Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (4)

Глава четвърта
Група за подводни изследвания

Когато германската окупация свърши, бях призован в Марсилия да се заловя с бюрото за прегрупиране на матросите, настанено в един реквизиран замък. Тъкмо там една вечер аз се заех да намеря някакво решение да съгласувам миналото си и своето бъдеще. Службата ми гарнизонен адютант, разбира се, беше полезна, но нея можеше да изпълнява който да е. От друга страна, аз бях изпитал нови методи за гмуркане и много добре разбрах, че заедно с моите другари от първите дни можехме да бъдем в услуга на флотата; нашите военни кораби се бяха самопотопили, мините бяха голямо зло за нашето крайбрежие — щеше да падне работа за леководолазите.

Заминах за Париж с надежда, че ще убедя генералния щаб. Скоро разбрах, че моите пламенни обяснения намират слаб отклик в министерските канцеларии. Не изглеждаше убедително желанието ми да отхвърля изпитания стар водолазен шлем и тежките оловни подметки. Тогава сполучих да уредя така, че да прожектирам за адмирал Льомание и неговия генерален щаб филма, в който Тайе и Дюма като риби се движат из потъналите кораби.

На следния ден аз пътувах за Тулон с мечтаното назначение в джоба си и една важна заповед за възложена мисия.

Много щастлив, Тайе напусна Управлението на водите и горите, за да дойде с мене. Назначихме Дюма като цивилен експерт и върху вратата на една неугледна канцелария на Пристанищното управление окачихме със смях хубав надпис — „Група за подводни изследвания“. Командуването пое Филип, който бе по-старши от мене.

Като се говори за група, трябва да кажем, че бяхме само Тайе, Дюма, домакинът Бартран и аз, като всичкият ни инвентар бяха моите два лични автомата. Ако искахме да разгърнем нашата зараждаща се „ГПИ“^[1], то трябваше да се проявим по възможност по-скоро и да го разгласим.

В момента на освобождението арсеналът в Тулон беше в развалини и безредие. В тази хаотична обстановка за нас беше много лесно да се снабдим с всичко, което сметнахме, че ще ни бъде необходимо, преди канцеларщината да бе успяла да влезе в действие. После ГПИ се разположи в едно голямо бетонирано закритие. С няколко лекции подготвихме за инструктори трима морски офицери — Морис Фарг, Жан Тинар и Ги Морандиер. Успяхме да получим бюджет, няколко души персонал, мотоциклети, един камион и скоро след това една съвсем нова моторна яхта „Ескийад“.

Това беше някакъв трескав период, когато с радост приемахме всякаква работа в пристанището или в залива: търсене и снимане на потънали кораби, измъкване на германски торпили от подводницата „Сент Елм“, на изстреляни пробни торпили от учебните части, експертизи на човешки торпили или на чуждестранни дихателни апарати. Нашето заключение от изследването на целия този разновиден материал беше, че екипировката и въоръжението на всички бойни плувци в света бяха импровизирани в разгара на войната и показваха изненадващо неразбиране на подводните условия. В течение на тези сеанси за аутопсия често оставях отвертката си, потънал в мисли за десетките млади герои, които бяха станали жертва, подведени от екипировката си. Да, групата ще има доста работа. Бойните плувци скоро ще станат такъв род войска, който ще внушава уважение.

Освен „Ескийад“ ние взехме „V.P.8“, двумоторен 22 метра дълъг патрулен катер, който Тайе преобрази в „ателие“ за гмуркане със сгъстен въздух, камера за декомпресия и платформа за спускане. По това време отидох на командировка в Англия, за да посетя английската група за подводни изследвания „Вернон“ в Бриксхейм и в Портсмут, а също и опитните инсталации на фирмата „Сиг Горман“, чийто управител беше прочутият сър Роберт Х. Дейвис. Аз дадох няколко от нашите апарати в замяна на голямо количество най-усъвършенствувани английски костюми за „фрогмани“^[2].

Така се случи, че в Англия получих и едно незначително съобщение, което твърде много щеше да подсили възможностите за работата на ГПИ. Посетих „Дипуотър“ под командата на капитан Шелфорд. „Дипуотър“ беше голям параход, предаден от германците и използуван като инструкционна база за фрогмани и английски тежководолази на голяма дълбочина. Удивен от изобилния и разнообразен материал, направих искрени комплименти на коменданта.

„Да, параходът е добър — каза Шелфорд, — но големината му го прави по-тромав и това понякога ни пречи. Бих искал да получа неговия по-малък брат «Албатрос», но твърде късно бях направил постъпки за него: току-що го бяха отстъпили на Франция.“

На Франция ли? Какво е станала с „Албатрос“? На улица „Ройял“^[3] научих, че той по погрешка бил класиран като влекач и изпратен в Шербург. Успях да издействувам назначаването ми за негов комендант, за осем дена го екипирах с помощта на старшите механици Су и Фарг и го закарах в Тулон, където той стана необходима добавка за ГПИ.

„Албатрос“ беше едва 2-годишен, но биографията му беше вече пълна с преживелици. Построен в края на войната, той беше конфискуван от русите в една германска корабостроителница. Предаден на Англия, той дълго време стоя забравен в Темза и в резултат на тъмни споразумения, наследен от Франция, която се чудеше какво да прави с този сбъркан влекач. Неподдържан никога, небоядисан, ограбван при всяко прехвърляне, нещастният кораб наподобяваше плаваща останка след корабокрушение. След двумесечен упорит труд Су и аз направихме от него един бърз кораб за подводни изследвания, икономичен, но добре съоръжен. Дадохме му име „Инженер Ели Моние“ в памет на един прекрасен морски военен инженер, станал жертва на трагична злополука при гмуркане.

Потъналият кораб „Далтон“ ни бе приучил на гмуркане в дълбочина, „Ели Моние“ ни насочи към океанографията. Благодарение на него ние можахме да направим вълнуващи научни пътешествия в Корсика, Сардиния, Тунис, в Мароко и в Атлантика край тропика. Понякога с нас идваха учени, които разширяваха нашите познания за морето, а лично те се опознаваха с качествата на дихателния апарат, като средство за пряко наблюдение. Веднъж Филип Тайе сложи ръка на моето рамо и ми каза усмихнат:

— Жак, ние имаме странна кариера. Като мичмани, се качвахме на големи морски единици. С нашето старшинство корабите ни ставаха от малки по-малки. На 60 години вероятно ще командуваме някоя гемия или сал…

Най-после какво ни интересуваше, щом въпросният сал щеше да ни позволи по-добре да обгърнем морето?

Съставихме за групата подробно разработена програма за изследвания, но толкова претенциозна, че щяха да ни трябват много декади, за да я изпълним. В този документ изложихме всички проучвания, годни да усъвършенствуват средствата за съществуване и работа на човека под водата не само чрез технически опити при гмуркане, но и с лабораторни изследвания. Корабният лейтенант Алина, лекарят Дьовила, фармакологът Дюфо-Казанаб, машинният инженер Боскен, домакинът Жорж, художникът за образци Анес, фотографът Шасерио, госпожица Фереро, помощник-лаборантът Финанс, стругарят Лалман, а малко по-късно и корабният лейтенант Уо обогатиха почти неизменното начално ядро на ГПИ през този период на разширяване. Екипаж, за нещастие не особено устойчив, изпълваше нашата млада морска единица.

Работилницата произвеждаше безразборно най-невероятни пособия в непрекъснато напрежение. Между първите бе „подводната шейна“, която можеше да развие близо 10 възли скорост, а това теоретично даваше възможност четворно да се увеличи районът на изследователските действия и най-вече да се намали умората, предизвикана от плуване под високо налягане. Този странен апарат приличаше под водата на безмоторен самолет, взет на буксир, на самолет, комуто не са потребни криле и чиито опашни перки може да бъдат много малки, защото въздействието на водните струи е много по-силно от онова на въздушните.

Никога няма да забравя перипетиите на опитите ми с шейната. Първият модел на това съоръжение се свързваше направо с рамката на нашите дихателни апарати. Обаче при гмуркането можехме да го откачим. То изглеждаше луксозно и сложно с четирите си перки, управлявани с летателна ръчка и къса дръжка, с ветрово стъкло от плексиглас, с лъскавите си тръби.

След като се екипирах на борда на „V.P.8“, спрял близо до Хиан, влизам във водата с необичайно нетърпение и потъвам право надолу, защото съоръжението е много по-тежко. И така оставам прикован там на дъното, на дълбочина 15 метра, докато „V.P.8“ потегля много внимателно, разгъвайки над сто метра дълго стоманено въже, което служи за прикачване. Виждам как то се обтяга и най-после потеглям и аз. Започвам да браздя отчаяно пясъка като котва, която се влачи, и напразно дърпам дръжката: моят подводен самолет не ще да се вдигне, докато скоростта не достигне два възела. Ненадейно моите перки „захапват“ и аз се издигам величествено и изтежко като бомбардировач. На всеки две минути горе Фарг увеличава скоростта с половин възел. При три възела въздействието от движението вече се усеща, шейната се поддава добре по вертикала. При шест възела или, с други думи, над 10 км в час усещането е страхотно. Маската, мундщукът и дихателните маркучи не са изскубнати само благодарение на „ветровото стъкло“. Но плещите, тялото и краката ми отначало са здравата разтъркани, а после мачкани като тесто за хляб. Водата бучи в ушите. При тази скорост, щом натисна късата дръжка, бързо се спускам надолу и това е добре. Дръпна ли, макар и съвсем малко отгоре, шейната подскача нависоко, а това тормози ушите ми. „Летателната ръчка“, движена с лявата ръка, дава възможност за промени на посоката. Те започват добре, но бързо се ограничават от тегленето на кабела. Навеждайки дръжката наляво или надясно, аз правя бързи, почти шеметни обръщания. Докато се забавлявам с леки акробации, виждам, че пясъкът е сменен от тревисто пространство, над което се нося с бръснещ полет.

После идва някакво препятствие — голяма дванадесетина метра скала, точно пред мене. Рефлексивно искам да се отърва от тази адска машина и стискам ръчките за откачване на шейната; никакъв резултат, скалата расте насреща ми. Дръпвам с всички сили дръжката и веднага разсичам повърхността с „писнали“ като от оръдеен изстрел уши. Студено ми е, боли ме глава, но не мога да противостоя на изкушението отново да се спусна и да играя на прескочи магаре над камъните с повече самообладание, отколкото преди малко. Видимостта е едва 15 метра или, с други думи, само пет секунди отделят момента, в който виждам един предмет, от момента, в който стигам до него. Най-после се връщам изтощен на повърхността; за малко се забавлявам да поря водата като делфин, после давам знак на парахода да спре, без да предвидя последиците от моя жест; щом Фарг спря моторите, аз започнах да потъвам стремително като малко коте, което давят с камък на шията.

По-късно групата построи различни прости и с добър резултат шейни, особено диедърът на Алина, но никога не повторихме шеметните полети на стария модел.

ГПИ влезе във връзка с властите или с органите, които се занимаваха с гмуркане, в САЩ, Англия, Германия, Швеция и Италия. Британската марина бе правила любопитни проучвания как водолазите издържат на подводни експлозии. Проф. Халдан, който бе участвувал в тези опити, писа: „Трябва да сте действително смел човек, за да се наемете да търсите магнетични мини в тинестата вода особено щом сте видели някой от другарите ви да загива от експлозия. Храбростта ви трябва да е нечовешка, защото ако изскокнете от повърхността веднага щом като чуете някоя мина да почне своето тик-так, излагате се на опасността да прекарате остатъка от живота си като паралитик, ако не бъдете разкъсан на парчета от мината.“ Нещо такова ни изигра Дюма с неговата пиромания^[4].

Една неделя в Санари той намери някаква партида италиански бомби в едно изоставено укрепленийце. Хвърли една във водата, за да види какво ще бъде въздействието върху рибите. Изплаваха няколко риби, легнали на една страна или с корема нагоре. Филип и Диди се гмурнаха и на дъното намериха десетократно повече мъртви риби. Това за лишен път доказва, че употребата на динамит при риболова представлява огромно биологическо разхищение. Дюма хвърли друга бомба, която не избухна. Минаха доста минути в очакване и той се гмурна, за да види какво е станало. На шест метра дълбочина бомбата се виждаше много добре. Около капачето ѝ блестяха дребни сребристи мехурчета. Преди Дюма да успее да схване опасността, бомбата избухна тъкмо под него при най-лоши условия, защото подводната експлозия се разпростира по-силно нагоре, т.е. в зоната на най-малкото налягане. Нямаше опасност за Диди да бъде наранен от парчетата на бомбата, защото те също като пушечните куршуми рязко се възпират от огромната съпротива на водата. Но смъртта или тежките наранявания могат да дойдат и вследствие сътресението на тялото под удара на вълните. Бяхме свидетели как Дюма излезе от водата, залитайки. Той беше жестоко разтърсен, но беше цял и невредим. Този инцидент ни накара сериозно да се замислим. Според английските таблици, човек не можеше да остане безнаказан на такова малко разстояние. Дали издръжливостта на един гол човек срещу удара не беше много по-голяма, отколкото беше посочено в най-новите проучвания?

Дюма и Тайе си поставиха за задача да проверят това. Пак Халдан, и все той, беше писал: „Опитите с животни са полезни, за да се разкрие естеството на опасността, на която може да се натъкне човек. Но те не доказват точно това, което може да издържи човек. Това може да стане само като се правят опити с човешки същества, които ще бъдат подкрепяни от смелостта или любопитството, докато бъдат сразени.“

Спускахме се под водата на двойки и възпламенявахме по половин килограм различни експлозиви на все по-близки и по-близки разстояния до нас, докато взривът стана непоносим. Опасността се криеше във вътрешните поражения, които можехме да получим, без да почувствуваме в момента. Но опитите приключиха безвредно.

Динамитът причиняваше болки в ушите и се отразяваше по цялото тяло като жестока плесница. Малките германски бомби от 500 грама толит оказваха съвсем друго въздействие — бяхме дълбоко разтърсени, също като че бяхме ударени в гърдите с тежка пясъчна торба. Сътресението понасяхме добре и на сравнително малки разстояния. Докато чакахме със свити сърца експлозията, споглеждахме се и си правехме взаимно знаци, чийто смисъл беше: „Колко сме глупави“… Идваха ни на ум онези провинциални панаирджийски двубои, при които двама яки юначаги, застанали един срещу друг, се бият невъзмутимо с юмруци по главата, докато един от двамата грохне на земята.

Някакъв трети вид експлозив доведе Тайе и Дюма до такова лошо състояние, че решихме да прекратим тази пакостна игра на неразумни деца. Все пак добихме известни интересни резултати: голият леководолаз понася по-добре експлозиите, отколкото водолазът с каска. Това наглед парадоксално заключение е лесно обяснимо: взривните вълни се разпространяват с почти същата скорост през човешкото тяло, както в морската вода. Слабото място на класическия водолаз е каската му. Докато тя предпазва главата от непосредствено сътресение, взривните вълни преминават през податливия водолазен костюм и през вътрешността на тялото изкачват се до шията и главата, където стремително и буйно нарушават всякакво равновесие.

След като изтормози другарите си, Диди се залови с рибите. С префинена изтънченост той подготвяше мънички количества взрив и проследяваше въздействието му върху фауната. С известен страх го наблюдавахме как реже с трион за метали дори детонатори, а после умело ги вмъква в кухи стрели, където преди това беше поставил запалки, измъкнати от стари бомби. И един ден ни покани да наблюдаваме опитите му с тези нови експлозивни харпуни. Като плуваше сред стадо грамадни лиси, той избра най-голямата риба, прицели се в нея с гигантския си арбалет и натисна спусъка. Стрелата се заби в тялото на животното, което съвсем слабо трепна и се вмъкна сред стадото. От раната се проточи тънка жичка мехурчета, предизвикана от горенето на шестсекундов закъснител. После се разнесе някакъв слаб, но отсечен взрив и голямата риба падна поразена бавно на дъното без никакъв признак на живот. Диди бе във възторг и кроеше вече проекти за избиване на акули.

Неприятно е да тръгнеш на война, след като войната е свършила. И все пак това е дългът на търсачите и на чистачите на мини, които сноват под водата да търсят смъртоносните капани, пръснати почти навсякъде от воюващите. Разчистването на мини не беше включено в първоначалната програма за дейност на групата, но генералните щабове умеят по доста убедителен начин да възлагат нови задачи на поставените в тяхно разпореждане единици. Работата по изваждане на затъналите кораби в Булонското пристанище, както и плаването в залива Йер, бяха затруднени от множеството разпръснати германски мини.

Когато ни подканиха да присъединим усилията си към старанията на специалните служби, ние пристъпихме към търсенето на мини в Йер по същия начин, както бяхме търсили потъналите кораби — разпитвахме местните рибари. Отговорите им бяха несигурни, но всички си схождаха в едно — съществуваше един сигурен проток, който те използуваха с лодките си, за да преминават през залива Йер от Поркрол до Пор Потюо. Посочиха ни ивицата, която трябваше да следваме.

Излязохме на път с „Ескийад“, вървейки по протежение на пролива с доста добро темпо, готови на следния ден да се заловим със задачата. Неочаквано в смътната светлина на привечерието съзрях, че близо до повърхността минава успоредно на борда някакъв кръгъл предмет. „Ескийад“ забави ход веднага и без да се чака някаква заповед, всеки от нас стана по-бдителен. Видяхме през бистрата вода, че близо до нас минават злокобно множество други мини с антените си: „сигурният“ проток в действителност беше едно от главните преграждения на минното поле.

Гледани отдолу, мините правеха поразително впечатление. Раковини и водорасли бяха ги обгърнали отвсякъде, защото морето приема и преобразява всичко, което човек е сътворил. Антените им стърчаха нагоре като чудовищни бодли на морски таралежи. Котвените им въжета, облепени с миди, чезнеха в дълбочината като дълги коралови стръкове. Също като че ли тези превърнати в цветни саксии топки бяха загубили своя боен характер; в действителност не беше така — намирахме се пред истински мини, под маскировката си пълни с лоши намерения.

Понеже нямахме под ръка взрив със закъснител, за да разрушим тези мини, използувахме обикновени парчета мелинит, към които прикачвахме детонатор и дълга електрическа жица, чийто край завършваше на нашия военен катер, благоразумно спрял на 200 метра от мястото на експлозията. Прикачването на подобен взрив за мината беше опасна работа, тъй като електрическият кабел можеше да се заплете в краката, морските вълни можеха да тласнат бутилките на дихателния апарат в някоя антена…

Един ден на групата бе възложена доста трудна задача — в Тулонския залив червена шамандура бележеше мястото, където беше потънал германски шлеп недалече от главния вход, и потъналият кораб представляваше постоянна заплаха за плаването, понеже беше доста на плитко. Беше заповядано на съответните служби да премахнат това препятствие от залива. Понеже мястото имаше лоша слава сред рибарите от Тамари, един благоразумен инженер накара да отложат вдигането във въздуха с динамит на кораба, докато ние изследваме подозрителното местоположение. Тайе, Дюма и аз се гмурнахме заедно и намерихме големия шлеп, натоварен с цилиндри, обрасли с млади водорасли, които рибите ядяха. Докато фотографирах този необичаен товар, Тайе и Дюма изследваха големите цилиндри, на един от които Диди стържеше с ножа си водораслите. Той видя, че под тревата се подава алуминий, направи ни един повелителен знак и излязъл на повърхността, ни извика: „Та това са мини, но нищо не разбирам от тях“.

Сън в страната на мълчанието

Едно ято риби хирурзи се научи да получава храна като питомни гълъби

Морският инженер офицер Ной, специалист по минно дело, проучи снимките ни и заяви, че намиращите се в шлепа мини са едни от най-сатанинските военни изобретения — акустични и магнетични. Те могат да избухнат както от удар, така и от сътресение. Той изчисли висококачествения взрив, който лежеше на дъното, на 20 тона, а това беше достатъчно да разруши част от арсенала, да събори или да изпочупи покривите, комините, стъклата и витрините на Тулон, Ла Сейн и Сен Мандрие. Ако се опитаме да изтеглим потъналия шлеп или да вдигнем една по една мините, рискувахме да вдигнем във въздуха всичко. Най-разумно беше да се определи една зона наоколо, забранена за навигация, и да се изчака, докато разяждащата сила на морската вода изиграе своята роля. Когато се разделихме с чистачите на мини, с тревога си спомнихме за кефалите, които триеха муцуните си о тези мини, както ние ги бяхме наивно помилвали.

Дълго време кариерата ми на чистач на мини бе прекъсната, дори до юни 1949 година. Бураге, капитан на кораб, бе поръчал да ме повикат: „Мога да ви предложа няколко свръхмини — шеговито се провикна той. — Край Сет, както и в Ламанш, германците поставиха по крайбрежието много груби съоръжения, крайно опасни: бетонни блокове, натъпкани с взрив, върху които стърчи триножник с много чувствителен елемент.“ И той ми скицира как детонаторите са свързани помежду си, така че една мина може да предизвика взривяването на много други. Кабели, поддържани от мънички шамандури, можеха също да се увият около витлата и да предизвикат един великолепен фойерверк. Преди три години бяха прочиствали този сектор с драги, но една гемия от пристанище Сет беше вдигната във въздуха и всичко бе изоставено. Докато драгите и влекачите щяха да мъкнат по пясъчното дъно веригите, аз трябваше да организирам с гмурците прочистването от мини на обширни скалисти зони, които другояче не бе възможно да се прочистят.

С разпитване и с разузнавателни гмуркания успях да схвана всичката трудност на задачата. Германските „сувенири“ бяха пръснати по едно тинесто плато, по скали, разположени на плитко, където дълбочината варираше от 2 да 15 метра, а водата беше студена и мътна. Бетонните блокове, попаднали в тинята, повече или по-малко бяха затънали в нея и тук-таме стърчаха само горните части на триножника и детонатора му. Цялата мрежа от свързващи ги кабели бе фактически изчезнала. Площта, която трябваше да почистим, обхващаше цели хектари и ако започнехме по обичайните начини, щяхме да остареем, докато изпълним задачата. Непоносима ми беше мисълта за тези години, откъснати от живота ми на леководолаз само за да установявам местонахождението на жалки циментови блокове в негостоприемна вода. Трябваше да се измисли някакъв нов начин. Заедно с първия боцман Гюри специално подготвихме за целта „V.P.8“.

Когато приготвихме кораба си, той привлече вниманието на цялото пристанище Сет. Една нова мачта и цяла паяжина от корабни въжета поддържаха две напречни греди, дълги 18 метра, протегнати навън от бордовете като подпори за ловене на едра риба. Пет въжета, окичени с ярки цветни ленти, разположени на метър една от друга, се проточваха от мостика чак до водата по скрипци, приковани по средата и в края на подпорите. Централното въже висеше надлъж на кърмата. В краищата на страничните подпори бяха вързани две широки лодки. В едната от тях седеше моряк с цял куп малки бели шамандури, а в другата имаше един човек с дълга канджа. В свободния край на въжетата висяха тежести по 20 кг, за които се държаха пет леководолази. Ден след ден непрекъснато кръстосвахме, като влачехме близо до брега с бавен ход цялата тая украса. От лодката вляво се пускаха на 50 метра една от друга бели шамандури, а от лодката вдясно се прибираха шамандурите, оставени при предишния курс. Всеки 25 минути голямата ведета правеше пълен завой, за да се насочи паралелно на предишния курс, и по време на маневрирането нов екип гмурци се спускаше да смени в края на въжетата треперещите от студ петима предшественици. Заедно с нашите 20 леководолази и аз постъпих на смяна.

Увиснали на въжетата, ние напрягахме зрението, за да забележим гибелните свръхмини. В мътната вода разстоянието между гмурците беше доста малко и ние можехме да различим другарите си отляво и отдясно. Прилични на марионетки, те висяха на своите кичури от мехури издишан въздух. От това гребло нищо не можеше да убегне. Никога не съм имал толкова подходящ случай да проверя целия битпазар, който хората хвърлят в морето. Би помислил човек, че се намира в напуснат лагер след завършване на летуването. Часовоят Облан съзря първата свръхмина и без да престане да се озърта, пусна една от двете малки жълти шамандурки, които висяха на колана му. Всичко се превърна в същински празник с фойерверки, когато най-после възпламенихме 14 свръхмини, белязани със също толкова жълти шамандури.

Няколко месеца след като бе организирана групата, бяхме поканени да филмираме действието на „антиасдиковите хапове“. Асдикът, по-малък брат на радара, е ултразвуков апарат, който съюзниците прилагаха, за да откриват подводниците. Противодействието на германците беше антиасдиковият хап — голяма тенекиена кутия, която преследваната подводница хвърляше. Кутията се задържаше помежду им, пускайки цяла мрежа малки мехурчета, които с шума си заблуждаваха детекторите на преследвачите. Тогава последните ожесточено бомбардираха мехурчетата, докато виновникът се измъкваше от преследването. Тайе се гмурна с една камера близо до подводницата, която пускаше в движение прочутите хапове. Той видя как въоръженият с шип срещу подводните мрежи нос изплава из мъглявината и как корпусът премина край него. След 30 секунди витлата, които се въртяха бавно като навита играчка, изчезнаха в далечината. Хаповете действуваха много добре, но зрелището силно порази Филип. На екрана картината излезе съвсем различна от макетните снимки на американските военни филми.

Само една стъпка ни делеше от решението да снемем филм за фазите при потопяването на подводница. Ние прекрачихме това разстояние в сътрудничество с „Рубин“, подводница, прославена с поставянето на минни заграждения.

Когато се гмурнахме заедно с „Рубин“, морето беше бистро, видимостта достигаше 30 метра. Лейтенантът от флотата Рикул, комендант на „Рубин“, отначало спря подводницата си на дъното. Сновем около този неподвижен корпус на 30 метра под водата. Ослепелият перископ, един безжизнен върху оста си компас, съвсем непотребни оръдие и картечница, радарът, останал безпомощен във водата, ни изглеждат странни: ще речеш, изложба на произведения на безплодната човешка индустрия, единствени посетители на която са любопитните риби. Флагът е разгънат, но съвсем неподвижен, а цветовете му, син и червен, са добили еднакъв зелен оттенък. „Рубин“, полегнал на дъното, не е потънал кораб. В този голям брониран въздушен мехур има живи и здрави 40 души. През стените на корпуса чуваме всекидневния глъч на живота, шум от стъпки, бръмчене на помпа, трясъка от французки ключ върху тенекия и дори ругатните на човека, който го е изпуснал. Мислим за трагедиите, започнали по този начин, за потъналите подводници, напразно отправяли последните си викове за помощ в глухия океан.

От въздушно свистене тежкият корпус тръпне, витлата се въртят и помитат водораслите, повдигайки цяла вихрушка от морска трева и тиня, перископът се изправя като две молитвено протегнати ръце. Най-напред носът разсича повърхността, а след това в ослепителен пенлив облак изчезват бойният пост и флагът. Тайнственият пришелец се превърна в обикновен прост кил.

Рикул се връща и застава на дълбочина 15 метра, за да даде възможност за филмиране на изстрелването на торпила при потопяване от такова разстояние. Докато аз избирам най-добра позиция за камерата си, Дюма с голям чук в ръка възсяда корпуса. Заставам на 10 метра разстояние в оста на торпедната тръба, после се оттеглям на около два метра от вероятната траектория. Давам знак на Диди, който предава сигнала ми на подводницата, като удря с чука по нея. Въртя камерата, отворът на торпедната тръба се разтваря бавно, после също като змия на пружина торпилата подскача към мене. Трябва добре да следя торпилата с камерата, докато тя минава под носа ми като метеор. Натискам с всички сили ръчките на камерата, за да се обърна по-бързо във водата, която оказва съпротивление. Торпилата изчезва с трясъка на състезателна кола и остава дълга бяла бразда в синевата на морето.

С „Рубин“ имахме и едно друго занимание — да филмираме упражнение за спасяване. При първия опит Рикул взема на борда си Дюма и Морандиер и спира „Рубин“ на дълбочина 35 метра, а Филип и аз плаваме с апарата край корпуса. Отвътре двамата ни другари надяват апарат с един цилиндър и се вмъкват в „сито“. Един матрос затваря след тях тежката врата. Дюма и Морандиер се оказват затворени в стоманена тръба с диаметър 80 см и височина 2.20 метра — не много гостоприемна своеобразна метална бутилка. Те сами отварят клапите за достъп на вода и изпускане на въздуха. Студената морска вода пълзи нагоре като тръпки по бедрата им, по гърдите им, по вратовете им. После налягането на водата се увеличава постепенно, докато се изравни с външното налягане, което е почти пет пъти по-голямо от налягането вътре в подводницата. Появяват се болки в тъпанчетата, нервите са напрегнати в тревожното очакване да се отвори автоматично люкът на изхода. Най-сетне похлупакът помръдва и бавно се отваря. Голям мехур въздух излита като въздишка и доброволците корабокрушенци правят скок към свободата, към слънцето.

Много по-мъчна маневра за филмиране представлява поставянето на мини от подводница. Бележим от две страни с шамандури проход; широк 50 метра, сред който „Рубин“ трябва да мине, потънал до перископа, и да хвърли наниз от четири мини на дълбочина 15–20 метра. Мините са класически тип: голямо кълбо с настръхнали антени, вкопчано в котви, които му служат за прикрепване на място. Мината и котвата ѝ потъват заедно, за 20–30 минути един цилиндър от сол се разтопява във водата и освобождава мината, която се издига и развива своя буйреп от стоманено въже. Малко преди да достигне повърхността, един хидростат блокира буйрепа и мината става опасна.

Но ще бъде ли сигурен Рикул, че неговите котви ще паднат точно в зрителното поле на камерата ми, за да успея да снимам цялата маневра? Разискваме дълго по това. Дюма заявява: „Работата е съвсем проста. Аз ще дам заповед за пускане на мините.“ Рикул, Филип и аз гледаме учудено… Диди допълва с ирония: „Вие не ме разбрахте. Ще се гмурна с подводницата, но не вътре в нея. Ще остана отвън, възседнал вълнореза: ще го сторя…“

Рикул следи как Дюма, изцяло екипиран, се изтяга в края на носа, взел в една ръка чук, а с другата се вкопчил за острието. Комендантът влиза в подводницата и заема място пред перископа. Не му се иска да пропусне интересното зрелище: какво ще стане с този лудетина Диди, когато вълнорезът ще се забие в кипналата вода. Още първата вълна го блъсва и потопява: виждат се в пяната каучуковите му плавници, но след малко и те изчезват. Но кичурите мехурчета, повлечени към бойната рубка, свидетелствуват, че ездачът не е още хвърлен от коня си. В тази същинска водна лавина, която се носи с бързина 4 възела, Дюма страда, но стои твърдо. Малко поуспокоен, Рикул застава на предвидената дълбочина и по перископа се държи на позиция, еднакво отдалечена от двата реда шамандури.

Що се отнася до мене, аз седя прикован на дъното, в центъра на протока, и почвам да зъзна, чувствувам се зле. Понеже нямам компас, нямам и никаква представа за местонахождението си. Постоянно се въртя в очакване да се приближи „Рубин“. Чувам пулсирането на витлата му дълго време преди да го съзра. По всички посоки морето ехти от глухия тътен на тази потопяваща се юзина. Моите възприятия се превръщат в смътен страх, когато шумът става оглушителен.

Дюма ме забеляза пръв, открил моите светли мехурчета от 25 метра разстояние. След това, когато вълнорезът нахлу в пространството, го виждам и аз. Изглежда смешен като малка фигурка за късмет, окачена на шията на чудовище. Той удря с чука по корпуса и моята тревога се разпилява при този уговорен сигнал, предназначен за ония от вътрешността на подводницата, които ще пуснат мините. Но колко бърже се движи този кит! Вече виждам неговите бордове. Диди изчезва и първата котва се стоварва безшумно на пет метра от мене и вдига цяла грамада тиня.

Ритмично, всеки 20 секунди, пада по една мина. От „Рубин“ политат и потъват останалите блокове. Плувайки с най-голяма бързина, успявам да заснема само три от тези падания. Спирам се задъхан, а през това време четвъртата котва се спуска извън зрителното поле. Облаци тиня дълго време се вдигат нагоре, разсейват се и най-после разкриват големите рогати кълба, закрепени наопаки върху тежки стоманени легла като че нарочно, за да смучат техния солен цилиндър. Филмирам ги от различни страни и излизам на повърхността. Тогава ме сменя Тайе със задача да избере една мина, да насочи камерата към нея, за да филмира отделянето и изкачването на мината.

Пет минути по-късно Тайе чува някакво далечно издрънкване. Насочва камерата, но мината, пред която е застанал, не помръдва. Той чува как една след друга всички мини се издигат без неговата. Филип упорствува и я дебне, докато вече не може да издържа на студа. След 35 минути престой излиза на повърхността и предава камерата на Фарг, които се гмурка, но веднага се връща и казва: „Това проклето кълбо се е издигнало, преди аз да стигна. Издебнало е момента, когато не е имало кой да го наблюдава.“

Искаме Рикул да поднови залагането на четири мини. Казвам му: „Ние снехме хубав епизод от пускането им, този път няма да имате нужда от подводен помощник“. Рикул се усмихва, тръгва и скоро се скрива. Диди, бивша риба пилот на желязната акула, се подготвя да последва новите мини. „Този път внимавай, избери подходяща!“ — викаме му ние. Диди ни успокоява с жест и се спуска стремително към дъното. Времето си тече. Споглеждаме се като добри познавачи на работата и разбираме какво става. Мините отново възнамеряват да ни изиграят. Организираме пост: леководолазите трябва да се сменят на място долу при камерата, за да бъде винаги готова да снима. Първата жертва, която беше отредена, слиза и замества Дюма, а той се връща и заявява: „Другите три се вдигнаха, а моята мръсница не иска и да знае“. На два пъти заложихме на лошия кон.

Необикновена картечница! Не, това е една специална снимачна камера. Благодарение на нея вие гледате сега тези снимки

Гмурците се сменят на 10 минути. Спрямо непокорната мина заемаме твърдо становище. Касае се да ѝ докажем, че никак не си струва да хитрува. Ще пращаме по един човек долу, докато най-сетне тя отстъпи. Най-после котвата скръцва, нашата звезда решава да играе ролята си, която изисква от нея да се преобърне, да се издигне на 15 м и да застане под повърхността, насочила всичките си рогове. Ние изтърпяваме един час, а целият епизод с мините ще трае на екрана 90 секунди.

След петгодишни усилия Групата за подводни изследвания имаше добри условия: три етажа на кея точно срещу двете плаващи бази. В партера бяха компресорите, камерите за сгъстен въздух, работилницата, фотолабораторията, трансформаторите, помещение за опитни животни. На първия етаж бяха чертожната зала, складовете и помещенията за екипажа. Над тях бяха канцелариите, лабораториите за физиология, физика и химия и залата за конференции, украсена с нашите трофеи: корали, камбани от потънали кораби, един йонийски капител и антични амфори. По цялата височина на блока бяхме приготвили помещение за голяма камера за опитно гмуркане, където скоро щяхме да създадем точно условията, при които се намира леководолазът на дълбочина до 250 метра.

Марината в други страни имаше по-големи изследователски центрове, но нашата група беше в пряка връзка с морето, което се простираше под прозорците ни. Специалистът, който работеше в ГПИ, било чертожник или лекар, беше също и леководолаз и работилницата или лабораторията можеха веднага да изпитат приложението на сухоземната техника при изучаването на морето. Всяко ново приспособление, изработено от Алина, още на следния ден можеше да бъде изпитано.

Както цивилните, така и военните, жертва на злополуки при гмуркане в околността, биваха пренасяни по спешност в групата. Под ръководството на лекар в нашите камери бяха лекувани и оздравяваха парализирани или агонизиращи водолази. Всеки път екипажът и щабът на ГПИ се събираха да изпратят оздравелия пациент. Той си отиваше, излекуван чрез рекомпресия, като хвърляше по дяволите патериците си.

Една от най-мъчителните работи, поверявани на ГПИ, беше търсенето на потънали авиатори.

Един летен ден по време на пълно затишие двумоторен самолет от марината стана жертва на мираж и се блъсна в морската повърхност с пълна скорост. Пилотът, мой другар, бе изхвърлен от апарата и прибран мъртъв в една лодка. Самолетът отскача и потъва. Бе ни възложено да направим фотоекспертиза на потъналия самолет и по възможност да намерим труповете на бордовия механик и втория пилот.

На повърхността гробът им е белязан с маслено петно: тънка струйка бензин все още се издига от резервоарите на самолета. Без затруднение намираме голямата лъскава птица, паднала върху плоско, оловносиво тинесто дъно на 38 метра дълбочина. Самолетът стърчи, перките му са изскубнати, а кожусите на моторите избити. Една дупка зее в предната част на кабината, откъдето вероятно е бил изхвърлен моят другар от пилотския пост. Малки сребристи риби се тълпят наоколо. Плувам сред тях и с една камера правя поръчаните ми от анкетната комисия снимки. Точно тогава попадам на втория пилот. Той е седнал, облегнат на кабината за пилотаж. Очите му са широко отворени. Първия мъртвец, когото намирам в течение на хиляда гмуркания. Не мога да понеса спокойния и сериозен израз на лицето му. Неговият парашут се подава от парашутната торба на гърба му.

На 30 метра встрани лежеше бордовият механик върху безкрайната равнина. Той е изтегнат по гръб, със сгънат крак, а с дясната си ръка, издигната от лакътя, сочи повърхността. Парашутът му е съвсем отворен, прострян, както преди да бъде сгънат в снабдителната работилница; механикът вероятно е бил изхвърлен при втория удар и сигурно е потъвал бавно след самолета. Измъкваме телата, обвити в парашутите като в савани, за да ги предадем на семействата им.