Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (13)

Глава тринадесета
Морската вода

Повечето от нашите слизания под водата бяха правени с определена цел: изследване на потънали кораби, обезвредяване на мини, физиологически опити. Но случвало ни се е също да се гмурнем единствено заради желанието да поскитаме под водата с изострени сетива, да видим най-малката промяна на цветовете, да дебнем най-слабия шум, да усещаме с наслаждение допира на океана.

Едно от най-големите удоволствия на морските бани — много хора дори не си дават сметка за това — е, че водата ни освобождава от бремето на земното притегляне. Хората и всички гръбначни, които живеят на земята, изразходват огромно количество енергия, и то само за да стоят прави. Морето ни спестява това усилие. Белите дробове ни служат за плавателни пояси, земното притегляне не обременява вече членовете ни и от това произлиза едно „отпускане“^[1] — нека употребим модната американска дума, — което никое легло не може да даде.

Общо е мнението, че дебелите хора се държат над водата по-добре от слабите. Вярно е, че тлъстината тежи по-малко от мускулите. На практика обаче плаваемостта на тлъстите не е в никой случай по-голяма от тази на по-мършавите. Това противоречие е лесно обяснимо: пълните хора често имат по-малко развити бели дробове от слабите. Именно обемът на гръдния кош определя във водата действителното тегло. На пояса на плувеца новак завързват повече баласт, отколкото на опитния плувец, макар и двамата да имат същата телесна структура. Така се постъпва, понеже в страха си начинаещият пълни прекомерно дробовете си с въздух. След няколко гмуркания той свиква да диша нормално и тогава баластът му става излишен.

В този свят без тегло подводният плувец трябва да привикне с необикновеното поведение на неодушевените предмети. Когато във водата счупите чук, желязото потъва, а дръжката се изкачва към повърхността. Ако не „уравновесите“ подводните инструменти, те ще се разпръснат на всички страни. Остриетата на ножовете имат коркови дръжки. Тридесет и пет килограмовите снимачни камери съдържат достатъчно въздух в сандъчетата си, за да загубят напълно тежестта си. Уравновесяването трябва да бъде много точно, защото грешката в претеглянето на един обикновен инструмент нарушава статиката и динамиката на леководолаза.

Сгъстеният въздух, който се съдържа във всеки от цилиндрите на апарата, преди гмуркането тежи повече от един килограм. Тази тежест намалява пропорционално с дишането на човека. Когато няма вече сгъстен въздух в цилиндрите, върху тях започва да действува една подемна сила, равна на 1.5 килограма. За да бъде сполучливо гмуркането, необходимо е при спускането гмурецът да бъде малко претоварен — нещо, което е логично, защото той иска да отиде на дъното. В края на гмуркането плувецът е много лек и това обстоятелство е благоприятно, защото в този момент той трябва да излезе на повърхността.

Когато се готвя да филмирам под водата, приличам, напълно на товарно животно, залитащо край брега под необикновеното си бреме. На гърба — трите цилиндри със сгъстен въздух, които тежат 22 килограма. На пояса — три килограма олово и цял битпазар: нож, непропускаем часовник, манометър за измерване на дълбочината, компас гривна, а понякога и противоакулен боздуган, дълъг повече от метър и закачен на китката с кожена каишка. С облекчение потопявам целия товар във водата и вземам в ръка кинокамерата, тежка от 20 до 35 кг, която ми спущат с въже от парахода. На земята тежа 130 кила с целия екип. Щом вляза във водата, тежината изчезва. Моето относително тегло става фактически не повече от килограм, точно толкова, колкото е необходимо, за да сляза с чудна леснина, като плувам с главата надолу.

Тежестта е премахната, но не и инерцията. За да приведа машината в движение, необходими са няколко енергични движения с краката. След това потъвам надолу, без да правя каквото и да било усилие. Не е препоръчително за едно толкова малко хидродинамично животно, каквото е човекът, да плува бързо в такава плътна среда.

Колкото по-ниско слизам, толкова повече расте, бързо и равномерно, налягането. Всеки метър вода прибавя около 100 грама налягане на квадратен сантиметър от повърхността на тялото. Като се изключи болката в ушите — болка, която се отстранява чрез преглъщане, — увеличението на налягането почти не се усеща. Тъканите на човешкото тяло не се поддават на свиване. Ние сме плували без скафандър при такова налягане, което би могло да смачка бронята на първите подводници, защото подводните плавателни съдове не притежават вътрешно противоналягане.

На земята човекът е подложен, без да забелязва това, на атмосферно налягане от много хиляди килограми. На десет метра дълбочина водата удвоява това налягане. На двадесет метра тя го утроява. На тридесет метра го прави четири пъти по-голямо.

Има животни, които живеят на 10 000 метра под водата. Налягането, което се упражнява върху тях, се равнява на един тон на квадратен сантиметър. Ако в дълбочините на океана налягането е единствената пречка, ние бихме могли да слезем без скафандър на повече от 600 метра. Но косвените последици от натиска спират човека много преди този предел. Вертикалният радиус на действие на подводния плувец е ограничен на практика от физиологични явления: тъканите поглъщат големи количества газове, не се отделя добре въгледвуокисът…

Промените в налягането се понасят толкова по-лесно, колкото по-дълбоко е слязъл леководолазът. Един човек, който се изкачва и слиза няколко пъти последователно във водния пласт на първите десет метра, има болезнени усещания и се изтощава, защото удвоява външното налягане всеки път, когато достигне десетте метра. Но неговият другар, който слиза по-ниско, е подчинен на закони, които не са толкова строги. Между десетия и двадесетия метър промените на налягането са два пъти по-малки, отколкото в първата зона. Между четиридесетия и петдесетия метър то се увеличава само с една пета. Общо правило е, че човек, който може да се гмурне до 10 метра, може с голяма вероятност да слезе и до 60 метра, без да изпита физическа слабост. Критическата зона е близко до повърхността.

Пак в този пласт близко до повърхността съществува най-голямата опасност за водолазите с шлем. Каската и горната част на водолазния костюм задържат голямо количество въздух, което е крайно чувствително към промените на налягането. „Тежконогият“, преминавайки първите 15 метра, трябва да контролира най-грижливо дебита на своя въздух, ако иска да избегне както „всмукването“, така и излизането към повърхността като балон.

Един водолаз излиза „като балон“, ако допусне много въздух в облеклото си. В критичната зона този въздух бързо се разширява и човекът неумолимо бива изхвърлен на повърхността. При това рискува да получи въздушна емболия^[2] или кесонно заболяване.

Напротив, „всмукването“ се дължи на отсъствието на противоналягане в каската и следователно в белите дробове. Каската се превръща в чудовищна вендуза, чието действие е аналогично на действието на малките стъклени чаши, които лекарите от старата школа слагаха на гърдите на болните от бронхит. В нашата Група за подводни изследвания наричаме „всмукването“ вендузен удар. Обикновено той убива водолаза, който пада внезапно, без да успее да предупреди хората, които работят горе с помпите. Ужасна е съдбата на нещастния водолаз. Каската изсмуква кръвта му, очите му излизат от орбитите. В такива случаи на повърхността излиза само каша от месо и кости в плащеница от каучук. „Всмукването“ убива повече водолази, отколкото всички други нещастни случаи, събрани заедно.

Под водата дишането е подчинено на особени закони. Когато бях дете, в Елзас, прочетох чудната история на един герой, който се скрил от неприятелите си на дъното на една река и дишал под водата с помощта на дълга цев. Реших да постъпя като елзаски герой. Скочих в един басейн с камък в ръка, след като налапах парче от градинския маркуч. Свободният му край щеше да стои на повърхността, поддържан от парче корк. Не успях да поема дори една глътка въздух, и излязох без време от водата. Несполуки от този род правят децата недоверчиви към онова, което се печати. И с основание. Авторът на моята книга не беше се разхождал по дъното на някоя река с куха тръстика в устата.

На няколко фута под водата водното налягане действува върху целите гърди, докато въздухът в дробовете поради цевта си остава при атмосферно налягане. Гръдните мускули не могат да преодолеят това неравновесие. Възможно е някои хора с необикновено развити мускули да дишат въздух от повърхността, на два метра дълбочина, в продължение на няколко минути, но за повечето от нас дишането на 30 см под водата е мъчително усилие.

Дихателните апарати се изчисляват, като се държи сметка за намаляването и увеличаването на налягането за всеки сантиметър под водата.

Както обикновените плувци, и леководолазите обичат топлата вода. Уви! Щом се потопят малко по-дълбоко, удоволствието намалява, защото водата става по-студена. В Средиземно море водата е най-топла през месец август, но това е само на повърхността. На по-голяма дълбочина тя е по-студена, но си остава, общо взето, поносима. Умерената зона обхваща от 10–15 метра през юни и ноември, а през юли, август и септември тя достига до 20–30 метра. Септември е най-доброто време: водата е приятна до 60 метра дълбочина.

След умерения пласт идва студеният с рязко понижение на температурата до 13 ^o и като физическо усещане това е много неприятно. Топли и студени пластове се редуват без преход също като при слоевете на шперплата. Човек може да плува в топлата вода и в същото време да натопи пръста си в студената. Усещането е така остро, както при първата ви баня през сезона, когато боязливо опитвате с палеца на крака морската вода.

Мистралът, който ни изненада, докато изследвахме „Далтон“, ни разкри механизма на някои промени в температурата. Преди да избухне над Плание бурята от северозапад, ние се радвахме на умерена температура до 40 метра дълбочина. През първия ден на бурята студеният пласт се вдигна до 25 метра, а на втория ден до 10 метра. На третия ден водата вече имаше 12 ^oC от дъното до повърхността. Това беше доказателство, че мистралът не изстудява горния пласт, а го гони в открито море и замества с ледената вода на дълбочините. Когато вятърът утихна, топлият слой зае постепенно мястото си, отпращайки студения пласт всеки ден все по-дълбоко. Ето защо ние намерихме в трюма на „Далтон“ студена вода, останка от отдавнашен мистрал, макар че наоколо температурата на морето беше станала отново приятна.

Един ден, когато се гмурнахме с Филип Тайе в „пещерата на Али баба“, на 30 метра дълбочина в морето при Касис, констатирахме обратното явление. Морето беше студено от дъното до повърхността, но вътре в пещерата намерихме места с приятно топла вода, която вятърът не беше успял да изгони.

Който е плувал, когато вали дъжд, познава абсурдното усещане, че е на сухо, когато се намира под водата. Човек се колебае да излезе на повърхността от страх да не се измокри. Когато гмурецът вдигне очи към дъжда, вижда да играят хиляди малки сталактити, които набождат морската повърхност. Сладката дъждовна вода, която се смесва бавно и упорито със солената морска вода, предизвиква в повърхностния пласт оптически явления, сходни с летните миражи над нажежените равнини. Когато в крайбрежните води вали проливен дъжд, рибите стават силно възбудени. Дъждът ги подлудява. Най-дребните рибки шарят на всички страни. Дънните риби излизат от къщи; те отначало плуват към повърхността, после слизат на дъното — като нервни хора, които не могат да се задържат на едно място. Кефалите и костурите танцуват лудешки танц под кипящия покрив на дъжда. Често те се изправят и стоят отвесно във водата с отворени уста, като че ли пият лакомо дъжда от небето. Под морето дъждовните дни са празници.

Океанът е свят на мълчанието. Не се боя да пиша това, въпреки че в последно време много се писа за шумовете на морето. Записите на тези подводни звуци, уловени от хидрофона, се продават като куриози, но тези записи са грубо изопачени. Те не отговарят на подморската действителност, която сме изследвали с нашето невъоръжено ухо. Шумове под водата, разбира се, има и някои дори са много интересни. Водата ги предава надалеч забележително ясно, но подводният гмурец не чува нещо, което да напомня пухтенето на парните машини.

Подморският звук е толкова рядко явление, че веднага му се отдава голямо значение. Морските същества изразяват съвсем безшумно своите страхове, страдания и радости. Дълбината не се смущава от случайния шум, който човекът създава с динамита или с машините на своите параходи.

В някои дни внимателното ухо може да долови едно слабо, продължително шумолене, особено ако, се задържи дишането за момент. Би казал човек, че някъде далеч градинар изравнява с греблото си алея, посипана с камъчета. Тогава говорим, че водата пращи. Естествено, хидрофонът може да надуе този слаб шум до трясък и това е полезно, за да му се направи анализ, но този звук не прилича вече на онова, което ухото чува под водата. Как да се обяснят тези шумоления? Сирийските моряци избират места за риболов, като слагат ухото си около фокуса на окръжността, представлявана от корпуса на техния кораб. Щом чуят, че водата пращи, те разпъват мрежите. Там, където има пращене, има и риба. Някои биолози предполагат, че това пращене е причинено от щипките на хиляди дребни скариди. И наистина, тези скариди, сложени в буркан на рафта на някоя лаборатория, щракат с щипките си така, че могат да смутят работата на изследвачите. Но сирийските рибари ловят риба, а не скариди. И ние самите, гмуркайки се в такава вода, не сме намирали никога нито една скарида. Тайнствените шумове са особено силни в дните на голямо затишие след някоя буря, но това правило има също много изключения. Колкото повече расте нашият морски опит, толкова по-несигурни ставаме в заключенията си.

Някои видове риби квакат като жаби. В Дакар имах случай да плувам точно всред един такъв концерт, който тези монотонни певци даваха. Гласът на китовете и делфините, квакането на тези особени риби и тайнственото пращене на водата са единствените изключения от мълчанието на морето, които аз познавам.

Някои риби са надарени с вътрешни уши, които съдържат отолити (слухови камъчета). Тези малки лъскави костици се наричат „камъни на щастието“. От тях правят хубави огърлици. Но рибите реагират слабо или никак на шума. Напротив, крайно чувствителни са към незвуковите трептения. Те имат от двете страни на тялото си по една странична чувствителна линия, която в действителност е орган за едно шесто сетиво. Много вероятно е, когато рибата плува, този страничен приемател да ѝ дава усещания за външния свят. Страничната линия може да възприеме от голямо разстояние вълните на налягането, както тези, които причинява някое същество, което се мята. Забелязали сме, че ако викаме силно до някоя риба, това не я плаши, но, обратно, натискът на вълните, създадени от нашите каучукови плавници, е в състояние да предизвика паника. За да се доближим до някоя риба, ние правим с краката си бавни, гъвкави, плавни движения, които издават миролюбиви намерения. Бързото плуване кара животните да бягат; едно нервно ритане с крака ще опразни околностите от всички риби и дори от тези, които, скрити в скалите, не могат да ни видят. Тревогата се разпространява чрез последователни верижни експлозии; достатъчно е да побегне една малка рибка, за да се изплашат другите.

Ние се научихме да плуваме, без да плашим морското население. Случвало се е да се озовем в някой подводен пейзаж, където всякакви риби се радват мирно на съществуванието и те ни приемат най-радушно. После, преди да сме направили някое несръчно движение, всички риби се разбягват. Кой е тайнственият сигнал или там-тамът на джунглите, който кара стотици риби да изчезнат едновременно и безшумно? Дали някъде вън от нашата видимост делфини изпращат далечни вълни или хайка изгладнели зъбари гонят плячката си в синята далечина? Ние, които плуваме в опустялата вода, знаем само, че една беззвучна сирена, е дала тревога и е призовала всички освен нас да слязат в скривалищата. Имаме чувството, че сме глухи. Всичките ни органи са приспособени за водата, но ни липсва все пак шестото сетиво, може би най-важното в света на мълчанието.

Един ден близо до Дакар се гмурнах във водите, където акули плуваха мирно наред със стотици големи червени пагри. След като се върнах в лодката, хвърлих въдицата си във водата. Улових една след друга много пагри. Сега обаче акулите отгризваха половината от рибите и аз не успях да измъкна нито една цяла. Може би движенията на рибите, които лудо се блъскаха на въдицата, бяха предали на акулите трептения, означаващи, че близо до тях има попаднали в беда същества — лесна плячка. В тропическите води ни се е случвало да си послужим с динамит, за да събираме акулите. Мисля, че за тях експлозията не е нещо друго, а само незначителен и тъп звук, но те моментално реагират на трептението на вълните, причинени от рибите, които се гърчат, наранени от избухването.

По Лазурния бряг има отвесни крайбрежни скали, които достигат до 70 метра дълбочина. Слизането надолу по тези стръмни стени е изключително интересна екскурзия, която дава ясна представа за разнообразието на морето и внезапните промени на средата.

Преходите от една зона в друга са бързи, почти страшни. Горните 10 сажена, оживени от смесените с водата слънчеви лъчи, са населени от нервни, плашливи рибки. После навлизаме в особена страна, където мракът пада още на обед. Тук цари есен, въздухът от дихателния апарат добива неприятен вкус.

След това стигаме до студения пласт; влизаме в сърцето на зимата. В ледения полумрак човек забравя слънцето. Забравя и много други неща. Ушите не чувствуват вече промяната на налягането и въздухът получава вида на метал. Зелените и кафяви водорасли са изчезнали. Също и скалите; заместили са ги каменисти образувания — дело на организми — порести и назъбени. Всеки свод, всяка арка е един мъничък свят със своя пясъчен плаж и своя колекция риби.

Слизаме още по-дълбоко. Под каменните стрехи и в пещерите растат надолу с главата малки сини дръвчета, покрити с бели цветове. Това е истинският корал на бижутерите „Corallium rubrum“ със своите криви и крехки каменни клончета. Някога в Средиземно море коралът е бил събиран с драги — груби дървени съоръжения. „Кръстът на ловците на корали“ е покосявал малките дръвчета и е изнасял на повърхността само няколко клончета. Стъблата, дебели 5 сантиметра, които са порасли за стотици години, не съществуват днес. Оцелелите корали живеят на повече от 20 сажена дълбочина, скрити в потайни гънки и в пещери. Те висят от сводовете като сталактити. Само подводните плувци могат да ги берат.

За да намерим корала, трябва да умеем да го открием. Хубавият му кървав цвят изглежда синьочерен в светлината, прецедена през водата. Бледите му цветя се свиват и изчезват, щом го пипнете. Но коралът, морската скъпоценност, е излязъл от мода. Събирането му от водолазите не е доходно.

В страната на червения корал лангустите подават от пукнатините на скалата своите набраздени мустачки. Когато ръката на гмуреца приближи до скалата, лангустата често раздвижва своите мустаци. Триенето на членестите им тела издава звук, напомнящ шума на пила за метали. По скалите се издуват живи тумори, израстъци във форма на кравешко виме, на ленти месо, на увехнали чашки и на чудовищни гъби. Невъзможно е да се различат предметите по техните цветове. В мрака се раждат свръхестествени багри — виолетови, тъмносини, зеленожълтеникави; цветове избелели, но все още пищни.

И най-после долу, в подножието на скалата, започва голият и еднообразен пясък, тъжният пясък, който се губи постепенно в безкрая. Там, на границата на живота, нищо не расте, нищо не пълзи. Леководолазът плува като автомат, с притъпено съзнание. Само една мисъл мъждука, изконна мисъл, отслабена от зашеметения мозък — да се върне на повърхността. Това затъпяване изчезва при изкачването по скалата, щом напуснете тази безцветна страна, която никога не е показала истинското си лице.

Рибите не обичат нито да се издигат нагоре, нито да слизат надолу. Те избират за своите маневри дадено ниво на скалата и си стоят там, като наемателите от определен етаж на някой небостъргач. Така избягват усилието за приспособяване, свързано с промените на налягането.

Докато, са спокойни, рибите, изглежда, не правят нещо друго, освен да плуват непрекъснато. С какво наистина се занимават те по цял ден? Плуват и повече нищо. Рядко сме присъствували на рибешки обед. Понякога сме изненадвали някой костур, който яде морски таралеж на скалата. Той чупи методично бодлите с козите си зъби, плюе ги, после прояжда дупка в черупката, за да се добере до месото. Рукиерите ядат непрекъснато. Те налапват по земята невидими частици или пък изправени отвесно, с главата надолу, бълбукат в тинята и търсят там храната си. Кефалите плуват между скалите, смучат водораслите с белите си устни и ги чистят от яйцата и спорите, които се полепват по тях.

Години наред сме се опитвали да присъствуваме на обеда на някой хищник — морски вълк, зъбар, лиса, риба тон или доради — и никога не сме успявали. Знаем само, понеже сме ги наблюдавали от повърхността, че те ядат два пъти на ден — сутрин призори и вечер на залез-слънце, в строго определени часове като в пансион… Тогава многобройните стада цаца, сардини или риби игли, които живеят близо до повърхността, биват жестоко нападани от неприятели, идващи от дълбочините. Водата кипва и въздухът шуми от малките обезумели тела, които подскачат и падат, докато плавниците на хищника разсичат водата като с коса. Морските птици се присъединяват към изтреблението. Те се гмуркат и гордо се издигат във въздуха със святкащата плячка в човката. Ако влезем във водата, банкетът веднага прекъсва. Виждаме как големите риби кръстосват на 10 метра под нас, чакайки натрапниците да си отидат. И малките рибки имат един миг отсрочка — морските жители не се разкъсват взаимно пред очите на подводните плувци. Битката за храна трае около половин час. После настъпва примирие. Отново тези, които ядат, и онези, които утре ще бъдат изядени, смесват мирно съдбите си.

Старали сме се със същата упоритост да наблюдаваме брачните прояви на рибите. Кефалите са най-безсрамни. Те хвърлят хайвера си през септември в топлите води на средиземноморските крайбрежия. Женските сноват нагоре-надолу. Те са равнодушни, докато мъжките, много по-възбудени, се търкат лудо о издутите кореми на другарките си. Пак през септември, величествените морски каракуди се събират в такива плътни редици, че буквално се залепват едни о други. В тези струпвания няма ред. В любовната бъркотия не се намират и две риби, които да имат едно и също положение. Те непрекъснато се движат.

Рибите имат много различни начини да проявяват любопитството си. При нашите подводни разходки сме се обръщали неочаквано и сме виждали много често муцуните на цял рояк създания, които ни следват с интерес. Зъбарите ни хвърлят на минаване презрителни погледи. Морският вълк се приближава, разглежда ни и отминава. Лисата се преструва на равнодушна, но тя все пак идва да ни види отблизо. Любопитството ѝ е краткотрайно.

Рибата меру сякаш иска да се сприятели с неочакваните гости в нейния дом под водата

Не така се държат меру. Меру е любознателният ученик на океана и искрено се интересува от нашите особи. Той се приближава съвсем близо и ни гледа с големите си добри и трогателни очи. Никога не се насища да ни разглежда най-подробно. Няма съмнение, че меру може да достигне на тегло до 50 килограма. Убивали сме с харпун тридесеткилограмов меру и сме изпускали други, които изглеждаха двойно по-тежки. Това животно е братовчед на тропическия полиприон, който може да достигне 250 килограма. Меру често живее близо до брега, но винаги до своята дупка. Някои безстрашни меру си избират жилище в пещерите на два метра дълбочина. Те първи биват изтребени от рибарите. Колкото по-надълбоко живеят меру, толкова са по-доверчиви. Те излизат рядко от леговищата си и остаряват, гледайки света отдалече.

Рибите меру са най-любопитните животни, които сме срещали в морето. На девствена почва, т.е. там, където харпуните още не са нанесли опустошения, меру излизат от дупките си и извървяват доста път, за да ни видят. Те се спират близо до нас и ни гледат жално, право в очите, като че искат извинение за нещо. Големите им гръдни перки са разгънати като крилете на чудновати ангели. Щом мръднем, те отстъпват, после заемат нов наблюдателен пост. Когато най-после се приберат в къщи, те се спират на прага, за да ни изгледат още веднъж, а след това отиват и застават на някой прозорец — да ни видят, че си отиваме.

Меру гълта всичко, което може да се побере в огромната му муцуна: октоподи заедно с камъните, о които са се вкопчили, сепиите с тяхната кост, морските паяци, покрити с бодли, цели-целенички риби и лангусти. Ако тази риба глътне случайно някоя въдица, тя, общо взето, скъсва конеца. Един меру, хванат от Дюма, имаше в стомаха си две изкуствени примамки заедно с металическите въдици. Техният метал се беше покрил със слуз и беше заприличал на киста. Меру имат свойствата на хамелеона. Най-често те са червенокафяви, но могат да вземат мраморен цвят или да се покрият с тъмни ивици. Един път намерихме почти бял меру, проснат на пясъка на една плитчина. Помислихме, че белият цвят се дължи на смъртта и разложението, но призракът оживя пред очите ми, стана кафяв и избяга.

Един ден, като плувахме на 25 метра дълбочина, около скалите Мулиниер попаднах на най-невероятното сборище от меру. Те сигурно бяха дошли много отдалеч, защото по-рано нямаше толкова много от тях под камъните на Мулиниер. Приличаше на предизборно събрание или на селскостопанска конференция. Бяха се разположили около една купчинка пясък, толкова заети, че не забелязаха идването ми. Един меру в центъра беше съвсем бял. Останалите, наперени, се разхождаха наоколо. Друг голям меру се отдели от компанията, приближи се до албиноса и стана и той бял. Двете безцветни риби започнаха да се трият бавно една о друга, като се въртяха в кръг. Бодлите на плавниците им бяха настръхнали. Може би това беше любовна проява. Гледах, неспособен да разбера какво става. Всичко това беше така странно, както танцът на слоновете, наблюдаван от малкия Тоомаи.

Малко развлечение в подводния свят. Двамата — ракът и човекът, още не могат да се начудят един на друг

Какви ли изненади чакат подводните плувци в пещерата на Али Баба близо до Марсилия?