.

Но аз трябваше отново да стана „леководолаз за проба“ и да направя равносметка на възможностите, които притежава моят апарат. С удивителна лекота аз се впуснах в акробатически номера — лупинги, търкаляне, премятане. Застанал надолу с главата, опрял с един пръст на ръката си в дъното, избухнах в странен, пронизителен смях… Ако ме бе чула Симона, сигурно щеше да извика Диди да ми дойде на помощ. Никое от моите движения не наруши свободното ми дишане. Освободен от законите на земното привличане, аз летях в пространство с три измерения. С безгрижни движения се издигах, спусках се, заставах свободно и благодарение на новите ми дробове можех да определям положението си приблизително с няколко сантиметра. Скоростта ми достигаше скоростта на пешеходец. Плувайки нагоре, можех да изпреваря въздушните мехурчета, които изпусках. Някаква детинска радост ме караше да скачам под водата. Имах смътното чувство, че мамя природата. Но струваше ми се, че неизбежно ще последва някакво наказание за подобен възхитителен грях.

Спуснах се на 18 метра дълбочина, нещо, което бяхме правили често пъти и без дихателен апарат, но какво ни очаква по-нататък? Докъде бихме могли да стигнем с този странен инструмент?

Петнадесет чаровни минути бяха изминали, откакто напуснах малкия залив. Чувах ритмичното съскане на дихателния автомат, имах, възможност с моя запас въздух да издържа на такава дълбочина вероятно до един час. Реших да остана, докато не почувствувам, че ми става много студено.

Винаги сме мечтали да разполагаме с достатъчно време, за да изследваме Света на мълчанието. Досега с едно дълбоко вдишване открадвахме по няколко секунди подводен живот, а днес… бавно се промъквах в някакъв мрачен тесен проход, издрасквах гърдите си по камънаците и така чукнах цилиндрите о свода, че, те иззвънтяха. Разбрах, че щом съм се блъснал в тавана на пещерата, моят дихателен апарат е олекнал. И наистина, до този момент бях, изразходвал близо половината от моя запас въздух. Опасявах се да не закача или да скъсам въздушните си тръби и затова се обърнах и легнах на гръб. Очите ми, привикнали на полумрака, различиха една издатина, обсипана с млади лангусти[1]. Те бяха застанали наопаки, полепнали по тавана като едри насекоми. Пипалата им бяха обърнати към входа на пещерата. За да не ги докосвам с гърдите си, намалих дишането. Горе, на повърхността, имаше купони, черна борса, глад. Помислих си за стотиците калории, които губехме в студената вода. Хванах две от най-хубавите лангусти и без колебание ги помъкнах нагоре.

Симона все още плуваше по следите на моите въздушни мехурчета. Тя се гмурна да ме посрещне. Предадох ѝ лова и докато тя излезе на повърхността, отново се спуснах надолу. Симона отплува до една скала, където някакъв провансалец, полузадрямал, ловеше риба с въдица. Той видя русата млада жена да излиза от водата с трепкащи лангусти в ръка. Тя го помоли: „Бихте ли ми ги запазили, докато се върна?“ И остави плячката си на скалата. Въдичарят изпусна въдицата си от учудване.

Многократно Симона се гмуркаше, за да поема от ръцете ми други лангусти и да ги оставя на скалата. Достигнал отново до малкия залив, плувайки под водата, аз излязох на повърхността, без да ме види въдичарят, а през това време Симона беше отишла да вземе натрупаната плячка. „Вземете един, господине! — каза тя на удивения въдичар. — Много лесно се ловят, стига да последвате примера ми.“

Филип и Диди ядяха донесените от мен раци и настояваха да им разкажа най-подробно за пробното спускане. Погълнаха ни хиляди проекти за използуване на автоматичния дихателен апарат. След като изпъстри с цифри с молива си цялата покривка, Тайе ни заяви, че всеки завоюван метър дълбочина в морето ще открива пред човечеството около триста хиляди кубически километра жизнено пространство.

Тайе, Дюма и аз бяхме изминали заедно вече дълъг път. Седем години се бяхме гмуркали само с обикновени очила и ето ни сега притежатели на ключа към един нов свят! В разгара на разговора си припомнихме как започнахме…

Първоначално нашият уред бяха подводните очила, известни доста отдавна в Полинезия и Япония, употребявани през XVI в. в Средиземно море от ловците на корали и от 50 години насам „откривани“ всеки десет години. Човешките очи, които, незащитени, не виждат почти нищо под водата, когато са предпазени с плътно прилепнали очила, различават долу съвсем ясно всичко като през стъклото на аквариум.

Една неделна утрин през 1936 година по време на къпане в Мурийон край Тулон натъкмих за първи път очилата Фернез, които ми бе заел моят нов приятел Филип Тайе. Потопих главата си във водата и отворих очи. До този момент аз бях артилерийски офицер от флотата, който кръстосваше моретата, без да се интересува твърде какво има в тях. Бях добър плувец, чиято грижа беше само да усъвършенствува кроула.

На първо време морето беше някаква солена смес, която щипеше очите ми, но още от дете аз обичах както множество други плувци да се гмуркам, за да измъквам слепешката камъчета или други блестящи неща.

Скромното зрелище на мурийонското дъно беше някакво откровение: там на дълбочина един метър красиви сребристи риби (това бяха кефали) пъргаво се разминаваха над малки мъхнати камъни, легнали върху сивкав пясък. Като се изправих отново, видях трамвай, телеграфни стълбове, хора с шапки… А след това пак потопих главата си във водата и цялата тази цивилизация изчезна, отново попаднах в някакви джунгли, над които плуваха безглави плувци. Изпитах непреодолима нужда да споделя с други наивното си и възхитително откритие. На една млада майка, която бе навлязла с децата във водата, извиках: „Там, под краката ви, има прекрасни риби“. Тя се стресна и бързо изведе дечицата си на брега.

Понякога едно незначително събитие може да преобрази нашия обикновен живот, стига само да съумеем да схванем значението му, да се откъснем от предишното съществуване без колебание и да се втурнем презглава в новото. Точно това се случи с мене през този летен ден в Мурийон, когато надзърнах вътре в морето.

Поглъщах жадно разказите за онези полубожества, които шетаха из Средиземно море с маски, с плавници и размахваха примитивни оръжия. В Санари чутовният Лемоан се гмуркаше и убиваше под водата риби с прашка. Разправяха същи така за един младеж — Фредерик Дюма — и му приписваха баснословни добиви на риба. Тайе и аз се стараехме от все сърце да им подражаваме, а след две години срещнахме и самия Дюма.

Диди е запазил много свеж спомен за първите си опити. Нека отворим дневника му:

„Това е то грамадният Лемоан с неговите нескончаеми истории…

Познавам го отдавна: грамаден, рус и силен, прави дълги преходи с велосипед, за да отслабне, а също и за да изпита удоволствието да пътува, без нищо да харчи, защото неговата философия е да изкарва прехраната си навсякъде в страната.

Помъкне ни за гъби, често се връщаме с празни ръце; това няма значение, но по време на това скитане из гората той измисля цяла грамадна организация за добив на гъби. Ако ли пък е валяло, той говори само за охлюви, една безплатна и изобилна храна, недостатъчно оползотворена. Плува леко, без излишни движения, и често се гмурка, за да лови морски таралежи, които тъпче в банските си гащета.

Един ден той дойде с малки очила за гледане под водата. Това улеснява много неговия лов на морски таралежи, но обемът на банските му гащета бе твърде недостатъчен и ние не му вярвахме много.

Излиза от водата и прави знаци, че видял близо метър големи риби, и то на два-три метра дълбочина. Аз и братята ми живеем, откак се помним, по това крайбрежие и добре знаем, че за да улови човек риба колкото един пръст, трябва да иде много по-навътре. Тогава той прави най-отчаяни знаци, увлича се в красноречието си и се смее лудешки, попаднал на духовита фраза.

Той гони големите си риби чак до краката на къпещите се. Но щом се опита да набоде «виденията» си с тризъбец, донася само морски таралежи. Тогава той грабва друго оръжие; прави си «лък» от дървено чаталче и ластик. За да имам възможност да слушам неговите възторжени разкази след излизането му от водата, изковавам от метални пръчки за пердета стрели, които той прахосва сред водораслите или пък рибите ги отмъкват със себе си като бандерили[2]. Правя още по-големи стрели с по-здрави куки. Най-после Лемоан улучва една риба, голяма като онези, които съм виждал само на пазара, при това той я улавя там, където се къпели всеки ден. Улавя не само тази, но и много други.

Тогава за мен почна един кошмарен период — всичките ми представи за риболова отиват по дяволите: от една страна бяха професионалните рибари с всичките им кошове, мрежи, въдици, въдичарите любители с техните прътове и с упоритото им търпение — всички онези хорица, които се трудят без особен резултат; от друга страна — със своя вечно шеговит характер големият Лемоан, който, забавлявайки се, лови грамадни риби почти навсякъде.

Смутен съм, както невярващият, който явно е видял неоспоримо чудо. Едва по-късно разбрах колко неумолимо е правилото: «За да ловиш риби, трябва сам да се превърнеш на риба».

Слагам си прочутите очила: под мене, разбира се, рибите гъмжат. На дъното в камъните е същинско лудешко хоро. Тия не приличат много на посърналите риби с белезникави очи, които съм виждал на пазара: тези са по-прозрачни, очертанието им е част от една крива, защото са постоянно в движение. Дори тези движения, тяхното поведение, толкова различни за всеки вид поотделно, са характерни за рибите така, както и външността им.

Водата се разкрива под мене много по-чиста и по-красива, отколкото я виждам през ясните и спокойни дни. Оставам прикован на повърхността ѝ, съзерцаващ подводния свят както авиатор — земята.

Вероятно под скалите има кухини, защото изпод тях излизат плоски като чинии риби с тъпи глави и лъскави тела с една черна лента; те плуват към мене и ме гледат. Други идват от водните дълбини, виждам ги бързо да нарастват, спират за миг да ме разгледат и после пак така бързо намаляват, както бяха нараснали. Около мен непрестанно играят малки рибки. Зле се ориентирам за разстоянията: не мога да хвана това, което ми изглежда съвсем близо, очите и мускулите ми не се съгласуват вече. Всеки път, когато искам да се гмурна, за да стигна до нивото на тези риби, всички се разпиляват като парчета при бомбен взрив от голямото вълнение, предизвикано от мене.

Една сутрин на каменист плаж, който продължава под водата, осеян тук-там с големи камъни, покрити с водорасли, опитах подводния лък на Лемоан. Ятото едри кефали плуваше кротко. Преследвам го, стиснал в ръце опънатата тетива. От напрежението губя равновесие. Когато стрелям, стрелата полита вяло, глупаво плъзгайки се, за да улучи едно камъче. А целта беше много сгодна. Тук беше необходимо да си едър като Лемоан, за да действуваш успешно с това грубо оръжие.

У дома направих арбалет — прикрепих ластика на дълго ложе, на другия край приковах кожичка, снабдена с парче извит тел. Достатъчно беше само леко натискане с пръст и стрелата политаше.

Това оръжие представя вече голям напредък, мога да плувам спокойно, без да вълнувам водата, мога да следвам движенията на рибата, преди да стрелям. При втория изстрел стрелата попада в целта — една риба, която се плъзга край скалата, внезапно започва да се гърчи. Победа! Хващам стрелата за краищата, не смея още да докосна рибата и я размахвам над водата. Стрелата пронизва от край до край онези риби, които се движат в открита вода.

Парченце олово е достатъчно да свали птица — цял сложен апарат с лостове и сухожилия, който трябва постоянно да полага усилия, за да се задържа във въздуха. Докато рибата е само мускул, който водата носи — стига само мускулът да трепне, и рибата върви напред. Поставяме зад куките на стрелата нови обърнати насреща им куки пак от извит тел и оръжието се подобрява; внезапно натежала, рибата се откъсва от своето водно небе, превъртва се заедно със стрелата, която започва да потъва; един тласък — и аз съм до нея, за да я взема.

Полека-лека се научавам да разпознавам различните видове, да разбирам кои кътчета им харесват. Този роден бряг, чиито малки плажове, гладки скали за слънчеви бани, светли вирове с чакъл, където няма опасност от морски таралежи, добре познавам, добива за мене нов образ. Откривам напукани скали, подводни вериги току до повърхността на водата, цели подводни пещери, убежища на едри риби. Научавам, че морският вълк обича смесената с въздух вода между подводните скали, където вълните влекат всичко, че зъбарът само по неволя рискува да навлезе в по-плитка вода, че зеленушката се крие сред водораслите. Нападам все по-големи и по-големи риби, които избягват заедно със стрелите ми. Правя по-големи стрели, но съм принуден да направя по-голям и арбалета.

След като разработих терена за лов в Санари, заех се да изследвам околностите. Един ден през 1938 година се натъквам на един много по-напреднал от мене човек риба. Той не вади главата си от водата, гмурка се продължително и когато излиза на повърхността, от малка тръбичка, закрепена на банската му шапка, изтича вода. На краката си има каучукови плавници.

Възхищавам се от лекотата на движенията му и чакам да му стане студено, за да излезе от водата. Казва се Филип Тайе, лейтенант от флотата. Риболовът му е малък. Оръжието му, по-сложно от моето, ми изглежда не толкова ефикасно. Научавам, че са роднина с Лемоан: той има племенник морски офицер. Моряците може би са усъвършенствували по-скоро първоначалното оръжие — «прашката», тъй като разполагат с много по-мощни средства от моя огънат тел. Очилата на Тайе са по-големи и по-хубави от моите. Той любезно ми съобщава къде мога да намеря като неговите очила и плавници. За тръба отлично може да послужи маркуч за поливане. Определяме си среща за съвместен лов. Тръбата и плавниците откриват за мене нов етап към подводния живот.“

Наистина този ден бележи важна дата за всеки от нас: това е денят, когато се създаде нашият екип и се роди нашата дружба.

По същото това време подводният лов в морето се разпростира почти навсякъде. Пламналите умове създават най-странни оръжия: рибарят действува с голяма кука, търговецът с изострена дръжка на метла, часовникарят си приготвя с най-голяма изтънченост харпун, като се грижи повече да бъде фин, отколкото резултатен, моряците от военната флота изковават страшни оръжия в своите арсенали, а някой любител колоездач измайсторява оръжие от велосипедни части.

Тази обща страст поражда едно голямо братство: когато хората се срещат с харпун в ръка, без да се познават, стават близки. Никой не налага своя система. Всеки тайничко и беззлобно се присмива на оръжието на другия. А през зимата цялото свободно време е посветено на изобретателство — масите в кръчмите се изпъстрят с рисунки на острия на стрели.

Стана ни навик да впиваме поглед в дръжките на чекмеджетата, на прозорците, в механизма на пердетата. От всяко късче метал може да изникне идеалният вид оръжие. Ровим се из железарските дюкянчета да търсим винтове, бурми, метални пръчки за пердета, ластици и пружини.

Последиците от този ентусиазъм бяха, че рибите изчезнаха от крайбрежията на Прованс и професионалните рибари бяха дълбоко възмутени. По тяхно мнение ние сме пропъждали рибата, късали сме мрежите им и сме ограбвали техните кошове.

Един ден край Фабрета опитах да се гмурна с бутилка сгъстен въздух от скафандър „Льо Прийор“. Група рибари ме обвиниха, че приспивам рибата с някакъв си упоителен газ. Жените караха мъжете си да ни пребият. Доста подводни ловци бяха тормозени през този период. Тайе доведе със себе си голямото си куче Сойка, една хрътка, която той оставяше на брега, за да го пази от рибарите.

tova_nikak.jpgТова никак не прилича на шейна, но служи за съвършено същите цели.

В морето край Сен Тропе едва избягнах един удар с голяма кука, а Диди в Санари бе принуден да остави своя харпун и лова си в ръцете на своите нападатели.

Между две гмуркания Дюма видял едно живописно същество, което внимателно наблюдавало от своята моторна яхта движенията му — един полугол мъж с херкулесово телосложение. Кожата му представлявала цяла галерия от татуировки — фигури на жени и прочути пълководци. Диди разбрал, че това е прочутият гангстер Карбоне, марсилският съперник на Ал Капоне. Карбоне извикал Дюма и му помогнал да се качи на борда. Той бил много възбуден.

— Често идвам тук — казал Карбоне, — за да си почивам от града. Възхитително е това, което правите. Каня ви да ми гостувате на яхтата.

Така новият покровител на Диди научил, че рибарите го преследват. Неговото негодувание било толкова голямо, че жените и пълководците от татуираните му гърди потреперили. Тогава наредил на механика си да обърне към пристанището.

Там, прегърнал с косматата си ръка Диди, той обиколил рибарите по лодките им, повтаряйки: „Ей, момчета, не забравяйте, че този човек е мой приятел“.

Често се шегувахме с Диди за връзките му с неговия гангстер, но факт е, че оттогава рибарите престанаха да го безпокоят. Те отправиха протест до правителството и скоро подводният риболов бе уреден с правилник. Дихателните апарати, пушките със сгъстен въздух или с куршуми бяха забранени. Задължително беше всеки да има позволително за подводен лов; любителите трябваше да се организират в един клуб за подводен риболов.

Тази вражда скоро стана символична, защото не остана риба, по която заслужаваше да се стреля. От Мантон до Марсилия по-едрата фауна беше фактически изчезнала.

Разбира се, морето е просторно и не е възможно харпунерите да го опустошат, но удобната за риболов крайбрежна ивица вече е широка само колкото река. Нейните постоянни обитатели — бели риби[3], морски каракуди, зеленушки, мурени, — които живеят близо до свърталищата си на малка дълбочина, бяха ловени на хайки от стотици, дори от хиляди ловци. Рибите от дълбоките води, като зъбари и мержани, не рискуват вече да навлязат в опасната зона. Калканите по цели дни треперят от страх дълбоко в своите каменни лабиринти. Някои риби, които през брачния период имаха обичай да си хвърлят хайвера близо до брега, са прогонени с най-лоши последици за възпроизводството им. През 1936 година беше детинска работа да измъкнеш на Лазурния бряг риба с подобаваща големина. Днес това е почти постижение на шампион.

Големите морски риби бързо се научиха да стоят далеч от досега на смъртоносните оръжия. Те нахално застават точно на такова разстояние, което ги прави недосегаеми. Ако действуваш с ластичен арбалет, който бие на два метра и половина, рибата спира малко по-далеч и ти се присмива. Ако ли вземеш тежко оръжие, което изстрелва на 6 метра харпуни по 2 кг, то предполагаемата жертва инстинктивно проявява недоверие и стои точно извън прицела. От векове човекът е бил безобиден пришелец в този свят. Но от деня, в който той започна борба с хладно оръжие, рибите взеха съответни мерки за сигурност.

vse_po_dylboko.jpgВсе по-дълбоко и по-дълбоко! Какви ли опасности чакат човека в мрака на подводния свят?
tuk_njakyde.jpgТук някъде имаше една малка красива рибка. Къде ли се е скрила?

В онази героична епоха Дюма се хвана на бас, че ще улови 100 кг риба за една сутрин. Той се гмурна пет пъти на дълбочина от 8 до 10 метра. С една лиса от 37 кг и четири големи бели риби Диди постигна повече от уговореното.

Най-паметната ни битка беше с една изключително голяма, около 80 кг лиса. Диди я удари с харпун и в борбата с нея се принудихме да се сменяме един друг. На два пъти успявахме да я измъкнем с ръкопашен бой до повърхността. Голямото животно, види се, обичаше също като нас пресния въздух, обаче докато ние бяхме загубили сили, то възвръщаше своите и най-после царицата на ставридите успя да се изскубне от нас и да изчезне в онази синкава дълбина, където не можахме да я гоним без самостоятелен скафандър.

Увлечението и нашата младост ни караха да прекаляваме понякога. Почвахме да се гмуркаме още от април и продължавахме чак до ноември, въпреки че тракахме зъби. Ходехме на подводен лов наполовина сковани от студа, нашия най-лют враг.

Веднъж през декември Тайе заминал на лов в Каркеран с вярното си куче Сойка, което останало на брега да пази дрехите му. Водата била 11 градуса. Филип плувал, докато вече не можел да продължи лова, защото измръзнал. Увлякъл се и отишъл доста далече. Връщането му било мъчителна и изтощителна борба. Едва успял да се докопа до стръмния бряг, и загубил съзнание. Духал леденостуден вятър. Инстинктивно голямото му куче Сойка дошло, легнало върху господаря си и виейки, го стоплило с дългата си козина и с горещия си дъх. Тайе се съвзел. Макар със схванати ръце и крака, той успял да се завърне у дома си благодарение на Сойка.

Това сериозно предупреждение ни накара да вземем незабавно мерки срещу студа. Водата е по-добър проводник на топлината от въздуха и притежава доста висока специфична топлина. Тя е идеално средство за охлаждане на мотори с вътрешно горене, но за съжаление също и за охлаждане на гмурците. Количеството загубена топлина при една баня в морето е значително, дори ако водата е добра, както летата на Лазурния бряг.

Изложен на студа, организмът мобилизира известни защитни средства: еластична защита, стратегическо отстъпление, запълване на пробивите. При първата атака жертва на врага става кожата, а после подкожният пласт със свиване на капилярите: това е така наречената гъша кожа. Ако офанзивата продължава, то някакъв тайнствен генерален щаб жертвува ръцете, краката, ушите, носа, а цялата топлина на тялото се съсредоточава да поддържа в жизнените центрове постоянна температура, онази, която обикновено се показва от медицинския термометър. Ако ли тази температура в центъра спадне чувствително, то опасността става сериозна.

При излизане от водата борбата преминава в друга фаза: въпросът е да се възвърне загубената територия, да се възстанови загубеното чрез изпращане на топлина, което става за сметка на физиологическата цялост. Запасите от мазнини са консумирани, нервното треперене се разпространява. Къпещите се, които се завиват с топли завивки, много слабо подпомагат организма: завиването не възвръща загубената топлина. Топлите питиета, а особено алкохолните, са почти безполезни. Обаче има средство за бързо възстановяване на топлината — да се приеме голям заем на топлина от околната среда, като се направи много гореща баня или да се запалят на плажа два огъня, между които застава изстиналият.

Намазването на тялото с мазнина преди продължително гмуркане в студена вода представлява също до известна степен суеверие. Мазнината не прилепва към кожата, тя веднага отпада и от нея остава само незначителен слой, който, вместо да защити плувеца, увеличава дори донякъде загубата му на калории. Ако би било възможно да се инжектира мазнина под кожата, за да се имитира меката долна обвивка на кита, тогава тя би могла да бъде приемлив изолатор.

Много зиморничав, аз по цели седмици лепях дрехи, импрегнирани с каучук. Първият костюм беше особено комичен. В него приличах на морски Дон Кихот. Вторият наподобяваше някаква огромна превръзка. Той даваше по-добра изолация, но с него запазвах равновесие едва на определена дълбочина и трябваше винаги да се боря срещу известна склонност за издигане или потъване. Този костюм имаше още един недостатък — въздухът се събираше или към краката, или към главата и ме задължаваше да вземам едно от двете вертикални положения.

Едва през 1946 година успях да завърша така наречения костюм с „постоянен обем“, който използуваме сега за продължителни гмуркания в много студена вода. Прекаленото му прилепване към тялото се избягва посредством вкарване на издишвания въздух под устните на вътрешната маска. Отдушници за въздуха на глезените и при главата поддържат устойчивостта на гмуреца при всякакво положение и при всякаква дълбочина. Марсел Ишак го изпита в ледените води на Гренландия по време на една полярна експедиция на Пол-Емил Виктор. Наскоро Дюма проектира един три четвърти костюм от порест каучук, който предпазва ефикасно от студ в течение на 15–20 минути и дава пълна свобода на движение на гмуреца. Това е идеално „демисезонно облекло“.

По време на нашите първи гмуркания на голо ние бяхме много доволни от себе си. Макар че късно бяхме се заели с гмуркане, достигахме до същата дълбочина, до която и ловците на бисерите или на гъби.

През 1939 година ми бе даден урок по скромност на остров Джебра, на юг в Тунис, от един местен мършав гмурец на около 60 години. Неговите уши бяха хронически гноясали. Пред очите ми той се спусна на 42 метра само с един камък и с гореща молитва към аллаха. След 2 минути и половина той се върна на повърхността. Подобни постижения са възможни само за изключително надарени хора. Колкото повече голият гмурец отива по-надълбоко и налягането на водата се увеличава, толкова повече въздухът в дробовете му намалява по обем. С други думи, дробовете приличат на мехури, затворени в гръдния кош като в обвивка на балон. Разположението на ребрата поддържа напълно гъвкава тази обвивка в известни граници. На 30 метра дълбочина въздухът във вътрешността на балона заема само 1/4 от пространството, което е имал на повърхността. На по-голяма дълбочина, която е трудно да се определи, ребрата може да изгубят доста своята гъвкавост и има опасност да се счупят, а последиците от това са ясни.

На практика дълбочината, в която работят ловците на гъби, не е по-голяма от 18–20 метра и техният гръден кош е тогава по обем 1/3 от нормалния. За да стигнем тази дълбочина без дихателен апарат, за нас е удобно да окачим на пояса си 2 кг олово. Това бе щастливо изобретение: първите осем метра трябва да плуваме надолу, за да се спускаме. По-нататък потъваме без усилие. На изкачване трябва да удряме с крака отначало, после нашата способност за изплуване нараства и ни изтласква към повърхността.

Обичах да наблюдавам Тайе и Дюма, несравними плувци, когато плуваха с лица под водата и дишаха с тръбица. Със спокойни мускули те подготвяха предварително спускането си, предвиждайки да използуват всяка секунда затишие. В удобен момент тялото им бързо се прекършваше, бюстът им изчезваше, после краката им се изправяха над водата, натежавайки изцяло в устрема към дълбините. Без да мръднат плавниците си, те потъваха до онова равнище, където бе достатъчно само оловото, за да стигнат дъното. Това е, точно копирана, техниката на кит, който се гмурка. Необходимо е обаче човек да има тренирани уши, т.е. евстахиевите тръби да са достатъчно отворени. Тези постижения задоволиха нашата амбиция, но за непродължително време. Морето не можеше да ни разкрие тайните си в течение на нашите така кратки потапяния. Изследвахме, наблюдавахме, но не ни достигаше времето, един елемент, от който можеше да ни освободи само практична дихателна екипировка.

Изпитахме апарата на капитан Льо Прийор, гениалния пионер на подводните изследвания. Всички познават това съоръжение, което се състои от бутилка сгъстен въздух, прикрепена на гърдите, един ръчен регулатор и маска, закриваща цялото лице. На него дължим първите си съвършени подводни радости. Това беше прост и сигурен апарат. Обаче аз исках нещо по-добро — пълна автоматизация, която би ни освободила от грижа за дишането, би ни позволила да икономисваме въздуха, за да слезем по-дълбоко и да останем по-продължително време.

Оръжейният майстор на „Плутон“, а после и на „Сюфрен“ изработиха по мои указания апарат със затворен кръг по подобие на „Девис“. Той се състоеше от една ауспухова моторна тръба, прикачена около колана и изпълняваща роля на изкуствен бял дроб, една кутия с натриева вар, която абсорбира въгледвуокиса, и една малка бутилка кислород.

Апаратът беше здрав и най-вече тих. Първото ми спускане под крайбрежните скали на Гарона, близо до Каркеран, беше за мене ново откровение. Самотата, мълчанието, свободата, на която се радвах, ме караха да вярвам, че най-сетне морето ме посреща с отворени обятия. Моето блаженство обаче не трая дълго.

Бяха ме осведомили, че до 15 метра кислородът е безопасен. Все пак, понеже не считах излишна предпазливостта, помолих двама матроси от „Плутон“ с една бордова лодка да стоят над мене по време на първото ми гмуркане на такава дълбочина. Спуснах се с добри намерения; бях вече част от най-древната джунгла на света и за да предразположа всички, възнамерявах да се отърся от човешките си похвати, да държа двата си крака сбрани, извършващи едновременно едни и същи движения, и да плувам, подражавайки с цялото си тяло гъвкавите маневри на делфина. Един ден на шега Тайе ми бе показал този начин на плуване. Но ако аз до известна степен можех да забравя произхода си, то бързо се убедих, че никаква илюзия не ми позволява да си променя нито апарата, нито петте килограма олово, окачени на пояса ми, и най-много моята анатомия на човек.

Движех се вълнообразно през чудна бистра вода. На 15 метра съзрях група от онези морски каракуди, които имат едно кървавочервено петно на хрилете си. Извъртях се в тяхна посока и успях да стигна доста близо, без да ги изплаша. После без оръжие се втурнах да гоня голям сард и накрая го настигнах в едно задънено място. Гръбните му перки настръхнаха и той ме загледа с тревожни очи. После, взел смело решение, той се хвърли насреща ми и успя да избяга. Малко по-дълбоко, на около 16 или 19 метра, мърдаше голям зъбар с горчиви гънки около устата и зли очи. Заплувах към него, но той се изхитри да запази разстоянието помежду ни.

В тази миг устните ми се разтърсиха от конвулсивно треперене, клепачите ми клюмнаха. С рязко движение откъснах баласта от себе си, гръбнакът ми се огъна като дъга и аз загубих съзнание. Матросите съзряха, че тялото ми се издига към повърхността, и бързо ме извлякоха в лодката.

Болките във врата и в мускулите ме измъчваха дълги дни след това. Без да зная още истинската причина за злополуката, аз я приписвах на абсорбционната кутия. Цялата зима прекарах на борда на „Сюфрен“ да създам по-добър кислороден апарат. Следната пролет се върнах в Поркрол и се спуснах на 15 метра с моя нов апарат. Пак същите големи надежди и пак същото грубо разочарование. Но сега кризата настъпи внезапно и аз дори не помня дали съм откачил баласта си, нещо, което все пак несъзнателно съм сторил. Като никога, тоя път насмалко не се удавих. Загубих за известно време всякакъв интерес към кислорода.

И все пак употребата на кислород съдържа предимства, които се налагат в многобройни случаи от военната практика. През 1939 година, когато бях на служба в кръстосвача „Дюплеи“, подхвърлих на моя началник, корабния капитан Колине, идеята, че подводни бойци биха могли с добър резултат да разрушат пристанищни прегради, да разкъсат противоподводнични мрежи, да нападнат кораби на котва. Моят началник изпрати предложението ми с благоприятно мнение до Изследователския център на флотата в Тулон и ми бе възложено да разработя екипировка за „подводен боец“. Започването на войната осуети тази проект, защото „Дюплеи“ се подготви за път веднага. През 1942 година първите подводни бойци японци взеха участие в нападението на Сингапур. Други „хора жаби“ се появиха по-късно в италианската, английската, германската и американската флота. Ние подновихме разработката на задачата едва в 1945 година.

След освобождението по време на една мисия в Англия бях на посещение у професор Ж. Б. С. Халдан, знаменития английски физиолог на гмуркането. Отворил енергично вратата на лабораторията си, един гигант излезе насреща ми с протегнати ръце и каза високо: „Халдан, седем припадъка“.

Отговорих му: „Кусто, два припадъка“.

Това странно запознаване продължи. Като ми представи една млада, мургава и слаба жена, професорът се провикна: „Джейн, асистентката ми, три припадъка“. Затвореният клуб на плувците с многократни припадъци започна работа.

В края на август 1939 година на един обяд аз твърдях, добре си спомням, че войната може да избухне едва след 10 години! Четири дни по-сетне бях на борда на кръстосвача, който плаваше на югозапад със секретни поръчения. На следния ден в Оран научихме, че войната е обявена. И дори ни се струваше, че съдбата на Европа ще се реши за късо време при нашето подавляващо надмощие.

До нас на рейд беше цял дивизион торпильори от английската кралска флота. Един от тях беше прикован на място от стоманено въже, което се беше увило около витлото му. В Оран не бяха останали никакви водолази, всички бяха на работа в бъдещата военна база в Мер-ел-Кебир.

Излизането от строя на този съюзен кораб добиваше в наши очи без съмнение прекалено голямо значение поради възбудата през първите дни на войната. Побързах да предложа на коменданта на торпильора да се гмурна, за да установя в какво се състои работата; той не чака да го убеждавам, понеже гореше от желание да сподели с мене славата от победата.

Дори това, което видях около витлото, не охлади моя жар — стоманената змия бе обвила шестократно цилиндъра на витлото и многократно перките му. Призовах на помощ другарите си от „Дюплеи“ в подводния лов и ние на смени се спускахме да отвиваме на места въжето, а другаде да го режем. При всяко гмуркане и излизане на повърхността едва си поемахме дъх. След двучасов труд най-после витлото беше освободено и ние се върнахме на нашия кръстосвач с бучащи глави, тракащи от студ зъби. Едва се държахме на крака. Торпильорът веднага излезе в открито море заедно със своя дивизион и на минаване край нас целият му екипаж, строен на десния му борд, поздрави с трикратно гръмогласно „ура“ тези безразсъдни французи. Войната продължи 6 години, но този ден аз разбрах, че същинско безумие е да се захващаш със сериозна работа под вадата без дихателен апарат.

Една година по-късно бях препоръчан в Марсилия за служба в контрашпионажа на флотата. Моят началник, комендант А., ми предостави най-големи възможности да продължа опитите си с гмурканията винаги, когато изпълнението на служебните ми задължения позволяваше това. Тогава изпитах апарата „Фернез“, най-грубия от всички апарати.

На повърхността компресор със сгъстен въздух подхранваше по един маркуч гмуреца. Въздушната струя минаваше пред устата му и излизаше отстрани на главата му през тясна цепнатина. Дишането в мундщука даваше възможност да се улови необходимото количество въздух сред този мистрал[4]. Това ни задоволяваше и ние често се гмуркахме с тоя прибор. Ограничението, причинявано от маркуча, беше поносимо, голямото пилеене на въздух изтощаваше бързо нашия малък компресор, на поне бяхме предпазени от опасностите, които ни дебнеха с кислорода. Морето скоро ни поднесе други изненади.

takova_pyteshestvie.jpgТакова пътешествие още не сте виждали, нали?

Апаратът „Фернез“ бе поставен в действие в Амбиез, и то особено при отливите в Мулиниер през 1942 година. Тези каменисти дълбочини до нашето нахлуване бяха раят на рибите. Бели риби от 7 до 30 кг бяха наредени като войници в една дълга пукнатина по цели дузини, съвсем кротки, а около нас цели орляци морски костури раздипляха ветрилата на плавниците си. Такива опустошения извършихме там, че надали можеха да се оправдаят с крайните лишения, от които всички страдахме.

Точно там един ден Диди преживя сериозна злополука. Той беше на 22 метра дълбочина, а аз на повърхността — от лодката на Додеро наблюдавах компресора с дългия маркуч за въздух в ръка. Изведнъж видях, че маркучът в горната си част покрай борда се пръсна. Сграбчих инстинктивно края му малко преди да изчезне под водата и с всички сили го задържах към лодката. Докато правех това, почувствувах резки дърпания — със силни тласъци Дюма правеше усилие да излезе, вкопчил се здраво в тази последна връзка с живота. Най-после той се показа със зачервено лице и опулени очи, но много спокоен. В същия миг и двамата веднага разбрахме грозната опасност, от която Диди едва беше се изтръгнал — на дъното той поемаше въздух под налягане малко повече от три атмосфери, а спукването на маркуча на повърхността на водата постави внезапно дробовете му в контакт с обикновения въздух; ако не бе стегнал своевременно глътката си, гръдният му кош неизбежно щеше да бъде смазан.

Като добавихме една предпазна клапа и запасна дихателна тръба, успяхме да избегнем последиците от подобно спукване. Но наличността на маркуч спъваше свободното ни движение.

Към края на 1942 година аз бях назначен за морски военен аташе в посолството на Франция в Лисабон. Приготовлявах се за заминаване с чувство на раздвоение между привлекателния пост и съжалението, че трябва да се разделя с Филип, с Диди и с нашите подводни експерименти. Но малко преди заминаването ми стана окупацията на Южна Франция и потопяването на военната флота. Всички заповеди бяха отменени. Ако бях заминал за Португалия, кариерата ми щеше да бъде съвсем друга и нямаше да довършим нашия автоматичен дихателен апарат. Съдбата бе отредила изпитанията на родината косвено да създадат подем в нашата работа. Погълнат от мечтата си за сигурен и изцяло автоматизиран апарат, през декември 1942 година в Париж срещнах Емил Ганян, инженер в „Течен въздух“. Когато му разказах затруднението си, очите му светнаха. Той ме прекъсна: „Нещо такова ли?“, и ми подаде някакъв малък механизъм в бакелит. „Това е клапан, който проектирах, за да се подхранват със светилен газ автомобилните мотори.“ Недостигът от бензин бе принудил създаването на една извънредна индустрия на заместители. Този недостиг щеше да има едно съвсем непредвидено последствие. Аналогията между човешкото дишане и подхранването на автомобилния мотор беше поразителна.

След няколко седмици клапанът беше успешно приспособен за функциониране под вода и от юзините в Булон се роди един първи образец на автоматичен дихателен апарат.

Пробното спускане стана в Марна. С разтуптяно сърце задълбах в мътната вода, докато Ганян и приятелят му Готие ме следяха с любопитни очи. Още в първите секунди настъпи у мене разочарование. Спуснах се на 7–8 метра върху някакво си тинесто дъно и се ограничих да анализирам продължително и системно причините на това, което, според мен, беше вече несполука. В действителност моят пръв „автоном“ функционираше много добре, докато плувах хоризонтално. Но щом като се изправех, въздухът бягаше непрекъснато на едри мехури като при „Фернез“ и това щеше да изразходва преждевременно бутилките! Ако ли пък се обърнех надолу с главата, получаваше се обратен резултат — въздухът трудно циркулираше.

Треперейки от студ и отчаяние, с няколко думи обясних на Ганян положението. На връщане мълчахме дълго време по пътя, без да продумаме думица. После много спорихме и преди да стигнем Париж, открихме причините на недостатъка и изобретихме средство за отстраняването му.

Когато заставах прав във водата, клапата за издишане в мундщука биваше 20 см над центъра на мембраната в регулатора и непрекъснато изпускаше въздуха. Но в такъв случай достатъчно беше да се добави втори гофриран маркуч и да се отведе отдушникът под капака на регулатора току над мембраната. Още там направихме изменението и известната вече пратка бе отправена за Бандол.

Бележки

[1] Лангуста — прав морски рак, голям като омар.

[2] Бандерила — малко копие, което испанците употребяват в бой с бикове.

[3] С това име е означена рибата „merou“.

[4] Мистрал — силен вятър в Средиземно море.