Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (14)

Глава четиринадесета
Там, където кръвта тече зелена

Жителите на тропиците знаят от незапомнени времена, че мъжът трябва да работи под водата, за да печели хляба си. Но дотогава, докато един полинезиец преди години не се сети да закрепи две парченца стъкло на непроницаеми рамки за очила, човекът под водата беше сляп. Окото и водата имат приблизително еднакъв коефициент на пречупване на светлината, затова роговицата не играе вече ролята на леща, когато се гмурнем. Фокусът на изображението не се намира вече в ретината, а зад нея, и образите се смесват, замъглени и неясни като виденията на пияница.

През маската си гмурецът различава съвсем ясно предметите, но те изглеждат по-големи, отколкото са, и по-близки. Би казал човек, че разстоянията са скъсени с една четвърт. Причината се крие в пречупването на светлинните лъчи, които през стъклото на маската минават от въздуха във водата. Случвало се е по време на първите гмуркания да протегна ръка към очевидно близки предмети и да не успея да ги достигна. Имах чувството, че ръцете ми са атрофирани. Увеличението, което е резултат на тази оптическа измама, помага да се украсят подводноловджийските истории — една двуметрова акула без много преувеличение взема размери до три метра.

Точното определяне на подробностите и разстоянията изисква известна опитност от подводния плувец.

Под водата новият ден започва само с незабележими промени на светлината. Ранната зора пръска известна светлина в мрака на бездната, но когато слънцето се появи на хоризонта, няма никакво избликване на светлината, както в свободния въздух. Полегатите лъчи отскачат от повърхността на вълните и слънцето трябва да стигне до зенита, за да проникне в дълбочините. Вечер подводната светлина отслабва постепенно, без полумрак, и дневната светлина се превръща в лунна, докато мракът погълне всичко.

Акулите са обкръжили не от любопитство един от подводните плувци

Слънчевата светлина губи от своята сила, когато навлезе във водата, защото при поглъщането нейната енергия се превръща в топлинна. Освен това тя се разпръсква от твърдите частици: тиня, пясък, планктон и дори от молекулите на самата вода. Тези твърди частици изглеждат като прашинките в слънчевия лъч. Те намаляват видимостта, отслабват светлината, преди тя да достигне до големите дълбочини. Водата, в която няма такива частици, е черна като междупланетното пространство, където нищо не отразява слънчевата светлина.

На тридесет метра дълбочина в бистра вода е много тъмно. Но когато гмурецът стигне дъното, той наблюдава известно проясняване. Тук светлината се отразява от почвата, феномен, който наблюдавахме от задния люк на „Далтон“.

На деветдесет метра, крайния предел на гмуркането с автоматичен апарат, е, общо взето, доста светло, за да се работи и дори да се правят снимки в черно и бяло. Сините лъчи на спектъра проникват до 50 метра дълбочина.

Прозрачността на водата се мени не само от едно място на друго, но и когато се минава отвесно надолу от един пласт в друг. Често сме установявали значението на това наслояване. Един ден отидохме да изследваме една подводна островърха скала близо до нос Антиб. Водата на повърхността беше толкова мътна, че не се виждаше нищо на повече от два-три метра. Два сажена по-дълбоко внезапно се откри светла зона. После преминахме през пласт бяла вода, висок 5 метра, където отново не се виждаше нищо. Под това мляко чак до морското дъно водата беше светла. В тази здрачна, но кристална вода имаше многобройни пъргави риби. Тъмният пласт над нас приличаше на ниско паднали облаци през дъждовно време.

Случвало се е при дадена дълбочина прозрачността да се променя в момента пред очите на гмуреца. Виждал съм светла вода да става мътна, без някакво течение да оправдае тази смяна на декора. Виждали сме и мътилката да се разнася също без причина. Опитът ни е научил, че в открито море най-мътният пласт през пролетта и наесен е на повърхността, но понякога в тези годишни времена сме го намирали и по-ниско, под друг внушителен слой прозрачна вода.

Близо до брега водата може да бъде размътена от речната тиня. Но в открито море, там където това влияние е изключено, слабата прозрачност се дължи преди всичко на безчислените микроорганизми. В края на пролетта водата е преситена от водорасли, безкрайно малки едноклетъчни и многоклетъчни животни, спори и яйца, ларви на ракообразни, живи влакна и гроздове жива слуз. Този бульон може да сведе проницаемостта на по-малко от 5 метра. Леководолазът, който се движи в тази супа, започва да мрази безкрайно малките същества. Много неприятно е да чувствуваш как по кожата ти се хлъзгат безброй много от тези убягващи от окото създания, още повече, че те невинаги са безвредни. Човек чувствува убождания като от игла и остри изгаряния на най-неочаквани места. Особено чувствителни и нараними са устните. Щастие е, че очите са запазени от стъклата на маските.

Хората, които описват бляскавия разкош на багрите във фееричните коралови рифове, не са слизали на повече от 8 метра. По-ниско цветовете побледняват дори в залените от тропическото слънце крайбрежия. Морето боядисва всичко в синьо.

Нашата Група за подводни морски изследвания изучи постепенното изменение на светлината в морето. Ние влизахме във водата с една „таблица на цветовете“, съставена от яркочервени, сини, зелени, виолетови, оранжеви и жълти топчета, и със серия от таблици от белезникаво до черно. Всичко това фотографирахме на различни дълбочини чак до тъмната зона. На пет метра нашият червен цвят се превръща в розов, на 15 метра е съвсем черен. На това ниво се променя и оранжевият тон. На 40 метра жълтият цвят започва да зеленее и всички предмети добиват почти еднакви багри. Ултравиолетовите лъчи проникват много дълбоко, докато няколко сантиметра вода са достатъчни, за да погълнат напълно инфрачервените.

Един ден отидохме на лов под самотните скали при Касиден. На 20 сажена дълбочина Дюма успя да улучи с харпун една четиридесеткилограмова лиса. Острието се беше забило в задната част на главата, без да засегне гръбначния стълб. Харпунът държеше здраво животното, което се бореше отчаяно. То повлече Диди с неговото десетметрово въже и борбата още траеше, когато забелязахме, че нашият запас от въздух беше на свършване. Тогава Дюма се приближи до рибата и заби ножа си в сърцето ѝ. Бликна струя кръв. Тази кръв беше зелена!

Не можех да повярвам на очите си. Но когато приближих до победеното животно, се видях принуден да отстъпя пред необоримото доказателство. Буйните струи, които бликаха от гигантската рана, имаха изумруден цвят.

Като подпираше своя трофей на върха на харпуна, Дюма се запъти към повърхността. На 18 метра дълбочина кръвта на лисата се превърна от зелена в тъмнокафява. На 6 метра тя стана розова. На повърхността получи хубав червен цвят.

Не след дълго ми се случи на 50 метра дълбочина да порежа дълбоко ръката си и аз видях как собствената ми кръв течеше зелена. В този момент получих тежка атака от дълбочинно опиянение. В моята полухалюцинация зелената кръв ми се стори като шега, която морето ми устройваше. После си припомних лисата и се успокоих. Въпреки привидността кръвта трябваше да е червена.

В 1948 година решихме да внесем истинска светлина в тъмната зона. Изморили се бяхме от синята монотонност на дълбочините. Искахме да дадем на потъналите пейзажи техните истински багри.

Точно на обед Дюма слезе в прозрачната вода с електрически прожектор, свързан с жица с повърхността, мощен като „слънцето“ на някое киностудио. Когато стигна на 40 метра, той запали лампата. Какъв взрив от цветове! От всеобщото синьо бликнаха под светлинния сноп най-различни ослепителни цветове, в които преобладаваха червеният и оранжевият, така наситени, така топли, като цветовете на Матис^[1].

За пръв път от създаването на света живите цветове на вечния мрак бяха преминали, както би казал Сартр^[2], от „същност“ към „съществувание“. Ние плувахме наоколо като омагьосани. Рибите също не бяха виждали никога такова нещо.

От този ден винаги се чувствувахме задължени да вземем цветен филм в синята зона, която започва към 40 метра дълбочина.

Десет години наред бяхме филмирали само в черно и бяло. Не бяхме ние първите. Подводната фотография е много по-отдавнашна, отколкото си мислим. Диди откри при един антиквар забравена книга „Подводната фотография“, написана от Луи Бутан в 1900 година. Авторът обяснява в книгата си, че във водолазен костюм е правил снимки на колодиеви плаки цели шест години. Бутан е снел първите си клишета в залива Банюл-сюр-мер в 1893!

Нашите първи опитни ленти са снети от Тайе с камера 9.5 милиметра, затворена в обикновен буркан. Но американецът Ж. Е. Уилямсон ни беше изпреварил: той е реализирал първия подводен филм в 1914 година.

Когато започнахме да правим подводни снимки, не се наложи да разрешаваме някакъв оптически проблем. Яснотата на снимките беше отлична. Малко по-късно без видима причина се появиха мъчнотии. Много снимки станаха неясни. Същият оператор със същата камера не успяваше вече да получи хубави филми. Обезкуражени, ние проучихме този въпрос и най-сетне разбрахме, че не оптиката е причина, а нашата собствена психология. В началото бяхме определяли инстинктивно фокуса, изчислявайки разстоянието с просто око. Така бяхме получили добри резултати, защото лещата на камерата се намираше, както и очите ни, зад гладко стъкло. След това бяхме станали много хитри. По силата на един несъзнателен рефлекс, плод на нашата опитност, бяхме започнали мислено да коригираме разстоянията, за да ги сведем до истинските им размери. Тук се криеше нашата грешка. Научихме се бързо да изчисляваме еднакво добре и привидните и истинските разстояния и да ръководим нашите апарати, както отначало.

Подводната кинематография с камера, която се държи в ръка, беше откритие. Всички наши апарати — независимо дали са за киноснимки или за проста фотография — са монтирани на два статива, снабдени с ръкохватки, както при шмайзерите. Операторът тика апарата пред себе си и го насочва към своя обект, така както насочваме лъковете срещу плячката си. Опората, която водата дава, и почти пълното отсъствие на колебания позволяват да се направят снимки, чието многообразие не би могло никога да бъде пресъздадено в студиото, въпреки колелата и руданите. Чарът на подводните филми се дължи най-вече на устойчивостта на водата и на леснината, с която действува камерата в 3 измерения.

Под водата не си служим с нашите визьори. Ние стреляме право в прицела пред нас като холивудски гангстери.

Първият ни подводен филм на малка дълбочина беше силно осветен от слънчевата светлина. Когато слязохме по-ниско, констатирахме, че и на значителна дълбочина можем да получим хубави снимки в черно-бяло. В 1946 година, през месец юли по обед, направихме серия хубави снимки на 60 метра без изкуствено осветление. Времето за експониране беше 1/40 от секундата, а отворът на блендата f/2. Тъй като има големи промени в осветлението между тази дълбочина и повърхността, отваряме широко блендата, за да хванем всички нюанси в сиво. В 1948 година филмирахме леководолазна работа в махдийската галерия на 40 метра дълбочина с цветна лента и без изкуствено осветление.

Общо взето, не се гмуркаме, за да правим филми. Ние само снимахме филми, за да запазим в образи нашите гмуркания. По-голямата част от 20-те километра ленти, които сме снели под морето, се пазят в нашия архив. Без тези документи нямаше да получим съгласието на Военноморското министерство да създадем Групата за подводни изследвания. Филмите са ни помагали много, за да подготвим нашите океанографски експедиции. Но в края на краищата обикновената цветна фотография е често по-ценен помощник на науката, отколкото киното. След като десетина години наред снимахме филми, започнахме отново едновременно с тях да фотографираме простичко нашите обекти. Това в известно отношение е по-мъчно.

В 1926 година в Тортугас доктор У. Н. Лонглей и Чарлз Мартин са направили първите подводни цветни снимки. Те са работили от повърхността, като за целта са употребили рефлектор, монтиран на един сал, и магнезиева светлина, която е достигнала до 5 метра дълбочина. Няма обаче осветление от повърхността, което да може да стигне до непроницаемия слой. Ние трябва първи да използуваме изкуствената светлина чак до синята зона, в подножието на големите подморски скали.

Франсоа Жирардо, строителят на целия наш фотографски и кинематографски подводен екип, приспособи един апарат „Ролейфлекс“ по принципа на шмайзера с подвижни ръкохватки, които управляваха регулирането на блендата, вземането на фокус и уравновесяваха автоматично налягането. Тъй като апаратите с електронно осветление, които съществуваха по онова време, бяха много слаби за нужния пълнеж, ние си построихме специален рефлектор, снабден с 8 флашови лампи от най-мощния вид, всяка от които достигаше до 5 милиона лумена (8 хил. вата). Нощем на сушата тези лампи позволяват цветни снимки на 20 метра разстояние. Радиусът на действието им във водата не надминава 2 метра.

Едно странно запознанство, което не се знае как ще завърши

Фотоапаратът е свързан с два от тези рефлектори, които гмурците държат в ръка. Един селектор на всеки рефлектор ни позволява да запалим една, две, три или 8 крушки едновременно. Общата мощност на съоръжението може да стигне 40 милиона лумена. Рядко такава ярка светлина е била събирана в толкова малко пространство. Чудовищната лампа осветява океана в радиус само от 5 метра. Обаче крехките стъклени лампи издържат така добре налягането, както и самите гмурци.

След като кръстихме експедицията „Флаш-операция“^[3], тръгнахме за Тулон и Марсилия, за да осъществим цветните снимки, които за пръв път щяха да бъдат направени на голяма дълбочина.

В определения за атака час влизам във водата, като нося фотоапарата. Жан Белтран и Жак Ерто плуват до мене. Те държат рефлекторите, свързани с камерата с десетметрови жици. За да бъде свободно зрителното поле на апарата и да се избегне рискът жиците да се закачат о скалите, малки шамандури от шуплив ебонит ги поддържат над главите ни. Дюма е слязъл преди нас на 25 сажена дълбочина. Той е избрал нашия пръв обект — пещера, покрита с горгони. Освен това той трябва да фигурира на снимката, за да ни даде представа за мащаба.

Подреждаме материалите си в боен ред на тъмно място, където каучуковият комбинезон на Диди, кожата му, фонът на скалата — всичко е сиво или синьо. Екипът на Дюма ще ни послужи за цветна стълбица, ще имаме изходна точка за сравнение. Защото, общо взето, никой не знае каква е комбинацията от емулсията, светлинните източници и филтрите, която ще даде най-добър резултат. Подводната цветна фотография няма още никакви норми; ние ще правим опит да ги установим.

Увиснали във водата, Ерто и Белтран насочват рефлекторите към Диди, така както повелява обикновената техника в киностудиото — един прожектор много близо до обекта, другият — по-далеч и по-високо. Той ще освети околната среда. Когато всички заемат местата си, натискам копчето. Около нас — чудовищно избухване на багри, но то е толкова краткотрайно, че у нас остават само смътни образи. Ослепени от светкавицата, ние чакаме да се махнат цветните петна, които танцуват в ретината на очите ни.

Диди отплува малко по-далеч и избра друг пейзаж. Започваме отново същата подготовка. Уви! Този път електрическите крушки не искат да се запалят. Връщаме се. Лампите не са повредени. Те са устояли на налягане от почти 5 атмосфери, но сега отказват да се запалят дори на сухо. Във фасонката им е проникнала вода.

За да избегнем такива непредвидени случаи, слагаме нашите лампи в непромокаем калъф. Много бяхме мислили за подобно разрешение на въпроса още отначало, но впоследствие се отказахме от проекта. Щеше да струва скъпо и осъществяването му можеше да ни забави. И все пак трябваше да прибегнем до него. Ако затворехме обаче херметически осемте лампи в стъклена кутия, следваше да уравновесим стъклото на рефлектора с вътрешното налягане на въздуха. Жирардо ни направи медни цилиндрични кутии от 35 сантиметра в диаметър. Основите на цилиндрите бяха от стъкло, дебело 2 сантиметра. Те бяха снабдени с истински миниатюрен самостоятелен скафандър.

Прекарахме два месеца в студените пролетни води, като снимахме морска флора и фауна. Работихме върху различни дълбоко потънали параходи, за да проучим биологичните наслоявания по тях. Като знаехме датата на корабокрушението, прегледът на снимките позволяваше да си дадем сметка за скоростта, с която се е развила фауната, намерена там, и за възникналите съжителства.

По време на тези операции водата беше 14 ^oC. Студът сковаваше пръстите, а понякога и мозъците ни. При един от първите ни опити Ерто забрави да отвори клапата, през която влизаше в рефлектора сгъстен въздух. Той се готвеше да пусне своя апарат в действие, когато стъклото експлодира. Трясъкът не беше много силен, но здравата ни разтърси. Ерто, който беше до скалата, падна миг след това отвесно като обесен, чието въже е отрязано. Прожекторът не тежеше нищо, когато беше пълен със сгъстен въздух, но след като се пръсна, натежа с 18 килограма. Аз също бях отвлечен надолу от кабела, който свързваше камерата ми с рефлектора. Ерто и аз потънахме толкова бърже, че ушите ни пострадаха жестоко. Другите се хвърлиха да ни спасяват. Лицето на Ерто зад стъклото на маската изразяваше смес от чисто земни угризения и замайване от дълбочините. Той напразно се опитваше да повдигне тежката кутия. Дюма го извади от затруднението, като обърна апарата наопаки и започна да издиша в него своите въздушни мехурчета. Скоро кутията се напълни с въздух и загуби теглото си. Този импровизиран водолазен звънец беше изнесен лесно на повърхността.

Отдавна исках да се гмурна нощем, за да разширя познанията си за подводната видимост. Мисля, че нито един леководолаз не може честно да се похвали с безстрашие, преди да е слизал нощем под водата. „На моя борд“ — казва Старбук в „Моби Дик“ — „не искам човек, който да не се страхува от китовете!“ Някои водолази с каски не се боят да работят нощем. Мракът в мътната вода на пристанища и реки ги е привикнал да не виждат много ясно. Но аз се страхувах нощем от морето.

Избрах за моя опит едно място, което познавах — няколко скали на 8 метра дълбочина. Безлунното небе на лятната нощ беше обсипано със звезди. Милиарди фосфоресциращи микроорганизми във водата съперничеха на звездите. Щом потопих главата си в морето, ноктилуките^[4] станаха двойно по-блестящи и замигаха тук-там като светулки. Моята лодка се превърна над главата ми в трептящ сребърен свод.

Слязох по този подводен Млечен път. Нарочно движех ръцете си, за да видя как се образуват във водното пространство святкащи бразди.

Върнах се към действителността, когато се блъснах в невидимото дъно. Магията се развали. На малко разстояние успях да различа неясната форма на скалите, подчертана от слабото засилване на светлината. Въображението ми се губеше в мрака към невидимите скривалища, където нощните хищници, големи змиорки и мурени, дебнат безмилостно жертвите си. По-скоро мисълта за това скрито присъствие, отколкото съзнателното намерение, ме накара да запаля електрическата си лампа.

Ослепителен конус от светлина прониза водата и изгаси наведнъж всички дребни светлинки. Снопът лъчи чертаеше млечен кръг върху скалите и потопяваше всичко наоколо в мрак, още по-дълбок от предишния. Струваше ми се, че ме наблюдават скрити същества зад мене. Въртях се в кръг, като насочвах светлия сноп на моята лампа наслуки във всички направления. Сполучих само да се заслепя и да загубя чувство за ориентировка.

Загасих лампата. Заплувах предпазливо в абсолютната тъмнина между скалите. От време на време хвърлях бегъл поглед зад себе си, като че ли бях преследван от злосторник. След малко очите ми отново се нагодиха и пак започнах да различавам призрака на скалите, които представляваха моят кошмар. Нещо шавна в тъмното, светна и се понесе като метеор. Без съмнение някоя риба, смутена в съня си. След малко заваля дъжд от падащи звезди: бях се вмъкнал в един рояк заспали костури. Най-после успях да надвия страха си. Даваше ми смелост мисълта, че в края на краищата не се гмуркам нощем в тропически води, гъмжащи от акули… Преди да се върна в лодката, приключението беше започнало дори да ми харесва.

Гмурнах се нощем още веднъж, но при пълнолуние. Бледата светлина проникваше така дълбоко във вълните, че се виждаше почти толкова хубаво, както през деня. Но колко се различаваше околният свят! Скалите изглеждаха фантастично големи. Струваше ми се, че виждам човешки форми, разкривени в гримаса лица. Искрите на ноктилуките почти не се забелязваха: много малко фосфоресциращи същества могат да съперничат на лунната светлина. Никакви риби. Когато луната възлезе на хоризонта, рибарите знаят, че рибите са избягали от морето.