Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (3)

Глава трета
Потънали кораби

Рибарски параход, товарен параход, кръстосвач или пътнически параход — един кораб е потънал, пухтейки от големия напор на въздуха. Той бавно се е въртял, докато е легнал на дъното, повдигайки цял облак пясък, уплашен от новата си участ.

Скоро ръждата обгръща желязото, откъртвайки боята, препускайки по дължината на ламарината като подкожни тръпки.

Дълги зелени водорасли са протегнали своята завеса върху надстройките, дървените палуби са се покрили с мъх, рибите са се спирали над тази странна скала.

В течение на дълги години потъналият кораб е запазвал в своите вътрешности малки гладки кътчета, потънали в мантия машинно масло. Но солта упорито разяжда, грамадата се поддава. Един ден тя ще се отвори бавно, както се отваря мида. Палубите ще легнат на морското дъно, водораслите ще прикрият тези последни рани.

Беше през ноември 1942 година една вечер в нашата квартира в Марсилия. Симона и аз бяхме разбудени от бръмченето на многобройни самолети, които летяха на изток. Разтревожен хващам по радиоприемника Женева: „Хитлер, погазвайки дадената си дума, е дал заповед да се окупира Тулон и арсеналът му. Френската ескадрила се самопотопява сред адски експлозии и пожари…“ Гласът на спикера пресеква, когато изрежда разрушените кораби и между тях са кръстосвачите „Сюфрен“ и „Дюплеи“, на които бях служил. Симона и аз се обливаме в сълзи пред радиото, далече от хората и корабите, които обичаме, с горчиво съзнание за нашето ново изгнание.

След германците идват италианците, завземат арсенала, грабят и разоряват. Никога не ще забравя италианските оксиженисти, които кастрираха оръжията на „Страсбург“. От този ден потъналите кораби не оставят на мира умовете ни. Докато подготвяме програмата за гмуркане за следната пролет, Дюма постоянно говори за потъналите кораби. Това би могло да бъде сюжет на филм. По това време Южна Франция е в ръцете на хората на Мусолини и те изрично ни забраняват да влизаме с рибарите в морето. Напразно им показвам моето писмо от Международния комитет за морски изследвания, чийто председател при това беше италианският адмирал Таон ди Равел. Ако ни се случи да плуваме по-далеч от къпещите се на плажа, постовете стреляха по нас по силата на неизповедими военни причини.

С германците беше съвсем друго — моето изгубило сила командировъчно още им правеше впечатление и понеже думата „култура“ им оказваше магическо въздействие, ние можехме да работим без много разправии.

Много по-трудно е да се намерят потънали кораби, отколкото да се мечтае за тях на суша. Повечето почиват на дъното на пристанищата или в техните околности в мътна и тъмна вода, сякаш на закритие от нашата камера. Сама потъналите в бистра вода кораби можеха да ни послужат, но намирането им не беше лесна работа. Никаква морска карта, никакви статии не даваха точни сведения по този въпрос. Дори лично заинтересуваните бяха рядко добре осведомени, било, че става дума за корабовладелеца, за осигурителното дружество или за моряшкото бюро. Едничкият ни метод за изследване беше да пресеем грижливо приказките, които разказваха предприемачите на спасителни работи, рибарите и водолазите.

Нашето търсене беше улеснено от приятеля ни от Марсилия Огюст Марселен, специалист по изтегляне на заседнали кораби. Той ни посочи много места с потънали кораби и ни предостави своите мощни съоръжения. Водихме дълги разговори с „тежконогите“^[1] специалисти и научихме доста неща от тях. Мислехме, че в замяна те ще научат нещичко и от нас, но в това отношение сме се заблуждавали. Макар и начинаещи във физиологията на гмуркането, ние бяхме поразени от невежеството, което ветераните на шлема проявяваха спрямо заплахите на морето. За тях всяка сполетяла ги злополука беше само „удар от налягане“. Новите ни приятели бяха работили почти цял живот само в тъмните води на пристанищата и когато им се случваше да говорят за спускания в бистра вода, очите им светеха от удоволствие.

Из кръчмите по крайбрежието разпитахме мнозина рибари, когато търсехме разкази за корабокрушения. Мрежите им бяха важни инструменти за изследване… Маже би попадаха на потънал кораб, когато се закачеха на някакъв кукест предмет. Случвало ни се е много често, водени от подобни указания, да се гмуркаме и да намираме само скали, покрити със скъсани мрежи, но имаше и случаи, когато нашето спиране се възнаграждаваше.

Кацуянис от Каси и Мишел Мавропоантис от Тулон са двама стари водолази, с които сме прекарали възхитителни вечери в безконечно бъбрене. И двамата цял живот бяха търсили кораби, гъби, червени корали или мидите виолет, онези странни дарове на морето, които марсилците толкова много обичат.

Какво е виолет? Прилича на стар картоф. Намират го полепнал по стените на скалите, където смуче с двата си отвора вода, за да се храни с планктон^[2]. Когато го докоснат, той се свива и се прилепва още повече и ако искате да го откъснете от скалата, трябва да го изненадате с бързо движение. Специалисти чревоугодници плащат много скъпо за виолетите, които имат вкус на йод и се продават с кошници на Стария мост. Отварят ги на място с ножче. Вътрешността е яркожълта с не особено съблазнителни червени и лилави петна. Цялата майстория е да тикнеш тая хапка с пръст в устата си и да примижиш от удоволствие. Често съм се опитвал, но не съм се убедил, че е вкусно. Славата му се носи, че лекува туберкулозата и освен това е мощно възбудително средство. Една вечер Дюма погълна страхотно количество виолети, за да изпита особеното им въздействие, но на сутринта заяви, че е съвсем разочарован.

Нашите стари водолази, гърците, бяха работили по цялото Средиземно море, покрай крайбрежието на Либия, Гърция, Тунис, Алжир, Испания, Италия и Франция. Обичаха да разправят за драматичните си битки с гигантски мурени или за това, как са се лутали в тъмните подводни гори. През прозорчето на шлема си те са виждали как голи гмурци берат гъби. Те посвоему обясняваха физиологията на свободното гмуркане и ние не знаехме да се смеем ли или да протестираме: „Кожата на голия гмурец — казваше Мавропоантис — е покрита с хиляди мънички въздушни мехурчета, които го предпазват от налягането. Ако се блъсне в нещо, мехурчетата се разпиляват и гмурецът загива.“

Тези стари юначаги имаха частична парализа на ръцете и краката, резултат от прословутите „удари от налягане“ под форма на злополуки от намаляване на налягането или „бенд“. Чувствуваха се щастливи, задето са се отървали толкова леко. През годините на тяхната младост половината от ловците на гъби биваха осакатявани или загиваха поради „удар от налягане“.

Срещнахме по море, в Корсика, един екип професионални водолази гърци. С изкърпените си водолазни костюми, с очуканите си шлемове те за няколко секунди слизаха до 50 метра. След 10–15 минути те бавно излизаха, но съвсем не познаваха техниката за издигане на етапи. Тя изисква при гмуркане на такава дълбочина и за толкова време да се престои 9 минути на три метра под водната повърхност, за да може организмът да се справи с натрупания в него азот. Някакви дребни хилави същества се измъкваха от своите странни костюми, обезобразени от кесонна болест. Получили висока цена за събрания червен корал, те се втурваха в кръчмите по брега и пилееха спечеленото в пиене и комар.

Уверяваха ни, че макар и да били парализирани и сакати на суша, щом попаднат отново в света на налягането, възвръщат пъргавината си, като че са в някакъв извор на вечна младост. По такъв начин техният пръв „удар от налягане“ ги заличаваше от живота на сухоземните, за да ги посвети на морето, а всеки нов пристъп на болестта все повече ги обвързваше с тяхната съдба. Все пак морето ги обичаше и щом се връщаха в него, то премахваше страданията им. В действителност това облекчение беше причинено повече от водното налягане, което премахва теглото, а може би също и от богатото на илюзии опиянение от дълбочините.

Първото корабокрушение, на което попадаме, е един океански ремаркьор, потънал в залива на Тулон на дълбочина 15 метра. Коминът и мачтите му се подават от водата. Когато се спускаме между крайчеца комин и мачтите, намираме стар параход, загубил вида си под дългите водорасли, които тромаво са обвили тънките предмети и са проснали навсякъде еднообразната си салата. Пердета от черни миди са затиснали устията на вентилационните тръби и са покрили парапетите с траурни орнаменти. Цялото това население се е разположило на борда в течение на по-малко от 8 месеца. Няколко лаврака сноват насам-натам, те са удивително питомни; може би не считат човека за враг сред тази неестествена обстановка.

Спускаме се над този потънал кораб с Джанино, един генуезки майстор водолаз. Всяка негова стъпка, по-право, всеки негов скок, защото той се свива, за да скочи напред, също като октоподите, вдига цяла вихрушка водорасли и облак ситен пясък. Навсякъде около него водата се оживява също като двора, когато есенният вятър вдигне пожълтелите яворови листа. Неговият силует на дебелокожо изчезва всред тази бъркотия. Докато, от една страна, ние плуваме около Джанино с леснина, която го изненадва, то, от друга страна, пък сме принудени да признаем, че той майсторски владее правия стоеж. Като надуе водолазния си костюм, той може да изнесе без усилие предмети, чиято тежест би приковала нас на дъното.

Стигнал над машинното отделение, Джанино отваря някакъв капак и го прикрепва с парче канап към едно корабно въже, сигурно прогнило. Това е доста опасно! После гъвкаво като полунадут мехур той изчезва в отвора. Какво е това предизвикателство? Диди счита, че честта му на свободен гмурец е застрашена. Последва го; плъзна се точно по него и заплува над огромна машинария с чисти очертания: водораслите не бяха проникнали във вътрешността на парахода. Насреща един дълъг коридор, претрупан с тесни врати, завършва с приятна зелена светлина; вероятно там е задната част на парахода. Дюма още не смее да влезе там. Обаче изведнъж схваща превъзходството си пред Джанино — той е осъден да излезе само откъдето е влязъл заради маркуча, с който е свързан с повърхността; докато пък ние в случай, че капакът се затвори като капан, можем да се спасим през централния коридор.

Насърчени от това опознаване с вътрешността на парахода, отиваме към носа, където се намира един вид малък навес, подобен на суфльорска ниша; вероятно там е стълбата за кубрика. Диди отваря предпазливо вратата му, после се пъхва напред с главата в този отвор, тъмен като в рог. Само миг след това плавниците отново се показват; все още без достатъчно смелост, той е счел за по-разумно да се измъкне заднишком. Който плува без усилие по една палуба, покрита с мъх, не обръща внимание нито на дървените, нито на медните, нито на железните части — предметите са загубили своята стойност. Пред нас се възправя някакъв храст, отгледан от градинар със странна фантазия. От храста се подава колело, което без мъка завъртаме. Някакъв цилиндър се повдига нагоре — отвор на оръдие. Очарованието се разсейва, когато дадеш име на някое от привиденията, които го населяват. Удивява ни лекотата, с която дулото се поддава на манивелата за насочване. Причината е, че стоманените машинарии издържат по-дълго под морската повърхност. Често дизелови мотори и електрически генератори след дълги години престой под водата са били изваждани от морето в превъзходно състояние. Но веднага след това те трябва да се демонтират, да се промият със сладка вода, после да се намажат с грес, защото досегът с въздуха ускорява корозията.

Надзъртаме през вратата в радиопоста; всичко си е на място сред ясна атмосфера. Малко по-нататък е кухнята; по пода счупени съдове, на единия край на масата — съвсем бяла чашка и кафениче; на печката алуминиева тенджера, запазила още блясъка си; при всяко движение от печката бликват черни струи като сажди от комин, когато се чисти…

Друг път отидохме да видим потъналия торпильор „Марс“ на 20 метра дълбочина в Тулонския залив. Намираме го наклонен 45^o на лявата си страна. За да се ориентираме в обстановката, трябва постоянно да си напомняме, че корабът е наклонен, тъй като водата е светла, но размътена. „Марс“ не е много обрасъл. Лавраци от всякаква големина се въртят на тълпи по палубата и между въжетата. Те плуват насам-натам, гонят се, разделят се, влизат и излизат през всички отвори с такова възбуждение, каквото съпровожда всеки при преместването в нова къща. Когато попадаме по техния път, те ни докосват и едва-едва избързват напред, след като ни погледнат насмешливо. При вида на този предизвикателен дивеч и при мисълта за нашата барака, където има складиран само фасул, Дюма се поддава на изкушението. Бързо излиза да вземе арбалета си, после още с първия спусък улучва един след друг три от тези великолепни екземпляри.

Машинният инженер Веш бе взел дейно участие в потопяването на „Марс“. Той ме беше помолил да му донеса няколко негови лични вещи от кабината му. Плъзвам се пипнешком в централния проход на задната част и с разтуптяно сърце отварям една врата. Видът на тая потопена от осем месеца моряшка стая ме поразява. Всичко, което може да плава, е прилепнало за тавана: моливи, линийки, четки, закачалки; големият наклон окончателно превръща кабината в някаква кошмарна декорация. За първи път се осмелявам да вляза във вътрешността на потънал кораб. Беглият преглед, който направих, възбуден от откритието, завърши с физическа потиснатост пред вида на една офицерска стая, подобна на тези, в които някога сам аз бях живял. Изпълва ме непреодолимо желание да избягам колкото може по-скоро, но машинално затварям пак вратата, която тежи много. Навън се спирам, за да се успокоя. От трюма за мазут през палубата се процеждат малки трептящи черни перли. Разгънато, знамето на кърмата е застинало във водата като на снимка.

Прочутият броненосец „Йена“ в Поркрол лежи под водата много по-отдавна. На повърхността още стърчи, почервеняло от ръжда, парче ламарина. При влизането ни във водата веднага ни обхваща смущение: по дъното на морето са настръхнали парчета дебели продупчени стени, цяла гора безредно натрупани греди с пропасти помежду, в които губим посоката. В светлата вода можем да видим целия пейзаж, но не успяваме да възстановим мислено потъналия кораб. Мътни ивици ни карат да мислим, че стъклата на маските ни са замъглени, но това е поради жълтата ръждива вода в дълбочините на дупките. Нивото на тази утайка е различно в различните дни и променя изгледа си. Няколко редки риби минават неспокойно от дупка в дупка! Една мурена, подала се наполовина от тръба, която я обгръща като ръкав, се люшка неусетно и захапва с челюстите си водата. При най-малко докосване ламарините се разпиляват. След няколко години от „Йена“ няма нищо да остане. В течение на един човешки живот железните кораби се разпадат.

Близо вече петнадесет години как товарният четирихилядитонен параход „Тозьор“, пуснал котва в Естак, бе откъснат от мистрала и разбит във Фриул. Той обаче е все още добре запазен, водата там е бистра и осветлението благоприятно. С една дума, великолепно подводно студио за нашия филм „Потънали кораби“. Задната му част лежи на 20 метра под водата, крайчецът на носа му се подава на повърхността пред острова, товарните му мачти стърчат над водата, параходът е леко полегнал на десния си борд.

Посещението на „Тозьор“ е разходка, при която човек владее чувствата си. Той не е като онези потънали мъчно достъпни кораби, които трябва да търсим под много вода и в мътилката да откриваме очертанията им. Щом потопим глава, виждаме го, веднага сме в него.

„Тозьор“ обаче е пакостник. Когато го докоснеш, винаги мъничко се порязваш. Докато нараняванията при гмуркане обикновено са безболезнени, тук най-малката драскотина дава възпаление: покрит е навред с „кучешки зъби“, малки, остри раковини, които вероятно действуват възпалително. Рибите и големите морски раци тук са редки, но понякога попадаме лице в лице с охранени, големи морски скорпиони, отвратителни като жаби. Дървената част на кораба е прогнила, докато желязото е едва проядено от ръждата. Бронзът е надупчен под галваническото въздействие на солената вода. Водолазите със скафандри са претършували хубаво този потънал кораб. Край него на пясъка лежат коминът и тръбите за вентилация. Зеещите трюмове са пълни с мътна вода, която не се смесва с морската. При първото ни гмуркане сме крайно изненадани, че във вътрешността на парахода ни издебва студ; това ни напомня за оня буреносен мистрал, който е преминал тук преди много, много дни.

Диди, Филип и аз проникваме в машинното отделение през една стена: обстановката е като в църква — врати на романски манастир, дантели от водорасли пропускат светлина като писани стъкла. С по-кротки движения ние все още можем да се поберем вътре; плуваме по дължината на железни стълби и навлизаме във вътрешността на тази мъртва работилница. Пътят ни става по-труден, трябва да се върнем по стъпките си и се изкачим малко, за да слезем отново. На всеки етаж между нас и повърхността се изпречват решетка или мостик; когато светлината намалява, тогава добива значение. В тези черни дупки различаваме тежките форми на двигателните части. На места виждаме синята светлина, която в края на дългите коридори преминава в тъмнина. Иска ни се да пресечем тези тъмни коридори, но само мисълта за това ни ужасява. Под водата нервите винаги се опъват, щом пространството над главата се затули: разстоянието, което трябва да изминете, не е вече геометрична права, не е вече път, който се простира пред вас — то е едно нарастващо препятствие, опасност, която надвисва все по-тежко. И вие бягате от един тъмен отвор без нито една светла цепнатинка.

Сега над нас има две палуби и ние плуваме с предпазливи движения във вътрешността на парахода. Внезапно в кораба отеква висок металически тътен, цялата водна маса сякаш звънва; потъналият кораб живее своя живот, бурма, която пада, ламарина, която се огъва. Злочестият „Тозьор“ се разпада с тежки въздишки… Нашите тревожни погледи търсят да се срещнат в полумрака. Чувствуваме се като хлапаци, вмъкнали се в къща с призраци. Връщаме се обратно, закопнели за слънчевата светлина. Не смеем да се докоснем до този метал, който застрашава да рухне отгоре ни.

В задната част на „Тозьор“ дървената палуба е унищожена от корабните червеи и между железните греди са останали квадратни дупки. Преминаваме тази мрежа и забравяме морето. Плуваме отпуснато в едно съсипано помещение, което прилича и на изба, и на таван. Светлината, проникнала през кръглите прозорчета, ти се струва, че се сплита в паяжини. Подът е бъркотия от разнообразни предмети, разпилени сред гнили дъски; срещат се бутилки без тапи, празни, т.е. без въздух, потъмнели и тежки; някаква лъскава топка с искряща течност в нея — това е пък шише одеколон, право, запазено, ободряващо с вида си; тук-там лампи от централния коридор, в които блести загасналата крушка, един самотен гумен ботуш, и странно котле, пълно със смазка. По всяка вероятност то трябва да е гнездо на компас. Дюма повдига арабски стомнички и както от стомните в „Хиляда и една нощ“, от тях се издигат облаци чер дим. Тези вехтории са разпилени, доста разпилени за възрастта си; би трябвало вече да се струпат в една купчина. Но това безредие не е наше дело: всичко е падало отгоре бавно като снега. Стар тежък прах струи от всеки похванат предмет и не се разсейва, а се вкаменява на място и променя пространството. Всеки предмет се брани като сепията чрез затъмнение. Плъховете на този таван са рибите. Под мостика откриваме капитанската баня. Диди ляга във ваната. Комичната гледка — полугол подводен плувец, изтегнал се в банята си на 10 метра под водата — ме принуждава да глътна хубава доза солена вода.

Огюст Марселен ни зае една гемия и екип водолази, за да филмираме етапите от разсичане с оксижен на потъналия кораб. При силен мистрал тези професионалисти на скафандъра умишлено закотвят гемията по ширината на вълните, та да се блъскаме от борд на борд. После се нахвърлят на една изобилна закуска и ни предлагат едри парливи миди, зелен лук и консерви. Чувствуваме, че ни дебнат с ирония. Да ядеш пред гмуркане не е най-доброто, което може да сториш. Но заинатили се, ние поглъщаме смайващо количество миди и опразваме до дъно чашите. Тогава ледът се счупва и ни приемат с доверие. Нашите възгруби приятели бяха много повече поразени от устойчивостта ни срещу морската болест, отколкото от нашия странен начин за плуване под водата.

Подводната оксиженова горелка, която влиза във водата добре разпалена, сухо изтрясква. Водолазът я стиска с краката си и се спуска с тази малка лампа, пускаща мехурчета. Близо до оплискания от слънце мостик, яхнал парапета до една кука за спасителна лодка, той насочва горелката. Някаква червена светлина нараства, превръща се във великолепен трепкащ пламък с грива от мехурчета. Водата бучи сърдито и отмерено удря в гърдите.

Веднъж един водолаз излиза много възбуден: видял под горната палуба грамадна морска змиорка и иска канджа, за да я улови. Дюма се гмурка с камера, за да филмира тази борба на хипопотам срещу змия. В ореол от мътна вода канджата удря силно дълга тръба, но нищо не излиза. Диди се обръща да излезе, изоставил вече водолаза, когато ненадейно точно пред лицето си вижда да се очертава в мрачината нещо синкаво и огъващо се, което изпълва пространството. Морската змиорка! Диди замахва с камерата като с щит: по-нататък ивици меки вълни се изхлузват през палубата.

Искаме да филмираме потъналия кораб от край до край на един дъх. За тази цел Дюма връзва раменете си с дълго конопено въже, теглено от гемията. Щом потеглят, оказва се, че водата вече не е гостоприемна, а става твърда и враждебна. Дюма не е господар на движенията си: камерата го повлича натам, където я обърне. Скоростта бързо става непоносима. Право пред него рязко се появява голяма кука за спасителна лодка. Диди се извива да я избегне, но препятствието все нараства, опънатото въже се трие о него. Стигнал над нея, Диди захвърля камерата и едва избягва неминуемото сблъскване. Щом откачва предпазителната кука, водата става мека и тиха… Дълги години ни бяха необходими, за да се научим да теглим подводен плувец на буксир.

Хората се нахвърлят дори върху скелета на някои потънали кораби, неми свидетели как пламъкът на горелката скоро се допълва от трясъка на експлозиите. Когато утробата на кораба вече е предала моторите и помпите, съкровищата на трюмовете, динамитът на всичко отгоре започва да къса цели парчета ламарина, предназначена за най-непочтено покриване на загубите. „Шела“, когато я посетихме в Естак, беше точно в това плачевно състояние. Сред бистра вода тя приличаше на някакво рухнало селище, тъжно и открито като картина по анатомия.

Нашите приятели водолази повече обичат да си служат с динамит, отколкото с горелка. Той дава по-бързи резултати, а също така и леко добита богата трапеза от риба. Аз пожертвувах една кинокамера на „Шела“, за да филмирам една от експлозиите им. Диди поставя апарата на триножник на 5 м от заряда и излиза от водата. Няколко секунди преди избухването аз пускам в действие апарата чрез една връв. Веднага след това Диди се гмурка повторно, за да донесе стария „Кинамо“. Стъклата са все още цели, но кутията е сплескана и почва да пропуска вода. Филмът е уловил избухването в три фази, точно една осма от секундата… Но това са снимки, които ни дадоха нашите първи уроци за разпространението на взривните вълни под водата. Няколко седмици преди да дойдем, един водолаз бе станал жертва на динамита: след като заложил на място взрива, човекът не обърнал внимание, че електрическата жица се е закачила за тежките му ботуши и когато, изправен на стълбата за гмуркане, дал знак да се пали, динамитът експлодирал под него на по-малко от два метра.

Върху останките на „Далтон“, който беше арена на нашите първи гмуркания надълбоко, Дюма ни изненадва със своите скрити инстинкти на вехтошар. Той се запретва да рови из кораба като кокошка и нищо не убягва от острото му око… В края на задната част той минава през онова място, което е било палуба, без да докосне напречните железа, и се плъзга в корпуса. Подът там е дъно на гнило море, върху което лежат цели камари чинии, споени и почернели от тинята като от огън, остарели по форма фаянсови съдове, вилици и лъжици, стъклария, покрита с корали, и една ваза, запазила прозрачността си. Парчета от луксозни предмети, стил рококо, които напомнят сватбени дарове, дават една буржоазна окраска на тази среда от недостъпни руини. Там, където корабът е пострадал най-много, където корпусът му е огънат, пречупен от непоносим удар, всички тези съдини са запазени на място. Голямо количество бутилки в безредие сякаш възкресяват страхотното пиянство, което е причинило гибелта на кораба.

До стената някакъв предмет подобен на инструмент е съхранил вида си. Това е корабният компас със своята стрелка, която прозира през коралите, облепили стъклото му. Под този непропускащ вода екран е запазено единственото непокътнато кътче от „Далтон“, една стрелка, която в своята спиртна баня винаги е подчинена на магнитното поле.

Тайе взема като сувенири множество бордови фарове и месингови фенери. Но Диди е ненаситен — той отрязва дъговия щурвал на мостика и при всяко излизане от дълбочините мъкне сребърни вещи и съдини. Подозираме го, че обзавежда домакинството си с оглед на близка женитба, която още крие от нас.

За да механизира до известна степен плячкосването си, Диди спуща голяма кошница, която минава през един отвор на палубата и накрай спира сред изпопадали греди. Като измъква с мъка кошницата си оттам, той я оставя за малко, за да закачи компаса и триножника му на въжето. Когато се връща на горната палуба, кошницата се е смъкнала на дъното на корпуса, а много дългото въже се мотае навсякъде и закачва регулатора на Диди. Спускам се да му помогна и развързвам на гърба му възела, който сам не може да достигне. Когато най-после закрепи проклетата кошница на една останка от палубата, Диди бързо я напълни със съдини. После погледна небето, от което висеше факирското въже, и даде на обитателите на въздуха условния сигнал за вдигане — неколкократни резки подръпвания. След една нескончаема пауза кошницата се повдига, но съвсем слабо, спира разколебана и после уплашена пада бавно до дъното на кораба. Борбата на човека с кошницата трае дълго, вдигат се цели облаци тиня, Диди се задъхва и от време на време изтърсва ругатни, които морето не иска да чуе. Съдините от „Далтон“, които са оцелели при корабокрушението и при 25-годишния престой под водата, изнесени на повърхността, се чупят при най-малкото докосване. След няколко дена нищо не ще остане от тях.

Страстта на Диди към „Далтон“ щеше насмалко да завърши трагично. През този ден в Плание духаше много силен мистрал, прекалено силен, за да рискуваме да излезем с нашата лодка. Диди се гмурка сам с камерата в ръка сред разбеснялото се море. Подхвърлян лудешки при влизането си във водата, след няколко метра достига спокойна зона под тътнещия покрив на вълните. Застанал на 7–8 метра дълбочина, той все пак усеща в тъпанчетата на ушите си ритмичните колебания на налягането, предизвикани от вълнението. После се спуща към потъналия кораб. Когато човек за първи път се осмели да слезе сам на голяма дълбочина и знае, че не може да разчита на ничия помощ, обхваща го страх: най-малък непредвиден случай, най-дребно необичайно скърцане в регулатора — и сърцето се разтуптява. Чувствува се слаб, уязвим.

С камерата в ръка Дюма върви по класическия за в бъдеще път, през железариите от носовата част, отвора за машинното отделение, тунела чак до големия пробив пред онази задна палуба, до която често обичаме да отиваме като хлапета, възгордели се от изкачването си на върха на някое дърво. Внимателно подбрал място за снимане, Дюма натиска копчето за лентата и продължава пъргаво да плува. Камерата тихо ръмжи, когато Диди усеща, че е хванат за дихателната тръба, по която преминава въздухът. Зрителното поле на маските е малко и гмурецът винаги има чувството, че е с наочници. Дюма замръзва на едно място. Опипвайки с ръка, той разбира, че някакъв дълъг железен прът, покрит с „кучешки зъби“, се е пъхнал в извивката на крехката му дихателна тръба. Той дръпва ръката си, насечена от раковините като от бръснач. Кучешките зъби още не са повредили тръбата, но страхът от погрешно движение го възпира да се обърне, за да разбере причината. Стои съвсем неподвижен и благодари на случая, че във вътрешността на „Далтон“ няма течение. После пуска камерата си да падне.

Един миг размисъл и Диди се досеща, че щом един път прътът се е промъкнал, то сигурно и сам може да се измъкне. Хващайки настръхналия с остриетата си прът, той отстъпва предпазливо назад ръка по ръка. Най-сетне докосва края на желязото; свободен е. Безкраен му се е сторил този път от три метра, изминат опипом и заднишком. Без да го е грижа за състоянието, в което са ръцете му, той вдига камерата и завършва снимането на горната палуба при свръхестествено осветление.

Поради този инцидент взехме решение вече да не рискуваме никога сами да слизаме надълбоко. Това ще стане златно правило за работата на нашия екип в следващите години.

Подчертаната своеобразност на всеки потънал кораб зависи дотолкова от неговия предишен живот, колкото и от каприза на морето. Имаме обичай да събираме сведения за всяко корабокрушение. Историята на пияния кораб „Далтон“ беше изострила любопитството ни. Тайе разучи всичко за „Рамон Мамбрю“, тайнствения товарен кораб на капитан Алварес, потънал пред Кавалер.

През юни 1921 година призори един човек ловил риба край нос Лардие над подводните камъни Ланфер и изведнъж видял, че право срещу него се носи някакъв грамаден параход. Разбира се, това могло да бъде само някаква халюцинация. Обаче товарният параход все пак блъснал лодката и се ударил в подводните скали със страховития трясък на смазана ламарина.

Там горе, на палубата, капитан Алварес по риза, облакътил се на стената, съзерцавал пейзажа и гълтал дъха на борове, а хората от командата му се шляели или се занимавали със сутрешния си тоалет. Параходът за миг се люшнал над скалите и после преминал отвъд. Нашият очевидец едва дошъл на себе си от изненада, когато вижда тогава грамадното туловище, насочено с рязък замах на щурвала, да отива право към нос Лардие… Носовата греда сякаш се катери по скалите, а корпусът се огъва като пихтия. „Рамон Мамбрю“ останал там. През целия ден лодките му, натоварени със сандъци, сновали от парахода до близкия плаж, докато митничарят от Кавалер не ги сплашил, че ще запечати стоката, понеже установил, че сандъците били пълни с пури. През нощта друг испански кораб влязъл във връзка с Алварес. На следния ден влекач от Тулон дошъл да изтегли „Рамон Мамбрю“, който за чудо не бил много повреден. Взел го на буксир въпреки недружелюбния прием на капитан Алварес. Тогава испанецът и хората му, въоръжени с брадви, пропълзели на носовата част и изгубили търпение, срязали дебелото буксирно въже. Брегът бил още близо, вятърът доста свеж. Трябвало да се бърза. Влекачът успял да прехвърли друго въже и докарал „Рамон Мамбрю“ в залива на Кавалер. През нощта той обаче пламнал, както бил на котва със или без своя товар пури. В Лондон бил заведен някакъв тъмен процес за застраховка. По онова време още плащали за военни рискове в Средиземно море.

Намираме потъналия „Рамон Мамбрю“ на няколкостотин метра от вълнолома на Кавалер в доста мътна вода, но с ярко смарагдов оттенък. Изненадани сме от големината на кораба; нашият рибар не бе преувеличил. Трюмовете се губят във водорасли, средната палуба се е продънила, само носът и кърмата се издигат свободно над купища от зеленясала ламарина. Някакъв странен пояс от своеобразен, издълбан в тинята ров го опасва.

В този залив с плоско и еднообразно дъно потъналият кораб с пурите е примамливо място за разходка на грамадни лиси. Те вървят една след друга или на стада откъм кърмата, заобикалят, идват да ни огледат, после бягат към носовата част и изчезват. Тези животни, на ръст колкото човек, са отчуждени и припрени или общителни и игриви, срещате ги, когато най-малко очаквате да ги видите, и никога не се намират там, където ги търсите. Те са чистокръвни благородници с горда осанка; по сребристите им хълбоци се е проточила една тънка златна лента. Между парапетите на кърмата на нивото на палубата са се загнездили кастаньоли в такъв черен облак, какъвто никога не сме виждали — някаква тъмна, течна и трептяща маса, която ни се струваше, че пронизахме при плуването. На другия ден вече ги няма на това място. Пак над кърмата една сутрин точно под щурвала се е разположила една лангуста; следобед намираме на мястото му една мурена да си играе с водорасло; дали мурената не е изяла този рак? На следния ден на мястото на лангустата се е проснал един шапон. Той, разбира се, не е изял мурената, която, от своя страна, също не е изяла рака, защото го намираме вечерта на неговия пост. Не сме проверили дали големият морски рак, мурената и шапонът се сменят редовно на поста върху горната задна палуба на „Рамон Мамбрю“.

Веднъж се гмуркахме над кораба след залез-слънце, при настъпване на нощта. Грамадата на кърмата изникна внезапно от черната вода едва когато ние стигнахме до нея. На самото дъно пясъкът отразява слабовато последните светлини на здрача. Стадо големи зъбари без отблясък заобикалят около нас, бързо минават до корпуса по протежение на рова, издълбан от течението, и описват голям неопределен кръг над пясъка. Сякаш нищо не търсят, не плуват и за собствено удоволствие, може би са уморени да следват някаква досадна участ.

В Пор Кро попадаме на малък рибарски кораб, съвсем чист, потънал на няколко метра в кристална вода, с добре сгънатите си мрежи на палубата и коркови поплавъци, които се блъскат в стените на кораба. Тази дребна останка ни вдъхва мисълта да снимаме трал в действие на дъното на морето. Още никой не бе виждал как действува тралът. Рибарите цял живот дращят с мрежите по дъното като слепци.

По морското дъно, обрасло с дълги водорасли, виждаме най-напред да трепери опънато въже, после един голям стоманен обръч се препъва, последван от безкраен морски змей. Преминаването на такова чудовище се превръща в цяло бедствие: смазва водораслите, вдига след себе си облак златисти песъчинки. Рибите подскачат и избягват тази мрежа също като зайци в трева пред косата на косача. Зад дълбоката торба на мрежата, надута от водата, тревите бавно се изправят, но осакатената подводна ливада остава с дълъг белег на сиви отблясъци.

Диди увисва с главата надолу на опънатото въже на трала, за да филмира насреща зиналото гърло на дракона, който носи ужас и смърт.

Налагаше ни се да изследваме много по-големи мрежи — преградите против подводници, които затварят входа в залива Йер. В началото на войната защитата на главния вход бе поверена на стария океански влекач „Полифем“. Всяка вечер портиерът „Полифем“ затваряше входа, пускаше котва и заспиваше с ключа в джоба си. Изпълнил всекидневната си задача, той кротко дремеше през нощта на 27 ноември 1942 година, когато в Тулон се самопотопи военната флота. И „Полифем“ се самоуби и потъна, все така свързан с мрежата си. Той лежи на 20 м дълбочина в изключително бистра вода, а върхът на неговата гротмачта е само на 2 м от повърхността. Когато го гледаме през маските си от повърхността, свят ни се завива. Отведнъж обгръщаш с поглед четиридесетте метра на „Полифем“: мачтите му са непокътнати със своите шлейфове от корабни въжета. Слабо наклонен на една страна, той изглежда още по-естествен. Никакви водорасли, едва само малко мъх, през който ясно се вижда боята.

Плуването над този чист потънал кораб ни доставя ново удоволствие. Изпитваме чувство на превъзходство над птиците, учудваме се, че не падаме, когато спрем да плуваме, а все пак параходът е долу под нас. Точно тази бистра вода беше необходима, за да се наслаждаваме всецяло от тази радост да плуваме близко над палубата, да прескачаме мостика с един скок по каприз, да подплашим с един замах рибите, които се борят около прожектора, да се промъкваме всред тревите около витлото.

Нищо не е изоставено на произвол в този параход. Преди да го потопят, матросите са го опразнили с вещина, достойна за похвала. „Полифем“ е точно така пуст и опразнен, както квартира, която проверяват за последен път, преди да я напуснат.

На морските карти в залива Йер е отбелязана с кръгче пунктирана линия една дума „epave“. Тук е погребан „Ферандо“, голям испански товарен кораб, потънал при сблъскване преди петдесетина години. Но голям въпрос е дали можем да го намерим. Собственикът на лодката, който ни кара натам, познавал белезите на мястото. Когато наближаваме, той не е вече толкова сигурен, а когато предполагаме, че сме стигнали, той е вече объркан. За голямо щастие на петстотин метра оттам някакъв голям неподвижен бидон привлича погледите ни. Въжето му води до гроба на „Ферандо“.

Корабът е полегнал на левия си борд на 25–30 метра дълбочина. Носовата част е вече само гора от прави и напречни греди, запазили високо очертанието на предницата. Множество красиви риби плуват в това нашарено от летви пространство, както летят птиците в клетката на зоологическа градина. Разпокъсани рибарски мрежи обкръжават останките на кораба, капризна извита ограда на морско гробище. Потъналите кораби са капани за рибарски мрежи и рибарите знаят това. Но те знаят още, че там са оазисите сред пустинята, които приютяват риби и лангусти… Изкушението често ги кара да хвърлят прекалено близо до тях мрежите си.

На височината на предния трюм морското дъно е покрито с мъхнати камъни с остри ъгли. Поразява те нещо, което не можеш веднага да разбереш: това е сухоземна почва. Пред задния трюм цял порой от този причудлив камънак се пилее по пясъка. Вземаме няколко парчета и ги счупваме върху едно желязо; сечението е черна и лъскаво; това са въглища, стоката на „Ферандо“, преобразена от петдесетгодишен престой под морските дълбочини. През отворите на трюма като през ханджийска порта проникваме в корпуса.

Той е просторен като катедрала със сини стъкла и с колони, чиито капители се сливат с нощта. Съвсем на края завеса от светлина се спуща от небето — това е пробив отстрани, направен от водолазите, които много отдавна са ограбили „Ферандо“. Потъналият кораб е грамаден, устойчив още, но странно посърнал. То е, защото е оголен от всички онези принадлежности, които са характерни за парахода. В кърмата, където е нахълтал вече морският пясък, намираме няколко бутилки, необикновено големи чаши с някаква остаряла форма, чинии, нагъсто прошарени с черни жилки. Парче стъкло; когато е било някога огледало, то е отразило нахлуването на водата.

Когато приключихме филмирането, излизаме да се разходим край потъналия кораб. Отвъд грамадното витло, проточено сред водата извън тежкия корпус, пясъкът е мръсен. Единствено няколко големи миди, забодени просто като стрелки, нарушават еднообразието му. Тридесетина метра от кърмата Диди намира легнала на дъното мъничка чашка за оризова ракия от японски порцелан, тънък като яйчена черупка, после малка глинена паница, попукана от годините. Още по-нататък се простира безкрайна ливада тъмнозелени водорасли, сред които тук-там са пръснати няколко ръждясали парчета снаряди от учебна стрелба.

Когато вече се издигахме, забелязахме някаква бяла, много правилно очертана ивица. Това беше широк пясъчен път, съвсем прав, ярко изрязан сред треволяка, трасиран като по конец от край до край. Закъде води този път и кой го бе прокарал? Втори път идвахме в залива Йер с нашия рибар. Шамандурата бе изчезнала и ние напусто се гмуркахме да търсим „Ферандо“.

Диди пази у дома си японската ракиена чашка и попуканата паница, а когато някой посетител го запита за тях, вместо отговор той го обсипва със странни въпроси за римските пътища, които се намират на морското дъно.