Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието

Глава първа
Хора и риби

Беше през една хубава юнска сутрин на 1943 година. Пристигнах на гарата в Бандол, едва сдържайки вълнението си. Очаквах да получа една бърза пратка от Париж. Тя съдържаше резултата на дългогодишни усилия и мечти. Това беше прототипът на един автономен дихателен апарат, проектиран от Емил Ганян и от мене.

Натоварил пратката на изпитаната кола, която Роже Гари поеше с нафта, потеглих бърже към вила „Бари“, където ме чакаха моите другари Филип Тайе и Фредерик Дюма. Никога дете не е отваряло коледния си подарък по-нетърпеливо от нас: стига само този дяволски апарат да действува, в нашите гмуркания ще настъпи революционен обрат!

Пратката съдържаше комплект от три цилиндъра средна големина със сгъстен въздух, един обикновен клапан и един правоъгълен дихателен автомат, голям колкото будилник. От автомата излизаха два гофрирани маркуча, свързани на края с металически мундщук. С тази апаратура, привързана на гърба с ремъци, с една непромокаема маска със стъкло, покриваща очите и носа, с каучукови плавници на стъпалата ние се канехме да завладеем морето.

Отправихме се бързо към едно малко заливче, скрито от любопитни очи. Въздухът в бутилките беше под 150 атмосфери налягане: трескаво го проверих. Беше ми необходимо усилие да се сдържам и да разисквам спокойно плана на нашия пръв опит: Дюма, може би най-добрият подводен плувец на времето си, щеше да чака на сушата, готов да ми се притече на помощ. Симона, жена ми, щеше да плува на повърхността, като диша през една обикновена тръба, и щеше да следи през маската си моите действия. В случай на нужда тя щеше да даде знак, Дюма щеше да се хвърли във водата и за няколко секунди щеше да е при мен. Знаех си, че „Диди“ (под това име е известен той по крайбрежието) само с един скок достига 18 метра.

Докато другарите закопчаваха ремъците на трите бутилки, сърцето ми се разтупа, автоматът легна на врата ми, а маркучите за дишане обкръжиха главата ми. Плюнах отвътре върху стъклото на маската и го изплакнах с морска вода — доста неприятен начин да се избегне запотяването на стъклото. После стегнах ластичните връзки на маската, за да прилепне плътно към челото и скулите. Поех мундщука и здраво го стиснах със зъбите си. Прегънат под тежест от 30 кг, тръгнах с патешка походка към морето.

Апаратурата беше конструирана с оглед лесно да се плува. Потопих се в прохладната вода, за да проверя дали не ще ни изменят природните закони, а Дюма трябваше да прикачи 3,5 кг олово на колана ми, за да ме помири с Архимед. Бавно стигнах до дъното. Леко дишах приятен въздух. При всяко вдишване се разнасяше слабо свистене, а при издишване глухото бълбукане на въздушни мехурчета. Автоматът не беше вече само техника, но някакъв орган, предназначен да задоволява точно моите нужди.

Всеки поглед в глъбините на морето е като непозволено проникване в един забранен свят и всяко гмуркане неизменно предизвикваше у мене емоционално сътресение, което не можех да преодолея… Малка долинка се откриваше наблизо до залива с висока трева, със светловиолетови и кафяви морски таралежи и с малки бели водорасли, подобни на цветчета от азалия. Пред мен искряха дребни златни и сребърни рибки. Една пясъчна ивица се губеше в синкава бездна. Слънцето така блестеше, че се принуждавах да примижавам. С отпуснати по протежение на тялото си ръце, движейки крака, аз разсичах бавно водата, тласкан от плавниците си. Слизах надолу, като набирах скорост, и гледах как отминават скалите покрай мен. Спирах ли да се движа, неусетното ми плъзгане във водата продължаваше от само себе си. Изпразвах дробовете си и спирах дишането. Поради това тялото ми губеше обем, намаляваше налягането на водата и аз се спусках надолу като в сън. Тогава вдишвах дълбоко, отново задържах дишането си и се възнасях тържествено към повърхността. По този начин дробовете ми бяха придобили съвсем неочаквано значение: играеха роля на баласт.

Задишах отново ритмично и бавно, наведох глава и плувах спокойно надолу до десетина метра. На тази дълбочина налягането на водата е двойно по-голямо, отколкото на повърхността, и въпреки това не страдах от него. Обяснението е, че дишах въздух, чиято гъстота отговаряше точно на налягането на околната вода. В дробовете ми този противонапор се предаваше на кръвта и мигновено се разпростираше по цялото ми тяло. Изпитвах само лека болка в ушите. Преглътнах, както се прави на самолет, за да се отворят евстахиевите тръби, и болката изчезна.

Прехласнат от радост, достигнах дъното. Калкани, кръгли и плоски като чинии, плуваха в кръг около камънака. Хвърлих поглед над себе си и видях повърхността да блести като мътно огледало, в средата на което се очертаваше ясно силуетът на Симона на големина колкото кукла. Направих ѝ знак и куклата ми отговори.

Бях очарован от въздушните мехурчета, които дишането ми предизвикваше: те се издигаха все по-нагоре, преминаваха през все по-лек и по-лек воден слой, удължаваха се и приплескани от водното налягане, заприличваха на трепкащи медузи. Колко голямо значение щяха да придобият тези мехурчета през нашите бъдещи гмуркания! Добър признак за работата на дъното ще бъде, докато те ритмично прорязват повърхността на водата. Щом изчезнат, тревогата ще свива сърцата ни и ние ще бъдем принуждавани да вземаме незабавно енергични мерки за помощ. В момента моите мехурчета подхвръкваха нормално от клапана и ми правеха компания; не се чувствувах толкова самотен.

Плувах над камънака и ми бе приятно, че приличам на калканите. Съвсем естествено беше да плувам хоризонтално като риба. Да спираш, да увисваш без никаква опора, без въже, без маркуч, който да те свързва с повърхността — това бе равносилно на осъществена мечта… Спомних си, че често нощем в дълбок сън понякога съм изпитвал подобни състояния — като че летя с крила, разперил ръце. Но сега летях без крила.

Представих си в същата обстановка един водолаз със скафандър и каска, с тежка стъпка, прикован към дъното от оловото в подметките му, впримчен от своята „пъпна връв“, и с окована в медна броня глава. При гмурканията ми без всякаква защита съм наблюдавал такива водолази, напрегнати страшно напред, за да направят само една крачка, преодолявайки далеч по-голямо налягане в краката си, отколкото в главата, същински инвалиди в един чужд за тях свят. За нас бъдещето разкриваше възможности да преминаваме по цели километри с плуване под водата, през страни, които още никога човешкото око не бе зърнало, да усещаме свободно с цялото си тяло това, което рибите възприемат с люспестата си покривка.

Но аз трябваше отново да стана „леководолаз за проба“ и да направя равносметка на възможностите, които притежава моят апарат. С удивителна лекота аз се впуснах в акробатически номера — лупинги, търкаляне, премятане. Застанал надолу с главата, опрял с един пръст на ръката си в дъното, избухнах в странен, пронизителен смях… Ако ме бе чула Симона, сигурно щеше да извика Диди да ми дойде на помощ. Никое от моите движения не наруши свободното ми дишане. Освободен от законите на земното привличане, аз летях в пространство с три измерения. С безгрижни движения се издигах, спусках се, заставах свободно и благодарение на новите ми дробове можех да определям положението си приблизително с няколко сантиметра. Скоростта ми достигаше скоростта на пешеходец. Плувайки нагоре, можех да изпреваря въздушните мехурчета, които изпусках. Някаква детинска радост ме караше да скачам под водата. Имах смътното чувство, че мамя природата. Но струваше ми се, че неизбежно ще последва някакво наказание за подобен възхитителен грях.

Спуснах се на 18 метра дълбочина, нещо, което бяхме правили често пъти и без дихателен апарат, но какво ни очаква по-нататък? Докъде бихме могли да стигнем с този странен инструмент?

Петнадесет чаровни минути бяха изминали, откакто напуснах малкия залив. Чувах ритмичното съскане на дихателния автомат, имах, възможност с моя запас въздух да издържа на такава дълбочина вероятно до един час. Реших да остана, докато не почувствувам, че ми става много студено.

Винаги сме мечтали да разполагаме с достатъчно време, за да изследваме Света на мълчанието. Досега с едно дълбоко вдишване открадвахме по няколко секунди подводен живот, а днес… бавно се промъквах в някакъв мрачен тесен проход, издрасквах гърдите си по камънаците и така чукнах цилиндрите о свода, че, те иззвънтяха. Разбрах, че щом съм се блъснал в тавана на пещерата, моят дихателен апарат е олекнал. И наистина, до този момент бях, изразходвал близо половината от моя запас въздух. Опасявах се да не закача или да скъсам въздушните си тръби и затова се обърнах и легнах на гръб. Очите ми, привикнали на полумрака, различиха една издатина, обсипана с млади лангусти^[1]. Те бяха застанали наопаки, полепнали по тавана като едри насекоми. Пипалата им бяха обърнати към входа на пещерата. За да не ги докосвам с гърдите си, намалих дишането. Горе, на повърхността, имаше купони, черна борса, глад. Помислих си за стотиците калории, които губехме в студената вода. Хванах две от най-хубавите лангусти и без колебание ги помъкнах нагоре.

Симона все още плуваше по следите на моите въздушни мехурчета. Тя се гмурна да ме посрещне. Предадох ѝ лова и докато тя излезе на повърхността, отново се спуснах надолу. Симона отплува до една скала, където някакъв провансалец, полузадрямал, ловеше риба с въдица. Той видя русата млада жена да излиза от водата с трепкащи лангусти в ръка. Тя го помоли: „Бихте ли ми ги запазили, докато се върна?“ И остави плячката си на скалата. Въдичарят изпусна въдицата си от учудване.

Многократно Симона се гмуркаше, за да поема от ръцете ми други лангусти и да ги оставя на скалата. Достигнал отново до малкия залив, плувайки под водата, аз излязох на повърхността, без да ме види въдичарят, а през това време Симона беше отишла да вземе натрупаната плячка. „Вземете един, господине! — каза тя на удивения въдичар. — Много лесно се ловят, стига да последвате примера ми.“

Филип и Диди ядяха донесените от мен раци и настояваха да им разкажа най-подробно за пробното спускане. Погълнаха ни хиляди проекти за използуване на автоматичния дихателен апарат. След като изпъстри с цифри с молива си цялата покривка, Тайе ни заяви, че всеки завоюван метър дълбочина в морето ще открива пред човечеството около триста хиляди кубически километра жизнено пространство.

Тайе, Дюма и аз бяхме изминали заедно вече дълъг път. Седем години се бяхме гмуркали само с обикновени очила и ето ни сега притежатели на ключа към един нов свят! В разгара на разговора си припомнихме как започнахме…

Първоначално нашият уред бяха подводните очила, известни доста отдавна в Полинезия и Япония, употребявани през XVI в. в Средиземно море от ловците на корали и от 50 години насам „откривани“ всеки десет години. Човешките очи, които, незащитени, не виждат почти нищо под водата, когато са предпазени с плътно прилепнали очила, различават долу съвсем ясно всичко като през стъклото на аквариум.

Една неделна утрин през 1936 година по време на къпане в Мурийон край Тулон натъкмих за първи път очилата Фернез, които ми бе заел моят нов приятел Филип Тайе. Потопих главата си във водата и отворих очи. До този момент аз бях артилерийски офицер от флотата, който кръстосваше моретата, без да се интересува твърде какво има в тях. Бях добър плувец, чиято грижа беше само да усъвършенствува кроула.

На първо време морето беше някаква солена смес, която щипеше очите ми, но още от дете аз обичах както множество други плувци да се гмуркам, за да измъквам слепешката камъчета или други блестящи неща.

Скромното зрелище на мурийонското дъно беше някакво откровение: там на дълбочина един метър красиви сребристи риби (това бяха кефали) пъргаво се разминаваха над малки мъхнати камъни, легнали върху сивкав пясък. Като се изправих отново, видях трамвай, телеграфни стълбове, хора с шапки… А след това пак потопих главата си във водата и цялата тази цивилизация изчезна, отново попаднах в някакви джунгли, над които плуваха безглави плувци. Изпитах непреодолима нужда да споделя с други наивното си и възхитително откритие. На една млада майка, която бе навлязла с децата във водата, извиках: „Там, под краката ви, има прекрасни риби“. Тя се стресна и бързо изведе дечицата си на брега.

Понякога едно незначително събитие може да преобрази нашия обикновен живот, стига само да съумеем да схванем значението му, да се откъснем от предишното съществуване без колебание и да се втурнем презглава в новото. Точно това се случи с мене през този летен ден в Мурийон, когато надзърнах вътре в морето.

Поглъщах жадно разказите за онези полубожества, които шетаха из Средиземно море с маски, с плавници и размахваха примитивни оръжия. В Санари чутовният Лемоан се гмуркаше и убиваше под водата риби с прашка. Разправяха същи така за един младеж — Фредерик Дюма — и му приписваха баснословни добиви на риба. Тайе и аз се стараехме от все сърце да им подражаваме, а след две години срещнахме и самия Дюма.

Диди е запазил много свеж спомен за първите си опити. Нека отворим дневника му:

„Това е то грамадният Лемоан с неговите нескончаеми истории…

Познавам го отдавна: грамаден, рус и силен, прави дълги преходи с велосипед, за да отслабне, а също и за да изпита удоволствието да пътува, без нищо да харчи, защото неговата философия е да изкарва прехраната си навсякъде в страната.

Помъкне ни за гъби, често се връщаме с празни ръце; това няма значение, но по време на това скитане из гората той измисля цяла грамадна организация за добив на гъби. Ако ли пък е валяло, той говори само за охлюви, една безплатна и изобилна храна, недостатъчно оползотворена. Плува леко, без излишни движения, и често се гмурка, за да лови морски таралежи, които тъпче в банските си гащета.

Един ден той дойде с малки очила за гледане под водата. Това улеснява много неговия лов на морски таралежи, но обемът на банските му гащета бе твърде недостатъчен и ние не му вярвахме много.

Излиза от водата и прави знаци, че видял близо метър големи риби, и то на два-три метра дълбочина. Аз и братята ми живеем, откак се помним, по това крайбрежие и добре знаем, че за да улови човек риба колкото един пръст, трябва да иде много по-навътре. Тогава той прави най-отчаяни знаци, увлича се в красноречието си и се смее лудешки, попаднал на духовита фраза.

Той гони големите си риби чак до краката на къпещите се. Но щом се опита да набоде «виденията» си с тризъбец, донася само морски таралежи. Тогава той грабва друго оръжие; прави си «лък» от дървено чаталче и ластик. За да имам възможност да слушам неговите възторжени разкази след излизането му от водата, изковавам от метални пръчки за пердета стрели, които той прахосва сред водораслите или пък рибите ги отмъкват със себе си като бандерили^[2]. Правя още по-големи стрели с по-здрави куки. Най-после Лемоан улучва една риба, голяма като онези, които съм виждал само на пазара, при това той я улавя там, където се къпели всеки ден. Улавя не само тази, но и много други.

Тогава за мен почна един кошмарен период — всичките ми представи за риболова отиват по дяволите: от една страна бяха професионалните рибари с всичките им кошове, мрежи, въдици, въдичарите любители с техните прътове и с упоритото им търпение — всички онези хорица, които се трудят без особен резултат; от друга страна — със своя вечно шеговит характер големият Лемоан, който, забавлявайки се, лови грамадни риби почти навсякъде.

Смутен съм, както невярващият, който явно е видял неоспоримо чудо. Едва по-късно разбрах колко неумолимо е правилото: «За да ловиш риби, трябва сам да се превърнеш на риба».

Слагам си прочутите очила: под мене, разбира се, рибите гъмжат. На дъното в камъните е същинско лудешко хоро. Тия не приличат много на посърналите риби с белезникави очи, които съм виждал на пазара: тези са по-прозрачни, очертанието им е част от една крива, защото са постоянно в движение. Дори тези движения, тяхното поведение, толкова различни за всеки вид поотделно, са характерни за рибите така, както и външността им.

Водата се разкрива под мене много по-чиста и по-красива, отколкото я виждам през ясните и спокойни дни. Оставам прикован на повърхността ѝ, съзерцаващ подводния свят както авиатор — земята.

Вероятно под скалите има кухини, защото изпод тях излизат плоски като чинии риби с тъпи глави и лъскави тела с една черна лента; те плуват към мене и ме гледат. Други идват от водните дълбини, виждам ги бързо да нарастват, спират за миг да ме разгледат и после пак така бързо намаляват, както бяха нараснали. Около мен непрестанно играят малки рибки. Зле се ориентирам за разстоянията: не мога да хвана това, което ми изглежда съвсем близо, очите и мускулите ми не се съгласуват вече. Всеки път, когато искам да се гмурна, за да стигна до нивото на тези риби, всички се разпиляват като парчета при бомбен взрив от голямото вълнение, предизвикано от мене.

Една сутрин на каменист плаж, който продължава под водата, осеян тук-там с големи камъни, покрити с водорасли, опитах подводния лък на Лемоан. Ятото едри кефали плуваше кротко. Преследвам го, стиснал в ръце опънатата тетива. От напрежението губя равновесие. Когато стрелям, стрелата полита вяло, глупаво плъзгайки се, за да улучи едно камъче. А целта беше много сгодна. Тук беше необходимо да си едър като Лемоан, за да действуваш успешно с това грубо оръжие.

У дома направих арбалет — прикрепих ластика на дълго ложе, на другия край приковах кожичка, снабдена с парче извит тел. Достатъчно беше само леко натискане с пръст и стрелата политаше.

Това оръжие представя вече голям напредък, мога да плувам спокойно, без да вълнувам водата, мога да следвам движенията на рибата, преди да стрелям. При втория изстрел стрелата попада в целта — една риба, която се плъзга край скалата, внезапно започва да се гърчи. Победа! Хващам стрелата за краищата, не смея още да докосна рибата и я размахвам над водата. Стрелата пронизва от край до край онези риби, които се движат в открита вода.

Парченце олово е достатъчно да свали птица — цял сложен апарат с лостове и сухожилия, който трябва постоянно да полага усилия, за да се задържа във въздуха. Докато рибата е само мускул, който водата носи — стига само мускулът да трепне, и рибата върви напред. Поставяме зад куките на стрелата нови обърнати насреща им куки пак от извит тел и оръжието се подобрява; внезапно натежала, рибата се откъсва от своето водно небе, превъртва се заедно със стрелата, която започва да потъва; един тласък — и аз съм до нея, за да я взема.

Полека-лека се научавам да разпознавам различните видове, да разбирам кои кътчета им харесват. Този роден бряг, чиито малки плажове, гладки скали за слънчеви бани, светли вирове с чакъл, където няма опасност от морски таралежи, добре познавам, добива за мене нов образ. Откривам напукани скали, подводни вериги току до повърхността на водата, цели подводни пещери, убежища на едри риби. Научавам, че морският вълк обича смесената с въздух вода между подводните скали, където вълните влекат всичко, че зъбарът само по неволя рискува да навлезе в по-плитка вода, че зеленушката се крие сред водораслите. Нападам все по-големи и по-големи риби, които избягват заедно със стрелите ми. Правя по-големи стрели, но съм принуден да направя по-голям и арбалета.

След като разработих терена за лов в Санари, заех се да изследвам околностите. Един ден през 1938 година се натъквам на един много по-напреднал от мене човек риба. Той не вади главата си от водата, гмурка се продължително и когато излиза на повърхността, от малка тръбичка, закрепена на банската му шапка, изтича вода. На краката си има каучукови плавници.

Възхищавам се от лекотата на движенията му и чакам да му стане студено, за да излезе от водата. Казва се Филип Тайе, лейтенант от флотата. Риболовът му е малък. Оръжието му, по-сложно от моето, ми изглежда не толкова ефикасно. Научавам, че са роднина с Лемоан: той има племенник морски офицер. Моряците може би са усъвършенствували по-скоро първоначалното оръжие — «прашката», тъй като разполагат с много по-мощни средства от моя огънат тел. Очилата на Тайе са по-големи и по-хубави от моите. Той любезно ми съобщава къде мога да намеря като неговите очила и плавници. За тръба отлично може да послужи маркуч за поливане. Определяме си среща за съвместен лов. Тръбата и плавниците откриват за мене нов етап към подводния живот.“

Наистина този ден бележи важна дата за всеки от нас: това е денят, когато се създаде нашият екип и се роди нашата дружба.

По същото това време подводният лов в морето се разпростира почти навсякъде. Пламналите умове създават най-странни оръжия: рибарят действува с голяма кука, търговецът с изострена дръжка на метла, часовникарят си приготвя с най-голяма изтънченост харпун, като се грижи повече да бъде фин, отколкото резултатен, моряците от военната флота изковават страшни оръжия в своите арсенали, а някой любител колоездач измайсторява оръжие от велосипедни части.

Тази обща страст поражда едно голямо братство: когато хората се срещат с харпун в ръка, без да се познават, стават близки. Никой не налага своя система. Всеки тайничко и беззлобно се присмива на оръжието на другия. А през зимата цялото свободно време е посветено на изобретателство — масите в кръчмите се изпъстрят с рисунки на острия на стрели.

Стана ни навик да впиваме поглед в дръжките на чекмеджетата, на прозорците, в механизма на пердетата. От всяко късче метал може да изникне идеалният вид оръжие. Ровим се из железарските дюкянчета да търсим винтове, бурми, метални пръчки за пердета, ластици и пружини.

Последиците от този ентусиазъм бяха, че рибите изчезнаха от крайбрежията на Прованс и професионалните рибари бяха дълбоко възмутени. По тяхно мнение ние сме пропъждали рибата, късали сме мрежите им и сме ограбвали техните кошове.

Един ден край Фабрета опитах да се гмурна с бутилка сгъстен въздух от скафандър „Льо Прийор“. Група рибари ме обвиниха, че приспивам рибата с някакъв си упоителен газ. Жените караха мъжете си да ни пребият. Доста подводни ловци бяха тормозени през този период. Тайе доведе със себе си голямото си куче Сойка, една хрътка, която той оставяше на брега, за да го пази от рибарите.

В морето край Сен Тропе едва избягнах един удар с голяма кука, а Диди в Санари бе принуден да остави своя харпун и лова си в ръцете на своите нападатели.

Между две гмуркания Дюма видял едно живописно същество, което внимателно наблюдавало от своята моторна яхта движенията му — един полугол мъж с херкулесово телосложение. Кожата му представлявала цяла галерия от татуировки — фигури на жени и прочути пълководци. Диди разбрал, че това е прочутият гангстер Карбоне, марсилският съперник на Ал Капоне. Карбоне извикал Дюма и му помогнал да се качи на борда. Той бил много възбуден.

— Често идвам тук — казал Карбоне, — за да си почивам от града. Възхитително е това, което правите. Каня ви да ми гостувате на яхтата.

Така новият покровител на Диди научил, че рибарите го преследват. Неговото негодувание било толкова голямо, че жените и пълководците от татуираните му гърди потреперили. Тогава наредил на механика си да обърне към пристанището.

Там, прегърнал с косматата си ръка Диди, той обиколил рибарите по лодките им, повтаряйки: „Ей, момчета, не забравяйте, че този човек е мой приятел“.

Често се шегувахме с Диди за връзките му с неговия гангстер, но факт е, че оттогава рибарите престанаха да го безпокоят. Те отправиха протест до правителството и скоро подводният риболов бе уреден с правилник. Дихателните апарати, пушките със сгъстен въздух или с куршуми бяха забранени. Задължително беше всеки да има позволително за подводен лов; любителите трябваше да се организират в един клуб за подводен риболов.

Тази вражда скоро стана символична, защото не остана риба, по която заслужаваше да се стреля. От Мантон до Марсилия по-едрата фауна беше фактически изчезнала.

Разбира се, морето е просторно и не е възможно харпунерите да го опустошат, но удобната за риболов крайбрежна ивица вече е широка само колкото река. Нейните постоянни обитатели — бели риби^[3], морски каракуди, зеленушки, мурени, — които живеят близо до свърталищата си на малка дълбочина, бяха ловени на хайки от стотици, дори от хиляди ловци. Рибите от дълбоките води, като зъбари и мержани, не рискуват вече да навлязат в опасната зона. Калканите по цели дни треперят от страх дълбоко в своите каменни лабиринти. Някои риби, които през брачния период имаха обичай да си хвърлят хайвера близо до брега, са прогонени с най-лоши последици за възпроизводството им. През 1936 година беше детинска работа да измъкнеш на Лазурния бряг риба с подобаваща големина. Днес това е почти постижение на шампион.

Големите морски риби бързо се научиха да стоят далеч от досега на смъртоносните оръжия. Те нахално застават точно на такова разстояние, което ги прави недосегаеми. Ако действуваш с ластичен арбалет, който бие на два метра и половина, рибата спира малко по-далеч и ти се присмива. Ако ли вземеш тежко оръжие, което изстрелва на 6 метра харпуни по 2 кг, то предполагаемата жертва инстинктивно проявява недоверие и стои точно извън прицела. От векове човекът е бил безобиден пришелец в този свят. Но от деня, в който той започна борба с хладно оръжие, рибите взеха съответни мерки за сигурност.

В онази героична епоха Дюма се хвана на бас, че ще улови 100 кг риба за една сутрин. Той се гмурна пет пъти на дълбочина от 8 до 10 метра. С една лиса от 37 кг и четири големи бели риби Диди постигна повече от уговореното.

Най-паметната ни битка беше с една изключително голяма, около 80 кг лиса. Диди я удари с харпун и в борбата с нея се принудихме да се сменяме един друг. На два пъти успявахме да я измъкнем с ръкопашен бой до повърхността. Голямото животно, види се, обичаше също като нас пресния въздух, обаче докато ние бяхме загубили сили, то възвръщаше своите и най-после царицата на ставридите успя да се изскубне от нас и да изчезне в онази синкава дълбина, където не можахме да я гоним без самостоятелен скафандър.

Увлечението и нашата младост ни караха да прекаляваме понякога. Почвахме да се гмуркаме още от април и продължавахме чак до ноември, въпреки че тракахме зъби. Ходехме на подводен лов наполовина сковани от студа, нашия най-лют враг.

Веднъж през декември Тайе заминал на лов в Каркеран с вярното си куче Сойка, което останало на брега да пази дрехите му. Водата била 11 градуса. Филип плувал, докато вече не можел да продължи лова, защото измръзнал. Увлякъл се и отишъл доста далече. Връщането му било мъчителна и изтощителна борба. Едва успял да се докопа до стръмния бряг, и загубил съзнание. Духал леденостуден вятър. Инстинктивно голямото му куче Сойка дошло, легнало върху господаря си и виейки, го стоплило с дългата си козина и с горещия си дъх. Тайе се съвзел. Макар със схванати ръце и крака, той успял да се завърне у дома си благодарение на Сойка.

Това сериозно предупреждение ни накара да вземем незабавно мерки срещу студа. Водата е по-добър проводник на топлината от въздуха и притежава доста висока специфична топлина. Тя е идеално средство за охлаждане на мотори с вътрешно горене, но за съжаление също и за охлаждане на гмурците. Количеството загубена топлина при една баня в морето е значително, дори ако водата е добра, както летата на Лазурния бряг.

Изложен на студа, организмът мобилизира известни защитни средства: еластична защита, стратегическо отстъпление, запълване на пробивите. При първата атака жертва на врага става кожата, а после подкожният пласт със свиване на капилярите: това е така наречената гъша кожа. Ако офанзивата продължава, то някакъв тайнствен генерален щаб жертвува ръцете, краката, ушите, носа, а цялата топлина на тялото се съсредоточава да поддържа в жизнените центрове постоянна температура, онази, която обикновено се показва от медицинския термометър. Ако ли тази температура в центъра спадне чувствително, то опасността става сериозна.

При излизане от водата борбата преминава в друга фаза: въпросът е да се възвърне загубената територия, да се възстанови загубеното чрез изпращане на топлина, което става за сметка на физиологическата цялост. Запасите от мазнини са консумирани, нервното треперене се разпространява. Къпещите се, които се завиват с топли завивки, много слабо подпомагат организма: завиването не възвръща загубената топлина. Топлите питиета, а особено алкохолните, са почти безполезни. Обаче има средство за бързо възстановяване на топлината — да се приеме голям заем на топлина от околната среда, като се направи много гореща баня или да се запалят на плажа два огъня, между които застава изстиналият.

Намазването на тялото с мазнина преди продължително гмуркане в студена вода представлява също до известна степен суеверие. Мазнината не прилепва към кожата, тя веднага отпада и от нея остава само незначителен слой, който, вместо да защити плувеца, увеличава дори донякъде загубата му на калории. Ако би било възможно да се инжектира мазнина под кожата, за да се имитира меката долна обвивка на кита, тогава тя би могла да бъде приемлив изолатор.

Много зиморничав, аз по цели седмици лепях дрехи, импрегнирани с каучук. Първият костюм беше особено комичен. В него приличах на морски Дон Кихот. Вторият наподобяваше някаква огромна превръзка. Той даваше по-добра изолация, но с него запазвах равновесие едва на определена дълбочина и трябваше винаги да се боря срещу известна склонност за издигане или потъване. Този костюм имаше още един недостатък — въздухът се събираше или към краката, или към главата и ме задължаваше да вземам едно от двете вертикални положения.

Едва през 1946 година успях да завърша така наречения костюм с „постоянен обем“, който използуваме сега за продължителни гмуркания в много студена вода. Прекаленото му прилепване към тялото се избягва посредством вкарване на издишвания въздух под устните на вътрешната маска. Отдушници за въздуха на глезените и при главата поддържат устойчивостта на гмуреца при всякакво положение и при всякаква дълбочина. Марсел Ишак го изпита в ледените води на Гренландия по време на една полярна експедиция на Пол-Емил Виктор. Наскоро Дюма проектира един три четвърти костюм от порест каучук, който предпазва ефикасно от студ в течение на 15–20 минути и дава пълна свобода на движение на гмуреца. Това е идеално „демисезонно облекло“.

По време на нашите първи гмуркания на голо ние бяхме много доволни от себе си. Макар че късно бяхме се заели с гмуркане, достигахме до същата дълбочина, до която и ловците на бисерите или на гъби.

През 1939 година ми бе даден урок по скромност на остров Джебра, на юг в Тунис, от един местен мършав гмурец на около 60 години. Неговите уши бяха хронически гноясали. Пред очите ми той се спусна на 42 метра само с един камък и с гореща молитва към аллаха. След 2 минути и половина той се върна на повърхността. Подобни постижения са възможни само за изключително надарени хора. Колкото повече голият гмурец отива по-надълбоко и налягането на водата се увеличава, толкова повече въздухът в дробовете му намалява по обем. С други думи, дробовете приличат на мехури, затворени в гръдния кош като в обвивка на балон. Разположението на ребрата поддържа напълно гъвкава тази обвивка в известни граници. На 30 метра дълбочина въздухът във вътрешността на балона заема само 1/4 от пространството, което е имал на повърхността. На по-голяма дълбочина, която е трудно да се определи, ребрата може да изгубят доста своята гъвкавост и има опасност да се счупят, а последиците от това са ясни.

На практика дълбочината, в която работят ловците на гъби, не е по-голяма от 18–20 метра и техният гръден кош е тогава по обем 1/3 от нормалния. За да стигнем тази дълбочина без дихателен апарат, за нас е удобно да окачим на пояса си 2 кг олово. Това бе щастливо изобретение: първите осем метра трябва да плуваме надолу, за да се спускаме. По-нататък потъваме без усилие. На изкачване трябва да удряме с крака отначало, после нашата способност за изплуване нараства и ни изтласква към повърхността.

Обичах да наблюдавам Тайе и Дюма, несравними плувци, когато плуваха с лица под водата и дишаха с тръбица. Със спокойни мускули те подготвяха предварително спускането си, предвиждайки да използуват всяка секунда затишие. В удобен момент тялото им бързо се прекършваше, бюстът им изчезваше, после краката им се изправяха над водата, натежавайки изцяло в устрема към дълбините. Без да мръднат плавниците си, те потъваха до онова равнище, където бе достатъчно само оловото, за да стигнат дъното. Това е, точно копирана, техниката на кит, който се гмурка. Необходимо е обаче човек да има тренирани уши, т.е. евстахиевите тръби да са достатъчно отворени. Тези постижения задоволиха нашата амбиция, но за непродължително време. Морето не можеше да ни разкрие тайните си в течение на нашите така кратки потапяния. Изследвахме, наблюдавахме, но не ни достигаше времето, един елемент, от който можеше да ни освободи само практична дихателна екипировка.

Изпитахме апарата на капитан Льо Прийор, гениалния пионер на подводните изследвания. Всички познават това съоръжение, което се състои от бутилка сгъстен въздух, прикрепена на гърдите, един ръчен регулатор и маска, закриваща цялото лице. На него дължим първите си съвършени подводни радости. Това беше прост и сигурен апарат. Обаче аз исках нещо по-добро — пълна автоматизация, която би ни освободила от грижа за дишането, би ни позволила да икономисваме въздуха, за да слезем по-дълбоко и да останем по-продължително време.

Оръжейният майстор на „Плутон“, а после и на „Сюфрен“ изработиха по мои указания апарат със затворен кръг по подобие на „Девис“. Той се състоеше от една ауспухова моторна тръба, прикачена около колана и изпълняваща роля на изкуствен бял дроб, една кутия с натриева вар, която абсорбира въгледвуокиса, и една малка бутилка кислород.

Апаратът беше здрав и най-вече тих. Първото ми спускане под крайбрежните скали на Гарона, близо до Каркеран, беше за мене ново откровение. Самотата, мълчанието, свободата, на която се радвах, ме караха да вярвам, че най-сетне морето ме посреща с отворени обятия. Моето блаженство обаче не трая дълго.

Бяха ме осведомили, че до 15 метра кислородът е безопасен. Все пак, понеже не считах излишна предпазливостта, помолих двама матроси от „Плутон“ с една бордова лодка да стоят над мене по време на първото ми гмуркане на такава дълбочина. Спуснах се с добри намерения; бях вече част от най-древната джунгла на света и за да предразположа всички, възнамерявах да се отърся от човешките си похвати, да държа двата си крака сбрани, извършващи едновременно едни и същи движения, и да плувам, подражавайки с цялото си тяло гъвкавите маневри на делфина. Един ден на шега Тайе ми бе показал този начин на плуване. Но ако аз до известна степен можех да забравя произхода си, то бързо се убедих, че никаква илюзия не ми позволява да си променя нито апарата, нито петте килограма олово, окачени на пояса ми, и най-много моята анатомия на човек.

Движех се вълнообразно през чудна бистра вода. На 15 метра съзрях група от онези морски каракуди, които имат едно кървавочервено петно на хрилете си. Извъртях се в тяхна посока и успях да стигна доста близо, без да ги изплаша. После без оръжие се втурнах да гоня голям сард и накрая го настигнах в едно задънено място. Гръбните му перки настръхнаха и той ме загледа с тревожни очи. После, взел смело решение, той се хвърли насреща ми и успя да избяга. Малко по-дълбоко, на около 16 или 19 метра, мърдаше голям зъбар с горчиви гънки около устата и зли очи. Заплувах към него, но той се изхитри да запази разстоянието помежду ни.

В тази миг устните ми се разтърсиха от конвулсивно треперене, клепачите ми клюмнаха. С рязко движение откъснах баласта от себе си, гръбнакът ми се огъна като дъга и аз загубих съзнание. Матросите съзряха, че тялото ми се издига към повърхността, и бързо ме извлякоха в лодката.

Болките във врата и в мускулите ме измъчваха дълги дни след това. Без да зная още истинската причина за злополуката, аз я приписвах на абсорбционната кутия. Цялата зима прекарах на борда на „Сюфрен“ да създам по-добър кислороден апарат. Следната пролет се върнах в Поркрол и се спуснах на 15 метра с моя нов апарат. Пак същите големи надежди и пак същото грубо разочарование. Но сега кризата настъпи внезапно и аз дори не помня дали съм откачил баласта си, нещо, което все пак несъзнателно съм сторил. Като никога, тоя път насмалко не се удавих. Загубих за известно време всякакъв интерес към кислорода.

И все пак употребата на кислород съдържа предимства, които се налагат в многобройни случаи от военната практика. През 1939 година, когато бях на служба в кръстосвача „Дюплеи“, подхвърлих на моя началник, корабния капитан Колине, идеята, че подводни бойци биха могли с добър резултат да разрушат пристанищни прегради, да разкъсат противоподводнични мрежи, да нападнат кораби на котва. Моят началник изпрати предложението ми с благоприятно мнение до Изследователския център на флотата в Тулон и ми бе възложено да разработя екипировка за „подводен боец“. Започването на войната осуети тази проект, защото „Дюплеи“ се подготви за път веднага. През 1942 година първите подводни бойци японци взеха участие в нападението на Сингапур. Други „хора жаби“ се появиха по-късно в италианската, английската, германската и американската флота. Ние подновихме разработката на задачата едва в 1945 година.

След освобождението по време на една мисия в Англия бях на посещение у професор Ж. Б. С. Халдан, знаменития английски физиолог на гмуркането. Отворил енергично вратата на лабораторията си, един гигант излезе насреща ми с протегнати ръце и каза високо: „Халдан, седем припадъка“.

Отговорих му: „Кусто, два припадъка“.

Това странно запознаване продължи. Като ми представи една млада, мургава и слаба жена, професорът се провикна: „Джейн, асистентката ми, три припадъка“. Затвореният клуб на плувците с многократни припадъци започна работа.

В края на август 1939 година на един обяд аз твърдях, добре си спомням, че войната може да избухне едва след 10 години! Четири дни по-сетне бях на борда на кръстосвача, който плаваше на югозапад със секретни поръчения. На следния ден в Оран научихме, че войната е обявена. И дори ни се струваше, че съдбата на Европа ще се реши за късо време при нашето подавляващо надмощие.

До нас на рейд беше цял дивизион торпильори от английската кралска флота. Един от тях беше прикован на място от стоманено въже, което се беше увило около витлото му. В Оран не бяха останали никакви водолази, всички бяха на работа в бъдещата военна база в Мер-ел-Кебир.

Излизането от строя на този съюзен кораб добиваше в наши очи без съмнение прекалено голямо значение поради възбудата през първите дни на войната. Побързах да предложа на коменданта на торпильора да се гмурна, за да установя в какво се състои работата; той не чака да го убеждавам, понеже гореше от желание да сподели с мене славата от победата.

Дори това, което видях около витлото, не охлади моя жар — стоманената змия бе обвила шестократно цилиндъра на витлото и многократно перките му. Призовах на помощ другарите си от „Дюплеи“ в подводния лов и ние на смени се спускахме да отвиваме на места въжето, а другаде да го режем. При всяко гмуркане и излизане на повърхността едва си поемахме дъх. След двучасов труд най-после витлото беше освободено и ние се върнахме на нашия кръстосвач с бучащи глави, тракащи от студ зъби. Едва се държахме на крака. Торпильорът веднага излезе в открито море заедно със своя дивизион и на минаване край нас целият му екипаж, строен на десния му борд, поздрави с трикратно гръмогласно „ура“ тези безразсъдни французи. Войната продължи 6 години, но този ден аз разбрах, че същинско безумие е да се захващаш със сериозна работа под вадата без дихателен апарат.

Една година по-късно бях препоръчан в Марсилия за служба в контрашпионажа на флотата. Моят началник, комендант А., ми предостави най-големи възможности да продължа опитите си с гмурканията винаги, когато изпълнението на служебните ми задължения позволяваше това. Тогава изпитах апарата „Фернез“, най-грубия от всички апарати.

На повърхността компресор със сгъстен въздух подхранваше по един маркуч гмуреца. Въздушната струя минаваше пред устата му и излизаше отстрани на главата му през тясна цепнатина. Дишането в мундщука даваше възможност да се улови необходимото количество въздух сред този мистрал^[4]. Това ни задоволяваше и ние често се гмуркахме с тоя прибор. Ограничението, причинявано от маркуча, беше поносимо, голямото пилеене на въздух изтощаваше бързо нашия малък компресор, на поне бяхме предпазени от опасностите, които ни дебнеха с кислорода. Морето скоро ни поднесе други изненади.

Апаратът „Фернез“ бе поставен в действие в Амбиез, и то особено при отливите в Мулиниер през 1942 година. Тези каменисти дълбочини до нашето нахлуване бяха раят на рибите. Бели риби от 7 до 30 кг бяха наредени като войници в една дълга пукнатина по цели дузини, съвсем кротки, а около нас цели орляци морски костури раздипляха ветрилата на плавниците си. Такива опустошения извършихме там, че надали можеха да се оправдаят с крайните лишения, от които всички страдахме.

Точно там един ден Диди преживя сериозна злополука. Той беше на 22 метра дълбочина, а аз на повърхността — от лодката на Додеро наблюдавах компресора с дългия маркуч за въздух в ръка. Изведнъж видях, че маркучът в горната си част покрай борда се пръсна. Сграбчих инстинктивно края му малко преди да изчезне под водата и с всички сили го задържах към лодката. Докато правех това, почувствувах резки дърпания — със силни тласъци Дюма правеше усилие да излезе, вкопчил се здраво в тази последна връзка с живота. Най-после той се показа със зачервено лице и опулени очи, но много спокоен. В същия миг и двамата веднага разбрахме грозната опасност, от която Диди едва беше се изтръгнал — на дъното той поемаше въздух под налягане малко повече от три атмосфери, а спукването на маркуча на повърхността на водата постави внезапно дробовете му в контакт с обикновения въздух; ако не бе стегнал своевременно глътката си, гръдният му кош неизбежно щеше да бъде смазан.

Като добавихме една предпазна клапа и запасна дихателна тръба, успяхме да избегнем последиците от подобно спукване. Но наличността на маркуч спъваше свободното ни движение.

Към края на 1942 година аз бях назначен за морски военен аташе в посолството на Франция в Лисабон. Приготовлявах се за заминаване с чувство на раздвоение между привлекателния пост и съжалението, че трябва да се разделя с Филип, с Диди и с нашите подводни експерименти. Но малко преди заминаването ми стана окупацията на Южна Франция и потопяването на военната флота. Всички заповеди бяха отменени. Ако бях заминал за Португалия, кариерата ми щеше да бъде съвсем друга и нямаше да довършим нашия автоматичен дихателен апарат. Съдбата бе отредила изпитанията на родината косвено да създадат подем в нашата работа. Погълнат от мечтата си за сигурен и изцяло автоматизиран апарат, през декември 1942 година в Париж срещнах Емил Ганян, инженер в „Течен въздух“. Когато му разказах затруднението си, очите му светнаха. Той ме прекъсна: „Нещо такова ли?“, и ми подаде някакъв малък механизъм в бакелит. „Това е клапан, който проектирах, за да се подхранват със светилен газ автомобилните мотори.“ Недостигът от бензин бе принудил създаването на една извънредна индустрия на заместители. Този недостиг щеше да има едно съвсем непредвидено последствие. Аналогията между човешкото дишане и подхранването на автомобилния мотор беше поразителна.

След няколко седмици клапанът беше успешно приспособен за функциониране под вода и от юзините в Булон се роди един първи образец на автоматичен дихателен апарат.

Пробното спускане стана в Марна. С разтуптяно сърце задълбах в мътната вода, докато Ганян и приятелят му Готие ме следяха с любопитни очи. Още в първите секунди настъпи у мене разочарование. Спуснах се на 7–8 метра върху някакво си тинесто дъно и се ограничих да анализирам продължително и системно причините на това, което, според мен, беше вече несполука. В действителност моят пръв „автоном“ функционираше много добре, докато плувах хоризонтално. Но щом като се изправех, въздухът бягаше непрекъснато на едри мехури като при „Фернез“ и това щеше да изразходва преждевременно бутилките! Ако ли пък се обърнех надолу с главата, получаваше се обратен резултат — въздухът трудно циркулираше.

Треперейки от студ и отчаяние, с няколко думи обясних на Ганян положението. На връщане мълчахме дълго време по пътя, без да продумаме думица. После много спорихме и преди да стигнем Париж, открихме причините на недостатъка и изобретихме средство за отстраняването му.

Когато заставах прав във водата, клапата за издишане в мундщука биваше 20 см над центъра на мембраната в регулатора и непрекъснато изпускаше въздуха. Но в такъв случай достатъчно беше да се добави втори гофриран маркуч и да се отведе отдушникът под капака на регулатора току над мембраната. Още там направихме изменението и известната вече пратка бе отправена за Бандол.

Глава втора
Опиянение от дълбочините

Първото ни лятно гмуркане на дълбочина остана бележито за цял живот. Това беше през 1943 година, когато не се виждаше нито краят на окупацията на Франция, нито краят на глада. Във вила „Бари“ в Бандол бяхме се събрали: Дюма, семейство Тайе — трима, Клод и Ина Улбрек, жена ми Симона, двете ни момчета и аз. Всяка седмица ни идваха на гости и на помощ Роже и Хинет Гари.

Първата ни грижа беше да намираме храна за дванадесетте си гърла. Тайе пръв скърпи положението, като ни донесе от Пиренеите 200 кг зрял боб, който складирахме в бараката за въглища, и си осигурихме всекидневно сутрешната закуска, обеда и вечерята с по някоя буболечка като гарнитура за разнообразие. Много повече калории губи човек, когато се гмурка, отколкото ако работи в стоманолеярна. Успяхме да се вредим и се снабдихме с купони за „тежка физическа работа“. С това ни се даваше малко масло и по-голяма дажба хляб. Месото беше рядък лукс. Същото стана и с рибата: помолих другарите си да жертвуват скъпоценните си калории само за подводни изследвания и снимки, а не за някакъв си проблематичен риболов. Разбира се, имаше и блестящи изключения от това правило.

През това лято ние извършихме 500 гмуркания със самостоятелен скафандър. Колкото повече свиквахме с нашия апарат, толкова повече се страхувахме от някое неподозирано нещастие: миналите злополуки с кислорода и с апарата „Фернез“ ни бяха предупредили. Много леко ни се удаваше. Имахме предчувствието, че не ни е писано така свободно да завладеем морето. Някаква примка ни дебнеше. Все някой ден Дюма, Тайе или аз ще бъдем поразени безмилостно…

Ние се осмелявахме да проникваме все по-дълбоко и по-дълбоко. Един път изгубихме от очи повърхността. До нас вече не идваха нейните привични сребристи отблясъци: синьото над нас беше също така пусто, както тъмната маса под нас. Бяхме се спуснали под 30 метра и приближавахме зоната на здрача. И все пак не забелязвахме нищо обезпокоително. Автоматите пускаха въздушните си мехурчета като чайници в точката на кипенето. Висяхме в пустота като марионетки; гледахме се с грамадни очи, но морето не даваше никакви признаци за отмъщение.

Филмовата камера ни беше верен другар при гмурканията. Тайе пръв беше дал пример, като бе поставил едно „Пате-бейби“ в кутия от сладко. По-сетне аз защитих в охладителна кутия от автомобил един 16 мм апарат. За да снимаме по-голям формат, купих през 1942 година за 1500 франка едно старо „Кинамо“. Папа̀ Хайник, унгарски бежанец, приспособи към него много силен обектив. А Леон Веш, машинен инженер от торпильора „Льо Марс“, му направи оригинална херметическа кутия, чиято съществена механическа част беше една щипка за пране. Но опряхме до кинолента от 35 мм, която във време на война беше също такава рядкост като маслото. Започнах да събирам ленти за „Лайка“, които се принудих да снаждам една с друга в тъмна стаичка.

Точно с този примитивен материал снимахме нашия пръв филм за подводния лов „На 18 м дълбочина“. Сега ние се заехме с много по-голяма тема — потъналите кораби. Имахме на разположение хубава камера за подводни снимки — един „Льо Бле“, монтиран в кутия от Кайзер.

Пред Марсилия в открито море се издигаше още величественият фар на Плание, разрушен безсмислено от германците през 1944 година. Точно пред острова на дъното лежеше английски петхилядитонен параход. Нает от гръцка навигационна компания „Далтон“, той бе напуснал Марсилия през нощта на Коледа срещу 1928 година, натоварен с олово. Привлечен от светлините на Плание, както нощна пеперуда от лъчите на лампа, корабът се втурнал право към острова и се разбил в скалите. Пазачите на фара се притекли в помощ на екипажа: от капитана до най-малкия юнга всички били мъртво пияни.

Снабдени с позволително от Управлението на фаровете, Тайе, Гари, Дюма, Улбрек и аз отидохме на острова със седмичния снабдителен рейс, който заедно с нас стовари самостоятелни дихателни апарати, харпуни, камери, компресор и големи бутилки сгъстен въздух. Ние носехме и чували картофи, спагети, зехтин и оцет, но месо нямаше. Параходчето ни остави на тази скала сред морето за една странна екскурзия, докато там, на континента, войната продължаваше да беснее. Заварихме пазачите на фара в тревожно очакване пред дилемата, дали нацистите ще разрушат фара или пък някоя вечер излязла на повърхността британска подводница ще ги завземе.

Слязохме по каменните стъпала на малкия пристан на Плание и се гмурнахме право към „Далтон“. Плъзгаме се над много стръмен каменист скат, по който са пръснати големи правилни дискове, същински грамадни пулове за игра на дама за китове: това са асфалтови плочи на терасите на фара, паднали по време на разтоварването им.

Наляво отвесна скала дава мярка за дълбочината. В подножието ѝ изниква грамада разпокъсана ламарина. Бели риби, изправени на опашките си, дебнат приближаването ни, плъзгат се под ламарината, излизат по-надалеч и ни наблюдават. Това е предната част на парахода, разбила се в скалата. Наклонът на дъното е все още голям. По-назад в този хаос се откроява някакво очертание на корабен корпус, полегнал на лявата си страна. Това са полупродънени стени и прегради, палуба в неудобно положение, където зее отворът на един трюм. Като минахме през тази дупка, попаднахме на покритото с тиня корабно дъно. Притиснатият корпус се е превърнал в голям тунел. На другия му край е само пясък — товарният параход е пресечен на две и двете половини вече не са свързани. Средната палуба се издига величествена, извисила на фона на водата изпотрошени парапети. Тая част от парахода лежи надясно, това ни изненадва, мъчим се да си обясним. След малко се ориентираме в безредието. Светлината става по-студена, синкава. Множество едри зъбари бягат и се вият из надстройките. След тях вървят стада от по-безстрашните кантри, останали назад като прикриваща група.

Успокоени от изгледа на пясъчното дъно, заобиколихме средната палуба; под разрушения мостик, в един малко по-тъмен кът, през завеса от морски лястовички (кастаньоли), зърнахме кормилното колело, обрасло с водорасли. На стената, където то изпъква, геометричните форми на тръби и манометри са също обрасли. Средната палуба се е разсипала стъпаловидно към сплесканата задна част на корпуса, сред която е стволът на витлото. Параходът се е проснал върху почти хоризонталната пясъчна ивица, която на тридесетина метра оттам се спуска към синкавозелена дълбочина. Спираме се виновни, защото в някаква недействителна далечина виждаме задната палуба на „Далтон“, пречупена почти до трюма. Тя се издига цяла, права, увенчана с двете си мачти за товарене.

Колко е далече! Колко е дълбоко! Ще посмеем ли някога да рискуваме дотам? Състоянието ни е без промени; излизаме горе, за да разискваме въпроса с бистри глави.

Като стигнахме на островчето, наложи ни се да разрешим друг въпрос — за храната.

Големите бели риби при носовата част на „Далтон“ не са били обект на риболов никога и когато Дюма или Тайе се приближават, те не помръдват дори. От тях правим цели котли рибена чорба — по 2 кг месо на човек. И най-изтънчената кухня има известни варварски черти: главите, очите, дреболиите придават на нашето ястие неподражаем вкус.

Тези грамадни риби, които ние ловим по цели дузини, са рядкост за професионалните рибари. Понякога през специални цепнатини на лодката си те ги забелязват и упорито им подхвърлят под носа въдица с някакъв голям червей. Ако бялата риба по чудо клъвне, тя с един удар на опашката си се скрива в своето тясно леговище, плавниците ѝ със здрави бодли настръхват, разперва хрилете си и се закотвя в своята дупка. Въдицата е загубена. Арабите я примамват с октопод, окачен на края на въдицата, и щом рибата погълне плячката си, те бързо я изтеглят. Те знаят и един остроумен начин за измъкване от леговището: пускат по опънатата въдица тежко парче олово, което удря рибата по муцунката; животното се изненадва от удара, този миг на стряскане се използува, за да се изтегли на няколко сантиметра. Тогава се пуска още едно парче олово, и още едно и така се чука по муцуната на рибата, докато тя бъде уловена.

Бялата риба от 18 кг, донесена от Диди за вечеря, му бе оказала упорита съпротива:

„Дълго тя игра с мене в останките на кораба на някаква лудешка криеница. Но преди да излезе от играта, за да се скрие в своя замък, аз стрелях. Тя се плъзна, отнасяйки със себе си стрелата, въжето и мене. Така минавам под корпуса през една дупка, задълбавам, гърдите ми порят пясъка на дъното, бутилките звънтят, удряйки се в корпуса. Положението ми стана съвсем комично: този път като че рибата щеше да хване човек с въдица. Когато проходът стана много тесен, аз се видях принуден да пусна въжето. На края му имаше парче корк; щом свикнах с полумрака, съзрях между две парчета желязо корка, без да мога да го достигна. Апаратът ми стърже по стените и се заковава на място. Трябва да се върна назад.

Над главата ми проядените ламарини приличат на желязна дантела. Дано само нещо не рухне под ударите на бутилките ми, дано потъналият кораб не се сгромоляса отгоре ми като замък от тежък картон! Този продънен корпус има вид на здрав блок, а всъщност е прояден цял. Стига само да се вмъкнеш в него, и ще откриеш хиляди пътища! Проврях се от друго място и успях да уловя корка. Първото дръпване на въжето поднови болката у рибата. Тя отново ме повлича из някакъв лабиринт, където се редуват сянка и светлина. Най-сетне нищо вече не можех да разпознавам. Издърпвам с голяма упоритост малко по малко въжето чак до харпуна и най-после се докопвам до него. Кратката и ожесточена борба повдига цели облаци тиня и замъглява лабиринта на «Далтон». Упорито се старая да обърна животното в обратна посока. Щом успях да направя това, всичко се оправи. Насочвам го към изхода и то ми помага да намеря обратно дългия път, който бяхме изминали.“

На другия ден се разсейват и последните ни колебания: непременно ще се спуснем до задната част на „Далтон“.

Планирайки по цялото протежение на голямата грамада на кораба, стигаме 35 метра дълбочина в кристално бистра вода. На такава дълбочина светлината е магическа, предметите вече нямат сянка. Мачти, железа, хора и риби изглеждат като облепени със светлина, която ги обгръща отвред. Колкото повече приближаваме, толкова повече зейналата задна част на кораба става по-голяма, вдлъбната, кръстосана от греди. Палубата е изрешетена, дъските са изчезнали, няма ги вече онези обичайни зелени и кафяви водорасли; скелетът е покрит с твърди и остри черупки. Някаква чудновата къщичка, приличаща на кивот, поставена на носилка. Това е стар модел кабина на пилот. По-нататък голямо дъбово колело без спици напомня резервното кормило на стари товарни кораби. Цялото пространство е оживено от уплашени ята черни кастаньоли. На равнището на палубата розовите кастаньоли се движат като опитомени.

Боязливо плуваме до оградата на задната част. Там действително се чувствуваме на борда на кораб. Наведени над борда, увисваме над неприветлива пясъчна пустиня, която тъне в някакъв неясен хоризонт. Чувствувам се толкова добре, колкото и на 15 метра дълбочина. И все пак ние постепенно добивахме допълнително усещане — съзнание за достигната дълбочина. Правейки старателно анализ на усещанията си, аз се старая да не си измислям симптоми, които не съм изпитал.

Прехвърляме парапета, но преди да се спуснем в пространството, опитваме водата с инстинктивен жест на ръцете, сякаш да се убедим дали тя действително съществува. После се отпускаме към дъното на морето. Попадаме на витлото, наполовина заровено в пясъка, който то изглежда е загребало с последните си завъртания. Никога не сме се спускали толкова, толкова дълбоко, но и никога не сме се чувствували в такова хубаво състояние. Смущава ни само един признак, чието голямо значение още не сме в състояние да преценим — задъхваме се при ускорено плуване, губим бърже ритъма на дишането си. С няколко силни движения на плавниците ние се издигаме отново към повърхността, като чертаем опашки от въздушни мехури над корабните останки. Достигаме стръмния бряг и малкия пристан.

Неочаквано целият свят климва надясно и започва безкрайно да се върти. Вкопчвам се за скалата, притварям очи и правя усилие да укротя честите удари на сърцето си. Това е виене на свят и без съмнение отмъщението, от което се страхувахме. След 30 секунди отварям пак очи и намирам отново живота такъв, какъвто е — силен, възхитителен. Вълните хвърлят игриви отблясъци върху скалите. Другарят ми не е забелязал нищо и си е отишъл. Излизам от водата, сядам на каменните стъпала, пред мен се простира слънчевото море.

Това, което бях изпитал преди миг, се случва често при излизане от дълбочините. Достатъчно е само малко нарушение на налягането в ухото на нивото на каналите — центрове на равновесието. За щастие всичко това минава без последици.

След многократни гмуркания до 40 метра Дюма се убеди, че бихме могли да се спуснем много по-дълбоко. В края на сезона той предлага да подготвим един грижливо проверен опит с цел да стигнем най-голямата възможна дълбочина.

Знаехме какво значи „злополуки при намаляване на налягането“ или кесонна болест, проучвана още от 1878 година от гениалния пионер Пол Берт, после от англичанина Хайдан и от американеца Бенке. Първоначално кесонната болест, „бенд“ на англосаксонците, поразяваше почти всички работещи под налягане — тези, които дълбаеха основите на Бруклинския мост, както и гръцките водолази, ловци на гъби. При връщане на открит въздух те биваха обхващани от болки и „прегъвани“ в особено положение, което стана модно. Това някои елегантни дамички цинично нарекоха „гръцко прегъване“. Тези злополуки, като почнем от обикновен сърбеж до смъртоносна емболия (с болки и с разновидни парализи), имат днес добре известна причина. Азотът, който се съдържа във вдишвания въздух, се разтваря в тялото на гмурците, както въгледвуокисът в бутилка сода. При връщане на повърхността, ако не са спазени известни правила за излизане от дълбочина, кръвта може да се претовари с азотни мехурчета, така както кипи шампанското от отворена бутилка! Преди да предприеме своя опит, Диди реши да не остава на дъното толкова, че да се изложи на опасност от такива злополуки.

През октомври 1943 година един следобед малкото рибарско селище Гуд в околността на Марсилия бе заето от тълпа официални лица и любопитни хора. Въже, дълго сто метра с възли на всеки пет метра, бе под контрола на г. Матийо, главен инженер на мостовете и морските пътища, и на… юриста Годри, съдебен пристав. По мое мнение, тази прекалено тържествена проверка на едно обикновено въже за миг ми подхвърли мисълта за констативен акт на обесване, но бързо прогоних от ума си този злокобен образ.

Две гемии, препълнени със свидетели, които високо разговарят, се готвят да придружат гмуреца в неговото съдбоносно начинание. Едната от тях — „Тримата братя“ — взема на буксир лодката, в която Диди и аз сме се настанили. Чувствуваме стеснение от всички тези погледи, вперени в нас. Толкова често сме мислили за това спускане, та ни се струва, че вече сме го преживели. Дюма беше готов да се гмурне в спокойна и бистра вода. За да избегне излишно усилие, той ще се спуска прав, като се държи за въжето с възлите, закрепено с котва на най-голямата допустима дълбочина. После ще закачи колана с тежести на най-близкия възел и бързо ще се издигне на повърхността.

Но този ден небето е мрачно и по мътното море, изпъстрено с бели гребени, забръска подранил есенен вятър. Въздухът е остър. Първата гемия пуска котва на 75 метра дълбочина. Край борда ѝ водата тече като река, жълта вода, която никак не ни харесва.

Като помощен гмурец, влизам пръв във водата. Силното течение ме повлича веднага — нужни са ми големи усилия да достигна въжето и да се задържа. На свой ред се спуска и Диди. Собственикът на „Тримата братя“, обезумял от мисълта, че ще се спуснем без всякаква връзка с повърхността, ни предлага всички въжета от гемията си… Но Дюма му благодари с ръка и изчезва под водата. През това време аз плувам срещу течението, за да уловя въжето с възлите. Това усилие изчерпва силите ми, преди дори да започне сериозното гмуркане.

Наблюдавам Дюма, който се сблъсква със същото препятствие и трябва да си помага и с ръце, и с крака, за да стигне въжето. Когато успява да го улови, гъстата струя въздушни мехурчета, които доста често бликат от неговия автомат, издава умората му. Започва да ме потиска тревогата. Диди се спира за миг, но преди да съм успял да го настигна, той се спуска бързо към дъното, държейки се за въжето. Задъхан го следвам до 30 метра дълбочина, където трябва да го чакам, а после виждам ръцете му, главата и тялото му да се разтапят в неизвестността.

Диди е описал в своя дневник спускането си по следния начин:

„Надминах Жак, не смея да мисля за този факт. Светлината не изменя цвета си, както обикновено става при гмуркане, все се намирам в една и съща жълтеникава мътна вода. Но вече не виждам добре в нея, може би светлината намаля много бързо или пък очите ми са отслабнали. Нямам чувството да съм се спуснал дълбоко, но постоянно се задъхвам.

Това проклето въже не виси право към дъното, опънато е, но трепти наклонено сред жълтата мъгла, все повече и повече се наклонява, докато напредвам; много неприятно.

Изпитвам някаква странна смесица от блаженство и тревога. Много скоро се почувствувах пиян, ушите ми бучат, изпитвам лош вкус в устата си, като че съм налапал цяло парче бронз. Клатушкам се сред течението като пиян, който залита, съвсем забравих Жак и ония на гемията.

Спускам се още малко и се мъча да задържа очите си отворени въпреки разкривените образи, които виждам.

Усещам, че достигам най-високата поносима степен пиянство, без да се поддам на пълно вцепенение. Макар че все още е светло, аз почти пипнешком търся следния възел и закачвам за него колана си.

Кошмарът престана. Издигам се палаво като балон, най-малко усилие по въжето ме подхвърля нагоре. Пиянството ми изчезва веднага и ме обхваща бяс, че не успях да довърша това спускане. Бързо отминавам край Жак. Излизам от водата за миг отморен и запалвам цигара. Казват ми, че съм престоял 7 минути под водата. Свидетелите говорят много за въжето, което измъкват вероятно, за да ме засрамят.“

Но съдебният пристав установява, че достигнатата дълбочина е 62 метра, първият и значителен етап в нашата атака срещу дълбочините. Никой подводен плувец не е достигал още такова равнище.

Опиянението на Дюма е описано от Бенке преди много години под названието „азотна наркоза“. Но в окупираната ни Франция не ни бяха известни още тези публикации. За нас тази наркоза беше и ще си остане „опиянението от големите дълбочини“.

То започва с леко упояване, както при първото поглъщане на упойка, след което леководолазът има самочувствието, че е някакво свръхестествено същество. Ако му се стори, че някоя проходяща риба диша мъчително, той е готов да извади дихателния мундщук и щедро да ѝ го поднесе в дар.

Това отравяне е фактически главната пречка при гмурканията на голяма дълбочина. Макар и изучаван от много физиолози, неговият развой не е засега добре познат. Опиянението, което произлиза от наличието на азот във въздуха, се подсилва при физическо упражнение или напрегната работа. То се появява също така, когато се замени азотът с друг неутрален газ с подобно тегло, като например аргона. Но опиянението съвсем се разсейва, ако се подмени с някакъв лек газ, напр. хелий или водород. Гмурканията на голяма дълбочина на англичанина Болар с хелий (180 м) и на шведа Цетерстрьом с водород (160 м) са доказателство за това. Но синтетичните дихателни смеси остават още обект на лабораторни проучвания, на националната отбрана или на едрата индустрия.

Лично аз съм много податлив на опиянението от дълбочините. Признавам, че обичам неговата омая, но същевременно се страхувам от нея, защото знам, че тя опасно засяга инстинкта за самосъхранение. Физическите работници са по-неподатливи за него от интелектуалците, но когато изпаднат под нейно влияние, лесно загубват контрол върху собствените си действия. Както при алкохола, умствено по-развитите индивиди по-скоро осъзнават опасността и по-добре реагират. Предимството на опиянението от големите дълбочини пред опиянението с алкохол или наркотици е, че то не оставя последици. Щом отровеният подводен плувец се издигне няколко метра, мозъкът му се избистря, жестокият „махмурлук“ изчезва.

Един ден аз се гмурнах с един другар в морето пред Сен Рафаел да търся дълбоки коралови пещери. По протежение на скалистите стръмнини доста силно течение ни принуди да плуваме по-пъргаво, отколкото бихме искали. Скоро си дадох сметка, че не сме нито на предвиденото място, нито на необходимата дълбочина. Тогава в морето отеква познат вик, подобен на някои автомобилни сирени с две ноти. Това е сигнал, който ние свободно даваме, викайки в мундщука, за да привлечем вниманието на нашите спътници в гмуркането. Дори имаме възможност, ако доближим маската си до маската на събеседника си, да произнесем и да разберем някои обикновени думи. Обърнах се към моя другар по екип, който се приближи до мене и започна да говори. Човешкият лик не представлява красива гледка през стъкло и на такава дълбочина: очите са разширени, а носът сплескан о стъклото. Човек прилича на някакво зеленикаво украшение от водосточна тръба, което смуче между също така зелените си и подпухнали устни някакъв си грозен апендикс. Моят подводен събеседник, така обезобразен, изглежда се старае да ми предаде някакво важно съобщение, от което нищичко не разбирам. Мислите ми започват да се бъркат. Правя му знак да повтори. Той доближава маската си до моята и морето отново отеква. Изтълкувал тези нечленоразделни звуци като призиви за помощ, подхванах другаря си под ръка и го измъкнах на повърхността. Като се освобождавах от екипировката си на мостика, запитах го: „Какво ти се случи?“ А той ми отговори: Нищо ми няма; просто ти пеех „Марсилезата“.

Днес, 10 години след нашите плахи „първи стъпки“ на 40 метра дълбочина, стотици любители от всички възрасти и от двата пола достигат подобна дълбочина още с третото или четвъртото си гмуркане. Това им се струва съвсем естествено.

През лятото на Лазурния бряг приятелят ми Дюбуа пътува от плаж на плаж с камионетката си и дава на всеки срещнат уроци по гмуркане с автоматичен апарат. Като си помисля за тревогите и мъките, които ни се паднаха — на Диди, Филип и на мене, — при гледката на тези лесни успехи изпитвам някаква гордост, леко примесена със завист…

Глава трета
Потънали кораби

Рибарски параход, товарен параход, кръстосвач или пътнически параход — един кораб е потънал, пухтейки от големия напор на въздуха. Той бавно се е въртял, докато е легнал на дъното, повдигайки цял облак пясък, уплашен от новата си участ.

Скоро ръждата обгръща желязото, откъртвайки боята, препускайки по дължината на ламарината като подкожни тръпки.

Дълги зелени водорасли са протегнали своята завеса върху надстройките, дървените палуби са се покрили с мъх, рибите са се спирали над тази странна скала.

В течение на дълги години потъналият кораб е запазвал в своите вътрешности малки гладки кътчета, потънали в мантия машинно масло. Но солта упорито разяжда, грамадата се поддава. Един ден тя ще се отвори бавно, както се отваря мида. Палубите ще легнат на морското дъно, водораслите ще прикрият тези последни рани.

Беше през ноември 1942 година една вечер в нашата квартира в Марсилия. Симона и аз бяхме разбудени от бръмченето на многобройни самолети, които летяха на изток. Разтревожен хващам по радиоприемника Женева: „Хитлер, погазвайки дадената си дума, е дал заповед да се окупира Тулон и арсеналът му. Френската ескадрила се самопотопява сред адски експлозии и пожари…“ Гласът на спикера пресеква, когато изрежда разрушените кораби и между тях са кръстосвачите „Сюфрен“ и „Дюплеи“, на които бях служил. Симона и аз се обливаме в сълзи пред радиото, далече от хората и корабите, които обичаме, с горчиво съзнание за нашето ново изгнание.

След германците идват италианците, завземат арсенала, грабят и разоряват. Никога не ще забравя италианските оксиженисти, които кастрираха оръжията на „Страсбург“. От този ден потъналите кораби не оставят на мира умовете ни. Докато подготвяме програмата за гмуркане за следната пролет, Дюма постоянно говори за потъналите кораби. Това би могло да бъде сюжет на филм. По това време Южна Франция е в ръцете на хората на Мусолини и те изрично ни забраняват да влизаме с рибарите в морето. Напразно им показвам моето писмо от Международния комитет за морски изследвания, чийто председател при това беше италианският адмирал Таон ди Равел. Ако ни се случи да плуваме по-далеч от къпещите се на плажа, постовете стреляха по нас по силата на неизповедими военни причини.

С германците беше съвсем друго — моето изгубило сила командировъчно още им правеше впечатление и понеже думата „култура“ им оказваше магическо въздействие, ние можехме да работим без много разправии.

Много по-трудно е да се намерят потънали кораби, отколкото да се мечтае за тях на суша. Повечето почиват на дъното на пристанищата или в техните околности в мътна и тъмна вода, сякаш на закритие от нашата камера. Сама потъналите в бистра вода кораби можеха да ни послужат, но намирането им не беше лесна работа. Никаква морска карта, никакви статии не даваха точни сведения по този въпрос. Дори лично заинтересуваните бяха рядко добре осведомени, било, че става дума за корабовладелеца, за осигурителното дружество или за моряшкото бюро. Едничкият ни метод за изследване беше да пресеем грижливо приказките, които разказваха предприемачите на спасителни работи, рибарите и водолазите.

Нашето търсене беше улеснено от приятеля ни от Марсилия Огюст Марселен, специалист по изтегляне на заседнали кораби. Той ни посочи много места с потънали кораби и ни предостави своите мощни съоръжения. Водихме дълги разговори с „тежконогите“^[5] специалисти и научихме доста неща от тях. Мислехме, че в замяна те ще научат нещичко и от нас, но в това отношение сме се заблуждавали. Макар и начинаещи във физиологията на гмуркането, ние бяхме поразени от невежеството, което ветераните на шлема проявяваха спрямо заплахите на морето. За тях всяка сполетяла ги злополука беше само „удар от налягане“. Новите ни приятели бяха работили почти цял живот само в тъмните води на пристанищата и когато им се случваше да говорят за спускания в бистра вода, очите им светеха от удоволствие.

Из кръчмите по крайбрежието разпитахме мнозина рибари, когато търсехме разкази за корабокрушения. Мрежите им бяха важни инструменти за изследване… Маже би попадаха на потънал кораб, когато се закачеха на някакъв кукест предмет. Случвало ни се е много често, водени от подобни указания, да се гмуркаме и да намираме само скали, покрити със скъсани мрежи, но имаше и случаи, когато нашето спиране се възнаграждаваше.

Кацуянис от Каси и Мишел Мавропоантис от Тулон са двама стари водолази, с които сме прекарали възхитителни вечери в безконечно бъбрене. И двамата цял живот бяха търсили кораби, гъби, червени корали или мидите виолет, онези странни дарове на морето, които марсилците толкова много обичат.

Какво е виолет? Прилича на стар картоф. Намират го полепнал по стените на скалите, където смуче с двата си отвора вода, за да се храни с планктон^[6]. Когато го докоснат, той се свива и се прилепва още повече и ако искате да го откъснете от скалата, трябва да го изненадате с бързо движение. Специалисти чревоугодници плащат много скъпо за виолетите, които имат вкус на йод и се продават с кошници на Стария мост. Отварят ги на място с ножче. Вътрешността е яркожълта с не особено съблазнителни червени и лилави петна. Цялата майстория е да тикнеш тая хапка с пръст в устата си и да примижиш от удоволствие. Често съм се опитвал, но не съм се убедил, че е вкусно. Славата му се носи, че лекува туберкулозата и освен това е мощно възбудително средство. Една вечер Дюма погълна страхотно количество виолети, за да изпита особеното им въздействие, но на сутринта заяви, че е съвсем разочарован.

Нашите стари водолази, гърците, бяха работили по цялото Средиземно море, покрай крайбрежието на Либия, Гърция, Тунис, Алжир, Испания, Италия и Франция. Обичаха да разправят за драматичните си битки с гигантски мурени или за това, как са се лутали в тъмните подводни гори. През прозорчето на шлема си те са виждали как голи гмурци берат гъби. Те посвоему обясняваха физиологията на свободното гмуркане и ние не знаехме да се смеем ли или да протестираме: „Кожата на голия гмурец — казваше Мавропоантис — е покрита с хиляди мънички въздушни мехурчета, които го предпазват от налягането. Ако се блъсне в нещо, мехурчетата се разпиляват и гмурецът загива.“

Тези стари юначаги имаха частична парализа на ръцете и краката, резултат от прословутите „удари от налягане“ под форма на злополуки от намаляване на налягането или „бенд“. Чувствуваха се щастливи, задето са се отървали толкова леко. През годините на тяхната младост половината от ловците на гъби биваха осакатявани или загиваха поради „удар от налягане“.

Срещнахме по море, в Корсика, един екип професионални водолази гърци. С изкърпените си водолазни костюми, с очуканите си шлемове те за няколко секунди слизаха до 50 метра. След 10–15 минути те бавно излизаха, но съвсем не познаваха техниката за издигане на етапи. Тя изисква при гмуркане на такава дълбочина и за толкова време да се престои 9 минути на три метра под водната повърхност, за да може организмът да се справи с натрупания в него азот. Някакви дребни хилави същества се измъкваха от своите странни костюми, обезобразени от кесонна болест. Получили висока цена за събрания червен корал, те се втурваха в кръчмите по брега и пилееха спечеленото в пиене и комар.

Уверяваха ни, че макар и да били парализирани и сакати на суша, щом попаднат отново в света на налягането, възвръщат пъргавината си, като че са в някакъв извор на вечна младост. По такъв начин техният пръв „удар от налягане“ ги заличаваше от живота на сухоземните, за да ги посвети на морето, а всеки нов пристъп на болестта все повече ги обвързваше с тяхната съдба. Все пак морето ги обичаше и щом се връщаха в него, то премахваше страданията им. В действителност това облекчение беше причинено повече от водното налягане, което премахва теглото, а може би също и от богатото на илюзии опиянение от дълбочините.

Първото корабокрушение, на което попадаме, е един океански ремаркьор, потънал в залива на Тулон на дълбочина 15 метра. Коминът и мачтите му се подават от водата. Когато се спускаме между крайчеца комин и мачтите, намираме стар параход, загубил вида си под дългите водорасли, които тромаво са обвили тънките предмети и са проснали навсякъде еднообразната си салата. Пердета от черни миди са затиснали устията на вентилационните тръби и са покрили парапетите с траурни орнаменти. Цялото това население се е разположило на борда в течение на по-малко от 8 месеца. Няколко лаврака сноват насам-натам, те са удивително питомни; може би не считат човека за враг сред тази неестествена обстановка.

Спускаме се над този потънал кораб с Джанино, един генуезки майстор водолаз. Всяка негова стъпка, по-право, всеки негов скок, защото той се свива, за да скочи напред, също като октоподите, вдига цяла вихрушка водорасли и облак ситен пясък. Навсякъде около него водата се оживява също като двора, когато есенният вятър вдигне пожълтелите яворови листа. Неговият силует на дебелокожо изчезва всред тази бъркотия. Докато, от една страна, ние плуваме около Джанино с леснина, която го изненадва, то, от друга страна, пък сме принудени да признаем, че той майсторски владее правия стоеж. Като надуе водолазния си костюм, той може да изнесе без усилие предмети, чиято тежест би приковала нас на дъното.

Стигнал над машинното отделение, Джанино отваря някакъв капак и го прикрепва с парче канап към едно корабно въже, сигурно прогнило. Това е доста опасно! После гъвкаво като полунадут мехур той изчезва в отвора. Какво е това предизвикателство? Диди счита, че честта му на свободен гмурец е застрашена. Последва го; плъзна се точно по него и заплува над огромна машинария с чисти очертания: водораслите не бяха проникнали във вътрешността на парахода. Насреща един дълъг коридор, претрупан с тесни врати, завършва с приятна зелена светлина; вероятно там е задната част на парахода. Дюма още не смее да влезе там. Обаче изведнъж схваща превъзходството си пред Джанино — той е осъден да излезе само откъдето е влязъл заради маркуча, с който е свързан с повърхността; докато пък ние в случай, че капакът се затвори като капан, можем да се спасим през централния коридор.

Насърчени от това опознаване с вътрешността на парахода, отиваме към носа, където се намира един вид малък навес, подобен на суфльорска ниша; вероятно там е стълбата за кубрика. Диди отваря предпазливо вратата му, после се пъхва напред с главата в този отвор, тъмен като в рог. Само миг след това плавниците отново се показват; все още без достатъчно смелост, той е счел за по-разумно да се измъкне заднишком. Който плува без усилие по една палуба, покрита с мъх, не обръща внимание нито на дървените, нито на медните, нито на железните части — предметите са загубили своята стойност. Пред нас се възправя някакъв храст, отгледан от градинар със странна фантазия. От храста се подава колело, което без мъка завъртаме. Някакъв цилиндър се повдига нагоре — отвор на оръдие. Очарованието се разсейва, когато дадеш име на някое от привиденията, които го населяват. Удивява ни лекотата, с която дулото се поддава на манивелата за насочване. Причината е, че стоманените машинарии издържат по-дълго под морската повърхност. Често дизелови мотори и електрически генератори след дълги години престой под водата са били изваждани от морето в превъзходно състояние. Но веднага след това те трябва да се демонтират, да се промият със сладка вода, после да се намажат с грес, защото досегът с въздуха ускорява корозията.

Надзъртаме през вратата в радиопоста; всичко си е на място сред ясна атмосфера. Малко по-нататък е кухнята; по пода счупени съдове, на единия край на масата — съвсем бяла чашка и кафениче; на печката алуминиева тенджера, запазила още блясъка си; при всяко движение от печката бликват черни струи като сажди от комин, когато се чисти…

Друг път отидохме да видим потъналия торпильор „Марс“ на 20 метра дълбочина в Тулонския залив. Намираме го наклонен 45^o на лявата си страна. За да се ориентираме в обстановката, трябва постоянно да си напомняме, че корабът е наклонен, тъй като водата е светла, но размътена. „Марс“ не е много обрасъл. Лавраци от всякаква големина се въртят на тълпи по палубата и между въжетата. Те плуват насам-натам, гонят се, разделят се, влизат и излизат през всички отвори с такова възбуждение, каквото съпровожда всеки при преместването в нова къща. Когато попадаме по техния път, те ни докосват и едва-едва избързват напред, след като ни погледнат насмешливо. При вида на този предизвикателен дивеч и при мисълта за нашата барака, където има складиран само фасул, Дюма се поддава на изкушението. Бързо излиза да вземе арбалета си, после още с първия спусък улучва един след друг три от тези великолепни екземпляри.

Машинният инженер Веш бе взел дейно участие в потопяването на „Марс“. Той ме беше помолил да му донеса няколко негови лични вещи от кабината му. Плъзвам се пипнешком в централния проход на задната част и с разтуптяно сърце отварям една врата. Видът на тая потопена от осем месеца моряшка стая ме поразява. Всичко, което може да плава, е прилепнало за тавана: моливи, линийки, четки, закачалки; големият наклон окончателно превръща кабината в някаква кошмарна декорация. За първи път се осмелявам да вляза във вътрешността на потънал кораб. Беглият преглед, който направих, възбуден от откритието, завърши с физическа потиснатост пред вида на една офицерска стая, подобна на тези, в които някога сам аз бях живял. Изпълва ме непреодолимо желание да избягам колкото може по-скоро, но машинално затварям пак вратата, която тежи много. Навън се спирам, за да се успокоя. От трюма за мазут през палубата се процеждат малки трептящи черни перли. Разгънато, знамето на кърмата е застинало във водата като на снимка.

Прочутият броненосец „Йена“ в Поркрол лежи под водата много по-отдавна. На повърхността още стърчи, почервеняло от ръжда, парче ламарина. При влизането ни във водата веднага ни обхваща смущение: по дъното на морето са настръхнали парчета дебели продупчени стени, цяла гора безредно натрупани греди с пропасти помежду, в които губим посоката. В светлата вода можем да видим целия пейзаж, но не успяваме да възстановим мислено потъналия кораб. Мътни ивици ни карат да мислим, че стъклата на маските ни са замъглени, но това е поради жълтата ръждива вода в дълбочините на дупките. Нивото на тази утайка е различно в различните дни и променя изгледа си. Няколко редки риби минават неспокойно от дупка в дупка! Една мурена, подала се наполовина от тръба, която я обгръща като ръкав, се люшка неусетно и захапва с челюстите си водата. При най-малко докосване ламарините се разпиляват. След няколко години от „Йена“ няма нищо да остане. В течение на един човешки живот железните кораби се разпадат.

Близо вече петнадесет години как товарният четирихилядитонен параход „Тозьор“, пуснал котва в Естак, бе откъснат от мистрала и разбит във Фриул. Той обаче е все още добре запазен, водата там е бистра и осветлението благоприятно. С една дума, великолепно подводно студио за нашия филм „Потънали кораби“. Задната му част лежи на 20 метра под водата, крайчецът на носа му се подава на повърхността пред острова, товарните му мачти стърчат над водата, параходът е леко полегнал на десния си борд.

Посещението на „Тозьор“ е разходка, при която човек владее чувствата си. Той не е като онези потънали мъчно достъпни кораби, които трябва да търсим под много вода и в мътилката да откриваме очертанията им. Щом потопим глава, виждаме го, веднага сме в него.

„Тозьор“ обаче е пакостник. Когато го докоснеш, винаги мъничко се порязваш. Докато нараняванията при гмуркане обикновено са безболезнени, тук най-малката драскотина дава възпаление: покрит е навред с „кучешки зъби“, малки, остри раковини, които вероятно действуват възпалително. Рибите и големите морски раци тук са редки, но понякога попадаме лице в лице с охранени, големи морски скорпиони, отвратителни като жаби. Дървената част на кораба е прогнила, докато желязото е едва проядено от ръждата. Бронзът е надупчен под галваническото въздействие на солената вода. Водолазите със скафандри са претършували хубаво този потънал кораб. Край него на пясъка лежат коминът и тръбите за вентилация. Зеещите трюмове са пълни с мътна вода, която не се смесва с морската. При първото ни гмуркане сме крайно изненадани, че във вътрешността на парахода ни издебва студ; това ни напомня за оня буреносен мистрал, който е преминал тук преди много, много дни.

Диди, Филип и аз проникваме в машинното отделение през една стена: обстановката е като в църква — врати на романски манастир, дантели от водорасли пропускат светлина като писани стъкла. С по-кротки движения ние все още можем да се поберем вътре; плуваме по дължината на железни стълби и навлизаме във вътрешността на тази мъртва работилница. Пътят ни става по-труден, трябва да се върнем по стъпките си и се изкачим малко, за да слезем отново. На всеки етаж между нас и повърхността се изпречват решетка или мостик; когато светлината намалява, тогава добива значение. В тези черни дупки различаваме тежките форми на двигателните части. На места виждаме синята светлина, която в края на дългите коридори преминава в тъмнина. Иска ни се да пресечем тези тъмни коридори, но само мисълта за това ни ужасява. Под водата нервите винаги се опъват, щом пространството над главата се затули: разстоянието, което трябва да изминете, не е вече геометрична права, не е вече път, който се простира пред вас — то е едно нарастващо препятствие, опасност, която надвисва все по-тежко. И вие бягате от един тъмен отвор без нито една светла цепнатинка.

Сега над нас има две палуби и ние плуваме с предпазливи движения във вътрешността на парахода. Внезапно в кораба отеква висок металически тътен, цялата водна маса сякаш звънва; потъналият кораб живее своя живот, бурма, която пада, ламарина, която се огъва. Злочестият „Тозьор“ се разпада с тежки въздишки… Нашите тревожни погледи търсят да се срещнат в полумрака. Чувствуваме се като хлапаци, вмъкнали се в къща с призраци. Връщаме се обратно, закопнели за слънчевата светлина. Не смеем да се докоснем до този метал, който застрашава да рухне отгоре ни.

В задната част на „Тозьор“ дървената палуба е унищожена от корабните червеи и между железните греди са останали квадратни дупки. Преминаваме тази мрежа и забравяме морето. Плуваме отпуснато в едно съсипано помещение, което прилича и на изба, и на таван. Светлината, проникнала през кръглите прозорчета, ти се струва, че се сплита в паяжини. Подът е бъркотия от разнообразни предмети, разпилени сред гнили дъски; срещат се бутилки без тапи, празни, т.е. без въздух, потъмнели и тежки; някаква лъскава топка с искряща течност в нея — това е пък шише одеколон, право, запазено, ободряващо с вида си; тук-там лампи от централния коридор, в които блести загасналата крушка, един самотен гумен ботуш, и странно котле, пълно със смазка. По всяка вероятност то трябва да е гнездо на компас. Дюма повдига арабски стомнички и както от стомните в „Хиляда и една нощ“, от тях се издигат облаци чер дим. Тези вехтории са разпилени, доста разпилени за възрастта си; би трябвало вече да се струпат в една купчина. Но това безредие не е наше дело: всичко е падало отгоре бавно като снега. Стар тежък прах струи от всеки похванат предмет и не се разсейва, а се вкаменява на място и променя пространството. Всеки предмет се брани като сепията чрез затъмнение. Плъховете на този таван са рибите. Под мостика откриваме капитанската баня. Диди ляга във ваната. Комичната гледка — полугол подводен плувец, изтегнал се в банята си на 10 метра под водата — ме принуждава да глътна хубава доза солена вода.

Огюст Марселен ни зае една гемия и екип водолази, за да филмираме етапите от разсичане с оксижен на потъналия кораб. При силен мистрал тези професионалисти на скафандъра умишлено закотвят гемията по ширината на вълните, та да се блъскаме от борд на борд. После се нахвърлят на една изобилна закуска и ни предлагат едри парливи миди, зелен лук и консерви. Чувствуваме, че ни дебнат с ирония. Да ядеш пред гмуркане не е най-доброто, което може да сториш. Но заинатили се, ние поглъщаме смайващо количество миди и опразваме до дъно чашите. Тогава ледът се счупва и ни приемат с доверие. Нашите възгруби приятели бяха много повече поразени от устойчивостта ни срещу морската болест, отколкото от нашия странен начин за плуване под водата.

Подводната оксиженова горелка, която влиза във водата добре разпалена, сухо изтрясква. Водолазът я стиска с краката си и се спуска с тази малка лампа, пускаща мехурчета. Близо до оплискания от слънце мостик, яхнал парапета до една кука за спасителна лодка, той насочва горелката. Някаква червена светлина нараства, превръща се във великолепен трепкащ пламък с грива от мехурчета. Водата бучи сърдито и отмерено удря в гърдите.

Веднъж един водолаз излиза много възбуден: видял под горната палуба грамадна морска змиорка и иска канджа, за да я улови. Дюма се гмурка с камера, за да филмира тази борба на хипопотам срещу змия. В ореол от мътна вода канджата удря силно дълга тръба, но нищо не излиза. Диди се обръща да излезе, изоставил вече водолаза, когато ненадейно точно пред лицето си вижда да се очертава в мрачината нещо синкаво и огъващо се, което изпълва пространството. Морската змиорка! Диди замахва с камерата като с щит: по-нататък ивици меки вълни се изхлузват през палубата.

Искаме да филмираме потъналия кораб от край до край на един дъх. За тази цел Дюма връзва раменете си с дълго конопено въже, теглено от гемията. Щом потеглят, оказва се, че водата вече не е гостоприемна, а става твърда и враждебна. Дюма не е господар на движенията си: камерата го повлича натам, където я обърне. Скоростта бързо става непоносима. Право пред него рязко се появява голяма кука за спасителна лодка. Диди се извива да я избегне, но препятствието все нараства, опънатото въже се трие о него. Стигнал над нея, Диди захвърля камерата и едва избягва неминуемото сблъскване. Щом откачва предпазителната кука, водата става мека и тиха… Дълги години ни бяха необходими, за да се научим да теглим подводен плувец на буксир.

Хората се нахвърлят дори върху скелета на някои потънали кораби, неми свидетели как пламъкът на горелката скоро се допълва от трясъка на експлозиите. Когато утробата на кораба вече е предала моторите и помпите, съкровищата на трюмовете, динамитът на всичко отгоре започва да къса цели парчета ламарина, предназначена за най-непочтено покриване на загубите. „Шела“, когато я посетихме в Естак, беше точно в това плачевно състояние. Сред бистра вода тя приличаше на някакво рухнало селище, тъжно и открито като картина по анатомия.

Нашите приятели водолази повече обичат да си служат с динамит, отколкото с горелка. Той дава по-бързи резултати, а също така и леко добита богата трапеза от риба. Аз пожертвувах една кинокамера на „Шела“, за да филмирам една от експлозиите им. Диди поставя апарата на триножник на 5 м от заряда и излиза от водата. Няколко секунди преди избухването аз пускам в действие апарата чрез една връв. Веднага след това Диди се гмурка повторно, за да донесе стария „Кинамо“. Стъклата са все още цели, но кутията е сплескана и почва да пропуска вода. Филмът е уловил избухването в три фази, точно една осма от секундата… Но това са снимки, които ни дадоха нашите първи уроци за разпространението на взривните вълни под водата. Няколко седмици преди да дойдем, един водолаз бе станал жертва на динамита: след като заложил на място взрива, човекът не обърнал внимание, че електрическата жица се е закачила за тежките му ботуши и когато, изправен на стълбата за гмуркане, дал знак да се пали, динамитът експлодирал под него на по-малко от два метра.

Върху останките на „Далтон“, който беше арена на нашите първи гмуркания надълбоко, Дюма ни изненадва със своите скрити инстинкти на вехтошар. Той се запретва да рови из кораба като кокошка и нищо не убягва от острото му око… В края на задната част той минава през онова място, което е било палуба, без да докосне напречните железа, и се плъзга в корпуса. Подът там е дъно на гнило море, върху което лежат цели камари чинии, споени и почернели от тинята като от огън, остарели по форма фаянсови съдове, вилици и лъжици, стъклария, покрита с корали, и една ваза, запазила прозрачността си. Парчета от луксозни предмети, стил рококо, които напомнят сватбени дарове, дават една буржоазна окраска на тази среда от недостъпни руини. Там, където корабът е пострадал най-много, където корпусът му е огънат, пречупен от непоносим удар, всички тези съдини са запазени на място. Голямо количество бутилки в безредие сякаш възкресяват страхотното пиянство, което е причинило гибелта на кораба.

До стената някакъв предмет подобен на инструмент е съхранил вида си. Това е корабният компас със своята стрелка, която прозира през коралите, облепили стъклото му. Под този непропускащ вода екран е запазено единственото непокътнато кътче от „Далтон“, една стрелка, която в своята спиртна баня винаги е подчинена на магнитното поле.

Тайе взема като сувенири множество бордови фарове и месингови фенери. Но Диди е ненаситен — той отрязва дъговия щурвал на мостика и при всяко излизане от дълбочините мъкне сребърни вещи и съдини. Подозираме го, че обзавежда домакинството си с оглед на близка женитба, която още крие от нас.

За да механизира до известна степен плячкосването си, Диди спуща голяма кошница, която минава през един отвор на палубата и накрай спира сред изпопадали греди. Като измъква с мъка кошницата си оттам, той я оставя за малко, за да закачи компаса и триножника му на въжето. Когато се връща на горната палуба, кошницата се е смъкнала на дъното на корпуса, а много дългото въже се мотае навсякъде и закачва регулатора на Диди. Спускам се да му помогна и развързвам на гърба му възела, който сам не може да достигне. Когато най-после закрепи проклетата кошница на една останка от палубата, Диди бързо я напълни със съдини. После погледна небето, от което висеше факирското въже, и даде на обитателите на въздуха условния сигнал за вдигане — неколкократни резки подръпвания. След една нескончаема пауза кошницата се повдига, но съвсем слабо, спира разколебана и после уплашена пада бавно до дъното на кораба. Борбата на човека с кошницата трае дълго, вдигат се цели облаци тиня, Диди се задъхва и от време на време изтърсва ругатни, които морето не иска да чуе. Съдините от „Далтон“, които са оцелели при корабокрушението и при 25-годишния престой под водата, изнесени на повърхността, се чупят при най-малкото докосване. След няколко дена нищо не ще остане от тях.

Страстта на Диди към „Далтон“ щеше насмалко да завърши трагично. През този ден в Плание духаше много силен мистрал, прекалено силен, за да рискуваме да излезем с нашата лодка. Диди се гмурка сам с камерата в ръка сред разбеснялото се море. Подхвърлян лудешки при влизането си във водата, след няколко метра достига спокойна зона под тътнещия покрив на вълните. Застанал на 7–8 метра дълбочина, той все пак усеща в тъпанчетата на ушите си ритмичните колебания на налягането, предизвикани от вълнението. После се спуща към потъналия кораб. Когато човек за първи път се осмели да слезе сам на голяма дълбочина и знае, че не може да разчита на ничия помощ, обхваща го страх: най-малък непредвиден случай, най-дребно необичайно скърцане в регулатора — и сърцето се разтуптява. Чувствува се слаб, уязвим.

С камерата в ръка Дюма върви по класическия за в бъдеще път, през железариите от носовата част, отвора за машинното отделение, тунела чак до големия пробив пред онази задна палуба, до която често обичаме да отиваме като хлапета, възгордели се от изкачването си на върха на някое дърво. Внимателно подбрал място за снимане, Дюма натиска копчето за лентата и продължава пъргаво да плува. Камерата тихо ръмжи, когато Диди усеща, че е хванат за дихателната тръба, по която преминава въздухът. Зрителното поле на маските е малко и гмурецът винаги има чувството, че е с наочници. Дюма замръзва на едно място. Опипвайки с ръка, той разбира, че някакъв дълъг железен прът, покрит с „кучешки зъби“, се е пъхнал в извивката на крехката му дихателна тръба. Той дръпва ръката си, насечена от раковините като от бръснач. Кучешките зъби още не са повредили тръбата, но страхът от погрешно движение го възпира да се обърне, за да разбере причината. Стои съвсем неподвижен и благодари на случая, че във вътрешността на „Далтон“ няма течение. После пуска камерата си да падне.

Един миг размисъл и Диди се досеща, че щом един път прътът се е промъкнал, то сигурно и сам може да се измъкне. Хващайки настръхналия с остриетата си прът, той отстъпва предпазливо назад ръка по ръка. Най-сетне докосва края на желязото; свободен е. Безкраен му се е сторил този път от три метра, изминат опипом и заднишком. Без да го е грижа за състоянието, в което са ръцете му, той вдига камерата и завършва снимането на горната палуба при свръхестествено осветление.

Поради този инцидент взехме решение вече да не рискуваме никога сами да слизаме надълбоко. Това ще стане златно правило за работата на нашия екип в следващите години.

Подчертаната своеобразност на всеки потънал кораб зависи дотолкова от неговия предишен живот, колкото и от каприза на морето. Имаме обичай да събираме сведения за всяко корабокрушение. Историята на пияния кораб „Далтон“ беше изострила любопитството ни. Тайе разучи всичко за „Рамон Мамбрю“, тайнствения товарен кораб на капитан Алварес, потънал пред Кавалер.

През юни 1921 година призори един човек ловил риба край нос Лардие над подводните камъни Ланфер и изведнъж видял, че право срещу него се носи някакъв грамаден параход. Разбира се, това могло да бъде само някаква халюцинация. Обаче товарният параход все пак блъснал лодката и се ударил в подводните скали със страховития трясък на смазана ламарина.

Там горе, на палубата, капитан Алварес по риза, облакътил се на стената, съзерцавал пейзажа и гълтал дъха на борове, а хората от командата му се шляели или се занимавали със сутрешния си тоалет. Параходът за миг се люшнал над скалите и после преминал отвъд. Нашият очевидец едва дошъл на себе си от изненада, когато вижда тогава грамадното туловище, насочено с рязък замах на щурвала, да отива право към нос Лардие… Носовата греда сякаш се катери по скалите, а корпусът се огъва като пихтия. „Рамон Мамбрю“ останал там. През целия ден лодките му, натоварени със сандъци, сновали от парахода до близкия плаж, докато митничарят от Кавалер не ги сплашил, че ще запечати стоката, понеже установил, че сандъците били пълни с пури. През нощта друг испански кораб влязъл във връзка с Алварес. На следния ден влекач от Тулон дошъл да изтегли „Рамон Мамбрю“, който за чудо не бил много повреден. Взел го на буксир въпреки недружелюбния прием на капитан Алварес. Тогава испанецът и хората му, въоръжени с брадви, пропълзели на носовата част и изгубили търпение, срязали дебелото буксирно въже. Брегът бил още близо, вятърът доста свеж. Трябвало да се бърза. Влекачът успял да прехвърли друго въже и докарал „Рамон Мамбрю“ в залива на Кавалер. През нощта той обаче пламнал, както бил на котва със или без своя товар пури. В Лондон бил заведен някакъв тъмен процес за застраховка. По онова време още плащали за военни рискове в Средиземно море.

Намираме потъналия „Рамон Мамбрю“ на няколкостотин метра от вълнолома на Кавалер в доста мътна вода, но с ярко смарагдов оттенък. Изненадани сме от големината на кораба; нашият рибар не бе преувеличил. Трюмовете се губят във водорасли, средната палуба се е продънила, само носът и кърмата се издигат свободно над купища от зеленясала ламарина. Някакъв странен пояс от своеобразен, издълбан в тинята ров го опасва.

В този залив с плоско и еднообразно дъно потъналият кораб с пурите е примамливо място за разходка на грамадни лиси. Те вървят една след друга или на стада откъм кърмата, заобикалят, идват да ни огледат, после бягат към носовата част и изчезват. Тези животни, на ръст колкото човек, са отчуждени и припрени или общителни и игриви, срещате ги, когато най-малко очаквате да ги видите, и никога не се намират там, където ги търсите. Те са чистокръвни благородници с горда осанка; по сребристите им хълбоци се е проточила една тънка златна лента. Между парапетите на кърмата на нивото на палубата са се загнездили кастаньоли в такъв черен облак, какъвто никога не сме виждали — някаква тъмна, течна и трептяща маса, която ни се струваше, че пронизахме при плуването. На другия ден вече ги няма на това място. Пак над кърмата една сутрин точно под щурвала се е разположила една лангуста; следобед намираме на мястото му една мурена да си играе с водорасло; дали мурената не е изяла този рак? На следния ден на мястото на лангустата се е проснал един шапон. Той, разбира се, не е изял мурената, която, от своя страна, също не е изяла рака, защото го намираме вечерта на неговия пост. Не сме проверили дали големият морски рак, мурената и шапонът се сменят редовно на поста върху горната задна палуба на „Рамон Мамбрю“.

Веднъж се гмуркахме над кораба след залез-слънце, при настъпване на нощта. Грамадата на кърмата изникна внезапно от черната вода едва когато ние стигнахме до нея. На самото дъно пясъкът отразява слабовато последните светлини на здрача. Стадо големи зъбари без отблясък заобикалят около нас, бързо минават до корпуса по протежение на рова, издълбан от течението, и описват голям неопределен кръг над пясъка. Сякаш нищо не търсят, не плуват и за собствено удоволствие, може би са уморени да следват някаква досадна участ.

В Пор Кро попадаме на малък рибарски кораб, съвсем чист, потънал на няколко метра в кристална вода, с добре сгънатите си мрежи на палубата и коркови поплавъци, които се блъскат в стените на кораба. Тази дребна останка ни вдъхва мисълта да снимаме трал в действие на дъното на морето. Още никой не бе виждал как действува тралът. Рибарите цял живот дращят с мрежите по дъното като слепци.

По морското дъно, обрасло с дълги водорасли, виждаме най-напред да трепери опънато въже, после един голям стоманен обръч се препъва, последван от безкраен морски змей. Преминаването на такова чудовище се превръща в цяло бедствие: смазва водораслите, вдига след себе си облак златисти песъчинки. Рибите подскачат и избягват тази мрежа също като зайци в трева пред косата на косача. Зад дълбоката торба на мрежата, надута от водата, тревите бавно се изправят, но осакатената подводна ливада остава с дълъг белег на сиви отблясъци.

Диди увисва с главата надолу на опънатото въже на трала, за да филмира насреща зиналото гърло на дракона, който носи ужас и смърт.

Налагаше ни се да изследваме много по-големи мрежи — преградите против подводници, които затварят входа в залива Йер. В началото на войната защитата на главния вход бе поверена на стария океански влекач „Полифем“. Всяка вечер портиерът „Полифем“ затваряше входа, пускаше котва и заспиваше с ключа в джоба си. Изпълнил всекидневната си задача, той кротко дремеше през нощта на 27 ноември 1942 година, когато в Тулон се самопотопи военната флота. И „Полифем“ се самоуби и потъна, все така свързан с мрежата си. Той лежи на 20 м дълбочина в изключително бистра вода, а върхът на неговата гротмачта е само на 2 м от повърхността. Когато го гледаме през маските си от повърхността, свят ни се завива. Отведнъж обгръщаш с поглед четиридесетте метра на „Полифем“: мачтите му са непокътнати със своите шлейфове от корабни въжета. Слабо наклонен на една страна, той изглежда още по-естествен. Никакви водорасли, едва само малко мъх, през който ясно се вижда боята.

Плуването над този чист потънал кораб ни доставя ново удоволствие. Изпитваме чувство на превъзходство над птиците, учудваме се, че не падаме, когато спрем да плуваме, а все пак параходът е долу под нас. Точно тази бистра вода беше необходима, за да се наслаждаваме всецяло от тази радост да плуваме близко над палубата, да прескачаме мостика с един скок по каприз, да подплашим с един замах рибите, които се борят около прожектора, да се промъкваме всред тревите около витлото.

Нищо не е изоставено на произвол в този параход. Преди да го потопят, матросите са го опразнили с вещина, достойна за похвала. „Полифем“ е точно така пуст и опразнен, както квартира, която проверяват за последен път, преди да я напуснат.

На морските карти в залива Йер е отбелязана с кръгче пунктирана линия една дума „epave“. Тук е погребан „Ферандо“, голям испански товарен кораб, потънал при сблъскване преди петдесетина години. Но голям въпрос е дали можем да го намерим. Собственикът на лодката, който ни кара натам, познавал белезите на мястото. Когато наближаваме, той не е вече толкова сигурен, а когато предполагаме, че сме стигнали, той е вече объркан. За голямо щастие на петстотин метра оттам някакъв голям неподвижен бидон привлича погледите ни. Въжето му води до гроба на „Ферандо“.

Корабът е полегнал на левия си борд на 25–30 метра дълбочина. Носовата част е вече само гора от прави и напречни греди, запазили високо очертанието на предницата. Множество красиви риби плуват в това нашарено от летви пространство, както летят птиците в клетката на зоологическа градина. Разпокъсани рибарски мрежи обкръжават останките на кораба, капризна извита ограда на морско гробище. Потъналите кораби са капани за рибарски мрежи и рибарите знаят това. Но те знаят още, че там са оазисите сред пустинята, които приютяват риби и лангусти… Изкушението често ги кара да хвърлят прекалено близо до тях мрежите си.

На височината на предния трюм морското дъно е покрито с мъхнати камъни с остри ъгли. Поразява те нещо, което не можеш веднага да разбереш: това е сухоземна почва. Пред задния трюм цял порой от този причудлив камънак се пилее по пясъка. Вземаме няколко парчета и ги счупваме върху едно желязо; сечението е черна и лъскаво; това са въглища, стоката на „Ферандо“, преобразена от петдесетгодишен престой под морските дълбочини. През отворите на трюма като през ханджийска порта проникваме в корпуса.

Той е просторен като катедрала със сини стъкла и с колони, чиито капители се сливат с нощта. Съвсем на края завеса от светлина се спуща от небето — това е пробив отстрани, направен от водолазите, които много отдавна са ограбили „Ферандо“. Потъналият кораб е грамаден, устойчив още, но странно посърнал. То е, защото е оголен от всички онези принадлежности, които са характерни за парахода. В кърмата, където е нахълтал вече морският пясък, намираме няколко бутилки, необикновено големи чаши с някаква остаряла форма, чинии, нагъсто прошарени с черни жилки. Парче стъкло; когато е било някога огледало, то е отразило нахлуването на водата.

Когато приключихме филмирането, излизаме да се разходим край потъналия кораб. Отвъд грамадното витло, проточено сред водата извън тежкия корпус, пясъкът е мръсен. Единствено няколко големи миди, забодени просто като стрелки, нарушават еднообразието му. Тридесетина метра от кърмата Диди намира легнала на дъното мъничка чашка за оризова ракия от японски порцелан, тънък като яйчена черупка, после малка глинена паница, попукана от годините. Още по-нататък се простира безкрайна ливада тъмнозелени водорасли, сред които тук-там са пръснати няколко ръждясали парчета снаряди от учебна стрелба.

Когато вече се издигахме, забелязахме някаква бяла, много правилно очертана ивица. Това беше широк пясъчен път, съвсем прав, ярко изрязан сред треволяка, трасиран като по конец от край до край. Закъде води този път и кой го бе прокарал? Втори път идвахме в залива Йер с нашия рибар. Шамандурата бе изчезнала и ние напусто се гмуркахме да търсим „Ферандо“.

Диди пази у дома си японската ракиена чашка и попуканата паница, а когато някой посетител го запита за тях, вместо отговор той го обсипва със странни въпроси за римските пътища, които се намират на морското дъно.

Глава четвърта
Група за подводни изследвания

Когато германската окупация свърши, бях призован в Марсилия да се заловя с бюрото за прегрупиране на матросите, настанено в един реквизиран замък. Тъкмо там една вечер аз се заех да намеря някакво решение да съгласувам миналото си и своето бъдеще. Службата ми гарнизонен адютант, разбира се, беше полезна, но нея можеше да изпълнява който да е. От друга страна, аз бях изпитал нови методи за гмуркане и много добре разбрах, че заедно с моите другари от първите дни можехме да бъдем в услуга на флотата; нашите военни кораби се бяха самопотопили, мините бяха голямо зло за нашето крайбрежие — щеше да падне работа за леководолазите.

Заминах за Париж с надежда, че ще убедя генералния щаб. Скоро разбрах, че моите пламенни обяснения намират слаб отклик в министерските канцеларии. Не изглеждаше убедително желанието ми да отхвърля изпитания стар водолазен шлем и тежките оловни подметки. Тогава сполучих да уредя така, че да прожектирам за адмирал Льомание и неговия генерален щаб филма, в който Тайе и Дюма като риби се движат из потъналите кораби.

На следния ден аз пътувах за Тулон с мечтаното назначение в джоба си и една важна заповед за възложена мисия.

Много щастлив, Тайе напусна Управлението на водите и горите, за да дойде с мене. Назначихме Дюма като цивилен експерт и върху вратата на една неугледна канцелария на Пристанищното управление окачихме със смях хубав надпис — „Група за подводни изследвания“. Командуването пое Филип, който бе по-старши от мене.

Като се говори за група, трябва да кажем, че бяхме само Тайе, Дюма, домакинът Бартран и аз, като всичкият ни инвентар бяха моите два лични автомата. Ако искахме да разгърнем нашата зараждаща се „ГПИ“^[7], то трябваше да се проявим по възможност по-скоро и да го разгласим.

В момента на освобождението арсеналът в Тулон беше в развалини и безредие. В тази хаотична обстановка за нас беше много лесно да се снабдим с всичко, което сметнахме, че ще ни бъде необходимо, преди канцеларщината да бе успяла да влезе в действие. После ГПИ се разположи в едно голямо бетонирано закритие. С няколко лекции подготвихме за инструктори трима морски офицери — Морис Фарг, Жан Тинар и Ги Морандиер. Успяхме да получим бюджет, няколко души персонал, мотоциклети, един камион и скоро след това една съвсем нова моторна яхта „Ескийад“.

Това беше някакъв трескав период, когато с радост приемахме всякаква работа в пристанището или в залива: търсене и снимане на потънали кораби, измъкване на германски торпили от подводницата „Сент Елм“, на изстреляни пробни торпили от учебните части, експертизи на човешки торпили или на чуждестранни дихателни апарати. Нашето заключение от изследването на целия този разновиден материал беше, че екипировката и въоръжението на всички бойни плувци в света бяха импровизирани в разгара на войната и показваха изненадващо неразбиране на подводните условия. В течение на тези сеанси за аутопсия често оставях отвертката си, потънал в мисли за десетките млади герои, които бяха станали жертва, подведени от екипировката си. Да, групата ще има доста работа. Бойните плувци скоро ще станат такъв род войска, който ще внушава уважение.

Освен „Ескийад“ ние взехме „V.P.8“, двумоторен 22 метра дълъг патрулен катер, който Тайе преобрази в „ателие“ за гмуркане със сгъстен въздух, камера за декомпресия и платформа за спускане. По това време отидох на командировка в Англия, за да посетя английската група за подводни изследвания „Вернон“ в Бриксхейм и в Портсмут, а също и опитните инсталации на фирмата „Сиг Горман“, чийто управител беше прочутият сър Роберт Х. Дейвис. Аз дадох няколко от нашите апарати в замяна на голямо количество най-усъвършенствувани английски костюми за „фрогмани“^[8].

Така се случи, че в Англия получих и едно незначително съобщение, което твърде много щеше да подсили възможностите за работата на ГПИ. Посетих „Дипуотър“ под командата на капитан Шелфорд. „Дипуотър“ беше голям параход, предаден от германците и използуван като инструкционна база за фрогмани и английски тежководолази на голяма дълбочина. Удивен от изобилния и разнообразен материал, направих искрени комплименти на коменданта.

„Да, параходът е добър — каза Шелфорд, — но големината му го прави по-тромав и това понякога ни пречи. Бих искал да получа неговия по-малък брат «Албатрос», но твърде късно бях направил постъпки за него: току-що го бяха отстъпили на Франция.“

На Франция ли? Какво е станала с „Албатрос“? На улица „Ройял“^[9] научих, че той по погрешка бил класиран като влекач и изпратен в Шербург. Успях да издействувам назначаването ми за негов комендант, за осем дена го екипирах с помощта на старшите механици Су и Фарг и го закарах в Тулон, където той стана необходима добавка за ГПИ.

„Албатрос“ беше едва 2-годишен, но биографията му беше вече пълна с преживелици. Построен в края на войната, той беше конфискуван от русите в една германска корабостроителница. Предаден на Англия, той дълго време стоя забравен в Темза и в резултат на тъмни споразумения, наследен от Франция, която се чудеше какво да прави с този сбъркан влекач. Неподдържан никога, небоядисан, ограбван при всяко прехвърляне, нещастният кораб наподобяваше плаваща останка след корабокрушение. След двумесечен упорит труд Су и аз направихме от него един бърз кораб за подводни изследвания, икономичен, но добре съоръжен. Дадохме му име „Инженер Ели Моние“ в памет на един прекрасен морски военен инженер, станал жертва на трагична злополука при гмуркане.

Потъналият кораб „Далтон“ ни бе приучил на гмуркане в дълбочина, „Ели Моние“ ни насочи към океанографията. Благодарение на него ние можахме да направим вълнуващи научни пътешествия в Корсика, Сардиния, Тунис, в Мароко и в Атлантика край тропика. Понякога с нас идваха учени, които разширяваха нашите познания за морето, а лично те се опознаваха с качествата на дихателния апарат, като средство за пряко наблюдение. Веднъж Филип Тайе сложи ръка на моето рамо и ми каза усмихнат:

— Жак, ние имаме странна кариера. Като мичмани, се качвахме на големи морски единици. С нашето старшинство корабите ни ставаха от малки по-малки. На 60 години вероятно ще командуваме някоя гемия или сал…

Най-после какво ни интересуваше, щом въпросният сал щеше да ни позволи по-добре да обгърнем морето?

Съставихме за групата подробно разработена програма за изследвания, но толкова претенциозна, че щяха да ни трябват много декади, за да я изпълним. В този документ изложихме всички проучвания, годни да усъвършенствуват средствата за съществуване и работа на човека под водата не само чрез технически опити при гмуркане, но и с лабораторни изследвания. Корабният лейтенант Алина, лекарят Дьовила, фармакологът Дюфо-Казанаб, машинният инженер Боскен, домакинът Жорж, художникът за образци Анес, фотографът Шасерио, госпожица Фереро, помощник-лаборантът Финанс, стругарят Лалман, а малко по-късно и корабният лейтенант Уо обогатиха почти неизменното начално ядро на ГПИ през този период на разширяване. Екипаж, за нещастие не особено устойчив, изпълваше нашата млада морска единица.

Работилницата произвеждаше безразборно най-невероятни пособия в непрекъснато напрежение. Между първите бе „подводната шейна“, която можеше да развие близо 10 възли скорост, а това теоретично даваше възможност четворно да се увеличи районът на изследователските действия и най-вече да се намали умората, предизвикана от плуване под високо налягане. Този странен апарат приличаше под водата на безмоторен самолет, взет на буксир, на самолет, комуто не са потребни криле и чиито опашни перки може да бъдат много малки, защото въздействието на водните струи е много по-силно от онова на въздушните.

Никога няма да забравя перипетиите на опитите ми с шейната. Първият модел на това съоръжение се свързваше направо с рамката на нашите дихателни апарати. Обаче при гмуркането можехме да го откачим. То изглеждаше луксозно и сложно с четирите си перки, управлявани с летателна ръчка и къса дръжка, с ветрово стъкло от плексиглас, с лъскавите си тръби.

След като се екипирах на борда на „V.P.8“, спрял близо до Хиан, влизам във водата с необичайно нетърпение и потъвам право надолу, защото съоръжението е много по-тежко. И така оставам прикован там на дъното, на дълбочина 15 метра, докато „V.P.8“ потегля много внимателно, разгъвайки над сто метра дълго стоманено въже, което служи за прикачване. Виждам как то се обтяга и най-после потеглям и аз. Започвам да браздя отчаяно пясъка като котва, която се влачи, и напразно дърпам дръжката: моят подводен самолет не ще да се вдигне, докато скоростта не достигне два възела. Ненадейно моите перки „захапват“ и аз се издигам величествено и изтежко като бомбардировач. На всеки две минути горе Фарг увеличава скоростта с половин възел. При три възела въздействието от движението вече се усеща, шейната се поддава добре по вертикала. При шест възела или, с други думи, над 10 км в час усещането е страхотно. Маската, мундщукът и дихателните маркучи не са изскубнати само благодарение на „ветровото стъкло“. Но плещите, тялото и краката ми отначало са здравата разтъркани, а после мачкани като тесто за хляб. Водата бучи в ушите. При тази скорост, щом натисна късата дръжка, бързо се спускам надолу и това е добре. Дръпна ли, макар и съвсем малко отгоре, шейната подскача нависоко, а това тормози ушите ми. „Летателната ръчка“, движена с лявата ръка, дава възможност за промени на посоката. Те започват добре, но бързо се ограничават от тегленето на кабела. Навеждайки дръжката наляво или надясно, аз правя бързи, почти шеметни обръщания. Докато се забавлявам с леки акробации, виждам, че пясъкът е сменен от тревисто пространство, над което се нося с бръснещ полет.

После идва някакво препятствие — голяма дванадесетина метра скала, точно пред мене. Рефлексивно искам да се отърва от тази адска машина и стискам ръчките за откачване на шейната; никакъв резултат, скалата расте насреща ми. Дръпвам с всички сили дръжката и веднага разсичам повърхността с „писнали“ като от оръдеен изстрел уши. Студено ми е, боли ме глава, но не мога да противостоя на изкушението отново да се спусна и да играя на прескочи магаре над камъните с повече самообладание, отколкото преди малко. Видимостта е едва 15 метра или, с други думи, само пет секунди отделят момента, в който виждам един предмет, от момента, в който стигам до него. Най-после се връщам изтощен на повърхността; за малко се забавлявам да поря водата като делфин, после давам знак на парахода да спре, без да предвидя последиците от моя жест; щом Фарг спря моторите, аз започнах да потъвам стремително като малко коте, което давят с камък на шията.

По-късно групата построи различни прости и с добър резултат шейни, особено диедърът на Алина, но никога не повторихме шеметните полети на стария модел.

ГПИ влезе във връзка с властите или с органите, които се занимаваха с гмуркане, в САЩ, Англия, Германия, Швеция и Италия. Британската марина бе правила любопитни проучвания как водолазите издържат на подводни експлозии. Проф. Халдан, който бе участвувал в тези опити, писа: „Трябва да сте действително смел човек, за да се наемете да търсите магнетични мини в тинестата вода особено щом сте видели някой от другарите ви да загива от експлозия. Храбростта ви трябва да е нечовешка, защото ако изскокнете от повърхността веднага щом като чуете някоя мина да почне своето тик-так, излагате се на опасността да прекарате остатъка от живота си като паралитик, ако не бъдете разкъсан на парчета от мината.“ Нещо такова ни изигра Дюма с неговата пиромания^[10].

Една неделя в Санари той намери някаква партида италиански бомби в едно изоставено укрепленийце. Хвърли една във водата, за да види какво ще бъде въздействието върху рибите. Изплаваха няколко риби, легнали на една страна или с корема нагоре. Филип и Диди се гмурнаха и на дъното намериха десетократно повече мъртви риби. Това за лишен път доказва, че употребата на динамит при риболова представлява огромно биологическо разхищение. Дюма хвърли друга бомба, която не избухна. Минаха доста минути в очакване и той се гмурна, за да види какво е станало. На шест метра дълбочина бомбата се виждаше много добре. Около капачето ѝ блестяха дребни сребристи мехурчета. Преди Дюма да успее да схване опасността, бомбата избухна тъкмо под него при най-лоши условия, защото подводната експлозия се разпростира по-силно нагоре, т.е. в зоната на най-малкото налягане. Нямаше опасност за Диди да бъде наранен от парчетата на бомбата, защото те също като пушечните куршуми рязко се възпират от огромната съпротива на водата. Но смъртта или тежките наранявания могат да дойдат и вследствие сътресението на тялото под удара на вълните. Бяхме свидетели как Дюма излезе от водата, залитайки. Той беше жестоко разтърсен, но беше цял и невредим. Този инцидент ни накара сериозно да се замислим. Според английските таблици, човек не можеше да остане безнаказан на такова малко разстояние. Дали издръжливостта на един гол човек срещу удара не беше много по-голяма, отколкото беше посочено в най-новите проучвания?

Дюма и Тайе си поставиха за задача да проверят това. Пак Халдан, и все той, беше писал: „Опитите с животни са полезни, за да се разкрие естеството на опасността, на която може да се натъкне човек. Но те не доказват точно това, което може да издържи човек. Това може да стане само като се правят опити с човешки същества, които ще бъдат подкрепяни от смелостта или любопитството, докато бъдат сразени.“

Спускахме се под водата на двойки и възпламенявахме по половин килограм различни експлозиви на все по-близки и по-близки разстояния до нас, докато взривът стана непоносим. Опасността се криеше във вътрешните поражения, които можехме да получим, без да почувствуваме в момента. Но опитите приключиха безвредно.

Динамитът причиняваше болки в ушите и се отразяваше по цялото тяло като жестока плесница. Малките германски бомби от 500 грама толит оказваха съвсем друго въздействие — бяхме дълбоко разтърсени, също като че бяхме ударени в гърдите с тежка пясъчна торба. Сътресението понасяхме добре и на сравнително малки разстояния. Докато чакахме със свити сърца експлозията, споглеждахме се и си правехме взаимно знаци, чийто смисъл беше: „Колко сме глупави“… Идваха ни на ум онези провинциални панаирджийски двубои, при които двама яки юначаги, застанали един срещу друг, се бият невъзмутимо с юмруци по главата, докато един от двамата грохне на земята.

Някакъв трети вид експлозив доведе Тайе и Дюма до такова лошо състояние, че решихме да прекратим тази пакостна игра на неразумни деца. Все пак добихме известни интересни резултати: голият леководолаз понася по-добре експлозиите, отколкото водолазът с каска. Това наглед парадоксално заключение е лесно обяснимо: взривните вълни се разпространяват с почти същата скорост през човешкото тяло, както в морската вода. Слабото място на класическия водолаз е каската му. Докато тя предпазва главата от непосредствено сътресение, взривните вълни преминават през податливия водолазен костюм и през вътрешността на тялото изкачват се до шията и главата, където стремително и буйно нарушават всякакво равновесие.

След като изтормози другарите си, Диди се залови с рибите. С префинена изтънченост той подготвяше мънички количества взрив и проследяваше въздействието му върху фауната. С известен страх го наблюдавахме как реже с трион за метали дори детонатори, а после умело ги вмъква в кухи стрели, където преди това беше поставил запалки, измъкнати от стари бомби. И един ден ни покани да наблюдаваме опитите му с тези нови експлозивни харпуни. Като плуваше сред стадо грамадни лиси, той избра най-голямата риба, прицели се в нея с гигантския си арбалет и натисна спусъка. Стрелата се заби в тялото на животното, което съвсем слабо трепна и се вмъкна сред стадото. От раната се проточи тънка жичка мехурчета, предизвикана от горенето на шестсекундов закъснител. После се разнесе някакъв слаб, но отсечен взрив и голямата риба падна поразена бавно на дъното без никакъв признак на живот. Диди бе във възторг и кроеше вече проекти за избиване на акули.

Неприятно е да тръгнеш на война, след като войната е свършила. И все пак това е дългът на търсачите и на чистачите на мини, които сноват под водата да търсят смъртоносните капани, пръснати почти навсякъде от воюващите. Разчистването на мини не беше включено в първоначалната програма за дейност на групата, но генералните щабове умеят по доста убедителен начин да възлагат нови задачи на поставените в тяхно разпореждане единици. Работата по изваждане на затъналите кораби в Булонското пристанище, както и плаването в залива Йер, бяха затруднени от множеството разпръснати германски мини.

Когато ни подканиха да присъединим усилията си към старанията на специалните служби, ние пристъпихме към търсенето на мини в Йер по същия начин, както бяхме търсили потъналите кораби — разпитвахме местните рибари. Отговорите им бяха несигурни, но всички си схождаха в едно — съществуваше един сигурен проток, който те използуваха с лодките си, за да преминават през залива Йер от Поркрол до Пор Потюо. Посочиха ни ивицата, която трябваше да следваме.

Излязохме на път с „Ескийад“, вървейки по протежение на пролива с доста добро темпо, готови на следния ден да се заловим със задачата. Неочаквано в смътната светлина на привечерието съзрях, че близо до повърхността минава успоредно на борда някакъв кръгъл предмет. „Ескийад“ забави ход веднага и без да се чака някаква заповед, всеки от нас стана по-бдителен. Видяхме през бистрата вода, че близо до нас минават злокобно множество други мини с антените си: „сигурният“ проток в действителност беше едно от главните преграждения на минното поле.

Гледани отдолу, мините правеха поразително впечатление. Раковини и водорасли бяха ги обгърнали отвсякъде, защото морето приема и преобразява всичко, което човек е сътворил. Антените им стърчаха нагоре като чудовищни бодли на морски таралежи. Котвените им въжета, облепени с миди, чезнеха в дълбочината като дълги коралови стръкове. Също като че ли тези превърнати в цветни саксии топки бяха загубили своя боен характер; в действителност не беше така — намирахме се пред истински мини, под маскировката си пълни с лоши намерения.

Понеже нямахме под ръка взрив със закъснител, за да разрушим тези мини, използувахме обикновени парчета мелинит, към които прикачвахме детонатор и дълга електрическа жица, чийто край завършваше на нашия военен катер, благоразумно спрял на 200 метра от мястото на експлозията. Прикачването на подобен взрив за мината беше опасна работа, тъй като електрическият кабел можеше да се заплете в краката, морските вълни можеха да тласнат бутилките на дихателния апарат в някоя антена…

Един ден на групата бе възложена доста трудна задача — в Тулонския залив червена шамандура бележеше мястото, където беше потънал германски шлеп недалече от главния вход, и потъналият кораб представляваше постоянна заплаха за плаването, понеже беше доста на плитко. Беше заповядано на съответните служби да премахнат това препятствие от залива. Понеже мястото имаше лоша слава сред рибарите от Тамари, един благоразумен инженер накара да отложат вдигането във въздуха с динамит на кораба, докато ние изследваме подозрителното местоположение. Тайе, Дюма и аз се гмурнахме заедно и намерихме големия шлеп, натоварен с цилиндри, обрасли с млади водорасли, които рибите ядяха. Докато фотографирах този необичаен товар, Тайе и Дюма изследваха големите цилиндри, на един от които Диди стържеше с ножа си водораслите. Той видя, че под тревата се подава алуминий, направи ни един повелителен знак и излязъл на повърхността, ни извика: „Та това са мини, но нищо не разбирам от тях“.

Морският инженер офицер Ной, специалист по минно дело, проучи снимките ни и заяви, че намиращите се в шлепа мини са едни от най-сатанинските военни изобретения — акустични и магнетични. Те могат да избухнат както от удар, така и от сътресение. Той изчисли висококачествения взрив, който лежеше на дъното, на 20 тона, а това беше достатъчно да разруши част от арсенала, да събори или да изпочупи покривите, комините, стъклата и витрините на Тулон, Ла Сейн и Сен Мандрие. Ако се опитаме да изтеглим потъналия шлеп или да вдигнем една по една мините, рискувахме да вдигнем във въздуха всичко. Най-разумно беше да се определи една зона наоколо, забранена за навигация, и да се изчака, докато разяждащата сила на морската вода изиграе своята роля. Когато се разделихме с чистачите на мини, с тревога си спомнихме за кефалите, които триеха муцуните си о тези мини, както ние ги бяхме наивно помилвали.

Дълго време кариерата ми на чистач на мини бе прекъсната, дори до юни 1949 година. Бураге, капитан на кораб, бе поръчал да ме повикат: „Мога да ви предложа няколко свръхмини — шеговито се провикна той. — Край Сет, както и в Ламанш, германците поставиха по крайбрежието много груби съоръжения, крайно опасни: бетонни блокове, натъпкани с взрив, върху които стърчи триножник с много чувствителен елемент.“ И той ми скицира как детонаторите са свързани помежду си, така че една мина може да предизвика взривяването на много други. Кабели, поддържани от мънички шамандури, можеха също да се увият около витлата и да предизвикат един великолепен фойерверк. Преди три години бяха прочиствали този сектор с драги, но една гемия от пристанище Сет беше вдигната във въздуха и всичко бе изоставено. Докато драгите и влекачите щяха да мъкнат по пясъчното дъно веригите, аз трябваше да организирам с гмурците прочистването от мини на обширни скалисти зони, които другояче не бе възможно да се прочистят.

С разпитване и с разузнавателни гмуркания успях да схвана всичката трудност на задачата. Германските „сувенири“ бяха пръснати по едно тинесто плато, по скали, разположени на плитко, където дълбочината варираше от 2 да 15 метра, а водата беше студена и мътна. Бетонните блокове, попаднали в тинята, повече или по-малко бяха затънали в нея и тук-таме стърчаха само горните части на триножника и детонатора му. Цялата мрежа от свързващи ги кабели бе фактически изчезнала. Площта, която трябваше да почистим, обхващаше цели хектари и ако започнехме по обичайните начини, щяхме да остареем, докато изпълним задачата. Непоносима ми беше мисълта за тези години, откъснати от живота ми на леководолаз само за да установявам местонахождението на жалки циментови блокове в негостоприемна вода. Трябваше да се измисли някакъв нов начин. Заедно с първия боцман Гюри специално подготвихме за целта „V.P.8“.

Когато приготвихме кораба си, той привлече вниманието на цялото пристанище Сет. Една нова мачта и цяла паяжина от корабни въжета поддържаха две напречни греди, дълги 18 метра, протегнати навън от бордовете като подпори за ловене на едра риба. Пет въжета, окичени с ярки цветни ленти, разположени на метър една от друга, се проточваха от мостика чак до водата по скрипци, приковани по средата и в края на подпорите. Централното въже висеше надлъж на кърмата. В краищата на страничните подпори бяха вързани две широки лодки. В едната от тях седеше моряк с цял куп малки бели шамандури, а в другата имаше един човек с дълга канджа. В свободния край на въжетата висяха тежести по 20 кг, за които се държаха пет леководолази. Ден след ден непрекъснато кръстосвахме, като влачехме близо до брега с бавен ход цялата тая украса. От лодката вляво се пускаха на 50 метра една от друга бели шамандури, а от лодката вдясно се прибираха шамандурите, оставени при предишния курс. Всеки 25 минути голямата ведета правеше пълен завой, за да се насочи паралелно на предишния курс, и по време на маневрирането нов екип гмурци се спускаше да смени в края на въжетата треперещите от студ петима предшественици. Заедно с нашите 20 леководолази и аз постъпих на смяна.

Увиснали на въжетата, ние напрягахме зрението, за да забележим гибелните свръхмини. В мътната вода разстоянието между гмурците беше доста малко и ние можехме да различим другарите си отляво и отдясно. Прилични на марионетки, те висяха на своите кичури от мехури издишан въздух. От това гребло нищо не можеше да убегне. Никога не съм имал толкова подходящ случай да проверя целия битпазар, който хората хвърлят в морето. Би помислил човек, че се намира в напуснат лагер след завършване на летуването. Часовоят Облан съзря първата свръхмина и без да престане да се озърта, пусна една от двете малки жълти шамандурки, които висяха на колана му. Всичко се превърна в същински празник с фойерверки, когато най-после възпламенихме 14 свръхмини, белязани със също толкова жълти шамандури.

Няколко месеца след като бе организирана групата, бяхме поканени да филмираме действието на „антиасдиковите хапове“. Асдикът, по-малък брат на радара, е ултразвуков апарат, който съюзниците прилагаха, за да откриват подводниците. Противодействието на германците беше антиасдиковият хап — голяма тенекиена кутия, която преследваната подводница хвърляше. Кутията се задържаше помежду им, пускайки цяла мрежа малки мехурчета, които с шума си заблуждаваха детекторите на преследвачите. Тогава последните ожесточено бомбардираха мехурчетата, докато виновникът се измъкваше от преследването. Тайе се гмурна с една камера близо до подводницата, която пускаше в движение прочутите хапове. Той видя как въоръженият с шип срещу подводните мрежи нос изплава из мъглявината и как корпусът премина край него. След 30 секунди витлата, които се въртяха бавно като навита играчка, изчезнаха в далечината. Хаповете действуваха много добре, но зрелището силно порази Филип. На екрана картината излезе съвсем различна от макетните снимки на американските военни филми.

Само една стъпка ни делеше от решението да снемем филм за фазите при потопяването на подводница. Ние прекрачихме това разстояние в сътрудничество с „Рубин“, подводница, прославена с поставянето на минни заграждения.

Когато се гмурнахме заедно с „Рубин“, морето беше бистро, видимостта достигаше 30 метра. Лейтенантът от флотата Рикул, комендант на „Рубин“, отначало спря подводницата си на дъното. Сновем около този неподвижен корпус на 30 метра под водата. Ослепелият перископ, един безжизнен върху оста си компас, съвсем непотребни оръдие и картечница, радарът, останал безпомощен във водата, ни изглеждат странни: ще речеш, изложба на произведения на безплодната човешка индустрия, единствени посетители на която са любопитните риби. Флагът е разгънат, но съвсем неподвижен, а цветовете му, син и червен, са добили еднакъв зелен оттенък. „Рубин“, полегнал на дъното, не е потънал кораб. В този голям брониран въздушен мехур има живи и здрави 40 души. През стените на корпуса чуваме всекидневния глъч на живота, шум от стъпки, бръмчене на помпа, трясъка от французки ключ върху тенекия и дори ругатните на човека, който го е изпуснал. Мислим за трагедиите, започнали по този начин, за потъналите подводници, напразно отправяли последните си викове за помощ в глухия океан.

От въздушно свистене тежкият корпус тръпне, витлата се въртят и помитат водораслите, повдигайки цяла вихрушка от морска трева и тиня, перископът се изправя като две молитвено протегнати ръце. Най-напред носът разсича повърхността, а след това в ослепителен пенлив облак изчезват бойният пост и флагът. Тайнственият пришелец се превърна в обикновен прост кил.

Рикул се връща и застава на дълбочина 15 метра, за да даде възможност за филмиране на изстрелването на торпила при потопяване от такова разстояние. Докато аз избирам най-добра позиция за камерата си, Дюма с голям чук в ръка възсяда корпуса. Заставам на 10 метра разстояние в оста на торпедната тръба, после се оттеглям на около два метра от вероятната траектория. Давам знак на Диди, който предава сигнала ми на подводницата, като удря с чука по нея. Въртя камерата, отворът на торпедната тръба се разтваря бавно, после също като змия на пружина торпилата подскача към мене. Трябва добре да следя торпилата с камерата, докато тя минава под носа ми като метеор. Натискам с всички сили ръчките на камерата, за да се обърна по-бързо във водата, която оказва съпротивление. Торпилата изчезва с трясъка на състезателна кола и остава дълга бяла бразда в синевата на морето.

С „Рубин“ имахме и едно друго занимание — да филмираме упражнение за спасяване. При първия опит Рикул взема на борда си Дюма и Морандиер и спира „Рубин“ на дълбочина 35 метра, а Филип и аз плаваме с апарата край корпуса. Отвътре двамата ни другари надяват апарат с един цилиндър и се вмъкват в „сито“. Един матрос затваря след тях тежката врата. Дюма и Морандиер се оказват затворени в стоманена тръба с диаметър 80 см и височина 2.20 метра — не много гостоприемна своеобразна метална бутилка. Те сами отварят клапите за достъп на вода и изпускане на въздуха. Студената морска вода пълзи нагоре като тръпки по бедрата им, по гърдите им, по вратовете им. После налягането на водата се увеличава постепенно, докато се изравни с външното налягане, което е почти пет пъти по-голямо от налягането вътре в подводницата. Появяват се болки в тъпанчетата, нервите са напрегнати в тревожното очакване да се отвори автоматично люкът на изхода. Най-сетне похлупакът помръдва и бавно се отваря. Голям мехур въздух излита като въздишка и доброволците корабокрушенци правят скок към свободата, към слънцето.

Много по-мъчна маневра за филмиране представлява поставянето на мини от подводница. Бележим от две страни с шамандури проход; широк 50 метра, сред който „Рубин“ трябва да мине, потънал до перископа, и да хвърли наниз от четири мини на дълбочина 15–20 метра. Мините са класически тип: голямо кълбо с настръхнали антени, вкопчано в котви, които му служат за прикрепване на място. Мината и котвата ѝ потъват заедно, за 20–30 минути един цилиндър от сол се разтопява във водата и освобождава мината, която се издига и развива своя буйреп от стоманено въже. Малко преди да достигне повърхността, един хидростат блокира буйрепа и мината става опасна.

Но ще бъде ли сигурен Рикул, че неговите котви ще паднат точно в зрителното поле на камерата ми, за да успея да снимам цялата маневра? Разискваме дълго по това. Дюма заявява: „Работата е съвсем проста. Аз ще дам заповед за пускане на мините.“ Рикул, Филип и аз гледаме учудено… Диди допълва с ирония: „Вие не ме разбрахте. Ще се гмурна с подводницата, но не вътре в нея. Ще остана отвън, възседнал вълнореза: ще го сторя…“

Рикул следи как Дюма, изцяло екипиран, се изтяга в края на носа, взел в една ръка чук, а с другата се вкопчил за острието. Комендантът влиза в подводницата и заема място пред перископа. Не му се иска да пропусне интересното зрелище: какво ще стане с този лудетина Диди, когато вълнорезът ще се забие в кипналата вода. Още първата вълна го блъсва и потопява: виждат се в пяната каучуковите му плавници, но след малко и те изчезват. Но кичурите мехурчета, повлечени към бойната рубка, свидетелствуват, че ездачът не е още хвърлен от коня си. В тази същинска водна лавина, която се носи с бързина 4 възела, Дюма страда, но стои твърдо. Малко поуспокоен, Рикул застава на предвидената дълбочина и по перископа се държи на позиция, еднакво отдалечена от двата реда шамандури.

Що се отнася до мене, аз седя прикован на дъното, в центъра на протока, и почвам да зъзна, чувствувам се зле. Понеже нямам компас, нямам и никаква представа за местонахождението си. Постоянно се въртя в очакване да се приближи „Рубин“. Чувам пулсирането на витлата му дълго време преди да го съзра. По всички посоки морето ехти от глухия тътен на тази потопяваща се юзина. Моите възприятия се превръщат в смътен страх, когато шумът става оглушителен.

Дюма ме забеляза пръв, открил моите светли мехурчета от 25 метра разстояние. След това, когато вълнорезът нахлу в пространството, го виждам и аз. Изглежда смешен като малка фигурка за късмет, окачена на шията на чудовище. Той удря с чука по корпуса и моята тревога се разпилява при този уговорен сигнал, предназначен за ония от вътрешността на подводницата, които ще пуснат мините. Но колко бърже се движи този кит! Вече виждам неговите бордове. Диди изчезва и първата котва се стоварва безшумно на пет метра от мене и вдига цяла грамада тиня.

Ритмично, всеки 20 секунди, пада по една мина. От „Рубин“ политат и потъват останалите блокове. Плувайки с най-голяма бързина, успявам да заснема само три от тези падания. Спирам се задъхан, а през това време четвъртата котва се спуска извън зрителното поле. Облаци тиня дълго време се вдигат нагоре, разсейват се и най-после разкриват големите рогати кълба, закрепени наопаки върху тежки стоманени легла като че нарочно, за да смучат техния солен цилиндър. Филмирам ги от различни страни и излизам на повърхността. Тогава ме сменя Тайе със задача да избере една мина, да насочи камерата към нея, за да филмира отделянето и изкачването на мината.

Пет минути по-късно Тайе чува някакво далечно издрънкване. Насочва камерата, но мината, пред която е застанал, не помръдва. Той чува как една след друга всички мини се издигат без неговата. Филип упорствува и я дебне, докато вече не може да издържа на студа. След 35 минути престой излиза на повърхността и предава камерата на Фарг, които се гмурка, но веднага се връща и казва: „Това проклето кълбо се е издигнало, преди аз да стигна. Издебнало е момента, когато не е имало кой да го наблюдава.“

Искаме Рикул да поднови залагането на четири мини. Казвам му: „Ние снехме хубав епизод от пускането им, този път няма да имате нужда от подводен помощник“. Рикул се усмихва, тръгва и скоро се скрива. Диди, бивша риба пилот на желязната акула, се подготвя да последва новите мини. „Този път внимавай, избери подходяща!“ — викаме му ние. Диди ни успокоява с жест и се спуска стремително към дъното. Времето си тече. Споглеждаме се като добри познавачи на работата и разбираме какво става. Мините отново възнамеряват да ни изиграят. Организираме пост: леководолазите трябва да се сменят на място долу при камерата, за да бъде винаги готова да снима. Първата жертва, която беше отредена, слиза и замества Дюма, а той се връща и заявява: „Другите три се вдигнаха, а моята мръсница не иска и да знае“. На два пъти заложихме на лошия кон.

Гмурците се сменят на 10 минути. Спрямо непокорната мина заемаме твърдо становище. Касае се да ѝ докажем, че никак не си струва да хитрува. Ще пращаме по един човек долу, докато най-сетне тя отстъпи. Най-после котвата скръцва, нашата звезда решава да играе ролята си, която изисква от нея да се преобърне, да се издигне на 15 м и да застане под повърхността, насочила всичките си рогове. Ние изтърпяваме един час, а целият епизод с мините ще трае на екрана 90 секунди.

След петгодишни усилия Групата за подводни изследвания имаше добри условия: три етажа на кея точно срещу двете плаващи бази. В партера бяха компресорите, камерите за сгъстен въздух, работилницата, фотолабораторията, трансформаторите, помещение за опитни животни. На първия етаж бяха чертожната зала, складовете и помещенията за екипажа. Над тях бяха канцелариите, лабораториите за физиология, физика и химия и залата за конференции, украсена с нашите трофеи: корали, камбани от потънали кораби, един йонийски капител и антични амфори. По цялата височина на блока бяхме приготвили помещение за голяма камера за опитно гмуркане, където скоро щяхме да създадем точно условията, при които се намира леководолазът на дълбочина до 250 метра.

Марината в други страни имаше по-големи изследователски центрове, но нашата група беше в пряка връзка с морето, което се простираше под прозорците ни. Специалистът, който работеше в ГПИ, било чертожник или лекар, беше също и леководолаз и работилницата или лабораторията можеха веднага да изпитат приложението на сухоземната техника при изучаването на морето. Всяко ново приспособление, изработено от Алина, още на следния ден можеше да бъде изпитано.

Както цивилните, така и военните, жертва на злополуки при гмуркане в околността, биваха пренасяни по спешност в групата. Под ръководството на лекар в нашите камери бяха лекувани и оздравяваха парализирани или агонизиращи водолази. Всеки път екипажът и щабът на ГПИ се събираха да изпратят оздравелия пациент. Той си отиваше, излекуван чрез рекомпресия, като хвърляше по дяволите патериците си.

Една от най-мъчителните работи, поверявани на ГПИ, беше търсенето на потънали авиатори.

Един летен ден по време на пълно затишие двумоторен самолет от марината стана жертва на мираж и се блъсна в морската повърхност с пълна скорост. Пилотът, мой другар, бе изхвърлен от апарата и прибран мъртъв в една лодка. Самолетът отскача и потъва. Бе ни възложено да направим фотоекспертиза на потъналия самолет и по възможност да намерим труповете на бордовия механик и втория пилот.

На повърхността гробът им е белязан с маслено петно: тънка струйка бензин все още се издига от резервоарите на самолета. Без затруднение намираме голямата лъскава птица, паднала върху плоско, оловносиво тинесто дъно на 38 метра дълбочина. Самолетът стърчи, перките му са изскубнати, а кожусите на моторите избити. Една дупка зее в предната част на кабината, откъдето вероятно е бил изхвърлен моят другар от пилотския пост. Малки сребристи риби се тълпят наоколо. Плувам сред тях и с една камера правя поръчаните ми от анкетната комисия снимки. Точно тогава попадам на втория пилот. Той е седнал, облегнат на кабината за пилотаж. Очите му са широко отворени. Първия мъртвец, когото намирам в течение на хиляда гмуркания. Не мога да понеса спокойния и сериозен израз на лицето му. Неговият парашут се подава от парашутната торба на гърба му.

На 30 метра встрани лежеше бордовият механик върху безкрайната равнина. Той е изтегнат по гръб, със сгънат крак, а с дясната си ръка, издигната от лакътя, сочи повърхността. Парашутът му е съвсем отворен, прострян, както преди да бъде сгънат в снабдителната работилница; механикът вероятно е бил изхвърлен при втория удар и сигурно е потъвал бавно след самолета. Измъкваме телата, обвити в парашутите като в савани, за да ги предадем на семействата им.

Глава пета
Скок под земята

На 27 август 1946 година сутринта Групата за подводни изследвания окупира прекрасното, малко селце Воклюз. За какво ли са се домъкнали тези моряци в униформа с техния камион и този разнороден материал толкова далече от морето?

След като предявихме на г. Гарсен, кмета на Воклюз, едно напълно редовно командировъчно, ние се заехме да пренесем на гръб всичките си уреди до прочутия извор Воклюз.

Тази любопитна експедиция започна с едно писмо на батальонния командир Брюне, страстен поклонник на Воклюз, които ми даде идеята да използуваме нашите нови методи и да опитаме да разкрием тайните на подземната река Сорг. Не знаех абсолютно нищо за този извор, който впрочем видях за първи път в деня, когато започнахме изследването му… Но проектът беше възхитителен и оттогава започнах да отделям част от свободното си време, за да събера необходимата документация.

Още от Средновековието изворът Воклюз е вдъхновявал поетическото въображение. Край него Петрарка е писал сонети за Лаура. Днес местността се слави като едно от чудесата на Прованс. Но освен с чудната си красота пълноводието на Сорг е прочуто в цял свят със забележителните си хидрологични капризи. Защото изворът не е извор като всички други…

В подножието на една отвесна скалиста стена, висока 120 метра, се откроява вдлъбнатина, в която се таи басейн тиха, бистра вода. Веднъж през годината, през октомври или ноември, разпенени, водите прескачат над един преливен праг и образуват буен водопад. През останалото време изворът е само басейн, който привлича, но е спокоен и нито една бръчка не го смущава. Малката рекичка Сорг ромони в подножието на стръмнината. Колкото и да е голяма сушата, нейният дебит по необясними причини остава почти непроменен.

По платото на Воклюз има множество понори, един вид отвесни кладенци, в които има повече или по-малко вода, която се стича там по време на проливни дъждове. Неуморни спелеолози^[11] упорито разчистват дъната на тези понори. Доста е вероятно този начин да даде резултат и да се стигне един ден до течението на тайнствената подземна река Сорг: както изглежда, почвата под платото е набраздена от потоци, реки, водопади, а може би и от големи галерии. Там се намира предполагаем, но непознат, цял подземен свят, който крие в себе си една от най-сложните хидравлични системи.

Крайбрежното население, като наблюдава бистрата вода, постоянния дебит, бавното покачване на водите и бавното им спадане, допуска умозрително съществуването на неизчерпаеми резервоари. „Примитивно обяснение, което не търпи проверка“, високо негодуват теоретиците на извора.

Може би… До деня, положително близък, когато първият изследовател ще разкрие истината било през понорите, било през сифона, аз предпочитам да възприема обяснението на Мистрал:

„Един ден феята на водата, преобразена като красива мома, отведе стария барабанчик Базил за ръка през водата на Воклюз чак до подземната поляна, където седем едри диаманти бяха поставени върху също толкова дупки. «Виждаш ли тези диаманти — каза феята, — когато вдигна седмия, изворът се покачва до смоковницата, която се пои веднъж в годината.» При тези думи феята изчезва. А Базил се събуди, изненадан, че лежи на сянка…“

Началото на експедицията е много приятно: към 9 часа ние пренасяме едно канадско кану, което трябва да изкачим до самия извор. Обкръжени сме от хлапета, които си оспорват честта да носят по сенчестата пътека, която извежда до басейна, цилиндрите ни със сгъстен въздух, портативната ни камера за декомпресия, въжетата или водолазните ни костюми. Изглежда, сякаш половината жители на селото са изоставили работата си да ни съпровождат.

Хвърляме поглед на черната водна повърхност, после се споглеждаме с другарите, разбираме се. Тази локва безсолна вода не е работа за нас.

Бъбрим с кмета и с помощника му — г. Гарсен и г. Буден — и то се знае, припомняме опитите на нашите двама предшественици — тежководолазите Отонели и Негри.

През 1878 година негова милост Отонели облякъл скафандъра си и слязъл в басейна. На дъното му вляво той се промъкнал в устието на сифона, като минал под голям триъгълен камък. Изчезнал от погледа на зрителите и разгънал 30-метрово въже, което, общо взето, го довело до 23 метра дълбочина, отговаряща на границите на възможностите му. Озовал се в един стръмен тунел и не могъл да продължи слизането. Едно ядро, хвърлено по стръмнината, спряло на 30 метра дълбочина, след като размотало 50 метра въже. Дали ядрото на Отонели бе достигнало долния ръкав на сифона?

След това забележително за времето си спускане се разпространила една легенда. И днес съвсем сериозно разправят, че Отонели имал на разположение една ламаринена лодка и че тази лодка потънала по време на опита, попаднала в сифона и изчезнала. Нещо съвсем невъзможно! Дори да беше потънала, което в действителност след проверка се оказа съвсем невярно, тя щеше да заседне на дъното на басейна и никога не би могла да попадне в сифона под триъгълния камък.

През 1938 година повикали един марсилски майстор на гмуркането, тежководолаза Негри.

Негри, който бил по-добре екипиран от своя предшественик и държал с един високоговорител своята развълнувана публика в течение на спускането си, претендирал, че е слязъл на 40 метра дълбочина и по такъв начин достигнал долния ръкав на сифона. По неговите думи, той не е могъл да се изкачи по стръмния ръкав, защото маркучът му се опирал в един неустойчив голям камък, който можел да се срути и да му отреже пътя за връщане. Нашите познайници от Воклюз и сега още си спомнят с вълнение този момент, когато гласът, идващ от дълбочините, известил, че Негри намерил ламаринената лодка на Отонели.

Преди и ние да се спуснем на свой ред, напразно търсихме да срещнем негова милост Негри, който винаги отказваше да ни приеме. Понеже той се слави като превъзходен водолаз, то ние не можем изцяло да отречем сведенията му. Започваме работата, като приемаме, че той наистина е стигнал до смяната на наклона, и съобразяваме цялата си тактика с това твърдение. Обаче топографията на извора никак не отговаря на описанието на Негри. Изниква въпросът, дали последният просто не се е скрил зад триъгълния камък в устието на тунела, за да предава по микрофона своя сензационен репортаж. Дюма и аз едва не загинахме заради удоволствието да научим, че прословутата лодка на Отонели никога не е съществувала. Справедливостта изисква да признаем, че фантастичните сведения не бяха единственият баласт, който ние повлякохме със себе си в нашето спускане под земята: новите компресори, с които предния ден заредихме със сгъстен въздух цилиндрите на нашите дихателни апарати, ни бяха подготвили страхотна участ.

Температурата на водата е 13 градуса по Целзий. Тя позволява да се престои при гмуркане с бански костюм твърде кратко време. Но за нас ще е нужно облекло, което да ни защити от студа, ако бъдем принудени да продължим стоенето си под водата.

От нашето кану хвърляме отвесно в устието на сифона тежест от 40 кг. Водата е съвсем бистра. Спускаме успешно тежестта точно зад триъгълния камък, който затваря входа в тунела. Сондата бележи 17 метра дълбочина. Нашата цел е тежестта да достигне долния ръкав на сифона.

Старшината Пинар се гмурка за късо време с бански костюм и дихателен апарат, въоръжен само с една лампа, и тласка тежестта в бездната. Видял, че тя попада на много препятствия, той се спуща след нея, докато се размотава 28 метра въже от кануто. След няколко минути той излезе посинял от студ, без да подозира, че се е спуснал поне колкото Отонели.

Дюма и аз образуваме първото „въже“; като алпинистите ние ще бъдем свързани помежду си с 10 метра дълго въже.

Върху вълнени долни дрехи обличам новия си непромокаем костюм с мек капюшон, а Дюма облича един комбинезон на боен плувец, италианско производство. Натоварили сме се като магарета. Всеки от нас има на гърба си дихателен апарат с три цилиндъра, на краката каучукови плавници, нож и запасна лампа на колана, непромокаема лампа в ръка. На лявата си ръка имам сто метра въже, намотано на множество кръгове. Освен това Дюма се е накичил с един малък помощен дихателен апарат, манометър за дълбочина и едно пиоле, което допълва аналогията с натоварването на алпинистите.

На повърхността отговорник е старшият инструктор Фарг, нашият опитен гид^[12]. Той ще държи въжето на тежестта, което е нашето единствено средство за връзка с външния свят. Многократно повтаряме условните знаци. Едно потегляне на въжето — да се опъне. Три пъти — отпускане на въжето, а шест пъти — сигнал за тревога, колкото се може по-скоро да бъдем изтегляни горе.

Очакваме да намерим правилен тунел, който се спуска стръмно на протежение 30–40 метра, а после се издига след неопределено разстояние към тайнствената свободна повърхност. Затова решаваме да вземем със себе си повече баласт, отколкото обикновено, за да се крепим по-здраво на почвата и да устояваме по-добре на евентуалните течения. Аз имам за задача да тласкам тежестта към дъното винаги, когато се закачи. Понеже предполагахме, че пътят до долния ръкав ни е познат, имахме интерес да действуваме бързо; стигнем ли там, аз ще завържа единия край на запасното въже за тежестта и ще се опитаме да се изкачим към тайния изход на Сорг.

Но хората предполагат, а изворът разполага. Преди да влезем във водата в тази черна дупка, още веднъж поглеждам наоколо си: местоположението е наистина зловещо. Любопитните зрители пазят почти благоговейно мълчание, надвиснала е някаква тревога. Жена ми Симона, която не харесваше тази експедиция, се е смесила с тълпата. Напред е застанало едно младо кюре, без съмнение дошло с мисълта, че може би ще има нужда от неговите услуги. Със задна дата днес си давам сметка, че в онази минута в подсъзнанието ми тлееше неизказано желание да свърша спускането по възможност най-бързо.

Препъваме се под тежестта на нашия товар и другарите ни помагат да слезем във водата. Изпод капюшона си аз мога да говоря, като изпускам за миг мундщука си. Диди, който няма същото удобство, е принуден да ми отговаря с жестове. Щом потъваме, опитвам нашата система за връзка.

— Добре ли ме чуваш?

Дюма утвърдително кима.

Преценявам, че съм три килограма по-тежък, а това ми се струва, че допада на нашия план. Тогава бързо се устремявам към дъното на басейна, навлизам в тунела, като минавам отдясно на големия триъгълен камък, който разделя входа му, и за последен път поглеждам нагоре. Съзирам силуета на Диди, който се откроява върху слаба зелена светлина. За нас небето вече е изчезнало; сега принадлежим на един свят, където никога не е прониквала светлина. Запалваме лампата си, но водата е толкава чиста, че е невъзможно да проследиш снопчета светлина: само малко светло кръгче примигва в тъмнината, когато невидимите лъчи на лампата срещнат стена.

Понеже зная, че с Дюма ме свързва здраво въже, не ме е вече грижа за него. Благодарение на мая баласт спускам се стремглаво като метеор. Изведнъж нещо ме дръпва за колана и големи камъни с грохот отминават край мене. Дюма, натегнал с екипировката си и с доста тежък баласт, е направил опит да забави спускането си, като се задържа с крака. Той успява само да предизвика лавина от камъни. Един от тях одрасква рамото ми. Смътно ми идва на ум, че трябва да се пазя, но не съм способен да мисля.

На 30 метра дълбочина върху издълбано в скалата стъпало намирам нашия голям металически блок. Под светлината на лампата той не е предмет, спуснат от света, от който идвам, а почти обикновен камък като всички други. Неясно си припомням, че трябва нещо да правя с тази тежест. Тласкам я по наклона. Тя пада с грохот заедно с камъните на Дюма. Действувам като автомат, не си давам сметка, че съм загубил намотаното около ръката ми въже. Пропуснах също да дам знак на Фарг с трикратно подръпване, че трябва да отпусне въжето. Но аз бях забравил не само Фарг, но и всичко, което беше горе над мене. Изведнъж наклонът в тунела се засилва рязко. С кръгообразно движение на ръката рисувам с лампата светли спирали върху чисти и гладки стени. Пътувам с два възела скорост. Аз съм в Париж, в метрото. Не срещам никого. Нямам никого в метрото, нито една-единствена бяла риба, нито дори най-малка рибка.

По това време на годината, след като сме се гмуркали цяло лято, ушите ни са доста привикнали. А защо ли моите толкова ме болят? Става нещо непонятно. Кръгчето светлина по стените на тунела изведнъж изчезва. Лъчистият сноп се плъзга по плаж от дребни камъчета с голям наклон, същински конус струпан материал, който сякаш бележи дъното на тунела. Пред очите ми няма никаква стена. Достигнал съм в някакво безкрайно водно пространство, същинска потопена катедрала, чието величие ме сковава. Виждам нещо познато — нашата метална тежест, легнала върху камъните, и това ме успокоява малко. Но целият наш план е разбит: няма никакъв сифон, нито ламаринена лодка, нито голяма неустойчива скала. Боли ме глава.

Досещам се, че съм привързан към нещо. Лампата ми изтръгва от мрака въже, което се люшка до някаква черна фигура, сляла се със светлите камъни. Това е Дюма с целия си битпазар, с лампата си, която мъждука като светещ червей. Само ръцете му мърдат. Той се опитва с несигурни сънни движения да закачи пиолето си за въжето на тежестта. Неговото „фрогманово“^[13] облекло пропуска вода. Той се помъчи да го изпълни отново със сгъстен въздух. Плувам до него и спирам поглед на манометъра — той показва 46 метра дълбочина, но кадранът му е пропуснал вода и следователно ние сме много по-дълбоко, може би на 60 метра, 60 метра, и то в края на един наклонен и извит тунел.

Ние сме изпаднали в опиянение от дълбочините, но не в обичайната еуфория^[14], някакво вцепенение, някакво отчаяние дори се добавят към блаженството. Дюма е засегнат по-тежко от мене. Мислите ми се лутат несвързано: „Не трябва да сме толкова замаяни на подобна дълбочина… Няма да се върна назад, без да узная къде съм!… Защо няма течение? Въжето, въжето с тежестта ни е едничкото указание за връщане, ами ако го загубим? Къде съм дянал въжето, което носех на ръката си?“ Все пак успявам да се досетя, че съм го загубил някъде по-нагоре. Вземам ръката на Дюма и го заставям да хване въжето с тежестта. Викам му: „Остани тук, аз ще изследвам пещерата“. Дюма вероятно разбира, че съм свършил въздуха и че се нуждая от помощния апарат. Аз се издигам 7–8 метра и напразно търся нагоре в лъчите на лампата някаква форма или отражение. Никакво указание за стена или за свод, а не мога да плувам по-високо — Дюма ме задържа като котва.

Макар и да изпада в тежка наркоза, Дюма долавя, че съм в опасност. Прави усилие да откачи малкия апарат от колана си, но напразно. Той се свлича в подножието на камъните, като отдавна е пуснал въжето. Когато се връщам при Диди, въжето вече е изчезнало в тъмнината. Това толкова ме поразява, че мозъкът ми няма сили да си представи каква участ ни очаква. Над нас има 200 метра вода, пещери или скала. Когато се свърши въздухът, ще поплуваме опипом по дължината на свода и ще се задушим в мъчителна агония. А трябва да се върнем по какъвто и да било начин.

Дюма почти е загубил съзнание. Щом го докосвам, той сграбчва с тревожна тръпка ръката ми. Изтръгвам се с грубост и отстъпвам назад. Насочвам лампата си — зад стъклото на маската неговите излезли от орбитите очи издават състоянието му.

В мълчанието на бездната се чува само моето задъхано дишане. Добре, че няма течение, което би могло да отвлече Дюма. Ако имаше и най-малко течение, ние бихме загинали. Тежестта не може да бъде далече. Трескаво се заемам да търся блока ръждясал метал, сега за нас по-скъпоценен от злато. И изведнъж той изпъква пред мене — тежък, успокоителен. Въжето се издига в тъмнината, издига се към надеждата за живот.

Във вцепенението си Диди губи контрол над себе си и мундщукът се изхлузва от зъбите му. Той вдишва и глътва малко вода, преди да успее, не знам как, да постави отново мундщука на мястото му. Сега вече въжето ми сочи пътя и аз си давам сметка, че е изключено да изплувам до повърхността заедно с Диди. Отпуснат, по-тежък най-малко с 12 кг в своя пълен с вода костюм. Той е безпомощен, а аз съм почти съвсем оглупял. Хващам въжето и се готвя да се изкачвам по него, теглейки на буксир приятеля си.

Фарг правилно изтълкува първите мои три потегляния като сигнал „Пусни въже“. Той усърдно се зае да пуска. Изумен, чувствувам как въжето се разхлабва и правя свръхчовешки усилия да се изкачвам по-бързо, преди Фарг да го е отпуснал съвсем. Минава една безкрайна минута, преди да се досетя, че това въже все пак има край. А този край Фарг няма да го пусне никога. През ръцете ми минава стотина метра въже и се трупа на дъното на пропастта. Беда! Напипвам възел. Фарг се е погрижил да улесни нашето напредване… Но какво правят тия горе? Не разбират ли, че ние ще пукнем?

Захвърляме въжето като нещо опасно. Напълно отчаян, аз чисто и просто правя опит да се катеря. Докопвам се криво-ляво до няколко издатини на някаква много гладка скала. Изминавам така петнадесетина метра, но не ми достигат сили. Вие ми се свят и тежкият Дюма непреодолимо ме тегли надолу.

Безполезното въже се заплита в краката ми; проклинам го. Неочаквано си спомням нашите уговорки: „Шест пъти — вдигайте нагоре“. Хващам въжето и тегля с надежда, че ще мога да броя до шест. Но хлабавото въже търка по цялата дължина стоте метра, които ме делят от Фарг: моят сигнал се губи, заглъхвайки в мрака.

Защо Дюма не разбира какво зло ми причинява? И така и така, Дюма, ти ще умреш! А може би си вече и мъртъв! Дюма, ужасно е това, което ще сторя, но ти си мъртъв и не искаш да оставиш жив и мене. Махай се, Дюма! Хващам ножа си с намерение да отрежа въжето, което ме свързва с него.

Но даже и в голямото отчаяние има нещо, което задържа ножа в ножницата. Не, още веднъж, още един последен път ще опитам да се свържа с Фарг. Напрегнал всичките си сили, аз повтарям и потретям сигнала „Тревога“… Диди, правя всичко, което е по силите на един човек! Аз също чувствувам, че вече умирам.

Там, на горния свят, напрегнал ума си, Фарг е в недоумение. Не беше минало много време от нашето спущане, но той се мръщи, опипва въжето, както се опипва пулс. От момента, в който поискахме толкова много въже, а оттогава бяха изминали доста минути, той не е доловил нито един ясен сигнал. Тревогата замества неговата радост при мисълта, че сме победили сифона.

Сега вече до бдителните ръце на Фарг достигат слаби трептения. Какво означава това? Трябва да се реши. Без да обърне глава, той казва тихо на Тайе, застанал прав до него: „Какво рискувам? Да ме изругаят само?“ С решително изражение на лицето той тегли хватка след хватка въжето.

Усещам, че въжето ненадейно се опъва. Оставям на мира ножа си и се хващам за спасението с двете ръце. Коланът ми се опъва под тежестта на Дюма, чиито цилиндри от апарата за дишане звънтят о скалата, докато пъргаво ни изтеглят нагоре. След 30 метра, на завоя на тунела, долавям един неясен триъгълник зелена светлина. Там блещука надеждата. Като в сън се измъквам в басейна, ослепен от светлината. Фарг скача във водата, а след него и Пинар да помогнат на Дюма, който е в безсъзнание. Събирам последните си сили да овладея нервите си и да изляза сам от езерото. Дюма бе обхванат от криза на повръщане и лежеше по корем на стръмния бряг.

Другарите набързо смъкват каучуковите ни дрехи. Аз се топля край един запален бензинов котлон. Фарг и лекарят се занимават с Дюма. След няколко минути той е вече на крака до огъня. Подаваме му бутилка коняк. Той пийва една глътка и заявява: „Още днес следобед трябва пак да сляза.“

Чудя се къде е отишла Симона. Кметът ми съобщава: „Когато въздушните мехурчета спряха своя кипеж на повърхността, жена ви се втурна надолу по хълма. Каза, че не може да понася това.“ Нещастницата нахълтала в първата кръчма, която ѝ попаднала във Воклюз, и си поръчала най-силното питие, каквото имали. Някакъв любител на новини тичешком слязъл в селото и раздрънкал, че един от гмурците се удавил. „Кой е? Какъв цвят маска има той?“ — извикала Симона.

— Червена — казал вестителят.

Симона въздъхнала облекчено: моята лична маска беше синя. После помислила за Диди с червената маска и радостта ѝ угаснала. Разстроена, тя отново поела пътя към извора. И там за чудо стоеше жив Диди!

Докато тъпчем около големия огън като мечки, Диди бърже се съвзема. Лицето му добива обикновения си цвят и мислите му се проясняват. Все пак ние сме озадачени — защо се зашеметихме в края на дългия коридор така силно?

След оживения обед Тайе и Морандиер, следващата двойка, се приготвят да атакуват извора за втори път. След анализ на резултатите от нашия опит ние правим нов план за действие. Понеже, като следвахме долната стена на сифона, Диди и аз се измъкнахме в някакво обширно място, чийто свод не можахме да видим, то новата двойка ще проследи свода по цялата дължина на тунела. Вероятно тя ще намери някакъв праг, от който нататък въпросният свод трябва да почне да се издига. Накъде? Там е целият въпрос.

Тайе и Морандиер вземат за случая много по-проста и по-лека екипировка от нашата — навличат обикновени вълнени долни дрехи без непромокаем комбинезон отгоре им. Те трябва да разгъват едно въже за обезопасяване, но вече без да са вързани един за друг. Уговарят се: щом някой от гмурците нададе вик, това ще означава неотложно връщане на екипа.

Опитът Тайе-Морандиер се извършва в безпорядък подобно на нашия; докладите им издават това. Освен всичко, което се случи с нас, на тях им е необходима много по-голяма смелост.

Както бе предвидено, те минават близо до свода, плувайки един до друг. Стената е гладка, доста права и само от време на време се появяват значителни издатини. Те вдъхват всеки път у Филип надежда, че зад тях галерията ще започне да се издига. Но това е само една самоизмама и спускането продължава.

Когато опитният Тайе преценява, че дълбочината е близо 40 метра, той съсредоточава цялото си внимание да анализира възприятията си. Още една стъпка надолу — и ще се проявят признаците на наркозата. Тогава Филип решава, че е безразсъдно да продължават, и надава условния вик. Морандиер веднага го чува и отстъпва встрани, за да позволи на спътника си да завие. Той установява, че у Тайе ритъмът на дишането е нарушен. Изплува над него, дърпа на два пъти отпуснатото въже с условния троен сигнал за изтегляне, после се спуща зад Тайе, за да бъде готов да му се притече на помощ. Подобна игра в абсолютния мрак почива изцяло на тълкуване сред обърканите светлини на лампите. Виждайки Морандиер да се движи насам-натам, Тайе мисли, че и той сам е изпаднал в затруднение. Хватка по хватка той започва да се издига по въжето. Но като усеща, че нещо му тегне отзад, вероятно заплитане в отпуснатото въже, той отрязва кабела зад себе си. И понеже всеки мисли, че съседът му е в тежко положение, Морандиер сграбчва краката на Тайе и го тласка нагоре, за да му помогне при преминаването на една теснина. Това малко усилие го заставя да се задъха силно. От водата излизат почти нормално. Само Тайе здраво стиска ножа, с който си е послужил, но той го държи за острието като свещ, без да забелязва, че се е порязал и че от дълбоката рана тече обилно кръв.

Дюма и аз се спускаме за последен път следобеда с едничката цел да изследваме внимателно първата част на тунела. Но след всичките неприятности искаме да сме съвсем сигурни, че Дюма няма да се поддаде на изкушения. Връзвам го за колана с едно въже, дълго само 50 метра, и го принуждавам да остави ножа си, та да не може да прекъсне връзката за обезопасяване. Правим една топографска скица на басейна и на горната част на сифона и благополучно се връщаме.

Изворът Воклюз остава със своята тайна, но прави живота хубав. Вечерта след този ден, пълен с преживявания, двата екипа се отдават на субективни сравнения между наркозата от червеното вино и воклюзкото опиянение. Обилната вечеря в чест на „отсрочката“, която бяхме получили, не успява да ни разсее.

Същата тази вечер, докато пътувахме към Тулон, Симона, Диди и аз предъвкваме въпреки умората и главоболието същия въпрос: добре са ни известни проявите на опиянението от дълбочините, но защо до такава степен обърква умовете ни тази прозрачна варовита вода, в която няма никакви прояви на живот? Повече мълчим и понякога само някой от нас предлага някакво обяснение. Безсънието, храната, неспокойствието; въздухът, който дишаме… Нахвърлям се върху това последно внушение… „въздухът, който вдишваме… — казвам аз. — Ами ако поръчаме да направят анализ на останалия в апаратите въздух?“

На другия ден сутринта вземаме проби от цилиндрите. Анализът отбелязва 1/2000 въглероден двуокис. На 50 метра дълбочина въздействието му се равнява на шестократно по-голяма доза. Или, с други думи, на дъното на сифона нашият въздух можеше да ни довърши за 20 минути. Пускаме тогава в действия нашите нови компресори и виждаме, че те поемат собствените си отровни газове.

Групата и някои от членовете ѝ предприеха през следващите години много други експедиции с пещерни гмуркания. Фарг и Морандиер придружиха Ги дьо Лавор в извора Шартрьо. Цялата група придружи парашутистите на Колиур, за да изследва дебита на Фонтестрамар, но никой от нашите плувци не е сполучил да премине през сифон, достоен за това име, ако не смятаме в Грама през 1948 година.

През посочената година, докато Тайе, Дюма и аз заминахме да се присъединим в Дакар към експедицията на „Батискаф“, четири члена от групата — морският лейтенант Алина, доктор Девила, сержантът Жан Пинар и ефрейторът от флота Бриньон — се заеха със сифона Витарей край Грама.

На варовиковото плато Грама зее понорът Витарей. Преди да стигнат до водата, леководолазите от ГПИ трябва да преминат през всички фази на същинска пещерна експедиция. Едно военно отделение смъква целия материал в понора, дълбок 85 метра. След къс хоризонтален коридор следва отново спускане в отвесен кладенец, дълбок 40 метра. При това трябва да се пренасят скафандри, облекло, електрически приспособления, салове, стълби, провизии, и то в повече от 500 метра галерии, повечето наводнени и с теснини на всеки десет метра.

Върху повърхността на мътна и неприветлива вода пионерите построяват мост върху гумени салове. Матросите се готвят за гмуркане.

Алина решава да пуска леководолазите един по един, прикачени на все по-дълги и по-дълги водещи въжета. Снабдени с непромокаеми лампи, с компаси и манометри, гмурците последователно докладват данните, които позволяват да се начертае картата на потопените галерии. Изследваните разстояния се увеличават от ден на ден. Накрая лейтенантът извършва на 29 октомври 1948 година последното и най-важно гмуркане.

Алина се спуска, развивайки над 120 метра въже, и плува колкото може по-бързо до края на вече проучения район. Там той навлиза в една теснина, която едва преминава, като с гърдите си трие чакъла по дъното, а цилиндрите с въздух на гърба му стържат тавана на скалата. После пространството се разширява, склонът се издига с 20 градуса наклон. Алина различава в снопчето светлина на лампата си няколко блестящи отражения — ето повърхността! Маската му се замъглява, както стъкло при дъжд, а това означава, че главата му е извън водата. Той се озовава в някаква ниска зала, дълга десетина метра, затворена е глинест наклон. Спомня си, че където тече вода, даже и в най-дълбоката бездна, въздухът е чист. Сваля маската си, изважда мундщука си и диша свободно.

Той се изкачва на малък хлъзгав бряг край една от стените на залата. Чувствува, че е първото живо същество, проникнало тук някога в тази здраво затворена каменна каса, която съдържа само глина, вода и въздух, където слънцето никога не е стимулирало живот. Той иска да тръгне по брега, но усеща, че нещо го държи отзад; разгънал е докрай водещото въже. За да отиде малко по-навътре, трябва само да отвърже това въже от колана си… ами ако не го намери на връщане? Мисълта за лабиринта, който е преминал под водата, го заставя да провери здравината на възела, от който зависи спасението му. Опипвайки отдалече с лампата си края на залата, Алина изпитва някакво разочарование: там някакъв нов сифон води бог знае къде. За да продължат изследването, би трябвало леководолазите непрекъснато да сноват напред и назад, пренасяйки екипировката си под водата на едно разстояние от 120 метра, и да устроят една челна база в глинената галерия, преди да могат да се спуснат в новия сифон.

Алина оставя върху глината отпечатъка от несвалените си плавници. После в този съвсем недостъпен малък залив той повтаря обичайните жестове за спускане в средиземноморската вода. Плюе върху стъклото на маската си, плакне я във водата, поставя я на лицето си и захапва мундщука. Плъзга се във водата, люшва се и се спуща по въжето. Неговите въздушни мехурчета още няколко мига пропукват на повърхността, после пустотата отново обгръща бездната. В тъмнината изчезват следите на един човек…

Глава шеста
Съкровища на дъното на морето

Историята за потънали кораби, която чухме в малката крайморска кръчма в Йер, ни накара да наострим уши. „Преди години — разказваше някакъв рибар — два парахода се сблъскаха между Рибо и Поркрол и потънаха надълбоко. Единият носеше злато. Един предприемач по изваждането на потопени кораби се опита да го измъкне. Държавата му изпрати на помощ два военни парахода, за да обърнат потъналия кораб, но без успех. Той и сега си лежи там с дъното нагоре. Няма водолаз, който да смее да го приближи, откакто един смелчага се натъкна в комина на огромна змиорка. Питайте Мишел Мавропоантис, той е работил там.“

Стара история — кораб, преобърнат с дъното нагоре. В него може да се влезе само през комина, обитаван от чудовище, което пази златото. С Мишел Мавропоантис се познавахме отдавна; намерихме го в любимото му кафене. Нисък, набит, облечен като бивш работник, старият водолаз ни прие с разтворени обятия; ние слушахме най-внимателно разказите му. За нас Мишел олицетворяваше достойната за уважение водолазна професия.

Почерпихме го една мастика; той сам наля вода в чашата и отпи като човек, който отбира от тези работи.

— Двата парахода, които търсите — каза той, — нямат нищо общо. Първият е „Мишел Сей“, голям товарен параход, дълъг сто метра и потънал преди петдесет години. Другият, „Вил дьо Грас“, е параход с колела, разсечен на две от „Марсилия“ в 1880 година. „Грас“ носеше италиански емигранти и 1750 златни монети. Параходът даде 53 жертви. Носът му е на 46 метра под водата, кормилото на 55.

Разказът на Мишел беше по-близък до истината от този на рибаря; той даваше точен брой на жертвите и определена стойност на златото, името на парахода, годината на катастрофата и дълбочината на местонахождението му. Трябваше само да ни покаже на картата мястото на корабокрушението.

След втората мастика той продължи:

— Държавата възложи на мен търга за изваждането на „Мишел Сей“. Според договора, всичко, намерено в един радиус от 250 метра, ставаше мое притежание. Докато вършех тази работа, не преставах да търся „Грас“.

С една дума, упражнявайки своя занаят, Мишел е търсил тайно съкровището.

— Цяло лято работих и не намерих кораба с колелата.

От „Мишел Сей“ извадих порцеланови съдове, кристални чаши, сандък с бира, пенлива като шампанско, и чували брашно — добави той.

— Брашно ли, Мишел?

— Разбира се, пшеничено брашно. Морската вода образува с горния пласт на брашното корица, която пази вътрешността на чувала. — Той се порадва на ефекта, произведен от думите му на хора неопитни като нас, и продължи: Един ден в края на сезона ние — момчетата ми и аз — тъкмо ядяхме, когато усетихме, че лодката хлътна и котвата закачи нещо. Момчета, това нещо беше „Вил дьо Грас“ с 1750-те жълтици! Бъдете сигурни, че побързах веднага да сляза на дъното. Дни наред, коленичил, аз тършувах из тинята с ръце. Най-после намерих сандъка!

Мишел глътна бавно ракията, за да придаде повече тържественост на думите си:

— На борда на корабчето — голямо вълнение! Ножовете вече излизаха от джобовете. Но когато откъртихме капака, поляха ни със студена вода. В сандъка имаше само театрални накити, дреболии, които, след като изсъхнаха, се разсипаха на прах. Златото на „Вил дьо Грас“ е все още на морското дъно!

Мишел се въздържаше да ни посочи мястото на корабокрушението и умело отклони въпросите ни, когато поискахме да узнаем това. Добър знак! Но все пак 55 метра — струваше ни се много дълбоко, за да предприемем търсене или дори да се спуснем с камера. Можехме да започнем с „Мишел Сей“.

При повторното ни слизане намерихме потъналия кораб под 55 метра вода. В мъглявината на това, което по навик наричаме хоризонт, се очертава петно — скала може би, но тази така назъбена „скала“ беше „Мишел Сей“. Ето ни на задната му част, цялата страшно повредена. Едно малко витло с изпотрошени перки стърчи в края на тъничка греда. Мостикът, приличен на скелет, като че е построен върху големия котел; по-далеч различаваме сплескания корабен трюм с правилно наредените му ребра и изправен вълнорез. „Мишел Сей“ е малък кораб с дължина най-много 50 метра; Мавропоантис е преувеличил. Но той гъмжи от живи същества и те заслужават една филмова лента.

По това време, за да избегнем смачкването на нашите непромокаеми камери, преди да слезем на дъното, ние вкарвахме в тях сгъстен въздух. Докато пълня камерата при налягане 3 1/2 атмосфери, отговарящо на дълбочината на „Мишел Сей“, стъклото на кръглото прозорче се пръсва и стотина стъклени парченца се забиват в прасците на краката ми като сачми от ловджийска пушка. Тази непредвидена случка, която ми причини доста страдания, ме накара да прекъсна за известно време снимките си и ми доказа, че е необходимо да разполагаме с уреди за автоматично уравновесяване на налягането, нещо което ние реализирахме впоследствие.

Когато слизаме към потъналия „Мишел Сей“, посрещат ни едри морски риби. Те играят на криеница във вътрешността на кораба, но дебнат и най-малкото ни движение. На нивото на трюма, където пясъкът покрива ребрата на кораба, нещо подобно на чувал, завързан с канап, ни напомня за брашното. Виждаме половината от един друг чувал. Това изглежда е всичко, което Мишел е оставил от товара на кораба.

Предната част на „Мишел Сей“ гъмжи от най-различни дънни риби, разпределени на групи според вида си, върху които вали дъжд от плуващи риби. Зъбари с боксьорски лица се приближават да ни разгледат, пулят големите си, пълни със закана очи, после се разбягват в сивкавата далечина. В една голяма тръба се е разположила стара мурена. На пясъка лежи голям фенер със стъклен глобус; опитахме се да го измъкнем на повърхността, но понеже е много тежък, той пада прав.

По-късно с хората от Групата за подводни изследвания ние на няколко пъти се връщахме при „Мишел Сей“. Дюма успя да измъкне фенера, а също така и малкия далекоглед на капитана, превърнат на камък от коралите. Останките на кораба тлеят от година на година. Ние все още не сме намерили никакво указание за „Вил дьо Грас“ и Мавропоантис умря, без да ни разкрие гроба на стария кораб.

Но един ден в 1949 година ултразвуковият апарат на „Ели Моние“ отбеляза в околностите на Рибо едно възвишение на плоското дъно. Дюма се втурва към водата, без да губи минута.

Необходимо бе доста време, за да се спусне по въжето, и най-сетне кракът му стъпва на мекия пясък. Но тогава той забелязва, че в бързането си е стегнал недостатъчно шланга на своята дихателна тръба. Водата навлиза в устата му заедно с въздуха. Надалече се вижда някаква тъмна маса, която събужда в натежалата му глава любопитството, което дреме там от шест години насам. Той се приближава; това са наистина две големи мъхнати колела, изправени в пясъка. Между тях се виждат цилиндрите на старата парна машина — и нищо повече. Корабът е гладко разсечен от едната страна; черни петна и късове ръждясало желязо, които едва се подават от пясъка, очертават другата му половина. Земята е осеяна с кутийки от козметичен крем. Между тях една тенджера и няколко бутилки. Манометърът показва 55 метра, старият Мишел е казал истината. Докато гълта огромни количества солена вода и сгъстен въздух, Диди си дава сметка, че е излишно да рови в тази развалина. Той се задъхва и кашля в металическата тръба, но взема машинално една кутийка крем и се втурва към далечната морска повърхност. По пътя сгъстеният въздух се разширява в стомаха му. Той се връща от Царството на съкровищата с издут търбух и три часа наред се оригва шумно като след обилен китайски обяд.

Друг път Дюма получи покана от Марселен, човека, който ни насочи към нашите първи потънали кораби, на лов за съкровище от по-друг характер:

„Държавата обявява търг за 4 товарни парахода, потънали пред Порт Вандър, близо до испанската граница: «Соньор», «Сен Люсиен», «Алис-Робер» и «Астре». На път от Испания те са били торпилирани от една подводница на Свободните френски сили. Има сведения, че са пренасяли волфрам за сметка на германците за около 300 000 000 франка. Преди да взема търга, бих искал да зная със сигурност какво съдържат те. Бихте ли опитали там да хвърлите един поглед?“

За пръв път един човек, който се занимаваше с изваждането на потънали параходи, натовари един леководолаз с такава поверителна мисия. Дюма тръгна веднага със своите дихателни съоръжения.

След като пристигнал в Порт Вандър, той обиколил кафенетата, разпитал моряци, чиновници и съдържатели на барове. Всички те били единодушни за съдбата на параходите. Подводницата се вмъкнала под крайбрежните скали на нос Беар. Точно на тях немците били разположили една брегова батарея, но подводницата се прилепила така близо, че топовете не могли нищо да ѝ направят. Комендантът си знаел работата. Той торпилирал параходите с волфрам един след друг, така както са минавали поред във водите на Порт Вандър.

Нито един от местните водолази не знае къде е „Астре“. Добре, няма да се занимаваме с него. „Алис-Робер“, съвсем нов параход, по-рано пренасял банани. Сега той е силно въоръжен от немците, но е лек товарен параход и празните му трюмове не представляват никакъв интерес. Остават „Сомюр“ и „Сен Люсиен“. След дълги пазарлъци на пристанището Дюма се споразумява с един бивш лоцман, собственик на малка гемия. Дядо Анри се ориентирал и хвърлил котва на 45 м дълбочина. „Сомюр“ бил там. Диди се спуснал по котвеното въже в мътната вода. Ето доклада му:

В тъмнината виждам връх на мачта, слизам покрай снаряжения, облепени с хиляди миди. На халката, която държи въжетата на мачтата, висят две великолепни лангусти. Никога досега не бях виждал лангусти на мачта. Надолу светлината като че гасне под толкова мътна вода. До купчина объркани въжета виждам една лебедка, настръхнала от мустачки на лангусти. Влизам опипом в широкия трюм. Подът е застлан с празни черупки. Досещам се, че вероятно непознати за мен животни ядат мидите по мачтата и пускат празните черупки… Малко по-навътре откривам товара. Окото ми различава камъни, смесени с пръст. Ако това е волфрам, волфрамът няма хубав вид! Камънаците са на купища още, така както са изсипвани от кошовете. Слагам една шепа от тях в раницата и това движение ме обвива с кафяв облак. Под кувертата, както и върху нея, отвсякъде лангустите подават мустачките си. Лангусти се подават дори от верижните ръкави^[15]. Става ми студено и решавам да изляза на повърхността.

Диди показал мострите си на един местен химик и го попитал:

— Това волфрам ли е?

— Нищо подобно. За мене това е долнокачествена желязна руда.

На другия ден Диди изследвал другите складове на „Сомюр“. Те били пълни със същата материя, за която така пренебрежително се изказал химикът. Торпилата е ударила „Сомюр“ в ъгъла на втория трюм, в средната палуба, като отнесла мостика и разкрила помещенията. Лангустите пъплят по ваните и умивалниците. Диди вдигнал три парчета за дядо Анри.

След като „Сомюр“ се оказва така беден, какво ли съдържа „Сен Люсиен“? Местните хора разказват, че първата торпила улучила парахода в носа и че капитанът веднага спуснал и двете котви. Силният трясък на веригите им бил чут от хората по крайбрежието. После параходът забил нос във водата, а голямото му витло дълго се въртяло във въздуха. Без да попадне в целта, втора торпила експлодирала на брега. „Сен Люсиен“ потънал много бавно.

Дюма отплавал наново с лодката на дядо Анри и старецът дълго влачил котвата по дъното, без да сполучи да закачи потъналия параход. През това време Диди, легнал на слънце на дъното на лодката, размишлявал:

„Капитанът не ще да е хвърлил доброволно котва. Но ако котвите са паднали при първата торпила, корабът вероятно се е отклонил, опъвайки веригите си… Може би е потънал, описвайки величествена спирала около котвите си.“

— Да опитаме с драгата по-близо до брега! — извикал той. Скоро котвата се закачила здраво за „Сен Люсиен“, на същата дълбочина като „Сомюр“. Диди се спуснал по въжето чак до котвата, но тя почивала на дъното, никакъв потънал кораб нямало. Желязото се било откачило, но за щастие оставило дълга бразда по пясъка. По тази диря Диди стигнал чак до „Сен Люсиен“.

Малко след това той вече плувал в трюмовете на парахода. Те били празни, осеяни само със странни тънки дъсчици. Дюма излязъл на повърхността след своя лов за съкровища напълно разочарован.

На другата сутрин го събудила врява откъм пристанището: от хотелската си стая той наблюдавал живописното разтоварване на параход, който носел испански портокали; няколко от тях паднали в синята вода. Плодовете плавали. Сандъците му напомнили за дъсчиците от трюма… Ето ти тебе волфрам: „Сен Люсиен“ е потънал така неохотно, защото в търбуха му имало само портокали, които могат да плават.

Огюст Марселен се оттегли от търга за „волфрамовите“ параходи.

Лавеци е нисък остров в устието на Бонифацио. Гранитните му скали са изгладени от вятъра и водните пръски. Близо до един островръх паметник две малки бели гробища с черни дървени кръстове напомнят на туристите корабокрушението на „Семийант“.

Още през 1942 година ние търсихме „Семийант“ по цялото брегово протежение на острова с обикновен подводен далекоглед. В 1943 година подновихме търсенето с „Ели Моние“. Този път разполагахме с автоматичен дихателен апарат и с нова „шейна“. Близо един час моята моторна лодка с голяма бързина тегли на буксир Алина, браздейки зоната, където имаше най-голяма вероятност да намерим „Семийант“. Най-после моят другар спусна уреда и след кратко търсене ни извести, че е видял някакво оръдие. Работата ставаше сериозна. Диди се гмурна във водата и се върна с едно парче заострено желязо, което ние веднага кръстихме сабя, и с една чиния, обраснала с черупчици. Ура! Държим в ръце оръжия и съдове от „Семийант“!

Стържем фаянса, търсим някаква марка и ето че разчитаме думите „Фресине и Ко“! Оръдието също не устоя на повторното разглеждане: оказа се, че това е главната мачта на един малък товарен параход.

Между въпросите, които ни се задават най-често, са: „Какви съкровища сте намерили в потъналите кораби?“ В настоящата глава ще се постараем да отговорим на този въпрос. „Не ви ли нападат чудовищата, които живеят в потъналите кораби?“ За това ще говорим по-нататък. „Не се ли плашите, когато намерите трупове?“ На този въпрос ще отговорим надълго, защото държим да опровергаем фантастичните приказки, които карат хората да се боят от морето; ние искаме да допринесем за установяване на истината. Слизали сме повече от 500 пъти в тридесетина потънали параходи, промъквали сме се във всички кътчета, достъпни за гмурците, които носят три металически цилиндри на гърба си, но никога не сме намерили дори следа от човешки останки. Много малко жертви остават във вътрешността на един потъващ параход: те излизат тичешком на палубата, предпочитат да се удавят на открито. Но да предположим все пак, че някой е имал нещастието да се удави вътре в кораба. Би трябвало да се влезе в него още в първите седмици след корабокрушението, за да се намерят следи от тялото. Плътта е изгризана за няколко дни не само от рибите и ракообразните, но и от животинки, от които такова нещо най-малко се очаква, от поетичните морски звезди напр. Що се отнася до костите на скелета, те са изядени на свой ред предимно от червеи и бактерии.

Историите за потънали съкровища са почти винаги в основата си плод на измама и злоупотреба с доверие, единственото богатство, което те дават, минава от джоба на акционера в джоба на основателите на дружеството. Мечтите за богатство, които не са чужди на никой от нас, са най-ловко използувани от мошеници специалисти, които разгъват пред вас старинни географски карти, където са набелязани приказните останки на галеоните!… Лъжата успява много лесно, защото и акционери, и организатори нямат ни най-малко понятие за това, което става под водата.

Един сериозен човек, екипиран добре и разполагащ с необходимата опитност, за да търси едно съкровище, ще направи всичко възможно, за да се ползува едничък той от находката. Фактът, че дялове от подобна експедиция се предлагат публично, доказва само, че това, което се търси, са пари от сушата, а не потънало в морето злато.

Не мога да си представя нищо по-катастрофално за някой честен морски капитан, отколкото откриването на истинско съкровище. Преди всичко той трябва да осведоми за това своя екипаж и да гарантира всекиму частта, която в подобни случаи задължително му се пада. След това, разбира се, той ще поиска да му обещаят, че всички ще пазят най-строга тайна. Но след втората чашка, изпита от помощник-щурмана в първата пристанищна кръчма, какво ще стане с тайната?

В този стадий на операциите, ако капитанът наистина извади златото на някой испански галион, наследниците — потомци на крале и конквистадори — ще изровят от праха стари родословни дървета и ще поискат с основание своя дял, който няма да е най-малкият. Държавата, в чиито териториални води е намерено съкровището, предвид нарушението ще наложи ембарго, ще го конфискува и ако след години, влачен по съдилищата, нещастният капитан успее да занесе у дома си няколко дублона или октавона, тогава бирникът ще се занимава специално с него до края на живота му. Представете си този капитан, загубил приятелите, доброто си име и кораба си, проклинащ златото, което го е разорило. Но времената се менят и галеоните са загубили много от своето влияние.

Ние бърже се излекувахме от златната треска, макар че Дюма от време на време изпитва необикновени пристъпи като от малария. Обаче в потъналите параходи има по-модерни съкровища: тонове калай, мед или… волфрам, които чакат този, който ще ги извади. Тяхното завладяване изисква значителни средства под контрола на притежателите, правителствата или осигурителните дружества. Работата, дълга и отегчителна, носи много често малки печалби.

Единствената операция от този род, започната под лозунга „Искате ли да забогатеете бърже!“, чийто успех видях, бе направена на остров До Сал, в архипелага на Зеления нос.

В това забутано място един човек дойде на борда на „Ели Моние“ и ни поздрави свойски. Познахме един подводен ловец от Лазурния бряг.

— Защо сте се заврели тук?

— Изваждам един товар.

— За чия сметка?

— За ничия. Работя сам.

Питахме се дали нашият съотечественик не се подиграва с нас или пък го е хванала митоманията. Но той настоя, заговори за редовен и законен договор за изваждането на един кораб, потънал на 8 метра дълбочина. Той слизал сам на дъното с маска и плавници. Бил си донесъл един апарат „Наргиле“ (разредител на сгъстен въздух, закрепен с каиши на гърба, дълга тръба и бутилка въздух в една лодка), но по липса на компресор бил принуден да не си служи с него. Попитах го какво съкровище търси и вече се готвех да чуя приказки за кюлчета злато и сребро.

— Какаови зърна — отговори той, без да се смее. — Четири хиляди тона какаови зърна. Вдигнах вече люка и сега работя.

Тъй като тръгването ни беше предстоящо, нямахме време да отидем и проверим тази работа, но когато стигнахме в Дакар, агентът на едно частно осигурително дружество ни потвърди това чудо.

— Ние сключихме договор с него. Той не разполага с никакви уреди, ако не се смятат мрежите му за пеперуди.

— Мрежи за пеперуди! — извика Диди смаян и се удари по челото.

— Точно така! — каза агентът. — Торбите с какаото плават в трюма. Придружен от един туземец, нашият човек пуска всяка сутрин котва от пирогата си точно над потъналия параход. Той стои под водата, докато има въздух в белите дробове, изтърбушва бърже няколко торби с ножа си и изтласква зърната вън от трюма. Те изплават на повърхността, където туземното момче ги прибира със сака за пеперуди. Изглежда, че на брега се издига вече внушителен куп какао…

След една година видяхме лично нашия човек на Лазурния бряг в цветущо здраве и с всички външни белези на скорошно разбогатяване. Той ни махна весело с ръка и за лишен път ни накара да разберем, че морето е пълно със съкровища.

Глава седма
Потъналият музей

Средиземно море е настлано със съкровища, по-скъпоценни от съкровищата на Сребърната флота. За да стигнат до тях, хората риби трябва само да протегнат ръка. По цялото протежение на средиземноморските брегове цивилизациите са натрупали в продължение на хиляди години приказни останки. Най-богатият музей на света спи под слънцето и морската пяна.

Най-вълнуващи от всичките ни приключения са посещенията на няколко достойни за почит и възхищение останки отпреди нашата ера, които вековете са укрили от нас. Ние работихме на много от тях, за да извадим на бял свят произведения на изкуството или веществени доказателства. Но открихме и други, които чакат само добрата воля на някой изследовател.

Подводната археология е нова наука, която датира от 1901 година. Тогава близо до остров Антикитера са били извадени от гръцки водолази, работили на 55 метра дълбочина, многобройни мраморни статуи и един великолепен бронзов Феб. Най-важният клон на тази млада наука, но с най-богати перспективи, е морската археология. Големите търговски кораби са използували постиженията на тогавашната техника и, общо взето, сега със съоръженията, приспособленията и предметите, употребявани от екипажа, те дават пълна картина на цивилизацията, която ги е родила.

Понастоящем не съществува музей, който да притежава изцяло останките на такъв кораб. Лодките на викингите, изровени от земята като от мавзолеи, увеселителните галери на император Траян, извадени на бял свят чрез пресушаването на езерото Неми, са, разбира се, великолепни образци на антични кораби, но нито един от тях не е бил товарен кораб за далечно плаване. И ние не знаем нищо за търговското мореплаване в древността.

Анри Брусар ни съобщи един ден, че е намерил голям брой амфори във водораслите на 20 метра дълбочина, близо до Кретиен, пред Антеор. Амфорите са големи глинени съдове с две дръжки и понякога с прекрасна форма. Те могат да поберат до 20 литра вино, вода, растително масло или зърнени храни. Големите финикийски, гръцки, картагенски и римски кораби са товарили с хиляди от тях, наредени в трюма или дори на палубата на кораба. Ако формите им са хубави, на пръв поглед ще изглеждат несъобразени с целта, за която са направени. Дъното на амфората е остро, гърлото безмерно дълго. Ние не знаем как древните са манипулирали с тях. Не е изключено някои от тези делви да са били хвърляни в морето или да са се изтърколили от палубата. Но „амфорното поле“ при Антеор доказваше без никакво съмнение, че под дългите зелени водорасли лежат останките на древен кораб.

За да сме на чисто, ние отидохме с „Ели Моние“, придружени от Росиньол и комендант Уо, на мястото и намерихме амфорите нащърбени, пръснати по дъното от органически материи под цели коренища от водорасли. Използуваме един мощен землекоп и издълбаваме голяма фуния с надежда да стигнем до кораба. С голям труд измъкваме от тази дупка стотина амфори, много от които са запазили корковата си запушалка. По някои от тях личат още прекрасно запазени восъчни печати, които носят марката на гръцки винотърговци от онова време.

След като машината смука дни наред тиня, черупки и различни останки, изваждаме други амфори. На значително по-голяма дълбочина се натъкваме на дърво — дъските на корабната палуба. За нещастие нямаме машини, за да извършим извличане от такъв размер, а вън от това нямаме и време. Връщаме се в Булон, отнасяйки скъпоценни находки, няколко мостри от корабно дърво и над всичко задоволството, че знаем колко голяма е нашата подводна археологическа находка. Корабната черупка по всяка вероятност е непокътната. Ако разполагахме с необходимите средства, за да продължим докрай разкопките, щяхме да получим сведения за корабостроителството и международната търговия в древността!

Въображението ни, подхранвано от неясните указания, които намираме по фреските и вазите, се стреми да възстанови методите на древните мореплаватели. Корабите им вероятно са били къси, широки и може би непригодни да плават срещу вятъра. Фаровете, много малко на брой, са били прости огньове, запалени и поддържани по високите места; не е имало нито бакени, нито шамандури, за да показват подводните скали. Дали капитаните са се бояли да се отдалечат от сушата или, напротив, са се страхували от бреговете и техните засади? Дали са търсили сигурен пристан, за да прекарат нощта? Нищо не ни дава право да твърдим това. При далечните плавания най-важна е била ролята на кормчията. Цели поколения кормчии са си предавали устно от баща на син „мореплавателната наука“, истинска държавна тайна. Когато са плавали близо до брега, корабите са били изложени на ненадейните пристъпи на средиземноморския вятър и на коварството на скалите. Повечето корабокрушения ще са ставали близо до сушата и често в плитки води. Морските битки и пиратството са увеличили техния брой. Под тинята и пясъка, трупани в продължение на 50 века, по цялото протежение на средиземноморския бряг спят хиляди добре запазени древни кораби.

Плавателният съд, който потъва в плитчина, бива скоро разбит, разнищен от бурното море. Но когато над него има 15 или 20 метра вода, той е на завет и почива спокойно в страната на подводните музеи.

Ако корабът е заседнал на скалисто място, където има интензивен живот, и не е могъл да потъне в пясъка и тинята, над него се затваря морското дъно; водорасли, гъби, мешести животни, горгони го обгръщат отвред. Лакомата морска фауна търси храна и подслон в недрата му. Миди се раждат там и там умират, изядени от други животни; органически отпадъци ускоряват наслояването; колонии от дребни животинки образуват върху него гъбеста скала, която изчезва под водораслите. Проядената черупка рухва под тежестта. С течение на столетия морското дъно се затваря над нея и водолазът трябва да има опитно око, за да открие на мястото на корабокрушението някоя едва забележима аномалия, една необичайна гънка на терена. Още няколко века ще минат и нищо няма да остане там от тях.

Преди да изчезнат завинаги от тинята и като че ли мъчени от съжаление, древните кораби оставят по дъното едва забележими следи: парчета от амфори, гърла и дръжки, които изплават още от наслойката. Това са техните последни послания. Глината може да се строши, да се обезформи от наслоенията, но материята се съпротивлява безкрайно дълго, загатва някоя извивка, направена от човешка ръка. Рибарските мрежи, които се влачат по дъното, изличават често тези свещени останки и осъждат много кораби на вечна забрава. Ловците на корали или морски гъби са помагали понякога на това разхищение, защото не подозирайки ни най-малко истинското значение на откритието на една амфора, те я изнасят от водата и забравят мястото, където са я намерили.

Не можехме да се заблуждаваме пред следите, оставени по дъното от един друг товарен кораб на класическата древност — галерата „Махдия“ в Тунис. Названието „галера“ е погрешно, защото корабът не притежава пейки за гребците. Това е платноход, предназначен да носи товар необикновен, невероятен за епохата, най-малко 400 тона. Махдийският кораб е бил използуван от римляните от времето на империята да пренася съкровища на изкуството, произхождащи от ограбването на Гърция. В търсенето на тази прочута останка ние преживяхме един истински археологически детективски роман.

В 1907 година едно от тези гръцки водолазчета, които скитосват надалеко и надълбоко из Средиземно море, като търсило морски гъби, открило в морето при Махдия на 40 м дълбочина редица огромни цилиндри, наполовина потънали в тинята. При връщането си той заявил, че е намерил топове.

Адмирал Жан Баем, морски префект в Бизерта, изпратил на разузнаване водолази от марината. „Топовете“ били 67 на брой и образували на дъното нещо като тъмен правилен полукръг, който ясно личал по сивия пясък. Цилиндрите и няколко правоъгълни блокове били покрити с гъсто руно от морски организми. Водолазите измъкнали един от тях, тежък 3 тона, и изтъркали бронята му от водорасли и молюски. „Топовете“ се оказали гръцки йонийски колони от пентелийски мрамор.

Алфред Мерлен, директор на старините в Тунис, съобщил тази новина на Соломон Рейнак, прочутия археолог елинист. Рейнак успял да заинтересува двама американски меценати в проекта за изваждане на находката — херцог дьо Луба и Джеймс Хайзен Хайд, и двамата дали по 20 000 лири стерлинги. Експедицията се ръководила от морския лейтенант Тавера, който наел гръцки и италиански професионални водолази.

За времето 40 метра дълбочина са представлявали голямо техническо затруднение. Интересна подробност — точно тази година „Роял нейви“ (английската военна флота) изготвила първите си таблици за урегулиране на налягането, валидни за спущане във водата на дълбочина 50 метра, но Тавера не е знаел това. Някои от водолазите му са били така зле засегнати от кесонна болест, че се принудили да се откажат завинаги от занаята си. Но благодарение на упоритостта на г. Мерлен операциите, извънредно трудни, продължили 5 години.

Корабът „Махдия“ е носил не само колони, капители, цокли в йонийски стил, но също и кратери, или градински скулптирани вази, на височина човешки бой. Водолазите намерили мраморни и бронзови статуи, разхвърляни по дъното, изглежда, натоварени на палубата. Те са паднали от потъващия кораб, който се е носел над водата като подгонен от вятъра изсъхнал лист. Мерлен, Рейнак и други експерти отнесли тези находки към I век преди нашата ера. Корабът ще да е претърпял корабокрушение към 80-та година преди нашата ера, когато е пренасял на няколко пъти плячката, взета от Сула, след обсадата и превземането на Атина в 86 г. преди нашата ера. Потъналите архитектурни части представляват или някоя разкошна вила, разрушена от пълномощниците на Сула в Гърция, за да бъде отново построена в Италия, или някой храм, поръчан и работен в атинските работилници. Корабът е бил тласнат от вятъра или морското течение и се е отклонил от пътя си, случка обикновена за гемиите от онова време. От потъналия кораб извадили скулптурни произведения, достатъчни да напълнят пет зали в туниския музей Алауи, където днес всеки може да ги види.

В 1913 година операциите са били прекъснати по липса на средства.

За пръв път чухме да се говори за тази „галера“ в 1948 година във връзка с една археологическа експедиция, която имаше за цел да открие мястото и останките на търговското пристанище на стария Картаген. Предишното лято генерал Верну, комендант на туниските въздушни сили, беше направил лично интересни въздушни снимки на Картагенското крайбрежие. През прозрачната вода се различаваха напълно определени геометрични форми, които прекрасно можеха да бъдат вълноломи и басейни на търговско пристанище. Тези снимки са били проучени от преподобния отец Пуадбар, много учен езуит, самият той бивш офицер от авиацията. Отец Пуадбар, скорошен откривател на подводните развалини на Тирското и Сидонско пристанище, се интересуваше много от картагенското.

Отец Пуадбар се съгласи да отплава на „Ели Моние“ и ние тръгнахме, придружени от една бригада от десет водолаза, за да търсим потъналото пристанище. Не намерихме никаква следа от зидария или постройка, направена от човешка ръка. Обаче за да проверим резултатите, изкопахме с една мощна драга дълбоки ями, на чието дъно би трябвало да се намират пристанищни съоръжения. В изринатата пръст нямаше и следа от строителни материали.

В туниските архиви и в музея Алауи ние попаднахме на историята на махдийската „галера“. Монографиите на Мерлен и докладът на лейтенант Тавера ни накараха да мислим, че корабът съдържа още голям брой археологически богатства. Бях приятно изненадан, когато прочетох в тези доклади името на адмирал Жан Баем. Той е дядо на жена ми.

В ясните си и подробни чертежи Тавера е прекарал 3 въображаеми линии, които се пресичат в местонахождението на потъналия кораб. Веднага щом се сдобихме с тези скици, отплавахме с „Ели Моние“ и с „V.P.8“. Под пламналото небе на една неделна сутрин хвърлихме котва недалеч от брега и започнахме да проучваме чертежите. Първата линия тръгва от една кула, построена върху бента на някакъв стар вълнолом. Кулата се вижда прекрасно, но има няколко бентове. Кой да изберем? Втората линия минава през билото на един хълм и стига до един храст на брега. Уви! Тавера е направил своите чертежи преди 35 години, а днес на мястото на храста расте истинска гора.

Изходната точка на третата линия е някаква вятърна мелница на крайбрежието. Тя минава също сред една маслинова горичка, която се вижда по-надалеч. Взираме се с нашите далекогледи, докато очите ни се просълзяват, но не намираме никаква мелница. Всичко това е достатъчно да обясни няколкото непочтителни изрази, които се изтръгват от устата ни и които засягат паметта на морския лейтенант Тавера, станал адмирал впоследствие, а понастоящем покойник. Щеше да бъде по-добре да е учил картография на съкровищата в романите на Роберт Луис Стивънсън.

Слизаме на сушата да търсим развалините на мелницата, натоварваме на един камион дървени греди и платно, за да построим пирамиди на мястото, където бихме ги намерили. Ходим нагоре и надолу по прашния път, разпитваме местните хора; никой не си спомня мелницата. Един човек обаче ни даде идеята да потърсим един стар евнух, който би могъл да знае. Срещнахме го, както си куцукаше по пътя. Той е изсъхнал осемдесетгодишен старец, плешив, с рошави бакенбарди. Мъчно можем да си го представим такъв, какъвто сигурно е бил — надменен майордом на някой харем от „хиляда и една нощ“. Когато го запитахме за мелницата, в загасналото му око блесна обнадеждаваща светлина… „вятърната мелница… — шепне той. — Ще ви заведа.“ Натоварени с нашия материал, ние извървяхме доста километри след него и стигнахме до куп развалини. Докато издигахме сигналната си пирамида, старецът изведнъж стана неспокоен и ни зафъфли: „Спомням си една друга мелница, по-далеч от тази“.

И той ни води при втори куп камъни, на които хвърляме жалки погледи, защото изведнъж той си спомня за трета съборена мелница. Целият махдийски бряг е осеян с разрушени вятърни мелници.

Връщаме се на „Ели Моние“ и правим съвещание. Решаваме да използуваме максималния обсег на действие на нашите дихателни апарати, за да открием потъналия кораб. Ще търсим, като че нищо не знаем за него. Всъщност ние не преувеличаваме много, защото фактически разполагаме само с две сигурни данни. Потъналият кораб не може да бъде далеч от определеното разстояние, нанесено на картата, и се намира на 40 метра дълбочина. Нашият ехолот ни съобщава, че морското дъно на това място е почти равно. Параходът ни плава, докато достигнахме центъра на зоната, където дълбочината е 40 метра.

Спуснахме на дъното металическа мрежа, чиито пречки отстоят на 15 метра една от друга. Тя покрива около един хектар повърхнина. Водолазите вървят по пречките на тази мрежа и за 48 часа ние успяхме да я пребродим нашир и надлъж. Дъното е толкова равно, че бихме могли да намерим дори един загубен часовник; но все още не можем да намерим римския товарен кораб. След това вземаме на буксир морския лейтенант Алина с подводната му шейна и го караме да обиколи мрежата, но без резултат. Вечерта на петия ден сме толкова напреднали, колкото и в началото. Преди да зарежем всичко, решихме да продължим търсенето с още един ден, но по-близо до пристанището.

На другата сутрин Тайе увисва на един железен кабел, който „V.P.8“ влачи бавно на 35 метра под корпуса си. Никога не съм се чувствувал така предателски измамен от морето, както тази сутрин, на шестия ден от нашия неуспех. Мислено аз вече съчинявах доклада, който трябваше да направя, за да оправдая 8-дневното бездействие на два военни парахода и на 30 души, които търсят един потънал кораб, открит още в 1907 година. Що се отнася до отец Пуадбар, той все повече и повече ми напомняше разгневен адмирал, отколкото духовно лице.

Но ето, че на борда се чува радостен вик. Върху блесналата на слънцето вода танцува мъничко оранжево петно — сигналната шамандурка, която Тайе беше взел със себе си. Тази шамандурка, която току-що се е появила, означава, че гмурецът е направил важно откритие. Тайе се появява, смъква дихателната си тръба и вика: „Колона! Намерих една колона!“

И наистина, бяхме прочели, че една колона е била оставена на известно разстояние от кораба, когато операциите са се прекратили. Най-сетне галерата е наша. Тази вечер в пристанището Махдия ние празнуваме нашия успех с шампанско. Новината, че сме намерили прочутата златна девойка от галерата, легендарната статуя, която от 30 години насам тревожи въображението на местните хора, се пръсна веднага из града.

За няколко часа прояденият мраморен стълб се превърна в златно съкровище. Неколцина махдийски първенци се качиха на борда да ни поздравят с успеха и да им потвърдим новината!

Призори почваме работа. Дюма и аз слязохме на дъното и намерихме кораба. Останалите 58 колони са непокътнати. Те са били закрепени на палубата, покрити само с истинска морска гора. Трябва да извикаме на помощ цялото си въображение, за да възстановим мислено външния вид на този кораб, който трябва да е бил мастодонт за епохата си. Измерихме колоните, за да пресметнем големината на кораба; четиридесет метра дължина може би на 12 метра ширина, два пъти по-голям от „Ели Моние“, който виждахме да виси над главата ни, окачен на небето.

Корабът изглежда малък в голата равнина от тиня и пясък, която се простира до безкрая, чак до светлия хоризонт на водата. Той е оазис за рибите. Няколко бели риби плуват в потъналия музей. Забелязахме, че по колоните няма никакви морски гъби, представляващи търговски интерес. По всяка вероятност добросъвестните гръцки водолази ги бяха обрали. Възможно е да са отнесли същевременно и някои произведения на изкуството, нещо като закъсняло обезщетение за римския грабеж.

Налага ни се да разрешим задачи за възвръщане на имущество от почти индустриален характер. Наследили сме всички постижения, осъществени във водолазната наука от времето, когато водолазите на Тавера безстрашно са нахлули в потъналия кораб. Разполагаме със специални най-нови декомпресионни таблици и установихме една крива линия, наречена „крива на безопасностите“, която определя времетраенето на гмурканията при всички дълбочини, без да има нужда от спиране на досадните „площадки“. При условие, че след всяко гмуркане има 3 часа почивка, ние можем да слизаме и да работим 3 пъти на ден по 15 минути на 40 метра дълбочина и да се изкачим веднага всеки път. На всеки от нас се падат по 3/4 час работа дневно на дъното, без принудителни спирки при излизането.

Един водолаз с каска, който стои също 45 минути на дъното, без да излиза, би трябвало да се изкачи на повърхността, като се спре най-напред 4 минути на 10 метра дълбочина, после втора почивка — 26 минути на 6 метра дълбочина, и още веднъж — 26 минути на 3 метра от повърхността, преди да излезе от водата, или, с други думи, 1 час и почивки на гмуркане от 45 минути.

За да използуваме без рискове нашите нови методи за сполучливо настъпление срещу римския кораб, ние трябва да установим точна програма и да се придържаме о нея. Екипи от по двама гмурци ще се сменяват на дъното, следвайки неотклонно разписанието, но не сме сигурни, че всеки от тях ще се справя с ръчния си часовник.

Измисляме тогава една система, която кръщаваме „експлозивен часовник“. Пет минути след тръгването на екипа един от нас стреля през борда с пушка във водата, на десетина минути от спущането следва втори изстрел и най-после 3 последователни изстрела на петнадесетата минута, повелително повикване за връщане. Шумът от сблъскването на куршума с водата се чува ясно на значително разстояние.

Втория ден един от гмурците излиза от водата с малък блестящ предмет в ръка. Сърцето ми подскача от радост, защото ние се надяваме, че ще намерим гръцки бронзови изделия. Но този предмет — уви! — е само медният патрон от нашия часовник пушка. Не след дълго стотици патрони покриват дъното около потъналия кораб. Бих желал много да видя, скрит зад някоя колона, израза на лицето на този ловец на сюнгери, който пръв ще пристигне на морското дъно, блеснало от „злато“.

Точността на нашето разписание е заплашена от вятъра и морското течение. „Ели Моние“ се измества от единствената си котва и гмурците са принудени често да преплуват дълги и непредвидени диагонали, за да стигнат до работното си място, и така се губят сили и време. Но водата е така прозрачна, че всеки път, когато се гмурнем, забелязваме галерата. Дюма измисли тогава подводно плуване с „платна“. Ние сме взели от Тулон много старо желязо на борда; тежки болтове, парчета от релси и от стари картечници. Подражавам на Диди, като вземам една тежест от 7–8 килограма, която държа с двете си ръце на височината на гърдите. Използувам тялото си като корабно платно, слизам към дъното без никакво движение, нося се бърже към обекта, който съм избрал. Като размествам по малко тежестта по цялото си тяло, мога да стигна до галерата от която и да е точка на тръгването с величествен полет по спиралата или вертикално, прав и неподвижен. След като стигна и си почина малко на самия кораб, оставям настрана моя тежък екскурзионен билет.

Като нас и Диди се подчинява добросъвестно на нашия „експлозивен часовник“. Но един ден, когато изплува на повърхността след третото си слизане, той забелязва, че е забравил на дъното не помня вече каква находка. Изкушението е много силно. Той прави едно четвърто светкавично гмуркане. Вечерта, на вечеря, се оплаква от болки в рамото. Спуснахме се към него и го затваряме насила в рекомпресионната камера на борда. Повишаваме налягането с две атмосфери. Килийката е свързана с телефон и високоговорител с каютата на водолазите. Обясняваме на нашата жертва, че не бива да се шегува с риска да го видим болен от кесонна болест, и после отиваме да довършим вечерята си. Когато се връщаме в кухнята, Дюма взема микрофона и от своята клетка удостоява с жлъчни нападки вероломните приятели, които оставят другаря си да умре от глад. Решаваме, че един час лечение е достатъчен да го успокои. За пръв и единствен път имахме случай да си послужим с рекомпресионната камера.

Махдийската галера лежи в море синьо като лятна нощ, в която човешкото тяло добива жълтозеленикав оттенък. Далечното слънце свети върху нашите автомати, блести в металическите части на маските, грее в сребърните мехурчета, които издишваме. Светлото дъно отразява достатъчно силна светлина, която ни позволява да правим цветни снимки на гмурците по време на работа. Няма съмнение, че за пръв път на такава дълбочина се снима цветен филм без изкуствено осветление.

Мраморните колони образуват зеленикави маси под покривката от морски организми. Ние издълбаваме пясъка под колоните, за да можем да прекараме въжетата под тях. Копаем с голи ръце, по кучешки. Докато камъните се издигат във водата, по кората, която ги покрива, се появяват нови цветове и когато те разчупят водната повърхност и се залюлеят във въздуха, би казал човек, че пламтят на слънцето. Но още докато се изцеждат на палубата, тяхната многоцветна мантия от животни и растения се покрива със сянката на смъртта. Ние стържем, четкаме и мием спираловидните волути на беломраморните капители и ги излагаме на слънчевите лъчи, които ги огряват за първи път след тръгването им от Атина преди 2000 години.

От мраморите на дъното измъкнахме на борда 4 колони, два капитела и два цокъла. Извадихме и две парчета олово, древни котви, които намерихме до кораба. Положението им доказваше, че те са били спуснати в момента на корабокрушението. Вероятно е значи драмата да се е развила бърже. Оловните парчета, от които всяко едно тежи по 750 килограма, са дълги 2 метра. Те имат голяма дупка в средата, очевидно предназначена за прикрепянето на дървените талпи, които отдавна са изгнили. Тези тежки парчета не са всъщност котвените куки. Старите котви, общо взето, са били дървени. Защо древните са поставяли всичката тежест на върха на котвите? Защото античните кораби не са имали котвени вериги и вместо тях са употребявали дебели въжета. Когато един модерен параход опъва веригата на своята котва под напора на вятъра или течението, котвените куки остават забити в дъното, защото тежката верига превива хоризонтално по посоката на крива тангента спрямо дъното на морето и предава опъването хоризонтално. С котви като нашите слабите въжета на гърците или римляните щяха да повдигнат котвата, да изтръгнат куките и корабът щеше да се откъсне и понесе в морето. Тежкото парче олово, прикрепено към котва с дървени куки, е позволявало да се запази закотвянето в хоризонтално положение, благоприятно за задържането на кораба.

Работихме шест дни на Махдийската галера. В опитните ни очи на моряци и най-малкото откритие притежаваше особена сила да възкресява миналото. Помъчихме се да стигнем до самия кораб. Водолазите на Тавера и на Мерлен разкопаха системно задната палуба и дълбаха пясъка с лопати, за да извлекат колоните. Реших ние да копаем в средата. Накарах хората да вдигнат на повърхността няколко мраморни парчета и да турят в действие една мощна помпа, чиято силна струя вдигна облаци пясък, който течението отнесе далече. После копахме с ръце. Напипах парчета дебело дърво, дъските на кувертата, покрити с оловни листа. Те се поддават при най-малкото усилие. С времето стените на кораба са се разпукали откъм външната страна и кувертата е рухнала под тежестта на мраморните колони. Докато копаем, отново потича тиня и пълни дупката, която току-що сме издълбали. Много време и много мощни уреди са необходими, за да се справим с тази чудовищна находка.

Въпреки че нашите предшественици с водолазните каски са обрали най-хубавото от кораба, взетото от тях представлява незначителна част от целия товар. Ако нашата експедиция не би имала друг резултат, освен да ни доведе до това заключение, тя пак щеше да бъде напълно оправдана.

От изровената от нас дупка, пълна с кал, сполучихме да измъкнем с въжета един йонийски капител, изцяло заровен в тинята. Проклинахме я като пречка при нашите разкопки, но тинята е, която най-добре запазва от разяждане мрамора и дървото. След като ги измихме с четка, мраморът доби отново всичкия си блясък, спиралните волути са запазили гладкостта, която им е дал гръцкият майстор отпреди нашата ера. Не може да се каже същото за колоните, които са силно повредени и неузнаваеми. Кафяви продълговати миди, които тулонските рибари наричат „морски фурми“, са пробили в мрамора безбройни тунели. Диди открива един ъгъл от мраморния блок, събира шепа от тези „фурми“ и предлага на отец Пуадбар, чиито очи блясват от лакомия. „Фурмите“ се срещат рядко и са скъпи; защото могат да се изкъртят от своите лабиринти само ако се счупи скалата или камъкът, където се крият. В Тулон повечето от водолазите, за да си доставят „фурми“, отчупват големи късове от вълнолома до такава степен, че е мъчно да се каже кой е най-злият враг на пристанищните постройки — мидата каменопробивач или чукът на бракониера. На борда на „Ели Моние“ се наложи да прибегнем до строги мерки, за да запазим нашите антични мрамори от разрушения, които би причинила гастрономията.

Всичко, което се е намирало под кувертата на кораба, е, разбира се, още там. Много предмети за всекидневна употреба, открити недалеч от носа му, показват, че екипажът някога, както и днес, е живял на предния корабен бак. Биха могли да се изнесат на бял свят лични потреби, сечива, ценни указания от най-различен характер, които ще позволят да си създадем представа за живота на моряците по това време. Като скъпи трофеи ние донесохме железни гвоздеи, които, разядени от ръждата, са изтънени като игли; бронзови гвоздеи, които приличат на блестящи нишки; един воденичен камък, парчета дърво от ливански кедър, дълги един метър и покрити още с жълт лак, чийто състав ние много бихме желали да узнаем. Легнах по корем в тинята и обгърнах с ръце дебелата дъбова греда — величествения стем^[16] на стария кораб.

След 4 години срещнах в Ню Йорк един стар джентълмен — Джеймс Х. Хайд, председател на федерацията на Алианс франсез в САЩ и в Канада. Прожектирах пред мецената на махдийските разкопки цветния филм, снет на галерата. Той беше възхитен. „Знаете ли — ми каза той, — че аз досега не съм виждал потъналия кораб, нито артистичните произведения, издадени от Мерлен? Не ми се е удавал случай да отида в музея Алауи. Соломон Рейнак ми изпрати снимки на вазите и на статуите; Мерлен ми написа много мило писмо; туниският бей ме награди с орден. Но оттогава минаха 45 години…“

Пак преди 45 години един стар рибар от Бандол изтеглил в своята мрежа една бронзова фигура (която някога е красяла носа на някой древен кораб). Рибарят е умрял, бронзът е бил продаден за претопяване. От моята вила се вижда целият залив Санари и аз мечтая дълго за десетките кораби, потънали тук в битката при Торентум.

Глава осма
Петдесет сажена под водата

Опиянението от голямата дълбочина продължаваше да тревожи умовете ни. Имахме чувството, че трябва да отговорим на едно предизвикателство. Можехме и длъжни бяхме да слезем по-дълбоко след рекордното спущане на Диди в 1943 година. Бяхме убедени, че това е възможно, затова групата грижливо беше трупала документи, които се отнасяха до прословутата наркоза. Но нашите познания за ефектите на това пиянство си оставаха предимно теоретически; не бяхме още предприели преки и систематични опити. По тази причина през цялото лято на 1947 година ние се готвихме да извършим серия спускания на голяма дълбочина.

Държа да подчертая тук, че нашата цел не беше да чупим рекорди, макар че опитите щяха да стигнат до такъв резултат. Най-важното за нас винаги е било да се върнем живи от нашето подводно пътуване. Дори Диди, най-смелият от нас, няма нищо общо с лудите глави. Слизали сме все по-дълбоко и по-дълбоко, защото не съществува друг начин да се проучат в самото сърце на морската среда последиците от опиянението на дълбочината и да се определят границите за употреблението на автоматичния дихателен апарат. Подготвяли сме винаги до най-големи подробности нашите опити и сме ги проверявали най-грижливо. Досега нито един леководолаз не беше слизал по-долу от шестдесет и двата метра на Диди.

Дълбочините биваха измервани посредством въже с привързана на него голяма тежест, спуснато от задната палуба на „Ели Моние“. На въжето през 5 метра бяха завързани дъсчици, боядисани в бяло. Гмурците, снабдени с неизличими моливи, трябваше да се подпишат на последната достигната от тях дъсчица и евентуално да напишат някое кратко изречение. За да се избегне излишната умора при спущането, гмурците вземаха със себе си парче желязо, тежко около 5 килограма. За да забавят или да прекъснат слизането, беше достатъчно да се хванат за въжето. След като слезеха до най-голяма дълбочина, която можеха да достигнат без опасност и риск, гмурците се подписваха на най-близката дъсчица, пускаха баласта си и се връщаха на повърхността по въжето. При изкачването, за да се избегне кесонното заболяване, им се налагаше кратка почивка на 6 и на 3 метра за декомпресия. Първия път всички гмурци от ГПИ достигнаха до края на едно 65-метрово въже. След това спущане подготвихме друго, на 90 метра дълбочина. За този опит аз се чувствувах физически превъзходно след няколкомесечна тренировка под водата. Ушите ми бяха свикнали напълно с налягането.

На определения ден влязох във водата, като държах баласта си в лявата ръка, и се хлъзнах бързо надолу, прав, обгърнал въжето с дясната ръка. Бръмченето на динамото на „Ели Моние“ се чуваше под водата все по-натрапчиво, колкото по-дълбоко се спущах. Светлината бърже отслабва, макар че е месец юли и часът с едва 12. Стигам до зоната на полумрака и пред очите ми се мярка само бялата линия на въжето и еднообразното преминаване на контролните дъсчици.

На 65-ия метър чувствувам в устата си металическия вкус на сгъстен азот и неочаквано ме връхлетя страховито дълбочинно опиянение. Стискам с дясната си ръка въжето и се спирам. Имам чувството, че съм необикновен човек, и ми става много весело. Правя усилие да съсредоточа ума си на реални неща, да дам например име на цвета на водата, която ме заобикаля. Не мога да реша дали е морскосиня, турскосиня или светлосиня. Единственото, което съм в състояние да забележа, е, че синята стая, в която се намирам, няма нита под, нито таван. Далечното бръмчене на дизеловия мотор пълни главата ми, разширява се, превръща се на гигантско блъскане, на ритъма на световното сърце.

Вземам молива си и написвам на една табличка: „Азотът има отвратителен вкус“. Почти не усещам, че държа молива в ръка; кошмари изплуват от най-ранното ми детство и изпълнят мозъка ми. Виждам се болен, на легло, ужасен от откритието, че всичко, което съществува на света, е плътно, грубо; пръстите ми са като кренвирши, езикът ми като тенисна топка; устните ми върху мундщука са отекли безмерно; въздухът се е превърнал в сироп; водата около мене се съсирва, аз чувствувам, че ще се задуша в тази заледена пача. Оставам вкопчен за въжето в състояние на пълен захлас. До себе си усещам присъствието на едно друго същество, младо, със свободни движения, което прилича на мене и което владее напълно своите способности. То се усмихва иронично, като гледа какъв жалък гмурец съм аз. И тъй като времето минава, то изведнъж започва да направлява движенията ми, заповядва ми да пусна въжето и да сляза. Потъвам в низ от луди видения и се предавам изцяло на опиянението си.

До дъсчицата, която бележи 80 метра, водата е побеляла от нематериална светлина. Минавам от мрак в нещо като зазоряване. Това, което съм взел за слънчев изгрев, е отражението на светлината, която безпрепятствено е преминала през тъмните, но прозрачни горни пластове върху дъното. Различавам долу тежестта, която виси на края на въжето, на 6 метра над дъното. Спирам се на предпоследната дъсчица; гледам последната, пет метра по-долу, и викам на помощ цялото си хладнокръвие, за да преценя положението, без да се лъжа. После потъвам до края на въжето на 90 метра дълбочина.

Дъното е мрачно и пусто, осеяно с празни черупки и умрели таралежи. Притежавам още достатъчно съзнание, за да си спомня, че на тази дълбочина при налягане десет пъти по-силно от това на повърхността всяко физическо усилие представлява сериозна опасност. Пълня бавно дробовете си и се подписвам на последната дъсчица, но се чувствувам неспособен да напиша дори няколко думи за впечатленията ми на 50 сажена под водата. В тази момент аз съм леководолаз, които е слязъл на най-голямата дълбочина. В моя раздвоен мозък това задоволство е придружено със злорадо презрение към самия мен.

Пускам моето парче желязо в тинята, пълня гърдите си с въздух и подскачам нагоре, отминавайки с един скок две дъсчици. Когато стигам до 70-те метра, замайването ми изчезва неочаквано по необясним начин, без да остави следа. Кошмарът се разсейва, изчезва. Отново съм лек, с бодър дух, двойникът ми не е вече с мен и аз цял се отдавам на удоволствието от пресния въздух, който нахлува в дробовете ми. Бърже преминавам през тъмните пластове вода и виждам скоро високо над мехурчетата, които издишам, искрящата морска повърхност.

Невъзможно ми е да не мисля, че летя към небето. Но преди да стигна небето, трябва да се спра в чистилището; пет минути декомпресия на 6 метра от повърхността, последвани от 10 минути на 3 метра, където целият съм обхванат от мъчителни тръпки. Когато изтеглят въжето, ще констатирам с голямо учудване, че някакъв измамник се е подписал вместо мене на последната дъсчица.

След това слизане под водата чувствувах в продължение на половин час слаби болки в коленете и раменете. Филип Тайе донесе от своето слизане великолепно главоболие, което продължи 2 дни. Домакинът Жорж беше като замаян цял час след връщането си. Жан Пинар се почувствувал зле към седемдесетия метър и благоразумно се отказал да продължи слизането си. Що се отнася до Дюма, той трябвало да превъзмогне едно сериозно замайване между 80-те и 90-те метра. Нашите „изпечени“ Фарг и Морандиер заявяват, излизайки, че не са били в състояние да извършат някаква лесна работа на дъното. Нито един от нас не е успял да напише нещо смислено на последната дъсчица.

През есента предприехме друга серия от дълбоки гмуркания и спуснахме градуирано въже, дълго 120 м. Трябваше този път да вземем предохранителни мерки. Слизахме вързани с въже през кръста и един дежурен гмурец беше всеки миг готов да слезе на помощ на своя другар, ако дадеше тревога.

На Борис Фарг, като майстор инструктор, се пада да слезе пръв. Докато трае спускането, той ни дава с потегляне на въжето уречения сигнал „Всичко върви добре“. Но неочаквано сигналите престават. Ние сме силно разтревожени. Докато Жан Пинар, неговият телохранител, се втурва във водата, ние теглим въжето, с което е вързан Фарг, и го изтегляме на 50 метра под водата, където двамата мъже трябва да се срещнат. Пинар с ужас констатира, че мундщукът не е в устата на другаря му — Фарг не дава признаци на живот.

В продължение на пет часа се мъчихме да спасим Фарг, но — уви! — напразно. Опиянението на дълбочините сигурно е достигнало силата на една истинска упойка; Фарг е изгубил съзнание и се е удавил. Когато изтегляме въжето, виждаме, че Фарг се е подписал на дъсчицата, която е на 120-ия метър. Нито един от нас, нито един от гмурците, които дишат сгъстен въздух, не беше достигал до дълбочината, където Фарг загуби живота си. Той споделяше нашата възторжена обич към морето още от създаването на Групата за подводни изследвания.

Ние не ще забравим нито него, нито примера му. Дюма и аз му дължим живота си от деня, в които той ни измъкна от извора Воклюз. Не ще престанем да скърбим, че на свой ред не можахме да спасим неговия живот.

Смъртта на Фарг и добитият през лятото опит доказват, че 90 метра е крайната граница за спущанията на леководолази със сгъстен въздух. След няколко дни тренировка любителите могат да слизат на 40 метра. На същата дълбочина професионалистите са в състояние да извършват тежка работа, ако се съобразяват точно с декомпресионните таблици. Между 40 и 75 метра опитните водолази могат да вършат лека работа и да правят краткотрайни разузнавания. По-долу, в зоната на полумрака, където бушува опиянението на дълбочините, единствени специалистите могат да се решат на кратки разузнавания. Би било възможно да слезем по-ниско от нашите 50 сажена, ако дишаме смес от кислород и хелий например или въздух и водород. Тези въздухообразни коктейли премахват опиянението и неговите засади. Обаче принудата от дълги и отегчителни спирки, на които трябва да се подчини водолазът при изкачването си, ще остане почти същата.

В 1948 година Дюма подобри малко рекорда на свободното гмуркане във връзка с една задача, която имаше съвсем друга цел. Повикаха го да изследва препятствието, на което се бяха закачили стоманените кабели на един драгьор на мини. Трябваше да се види дали тази пречка не е в някои потънал параход. Дюма слезе на 93 метра за 90 секунди. Драгата се беше чисто и просто затикала под една малка скала. След бърз оглед на мястото Диди се изкачи така бърже, както беше слязъл. При такъв темп, дори без да се спира при изкачването, той не беше заплашен от кесонна болест.

Дюма допринесе със своя опит за изработването на една система за бързо обучение на водолази от марината. След 3 седмици всекидневни теоретически и практически уроци младите новобранци преминават разстояния, които ни бяха стрували цели години работа. Те научават как да използуват маската и плавниците, свикват с дишането през тръба и срастват с мисълта, че безполезните движения и безцелни усилия са врагове на леководолаза.

В програмата за обучение има и няколко живописни уроци: тези например, когато учениците застават на дъното около инструктора си и се учат да свалят маската и отново да я турят, да изгонват насъбралата се в нея вода, като духат през носа си, да свалят целия екип от себе си и отново напълно да се екипират и най-сетне да разменят под водата своя дихателен апарат с този на другаря си… Тези упражнения развиват самообладанието и самоувереността до най-висока степен. На края на стажа най-добрите ученици, които в предишните дни са достигнали до 50 метра, слизат на 30 метра и там свалят апарата си, оставят го на дъното и излизат голи на повърхността. Докато трае това вълнуващо изкачване, въздухът, който дробовете съдържат, увеличава непрекъснато обема си и излиза през устата или носа в непрекъснат наниз от сребърни мехурчета. Това е един вид зрелостното свидетелство на гмуреца.

Първият чуждестранен морски офицер, който ни посети официално, беше лейтенант Х. Ж. Ходж от английската военна флота. Той стана бърже възторжен поклонник на свободното гмуркане и на подводния филм. Именно той сполучи да открие в 1950 година потъналата подводница „Трюкюлан“. В прочутата мъгла на Темза, в самото устие на реката, малкият шведски петролоносач „Дивина“ беше пробил и потопил „Трюкюлан“. От екипажа му, на брой 89 души, само 15 бяха успели да излязат от подводницата с дейвисови апарати. На пръв поглед откриването на подводницата не изглежда мъчна работа, но в действителност студената и мръсна вода на реката изобилствуваше с много силни течения и водолазите напразно се опитваха да я намерят. Тогава Ходж предложи услугите си като доброволец. Снабден с автоматичен апарат, той слезе точно над мястото, където трябваше да се намира подводницата, и се остави на течението, което го завлече на дъното. Той попадна веднага на „Трюкюлан“. За нещастие всички хора вътре бяха вече умрели.

През лятото, което последва освобождението^[17], се върнах един ден от Париж с две мънички водолазни костюмчета за децата ми Жан-Мишел и Филип, първия на 7, а втория на 5 години. По-големият се учеше да плува. Що се отнася до втория, той знаеше само да пляска из водата. Бях уверен, че гмуркането ще им хареса, защото не е абсолютно необходимо да знаеш да плуваш, за да слизаш под водата. Очите и носът остават сухи под маската, дишането е инстинктивно и най-неумелото ритане с крак ви придвижва напред.

В Порт Илон на брега на морето държах на моите момченца една съвсем проста техническа лекция, която дори не слушаха. Но без колебание те ме придружиха в едно плитко заливче, пълно с водорасли, бодливи морски таралежи и дребни рибки. Скоро спокойната вода заехтя от радостните им викове, когато видяха всички тези чудеса, които ми сочеха с пръст. Невъзможно беше да ги накарам да мълчат. Мундщукът на Филип излезе от устата му. Пъхнах го отново на мястото му и подскочих към Жан-Мишел, за да наместя дихателната му тръба. Те се спускаха към мене, обсипваха ме с въпроси и аз непрекъснато сновях от единия до другия, за да им попреча да се удавят. В един миг те можеха да глътнат достатъчно количество морска вода. Най-после разбрах, че без никакво съмнение само удавянето можеше да спре езика им. Хванах двете хлапета за ръка и ги изведох на брега. Тогава им държах втора лекция, за да им обясня, че морето е светът на мълчанието и че малките момчета трябва да млъкнат веднага щом влезем във водата. Но чак след многобройни гмуркания те свикнаха да задържат своя поток от думи до излизането на повърхността. Лека-полека слизаха на по-голяма дълбочина, придружени от мен. Те не се колебаеха вече да хващат октоподите с ръка. Когато отивахме на разходка на морския бряг, Жан-Мишел, въоръжен с една вилица, се гмуркаше на пет-шест метра и ни донасяше чудесни морски таралежи за закуска. Майка им слиза под водата, но без особен възторг. Жените си имат свои собствени съображения да не обичат гмуркането и се чувствуват почти оскърбени, когато мъжете им „слизат“. Дюма, който е бил звезда в седем подводни филми, чака и до днес първото си писмо от някоя обожателка.

Глава девета
Подводният дирижабъл

Праз януари 1947 година, когато току-що бях пристигнал в Шербург да поема командуването на „Инженер Ели Моние“, една прекрасна сутрин видях, че на борда се качва моят приятел Клод Франсис Бьоф, придружен от висок, тънък светлоок човек. Непознатият ми обясни спокойно, че е дошъл от Брюксел, за да ми предложи да взема участие при спускането с „Батискаф“, като специалист по подводна фотография. Посетителят ми не беше кой да е, а проф. Макс Козен, известен белгийски физик, сподвижник на проф. Пикар при неговите издигания в стратосферата. Приех веднага с уговорката, че марината няма да се противопостави на това.

Експедицията се състоя едва през есента на 1948 година. Междувременно марината не само че даде съгласието си, но и пожела да участвува активно в операциите. За да бъда в течение на работата, ходих в Брюксел, а г-н М. Боскен създаде необикновени апарати в работилницата на Групата за подводни изследвания.

Възторгът ми беше споделен само от Тайе и Дюма. Симона се опита да се противопостави на решението ми — за първи път през време на кариерата си като моряшка съпруга:

— Не слизай с тази ужасна машина! Глупаво е! Никой не ти е заповядал да приемеш! Всички се безпокоят за тебе!

Тя казваше истината. Моите роднини, приятелите ми и много учени ми писаха, за да ме отклонят от необикновената подводна машина на проф. Огюст Пикар.

Успокоявах ги, доколкото можех:

— „Батискаф“ е безопасен. Нямате никакви причини за тревога!

Тук преувеличавах малко, защото повечето показатели от проекта все още оставаха несигурни. Но Тайе, Дюма и аз бяхме отново заедно, готови да отплаваме за Западна Африка и да изживеем нашето най-голямо приключение. Нищо не можеше да ни спре. Аз бях избран да пътувам с един чуден подводен балон дирижабъл и да сляза на дъното на моретата, на дълбочина 5 пъти по-голяма от тази, по която бе достигал някой човек. Пикар и Козен, които вече се бяха издигали на 18 километра във въздуха, възнамеряваха сега да се спуснат на 4 000 метра в сърцето на океана.

„Батискаф“ е бил замислен преди години и построен благодарение на белгийския национален фонд за научни открития, макар и с всички възможни закъснения, последица от Световната война. Този по-малък брат на стратосферния балон „FNRS 1“ беше наречен „FNRS 2“. Белгийците поеха всичките разходи по експедицията, както и разноските по наемането на товарния параход „Скалдис“ за плавателен съд база. Френското военно морско министерство даде освен „Ели Моние“ и специалистите от Групата за подводно изследване, още две фрегати, много самолети и осигури съдействието на арсенала в Дакар. Белгийските учени, които участвуваха в експедицията, поканиха професор Теодор Моно, директор на френския институт за Черна Африка, да пътува в „Батискаф“, а също и Клод Франсис Бьоф, основател на Центъра за океаногеографски проучвания и изследвания.

Подготвяхме дълго време експедицията; построихме почти всички странни външни приспособления на „Батискаф“ и цял месец изследвахме околностите на островите от Зеления нос, за да проучим най-благоприятните места.

На 1 октомври в 4 часа сутринта наскоро боядисаният „Ели Моние“ излезе от Дакар, за да срещне „Скалдис“, който пристигаше от Анверс, с професорите Пикар и Козен, бригада учени с „Батискаф“ и с много наши надежди. Преди да изгрее слънцето, Дюма стана изразител на нашата радост и в чест на „Скалдис“ изстреля в открито море великолепен фойерверк от светлинни ракети, димен газ и динамит.

Скочих нетърпеливо в моторницата всред тази пукотевица и скоро бях на борда на „Скалдис“. Веднага щом се здрависах с капитан Лафорс и учените, изтичах към трюма, където се намираше дирижабълът чудо.

Видях голям ламаринен балон с форма на ряпа. Под него беше окачена стоманена сфера, чийто диаметър надминаваше два метра. Това е жълто-бялото кълбо, с което ще трябва да се спусна на морското дъно. В стените надълбоко са взидани електрически мотори. Те завъртат витлата, които ще ни движат напред при налягане 400 пъти по-силно от атмосферното. Знаех наизуст всички планове на уреда, а сега можех да го пипна с ръка! Сферичната кабина е от специална стомана, дебела 9 сантиметра, с две големи кръгли прозорчета от 15-сантиметров плексиглас.^[18]

Балонът е само тънката обвивка, под която са разположени големите резервоари с ултралек бензин, теоретически почти два пъти по-лек от морската вода. Стоманеното кълбо е в състояние да издържи налягане, отговарящо на 16 000 метра вода, нещо, което не съществува в океана. Предвидената дълбочина 4000 метра е избрана, защото е средна. С други думи, има голям интервал на сигурност.

Леководолазите от ГПИ можеха само да одобрят принципа на свободното слизане без никаква връзка с повърхността. Ние, освободени вече от тръбите и въжетата на класическия водолазен костюм, се чувствувахме щастливи, като виждахме този „звънец“ без кабел. Батисферата на д-р Уилям Бийб не успя, защото ѝ пречеше тежестта на стоманеното въже и противодействието на парахода при морското вълнение. Удължаването на проволката увеличаваше опасността за пилота.

Без пъпна връв, „Батискаф“ можеше да стигне дълбочина 25 пъти по-голяма от тази, до която стигат обикновените подводници. За да регулира скоростта на своето спущане и изкачване, той можеше по избор да изхвърля баласта, натрупан в складовете му, или да отваря капака на някой бензинов резервоар. Под лодката щеше да виси един гайдроп^[19] с парче остро желязо на края. Щом стигнеше дъното, това желязо, тежко 150 кила, трябваше да забави слизането, като се хлъзга по тинята. „Батискаф“ щеше да пътува бавно, един метър над морското дъно, в продължение на часове. През плексигласовите прозорци пътниците щяха да наблюдават пейзажа, осветен от силни външни прожектори. Те даваха възможност да се правят цветни снимки там, където мрак царуваше още от сътворението на света.

Двама души можеха да живеят повече от 24 часа в стоманената сфера всред джунгла от манометри, кранове и най-различни контролни или командни инструменти. Не бива да забравяме и внушителната батарея гайгерови апарати за измерване на космическото излъчване. Отвътре можеше да се управлява механическа лопата, изработена от Групата за подводни изследвания за събиране на предмети от дъното.

Бяхме построили и една оригинална батарея от подводни топа. Тя напомняше машинарията на подвижен мост. Всеки топ имаше 20-милиметров калибър и можеше да изхвърли с ужасяваща бързина по един еднометров харпун. За двигателна сила се използуваше налягането на самата вода. Силата на това оръжие се увеличаваше с дълбочината и на 1000 метра стрелите пробиваха осемсантиметрова дъбова дъска. На повърхността знаменитите топове бяха безвредни поради липса на налягане.

Нашите подводни оръжия трябваше да бъдат в състояние да пленят чудовищата, които бихме срещнали, може би някои от тези гигантски калмари, които тревожеха въображението ни. Жертвите щяха да бъдат обезсилени не само от нараняването, но и от електричеството, което минаваше през харпуна. Ако животното не умреше от електрическия ток, през върха на острието му се инжектираше стрихнин. Една голяма макара, движена от пружини, щеше да навива въжето и да отстранява от зрителното поле харпуните и чудовищата.

Въпросът за връщането на „Батискаф“, преди екипажът му да остане без кислород, се поставяше остро поради широкия радиус на действие и неизбежното отклонение от парахода на повърхността. Марината беше проучила начините да се справи с отклонението или мъглата — на борда на „Ели Моние“ инсталирахме специална ултразвукова система. Предназначението ѝ беше да ни даде възможност да следим отначало докрай слизането на „Батискаф“. Фрегатите „Льо Верие“ и „Круа дьо Лорен“, а също и самолетите от въздухоплаването на марината бяха снабдени с радари. Един специален металически сигнализатор беше монтиран и на самия „Батискаф“.

Изкачването на подводния дирижабъл трябваше да стане чрез изхвърляне на баласт посредством електромагнити. Множество апарати, резултат на човешкия изобретателен гений, щяха да осъществят автоматичното връщане на „Батискаф“. В случай на повреда на електрическите уреди подводницата обезателно се издигаше на повърхността.

Всичко това действуваше успокоително. Но нищо не беше изпитано преди тръгването, електрическите инсталации не бяха окончателно завършени при пристигането в Дакар, макар че професор Козен беше работил по 16 часа на ден през време на пътуването. Аз изпитах неволен страх, когато видях тънките един милиметър стени на дирижабъла.

Пристигането на прочутия професор в Дакар бе ознаменувано с редица официални приеми, последвани от един голям бяло-черен банкет; на масата се редуваха бели и черни мъже. Професор Пикар беше предварително уведомил Главното управление по радиото на „Скалдис“, че не може да понася тютюневия дим по време на приемите. Тълпа от поканени стояха в хола след ядене. Те въздишаха, без да пушат, очаквайки тръгването на прочутия учен. Изпих кафето си и от разсеяност сложих чашката върху една пречупена колона; не знаех, че била куха. Счупването на моята чаша предизвика отпускане в тази ледена атмосфера. Прислужниците се втурнаха да събират парчетата, които не можаха да намерят, а аз използувах бъркотията, хванах професор Пикар за ръка и го изведох. Зад нас се вдигна величествен облак от тютюнев дим.

След две опитни спускания в самото пристанище на Дакар се наложи спешната поправка на някои тръби, които издишаха, и значителното изменение на някои проводници. Отплавахме под вятъра от остров Боависта към по-спокойна зона — архипелага на Зеления нос. Учените, които нямаха какво друго да правят, освен да чакат реда си да слязат с „Батискаф“, стояха по цял ден в кабината на Франсис Бьоф. Пикар, Козен и техниците работеха в трюма. Комендантът на „Скалдис“ Лафорс беше отговорен за спускането на „Батискаф“ във водата и за изваждането му. Тайе, Дюма и аз трябваше да помагаме при повечето маневри, при проверките във водата и изобщо да бдим за сигурността на съоръжението.

Наскоро стана ясно, че ще трябва да се откажем от повечето приспособления. Изоставянето на дълбоководния топ лиши Дюма от надеждата да види как се извиват в предсмъртни мъки 10-те пипала на гигантския калмар, едновременно набучен, ударен от ток и отровен на 2–3 или 4000 метра под водата.

Налагаше се да започнем с едно не много дълбоко спускане под постоянния контрол на гмурците от ГПИ, за да изпитаме различните механизми, изхвърлянето на баласта, прожекторите и моторите. „Скалдис“ беше хвърлил котва при дъно 30 метра и заедно с операциите започнаха и разочарованията. Пет дни поправяхме повредите, справяхме се с непредвидени пречки и чак тогава стана възможно да закачим баласта и тежките 600 килограма електрически акумулатори за електромагнитите. В стоманеното кълбо имаше електрически хронометър, който при слизане можеше автоматично да изхвърли всичкия баласт на „Батискаф“, когато стрелките му стигнеха предварително поставения знак.

Цяла сутрин работихме здравата и дирижабълът беше още в трюма, когато Пикар влезе в сферата, за да направи последен преглед. Той забелязал на бордовото табло един хронометър, който отбелязвал точно време, но също така и един „стенен часовник“, чиито стрелки били неподвижни. Разсеян, но истински швейцарец, Пикар побързал да навие часовника, без да обърне внимание на червения знак, показващ 12 часа. Точно в това време ние довършвахме наместването на баласта и бяхме решили да спуснем апарата веднага след обед. В 12 часа „часовникът“ прекъсна електрическия ток и тоновете метал паднаха в трюма със страшен трясък.

Като по чудо никой не се намираше под апарата. Една от огромните акумулаторни батерии се пукна и парата от киселините направи трюма необитаем. Ние имахме резервна батерия, но „Батискаф“ остана дълго време самотен. Хората вече се приближаваха до него само ако получеха формална заповед.

Професор Пикар държеше да бъде един от двамата пътници при първото слизане на апарата. За втория пътник теглихме жребие. Тази чест се падна на Теодор Моно. Затворихме Пикар и Моно в бялото кълбо и ги обсипахме с благопожелания. Мощният рудан на „Скалдис“ издигна „Батискаф“ към слънцето и на 26 ноември 1948 година в 15 часа го сложи върху спокойната морска повърхност.

Преляхме 32 000 литри бензин от „Скалдис“ в резервоарите на „Батискаф“. Тази операция трая повече от два часа; после се занимахме с още хиляда подробности: отвъртяхме тръбите, наместихме клапите и радара, трудолюбиво натоварихме торбите баласт в една малка лодка, маневрирахме с въжета за привързване и с въжета за влачене. И точно в разгара на тази блъсканица до „Скалдис“ се прилепи една моторна лодка от фрегатата „Льо Верие“. Пилотът се изкачи на борда и ми подаде с много сериозен вид едно радиоизвестие. Нетърпеливо отварям и чета следния текст: „Каним сърдечно офицерите и екипажа от «Скалдис» на борда на «Льо Верие» за прожекцията на филма «Тексаските разбойници»“. През това време Тайе и Дюма бяха във водата и проверяваха дали всичко е в ред. През прозорците те разменяха знаци с двамата живи зазидани учени. Тайе се качи на борда и заяви: „Всичко е наред. Те играят на шах.“

При залез-слънце една моторница взе „Батискаф“ на буксир. Отрязахме въжетата, които го свързваха със „Скалдис“; благоразумно решихме да го отдалечим достатъчно от парахода, за да не се сблъска с корпуса му при излизането си. Изсипахме и последните торби баласт в силозите. Прав върху подводницата, която потъваше вече, домакинът Жорж като че ли ходеше по вълните. В тъмнината пламнаха светлини под водата, после угаснаха — „Батискаф“ опитваше фаровете си. „Скалдис“ и „Ели Моние“ осветяваха сцената с мощните си прожектори. Зрелището щеше да бъде вълшебно, ако имахме време да му се възхищаваме. Една последна торба баласт — и „Батискаф“ бавно изчезна. Жорж потъна до шия във водата, после заплува към парахода. На борда на „Скалдис“ хората, наредени на предната палуба, гледаха мълчаливо в светлината на прожекторите мястото, където се беше изгубил „Батискаф“. Но изведнъж той се показа пак. След като Жорж скочил във водата, апаратът, освободен от този лек товар, изплавал. Наложи се да прибавим още една торба железни стърготини, за да се отървем от дяволската подводница, която, колкото и невероятно да изглежда това, лесно изплуваше и много мъчно потъваше.

Шестнадесет минути по-късно, в 22 часа и 16 минути, от водата се подаде едно интересно съоръжение, напомнящо пагода от алуминиева ламарина — радарът на „Батискаф“. Дирижабълът се връщаше. Пет безкрайни часа бяха изгубени в теглене, завързване, помпане, издигане и най-много във викане, и ето, че „Батискаф“ зае мястото си в трюма. Екипажът му бе пуснат на свобода след 12 часа затвор. В 3 часа и 12 минути сутринта отвинтихме и отворихме тежката конусовидна врата. Електрическите слънца се насочиха към сцената, камерите забръмчаха. Подаде се кожен ботуш, последван от гол крак. После друг ботуш и друг крак плюс бански гащички и гол корем и най-после дългите объркани коси и двойните очила на професор Пикар. Той държеше в ръка кутия кондензирано мляко, чийто етикет беше обърнат срещу обективите. Първият му жест в тази историческа минута беше да изпие тържествено съдържанието на кутията, след като се увери, че кинооператорите са пуснали камерите в действие.

За да се стигне до тази сцена, бяха необходими 10 години подготовка, милиони франкове, четири парахода, триста души и подкрепата на две държави. Двама души, затворени 12 часа в сферата на „Батискаф“, бяха стояли 16 минути на 25 метра, охранявани от водолази, способни да стигнат за няколко секунди до три пъти по-голяма дълбочина.

Поради закъсненията още в началото на експедицията трябваше да се изпрати радиотелеграма до Брюксел, за да получим увеличение на кредита. Това щеше да ни позволи да останем на островите Зеления нос за времето, необходимо да извършим дълбоки гмуркания. Всички отплавахме за остров Фого, където бяхме набелязали близо до брега дъно, дълбоко 4000 метра. В неделя, 31 октомври, издигнахме „Батискаф“ от леглото му, за да извършим спускане без пасажер. Между второстепенните приспособления, които висяха под чудовищната играчка от алуминий, имаше и едно парче желязо, увито в платнище и омотано с въжета. То приличаше на огромен колбас. Щом стигнеше на дъното, тази тежест щеше автоматически да свали целия баласт. Но преди още да се доближим до „Батискаф“, който морското вълнение люлееше на върха на мачтата, ето ти, че „саламът“ се блъсна в някаква пречка и три тона баласт се стовариха на палубата.

Това беше вече много за нещастния комендант Лафорс, който настоя да се прекъснат опитите, преди „Батискаф“ да разруши корпуса на парахода му. Ние се противопоставихме сдържано, но енергично.

— Тези неприятни случки — казах аз — нямат нищо общо с принципа на уреда. Нека му дадем последна възможност!

Учените, разбира се, бяха всички на мое мнение. Комендантът отстъпи. Този път тръгнахме за залива Санта Клара, гонени от вятъра на остров Сантиаго, където дъното е само 2000 метра дълбоко, но пристанът е по-добър.

На 3 ноември призори Козен нави прословутия часовник за изхвърляне на баласта след единадесет часа. В 16 часа „Батискаф“ започна спущането си. От палубата на „Ели Моние“ дадох условния знак на моя кормчия. Той замахна с брадвата и отряза въжето. Заровете бяха хвърлени.

Дюма и Тайе придружаваха с плуване „Батискаф“ на 50 метра и го видяха как изчезва бърже в синята вода. Ако „Батискаф“ не изплуваше, проектът на Пикар щеше да бъде забравен за дълго време. Един неуспех този ден щеше да отложи с няколко десетилетия осъществяването на нашия блян — изследване на последната непозната за човека област. Напротив, завръщането на „Батискаф“ щеше да ни увери, че и други подводници, построени въз основа на същия принцип, ще могат да слизат скоро в най-дълбоките бездни.

На борда царуваше вълнуваща тишина. Обещах бутилка коняк на този съгледвач, който пръв щеше да види „Батискаф“. Екипажът се изсипа на мостика, някои се изкатериха на мачтите и дори на комина. След 29 минути машинистът Дюдбу изкрещя: „Ето го!“ Бяхме така неспокойни, толкова измъчени от тези тревожни седмици, толкова скептично настроени, че това появяване ни се стори някакво чудо. След малко установихме, че радарът е изчезнал, но и досега не сме разбрали защо стана това.

Наскачахме масово в морето, за да прегледаме уреда. Гледан отвън, той плаваше прекрасно, нямаше никаква повреда, но тънките ламарини на корпуса хлътваха и се издуваха при всяко движение на кълбото като бузите на някой гигант, който раздухва огън.

Прекарахме драматична нощ. Наистина привечер бяхме вече успели да привържем „Батискаф“ за „Скалдис“, но нашата малка флота беше отвлечена вън от завета на пристанището. Жорж и един моряк от „Скалдис“ буквално се сражаваха, за да завържат „Батискаф“ за борда и да свържат големите тръби за източване на бензина от резервоарите. Дюма и Тайе стояха цяла нощ на „Скалдис“, където спасиха неколкократно експедицията от гибел по време на мъчните и объркани операции. Маневрата с бензина се оказа невъзможна, защото не можахме да изтеглим „Батискаф“ с пълни резервоари на палубата. Козен заповяда да излеем бензина в морето, като вкараме сгъстена въглена киселина в резервоарите. Жорж и другарят му въртяха безстрашно крановете; бензинови струи обливаха лицата им. Измъкнахме ги на борда временно ослепели и мъртви от умора. Бензинови гейзери се блъскаха над „Скалдис“ и падаха на палубата му като мъгла. Една искра стигаше и експлозията щеше да унищожи и двата парахода. Борихме се цяла нощ, за да спасим „Батискаф“. Най-после, когато пламтящото слънце се показа на хоризонта, дирижабълът бе спуснат за лишен път в своя хангар.

Обектът на толкова грижи и на толкова надежди беше неузнаваем. Начупените му ламарини висяха, повредени от морето и от сблъскването със „Скалдис“. Един от моторите и едно витло липсваха, черната боя на резервоарите течеше на дълги бразди по ослепително бялото кълбо. Сърцата на всички ни се свиваха. Към 8 часа отвориха вратата и ние, Козен и аз, влязохме в кабината, за да разгледаме инструментите; подготвен за 1480 м, „Батискаф“ беше достигнал 1380 м дълбочина. Ако в сферата имаше пасажери, те биха могли да умрат само от страх. Напълно неуязвим в големите дълбочини, „Батискаф“ бе победен от едно слабо вълнение на морската повърхност.

След завръщането ни във Франция Клод Франсис Бьоф и аз започнахме отново борба, за да склоним правителството и да изтръгнем кредитите, необходими за възстановяването на „Батискаф“. След като сполучихме да добием подписването на една френско-белгийска конвенция, ние с гордост връчихме виновника за нашите главоболия на приятеля ни Жорж Уо, капитан на корвета, и на инженерите от морското ведомство Гемп и Вилм. Те самите скоро ще разкажат историята на втория „Батискаф“, FNRS 3.

Глава десета
Морски познайници

Тъй като във връзка с експедицията на „Батискаф“ разполагахме с няколко седмици, решихме да ги посветим на гмуркане в открито море, всред Атлантическия океан. Къде да отидем? Две точици на картата възбуждаха въображението ни — островите Салванс, на половината път между Мадейра и Канарските острови. Според „Навигационния справочник“ те са необитаеми. Прекрасно! Точно такива острови търсим ние. Плувайки към тях, наближаваме зоната на акулите. Славата на морските тигри е такава, че ние вземаме малко наслуки всички възможни мерки за сигурност. Леководолазите ще слизат във водата по двама и ще се охраняват взаимно; таблетки от меден ацетат „shark repellents“^[20] на американците ще бъдат привързани за глезените ни. Така, както плуваме, ще оставяме след нас отровна бразда, която ще ни пази в сектора, където не виждаме. Кръстихме тези таблетки „Флайтокс“.

За първото ни гмуркане избираме пустинния остров Салважем Гранд. Диди е въоръжен с огромен металически лък, който изстрелва харпуни с експлозивни върхове. Що се отнася до мен, аз вземам моята вярна филмова камера. Слизаме във водата, но едва потапяме маските си — и се вкопчваме за въжената стълба като корабокрушенци за спасителна дъска. Ние сме се готвили дълго да се опълчим срещу страха, но ето, че друг страх, непознат досега, ни обхваща: зашеметени сме.

Споглеждаме се, после отново потапяме главите си под водата, но не изпускаме стълбата. На 30 метра под нас започваме да виждаме дъното с неописуема яснота. Между него и нас като че няма вода. Пространството изглежда празно, няма следа от животни, растения или камъчета. Това се казва бистра вода! Не като бульона, който досега наричахме прозрачен, защото смятахме за изключителна видимостта, щом погледът ни обгръщаше пространство по-малко от театрална зала. Днес ние действително виждаме почти безграничен пейзаж. Струва ни се, че ако се пуснем от стълбата, ще паднем като камъни в празното пространство и ще се разбием върху гладките скали на дъното.

Решаваме все пак да се гмурнем и морето приема да ни поддържа. В тази дестилирана вода приличаме на големи човешки зародиши в буркан. Няколко метра по-ниско отминаваме една група неподвижни баракуди, които не обръщат никаква внимание на натрапниците. Бели риби и бонити^[21] са замръзнали в пространството.

Трябва ни известно време, за да разберем, че самият пейзаж е необичаен; дъното представлява големи ивици от черна блестяща лава, гладка на пипане. Досега знаехме, а и нашият приятел професор Драк твърдеше, че всяка подводна скала е покрита с морска флора или фауна. Но тук, по потъналите склонове на Салважем Гранд, върху тази ужасна лава няма нито едно водорасло, нито едно живо същество. Впрочем не, има едно животно, което не може да остане дълго време незабелязано. По подводните крайбрежни скали са налепени черни като катран морски таралежи, милиарди морски таралежи от някаква гигантска тропическа порода със страшни, 20-сантиметрови бодли. Всеки от тях, неизвестно как, е издълбал в лавата по една дупка според големината си. Всички тия таралежи движат неспирно бодлите си, които се вълнуват като житни класове при повея на вятъра. Обхваща ни ново замайване и лягаме по гърба си. Нашите нанизи от мехурчета правят реално пространството чак до небето и ни успокояват. Ще можем да излезем на повърхността и да намерим парахода. Но не убихме нито една риба, не направихме нито една снимка. Това не е море!

Една сутрин в края на лятото „Ели Моние“ наближи Дакар. Ние знаехме, че изключително спокойната повърхност е измамна и че крие хиляди акули. От две години сме готови да се срещнем с акулите от Атлантическия океан. На борда имаме най-усъвършенствувания защитен уред, плод на нашето неспокойно въображение и… на умението на тулонските железари. Това е желязна клетка, подобна на лъвските клетки в цирка, която се разглобява и лесно се монтира, за да се спусне във водата. Една врата позволява на гмуреца да влиза и да излиза от нея, да се барикадира, за да се запази от хищниците.

Винаги сме смятали, че акулите са най-страшни за нас в момента, когато се спускаме във водата или излизаме от нея. Отсега нататък ще можем да слизаме безопасно. Веднъж стигнали на дъното, ще напуснем спокойно нашето убежище, за да работим, после ще се върнем в клетката и ще се затворим, за да се издигнем на повърхността. В нея има звънец, който дава възможност да се държи връзка с парахода над нас.

Първото представление на нашата зверилница се даде на юг от остров Магдалина, близо до Дакар. Дюма, Тайе и аз се гордеехме много с нашето изобретение и държахме първи да го използуваме. Апаратите на гърба ни, арбалетите и кинокамерата ни тежаха и пречеха на движенията ни. Влязохме в клетката и когато кранът ни вдигна и ни залюля над палубата, ние се залепихме за пречките.

Така, както сме увиснали във въздуха, ни се струва, че лекото клатушкане на „Ели Моние“ се е увеличило значително; опитът ни започва с няколко минути силно люшкане. Правим прощални знаци на развеселените си другари и потъваме в млечнобялата вода.

Понеже преминаваме от една среда в друга, изведнъж се виждаме издигнати от нея до тавана на нашия затвор. После и тримата падаме във водата. Нашата лъвска клетка се е превърнала в един необикновен птичи кафез, където трима мъже летят неумело и се блъскат един друг. Птичарникът се издига и спуща според ритъма на морското вълнение и ни върти на всички страни. Блъскаме до болка главите си о железните пръчки, заклещваме краката си между тях.

Колкото повече се удължава стоманеното въже на клетката, толкова движенията ѝ стават по-ексцентрични. Деветте металически балони на гърбовете ни се чукат един о друг или о клетката. Под водата се носи учестен камбанен звън. Ние сме се превърнали в езици на камбани. Аз, зле — добре, пазя камерата си, Диди сериозно се безпокои за експлозивната стрела на своя лък. Един неволен жест на моя другар сваля маската ми. Не искам да се призная за победен, намествам я и натискам звънеца, за да ни спуснат още по-дълбоко. Нов сигнал и спущането изведнъж спира. Ние се люлеем над плоско тинесто дъно. Хващаме се за решетките като каторжници и гледаме какво става в свободния морски свят.

Един рояк сиви риби хирурзи^[22] с хубави яркожълти перки, облечени празнично като за семейно посещение на нашата зоологическа градина, се спират и ни разглеждат. Те пулят белите си очи, после отминават. Виждам как минава една огромна баракуда, дълга два метра. Тя си върви по пътя напълно безразлична, но при нейното минаване изчислих диаметъра ѝ и разбрах, че тя прекрасно може да се провре между пречките на нашата клетка… Веднага звъня да ни изтеглят.

Клетката за хора беше използувана още един път при островите на Зеления нос. Спуснахме я празна на дъното, за да ни служи за убежище в случай на нужда. Впоследствие винаги сме срещали акулите без клетка.

Посредством нашия ехолот открихме една френска подводница, потънала на 25 метра, близо до Дакар.

Отидохме един ден да я посетим. Тя стоеше изправена на кила си, обвита в облак дребни рибки, каквито не бяхме виждали досега. Щом влезете всред тях, изгубвате се: облакът ви обгръща плътно. Но при най-малкия жест целият този мравуняк реагира с бързо общо движение. Дюма си игра дълго време, дирижирайки балет от 1 милион танцьори, като отваряше и затваряше двете си ръце. После той отиде до самото дъно и в сянката около левия винт се намери ненадейно лице с лице с един гигантски полиприон (епинефелус}, братовчед на нашата средиземноморска бяла риба. Този екземпляр е най-малко 10 пъти по-голям от старите ни приятели от Мулиниер и Сисие. Той тежи повече от 200 кила. Широката сплескана глава с мънички очички се приближава до Дюма. Страшната уста се отваря от време на време така широко, че би могла да го глътне. Диди знае, че тези риби нямат зъби, но все пак се пита дали полиприонът не си е наумил да го лапне наведнъж, както средиземноморските меру налапват октоподите и лангустите. Дюма не е въоръжен, а аз съм далеч от него, зает да търся удобни места за снимане.

Подобната на пещера паст е на по-малко от един метър. Диди отстъпва назад, без да изпуска от око своя неприятел, който продължава да напредва. Разстоянието между двамата противници остава същото. Разбира се, чудовището не е опасно, но това понятие е много разтегливо, когато Диди гледа безмерната уста. Минутите на стратегическото отстъпление се виждат безкрайно дълги на Дюма, докато той и полиприонът се гледат с отвращение. Най-сетне интересът на животното към Диди намалява, то прави полукръг и се прибира у дома си, в сянката на загиналата подводница. Дюма излиза замислен на повърхността. „Представи си за момент — ми казва той — какво щях да усетя, ако този мръсен епинефел ме глътнеше жив!“

Тюленът е несъмнено най-привлекателният от всички морски познайници, които сме срещали. Някога тюлените с бял корем, тюлените монаси (Monachus albiventer), са се срещали много често в Средиземно море. Те са изобилствували от Черно море до Атлантика. В XVII век са ги изтребили безмилостно, без оглед да се запази видът им. Абрахам Кин, по произход нюфаундлендец, се хвалил, че е най-големият звероубиец на всички времена. Той е изтребил един милион тюлени. Все пак в Средиземно море са останали малко от тях. Много рибари от Корсика и Северна Африка са виждали тюлени. В Бонифацио един старец ми каза, че през септември някои тюлени допълзяват нощем до лозята и се тъпчат с грозде, което много обичат.

Следите от изчезналата раса на тюлените монаси са още пресни в Ла Галите, малък остров, разположен на 35 мили северно от Тунис и прочут с лангустите си. Ловят ги и ги запазват живи в сандъци, спуснати в морето. Там те чакат гемиите, които ще ги пренесат в Тунис или във Франция. На пристанищната скеля един нисък, червенокос и приказлив човек ни увери, че е виждал „морски телета“: „Една вечер всички съзряхме тюлен, който крадеше лангустите от един сандък. Ей тук, в самото пристанище, пред очите ни! Той беше ги изял всичките и когато се показа на повърхността, за да диша, носеше сандъка на главата си като шапка. Но положението на този смешен и доволен от вкусния обед тюлен монах скоро стана трагично. Приписаха на животното всички направени досега пакости и стреляха безмилостно с пушките си по него…“

Ниският човек продължи: „Преди няколко месеца рибари са убили един тюлен на южния бряг. Той е потънал и тялото му не е намерено, но ако искате, ще ви заведа в пещерата на тюлените.“

Той ни води последователно в три пещери, в които не открихме даже и следи от животните. Когато стигнахме пред четвъртата, Тайе, Дюма и приятелят ни Марсел Ишак слязоха безшумно на брега и застанаха до входа, въоръжени с камъни, готови да изплашат животното, което би се намирало вътре. През това време Алина и аз се гмуркахме срещу входа на пещерата. Алина застана на пет метра под мене скрит зад една скала, а аз насочих камерата си към тесния подводен коридор — единствения изход от пещерата. Другарите ни хвърляха камъните без особени надежди. За тяхно изумление два силно изплашени големи тюлени монаси — сива женска и великолепен бял самец — излязоха от леговището си и се хвърлиха в морето, като събориха след себе си цял водопад от големи камъни. Monachus albiventer влезе отново в зоологията.

В тъмния подводен коридор забелязвам бяло очертание, което вземам най-напред за някаква непозната риба. Макар че съм застанал тук с надеждата да снема филм с тюлен, не ми идва на ума, че мога да видя бял тюлен, защото възрастен албинос е голяма рядкост. Алина, по-близо до животното от мене, пръв си дава сметка за него и ми прави енергични знаци да пусна камерата в ход. Тюленът вижда този жест, колебае се и се спира на две крачки от Алина. Старият албинос е единствен по рода си, но и той не е виждал риби с две опашки, които издишват вълни от мехурчета. Едрият самец простира плавниците си, върти големите си очи на всички страни, мустаците му щръкват. Той се спира за момент, после плува право срещу мене и ме блъска безпощадно. На минаване Алина го погали по хълбока.

Връщаме се на борда, обличаме сухи дрехи и идваме да разгледаме пещерата. С лампи в ръка влизаме в голяма зала, пречупена под прав ъгъл. В дъното ѝ се отваря нисък тунел, в който Тайе влиза пръв, като пълзи без колебание. След 6 или 7 метра излизаме в друга зала, 6 метра в диаметър, където се усеща силна миризма. Светлината на нашите лампи пада в средата върху добре запазения скелет на един тюлен монах. Ние току-що сме осквернили жилището, където видът е оцелял, където на завет от кръвожадните хора са родени малките, където са допълзели да умрат ранените, ударени от куршумите на своя най-зъл враг. Нито една кост на скелета не е разместена, макар че по земята има множество пресни следи. Това тъмно прибежище напомня гробна могила.

Продължаваме изследването си върху тюлените монаси и то ни завежда на атлантическия бряг в Порт Етиен в Мавритания. Там в една колиба от гофрирана ламарина се запознаваме с един самотник — М. Косе, който не само потвърди съществуването на тюлени монаси, но и добави, че те са неговите единствени приятели на този свят. „Аз — каза ни той — знам да свиря по начин, който ги кара да плуват към мене. Всяка неделя, докато е рано, отивам на плажа им, пълзя бавно, докато стигна до тях, и ние заедно прекарваме деня на слънце, легнали на пясъка.“ Ние се спогледахме смаяни, питайки се кой е изчезнал: Косе и тюлените монаси или нашата цивилизация.

И така Косе поддържа близки връзки с около 200 тюлена, единствените останали живи от тази уж изчезнала порода. Преди да ни заведе с камионетката си до любимия си плаж, Косе ни разпитва надълго, уверява се, че имаме миролюбиви намерения и няма да вземаме пушки. Едва тогава той се съгласява да ни представи на своите приятели, които ние наблюдаваме дълго от върха на крайбрежните скали. Филип и Диди слагат маските и плавниците и влизат във водата на известно разстояние от заливчето, за да отидат на срещата по вода. Отначало те избягват близкия контакт с тези бозайници, които са два пъти по-големи от човек и надарени е внушителни челюсти и зъби.

Двадесетина тюлена плуват около подводните скали, подават големите си глави от водата и ни разглеждат с любопитство. Между тях виждаме великолепен, почти черен самец, по-светла самка и едно възхитително бебе, което иска да се качи на гърба ѝ.

Диди и Филип плуват между тюлените и наблюдават техниката на своите учители по гмуркане. Тюлените свиват ноздрите си като клапи, допират едва-едва бузата си до водата и изчезват, легнали настрана, без да разплискват водата. Дюма, който е най-добрият плувец между нас, се опитва да им подражава, но с малък успех. Високи вълни обливат скалите с тинеста вода, пълна с парливи като коприва микроорганизми и с отвратителни медузи, но Филип и Диди са изцяло погълнати от урока по гмуркане и не отдават никакво внимание на неудобствата. Тюлените изглеждат очаровани от посещението на тези новаци. Един голям мъжки тюлен се гмурка тихичко зад Филип и излиза пред него, лице с лице, като че иска да го изненада. Филип гребва вода с ръката си и го пръска в лицето. Животното отвръща с духане и смъркане като същински простак. Дюма се смее като луд, но изведнъж смехът му се превръща в страхлив вик — друг тюлен се е промъкнал зад него и го е погъделичкал по гърба с дългите си мустаци.

Още с пристигането си при тюлените бях решил да хвана едно тюленче, да го заведа във Франция и да го дресирам да се гмурка с нас в ролята на „ловджийско куче“. Похитихме едно бебе, тежко около 40 кила. Хванахме го с мрежа. Когато дърпахме нашата жертва към върха на скалата, от запененото море се подаваха големи глави и очите им бяха пълни с упрек. Очите на Косе изразяваха същата скръб. „Не се безпокойте — му казвам аз, — ние ще се грижим много за него и ще го направим наш приятел.“

Нашият екипаж кръсти новия пасажер Думбо и монтира за него на палубата прословутата противоакулна клетка. Дадохме на Думбо една голяма рогозка, която трябваше да му замести пясъка. Но детето се сърдеше. То лежеше неподвижно и не искаше да яде нищо. Доктор Лонже се опита да му налее през една фуния мляко, смесено със смачкана риба, но тюленчето изплю всичко с пълно пренебрежение. Започнахме да се безпокоим и му премерихме температурата: термометърът показа 37.5 ^oC. Не знаехме дали тази температура е нормална за тюлена монах. Той гладуваше вече от 6 дни, когато пристигнахме в Казабланка. Дойде ни на ум да наемем градския басейн, за да дадем възможност на тюленчето да се размърда и да излезе от вцепенението си. Докато преговаряхме за наемането, един рибар арабин се качва на борда. Той гледа нашето нещастно бебе, изтърколено зад железните решетки, и се обръща свойски към мене: „Коменданте, ще трябва да му дадеш октоподи. Тюлените много ги обичат.“ Хващам го за ръката: „Имаш право. Иди да намериш октоподи.“

Нашият човек слезе на брега, отряза едно маслинено клонче и го завърза за дълга върлина. След това натопи маслинения клон между каменните блокове на вълнолома и дълго време разклащаше сребристия листак пред една пукнатина. Един октопод, който помисли, че листата са рибки, протегна едно от пипалата си и го уви около стръвта. Понеже листата продължиха да се движат, октоподът пусна в действие две, после три, после шест пипала. Той беше упорит и когато се закачи с дългите си ръце за маслините, нашият приятел вдигна бързо на вълнолома клона с главоногото. След 20 минути арабинът беше на борда с три октопода.

Поднесохме ги на Думбо. Загасналите му очи веднага заблестяха. Думбо пак стана палавото бебе тюленче: той хвана октоподите и ги излапа като макарони. От този момент той се нахвърля жадно на всички риби, които купуваме за него, отново е общителен и игрив. Когато чистим клетката му и метлата случайно го докосне, той лае от удоволствие. Скоро забелязваме, че най-желаната награда за него е да го чешем по корема. Една сутрин ме събуди яростният лай на Думбо. Изкачих се на палубата и не закъснях да разбера причината; някакъв арабин метеше добросъвестно палубата на една плоскодънна гемия, долепена до „Ели Моние“. Думбо чул шума на метлата и енергично искаше ласките, които му бяха толкова приятни. Щом ме позна, той се изтърколи на гръб и залая още по-силно. Можах да го накарам да млъкне едва след като наредих да му се даде прилична порция чесане с метлата.

За нещастие трогателното приятелство с нашето тюленче монах ми излезе много скъпо. През първия месец от престоя на ГПИ в Тулон той изяде риба за повече от 40 000 франка. Една проста сметчица ни показа, че докато порасне, Думбо ще ни струва около 2 милиона годишно.

Искахме да го пуснем на свобода в Средиземно море, но Думбо, свикнал вече с хората, нямаше да се подвоуми да изпълзи на плажа между къпещите се и първият срещнат рибар щеше подло да го убие. Трудно беше да го върнем в неговото заливче на Рио де Ора. Пък и кой знае дали неговата колония би приела отново този цивилизован беглец?

С болка на сърцето решихме да го подарим на зоологическата градина в Марсилия, където го поставиха съвсем сам в един голям басейн. За Нова година Косе го поздрави от Африка. Ние го посетихме няколко пъти, но Думбо не познаваше вече приятелите си от „Ели Моние“. Той се отвръщаше от нас и лаеше радостно по една дребна, облечена в черно бабичка, която идваше всеки ден при него и му донасяше по една риба.

„Ели Моние“ дълго време бразди тучните води на островите на Зеления нос, където всяко слизане под водата е същинско очарование. Представяме си какви наблюдения би направил Чарлз Дарвин, който е изследвал същите острови в 1831 година по време на прочутата експедиция на „Бигъл“, ако разполагаше с нашите уреди за гмуркане. „Когато търсех морски животни, наведен от скалистия бряг на 50 см от водата — пише Дарвин, — много пъти ме е обливала водна струя, придружена от слаб неприятен шум. Открих, че това иде от една сепия… Констатирах още, че една сепия, която държах в кабината си, фосфоресцира слабо на тъмно.“

Ние можехме да наблюдаваме сепиите с глави под водата. Виждали сме как плуват морските лисици и гигантските манти^[23]. Около острова Боависта сините лангусти бяха в такова количество, че както изглежда имаше жилищна криза; „безприютните“ лангусти се разхождаха по задръстените булеварди между жилищата на привилегированите домовладелци. Също като бездомниците по улиците на някой голям град, филмиран със забавяне.

Морските костенурки около остров Брава ни удивиха с продължителното си стоене под водата. В басейна на зоологическите градини пленниците костенурки често излизат на повърхността, за да дишат. Тук, всред природата, те стоят залепени на морското дъно цели часове. Само един път видяхме една, която излезе да диша на повърхността. Изглежда, че тяхната обмяна на веществата е много бавна и нямат нужда от много кислород, освен когато плуват бърже, за да избягат от неприятеля.

В морето на Брава на 15 метра дълбочина открихме широк тунел, който минаваше от единия до другия край на един малък остров. Когато влязохме в този мрачен проход, страстно ни се поиска да се върнем към изумрудената светлина на входа му. Плувахме в мрак. Ивици от лъчи минаваха над нас през дупките на скалата. След един завой навлязохме в огромна пещера и отново видяхме зеленото море. Там, струпани в пещерата, като че ли за да се порадват на сянката, гъмжаха множество хубави синьо-сиви риби, оживени като гости на някоя голяма сватба. И наистина, тук пред очите ни празнуваха масовата си сватба сафриди, тежки от две до шест кила. С опънати от хайвер коремчета, те се въртяха на всички страни. Ние сме виждали сафриди почти навсякъде около тези острови. Те се движат бърже в групи от четири до тридесет, но тук бяха събрани стотици в развълнувана маса, която се въртеше в тъмната пещера. Нашето нежелано присъствие внесе известно смущение в церемонията. Изплашените риби се разбягаха, но след това се събраха отново около нас, като че ни молеха да си отидем. Те гледаха на нас като на пияници, които са се вмъкнали без покана в някой светски прием.

Няколко дни наред ходихме в пещерата. Промъквахме се като крадци в тъмните ъгли до стените, за да наблюдаваме любовните танци на големите тръпнещи риби, без да бъдем забелязани. Стараехме се да не смутим почти религиозната атмосфера на сватбената пещера и изпитвахме инстинктивна почит към една от тайните церемонии на природата, на която нито едно човешко същество не беше присъствувало преди нас.

Нашият най-добър познайник от подводните скали беше трагикомичната риба флейта, която изобилствува във водите на Зеления нос. Тя е чудновато животно с конска глава и дълго вдървено тяло като дръжката на метла. То завършва с истинска малка рибена опашка. За да се придвижи напред или назад, тя не си служи с опашката, нито с тялото, а отчаяно работи с гръдните си перки. Чувствува се много удобно, когато стои права във водата. Рибата флейта е шутът на тропическите води. Случва се да видите по една дузина от тези идиоти как стърчат на всички страни от някоя дупка на скалата като моливи от някоя чаша.

Тия отритнати от природата имат необикновено държание. Толкова много сме наблюдавали тия живи тояги, че това, което разказвам тук, не е прибързано заключение, а потвърдено наблюдение, многократно зарегистрирано от кинокамерата. Рибата флейта излиза често от апатията си и плува бързо към някоя по-голяма риба, риба папагал, някой люжан или меру. Тя застава съвсем близо до минувачката или над гърба ѝ и вече не я оставя. Плува зад самата опашка на своя случаен другар, като че моли за приятелството му, жадна за обич, предлагаща сърцето си. В държанието ѝ няма следа от враждебност. Рибата флейта изобщо не може да причини и най-малкото зло на някоя риба от нейния ръст и сантименталното ѝ поведение подхвърля на опасност по-скоро самата нея. Тя не се опитва да изпроси и парченце от яденето на своя другар.

За нещастие тия излияния не намират никога взаимност. Бялата риба или рибата папагал си ходи по своята работа, без да обръща внимание на натрапницата, и най-после се уморява от настойчивостта на това нежелано приятелство. Със силен удар на опашката той се мъчи да се отърве от досадния спътник, но самотникът е също упорит. Загубил търпение, обектът на любовта избягва колкото може по-бърже и нашата риба флейта увисва печално във водата, отхвърлена за лишен път. Тази малка социална драма се е разигравала много често пред нас и в смеха ни се е примесвало състрадание.

Гибралтарският проток е наистина най-благоприятното място за изучаване на морските млекопитаещи. Хиляди делфини и дори китове сноват денонощно през протока, участвувайки в необяснени досега преселения между Средиземно море и Атлантика. „Ели Моние“ хвърли котва точно всред протока. Дюма се гмурна, за да завинти под кила една автоматическа кинокамера, която щеше да филмира и най-бързите движения на делфините. През това време ние с Тайе гледахме как между Испания и Африка тече река от китообразни.

Веднага щом параходът тръгна, делфините се наредиха ветрилообразно около кила му, излизайки от пяната, за да дишат. От умора или отегчение някой от тях хлътваше във водите и слизаше към морското дъно, заместен в същия миг от друг. Когато скоростта на парахода се увеличи, те лягат на едната си страна и ни гледат през водата с малките си дяволити очи. Една майка плува с малкото си, то ускорява темпа, за да не изостане. Майката и детето се бутат приятелски един друг, после без видима причина редиците им проредяват, последният делфин изчезва под водата и завеса от пяна скрива морския балет.

Наблюдавали сме ги често и дълго, понякога сме се гмуркали между тях. В надпреварата им с парахода се е случвало тези животни да подскачат вертикално на два метра над вълните, после падат на опашката си, като издават силен шум. Държанието им ни кара да предполагаме, че имат чувство за хумор. Неприятно е да се констатира колко много тяхната анатомия прилича на нашата. Кръвта им е топла, те дишат с бели дробове, по размери и тегло са като нас. Доктор Лонже стъкми една операционна маса на палубата и направи грижливо дисекция на един делфин. Неприятни мисли ме обладаха, когато видях как той разстила на масата дробове и сърце като нашите, мозък, голям колкото човешкия мозък, с почти толкова многобройни гънки — мерило за нашия гений. Делфините имат блестящи очи и устните им се смеят. Стадният им инстинкт е разцъфтял в истински обществен живот. Има може би повече делфини в морето, отколкото хора по земята.

Мощният им хоризонтален плавник ги подхвърля за миг над повърхността, за да поемат въздух, после те се гмуркат като жива торпила, чиито радиус на действие не познаваме. Филмирах със забавяне функционирането на тяхната ноздра, за да измерим времето, което им е необходимо за дишане. Вдишване и издишване се извършват общо за една осма от секундата. Когато потъват във водата, те оставят след себе си броеница от сребърни мехурчета, доказателство, че невинаги затварят херметически единствената си ноздра. Като се спуснахме между тях под водата, чухме гласа им. Те църкат като мишки, смешен вик за такива благородни животни. Пискливият зов на делфините има вероятно и друга цел, освен да им служи да се разбират помежду си.

Един ден плавахме в открито море към Гибралтар, на 40 мили в Атлантическия океан. „Ели Моние“ изминаваше своите редовни дванадесет възела в час. Настигна ни голямо стадо делфини. Те плуваха точно по средата на пролива, макар че сушата не се виждаше. „Ели Моние“ изпревари делфините и аз незабележимо промених посоката с 5–6 градуса. Опитах се да ги отклоня от пътя им. Те се съгласиха да ни следват в продължение на няколко минути. Вече мислех, че хитростта ми е успяла, когато те изведнъж изоставиха парахода и тръгнаха отново по първото си направление. Аз също се върнах всред стадото и смених посоката; те отиваха право към Гибралтар.

Откъдето и да идеха, тези делфини имаха ясна представа за мястото на протока в безбрежното море. Имат ли те звукови или ултразвукови апарати? Дали слабите писъци, които издават, не им дават усет за дълбочинната топография? Не знаем, но нашите делфини действуваха така, като че ли можеха да радиолокират Гибралтар.

Глава единадесета
Легендата за морски чудовища

Рибарските истории са стари като света. Но в суеверията за морето, които съществуват, и днес имат своя дял и поетите, и мореплавателите. А що се отнася до вестниците, те не пропущат случаи да извадят от време на време на бял свят по някоя небивалица за морски чудовища.

Преди един век се яви водолазът с каска и легендата се обогати с нов драматичен елемент — герой, който не се колебае да слезе в дълбините, за да се бие с неприятеля си. Само че тези кървави схватки са описани от писатели, седнали на сухо — до огъня. Трябва да извиним тромавите водолази, че са подхранвали легендите с мълчанието си. Морските труженици, ровещи се в мръсните дъна на пристанищата и речните устия, така както са затворени в каските си, не могат да кажат дали едно необичайно обтягане на въздушната им тръба е причинено от някой гигантски калмар или от изгнила дъска. А съмнението допуща най-различни тълкувания.

Голият човек, който плува свободно под морето, взема участие в живота на един друг свят и се учи да познава този живот. Самият той може да бъде контролиран от други плувци или от обектива на кинокамерата. С него свършват суеверията. Нека оставим настрана морския змей; нашите най-страшни неприятели остават акулите, октоподите, големите змиорки и мурените, морските котки^[24] и мантите, и най-после баракудите. Срещали сме всички тези животни, с изключение на гигантските калмари, които живеят на дълбочини, недостъпни за гмурците с дихателен апарат. С изключение на акулите, за които ще говорим по-нататък, чудовищата, срещани от нас, общо взето, са напълно безобидни. Едни от тях бяха безразлични към човека, други любопитни. Повечето се плашеха, когато ги доближавахме.

Ще кажете, че нашите наблюдения са направени главно в Средиземно море, в тропическия Атлантик и в Червено море. Възможно е, ще кажете, средиземноморските чудовища да са опитомени, а хищните животни да населяват другите океани. Октоподът е най-оклеветеният от всички.

Октоподът дължи лошата си слава главно на Виктор Юго, който описва в романа си „Морски труженици“ как един октопод се храни с човешко месо:

Нищо не може да се сравни със смайването, причинено от внезапната поява на октопода, медуза, на която служат 8 змии. Човката е животното, което влиза във вашата плът; смукалото сте вие самият, който влизате в животното. Мускулите ви се подуват, фибрите ви се гърчат, кожата се пука под отвратителния товар, кръвта блика и се смесва грозно с лимфата на мекотелото. Животното ви покрива с хиляди гнусни уста, хидрата сраства с човека, човекът се слива с хидрата… Октоподът, о ужас, ви всмуква… Той ви тегли към себе си, в себе си и обвит в лепкава течност, безсилен, вече чувствувате как бавно се преливате в тази страшна торба, която е едно чудовище.

Огромното мнозинство от хората си представят и досега приблизително така мекотелите с 8 пипала. В началото и ние не бяхме изключение от правилото. Но един ден под крайбрежните скали при Каркейран видях как Грог хващаше големи октоподи направо с ръка. Те се увиваха около ръцете му, но нашият другар излезе от водата, без да се вълнува, спокойно обърна наопаки торбичките им и чудовищата паднаха в краката му.

Първата година изпитвахме известно отвращение, когато пипахме лепкавата повърхност на скалите и на животните, но скоро се уверихме, че под водата пръстите ни не са така чувствителни, както над нея. Това ни даде смелост да пипнем за първи път жив октопод. Виждахме много октоподи между камъните, до посейдоновите гори или пък подслонени в някоя стара тенекия. Когато се приближавахме до някой октопод, той най-напред се залепваше за скалата — искаше да си намери опора. След това от страх или от гняв си променяше цвета. Той се мъчеше да се отдалечи, като пълзеше и дори тичаше със своите 8 пипала. Когато го хващахме и се почувствуваше изгубен, октоподът започваше отчаяна борба, за да избяга от четириръкото чудовище — човека. Смукалата му оставят по кожата краткотрайни белези.

Веднъж в Пор Кро Дюма хвана един средно голям октопод. В следния момент го пусна и животното избяга, отскачайки назад. При плуване октоподът пълни торбата си с вода и изхвърля изведнъж течността назад през нещо като тръба. Пипалата му се влекат след него. Той се движи на пресекулки, с умерена бързина. Дюма го остави да се отдалечи, после тръгна след него и го настигна веднага. Този път октоподът ни удостои многократно със своите прочути мастилени залпове. На края на своите сили той прибягна до последното си защитно средство — залепи се неподвижно за дъното и взе в същия миг цвета на околната среда. Диди последва търпеливо своя любимец, без да се трогне от неговите опити за прикритие и заплаха. Той отново протегна ръка към животното. След като употреби всичките си военни хитрости, октоподът направи още един опит за бягство, вдигна се към повърхността, разтвори ветрилообразно пипалата си и се предаде на Дюма. Опитът за дресировка трая дълго, но завърши успешно. За основа му послужиха умората на животното и неговата интелигентност. Дюма го хващаше лекичко, после го пущаше и по такъв начин се мъчеше да му покаже, че нямаше враждебни намерения. Получи се нещо като балет „Октопод и човек“, който аз продължително филмирах. Фигурите на този танц ставаха все по-мудни и накрая Диди започна да играе с октопода като с котенце. Когато изразходвахме нашия запас от въздух, ние върнахме свободата на „чудовището“ и го видяхме как едва-едва отплува към една скала, където се скри.

Мастилото на октопода е щедро разредено от фантазията на журналистите. Тъй като нашите очи са запазени от маската, не мога да кажа дали това мастило е отровно за човешкото око. Във всеки случай то не действува никак на голата кожа и изглежда, че не вреди и на рибите. Установихме, че мастилените залпове не образуват „димна завеса“, чието предназначение е да скрие животното, преследвано от неприятеля. Пигментът не се размива и се разтваря много бавно; той увисва във водата като доста плътна топка, завършваща с нещо като опашка; тази топка е много малка и не може да скрие октопода. Тогава, щом като мастилото не е нито отровно, нито маскировка, за какво служи то? Теодор Русо, който често е наблюдавал октоподите под водата, дава една интересна хипотеза. Всеки мастилен облак прилича горе-долу на октопода, който го отделя след себе си, и по всяка вероятност е предназначен да заблуди преследвача и да го насочи на лъжлива следа; той ще остави октопода и ще преследва мастилената топка.

Близо до Поркрол, на плоското и тинесто дъно попаднахме на едно селище от октоподи. Не можехме да повярваме на очите си. Известно е, а и нашият опит потвърждава това, че октоподите живеят в пукнатините на скалите. Те обичат също и импровизирани жилища, металически тръби или съдове. Но тук ние намерихме странни жилища, построени безспорно от самите октоподи. Една от най-разкошните вили имаше покрив, направен от голям плосък камък, който тежеше най-малко десетина килограма. От едната страна плочата беше издигната на двадесетина сантиметра и се поддържаше от две подпорки: един камък и една червена тухла, донесена кой знае откъде. Във вътрешността тинята беше издълбана на 10–15 см дълбочина. Пред входа имаше защитна стена, направена от всякакви отпадъци: камъчета, парчета от бутилки и гърнета, мидени черупки, брони от криви раци, празни морски таралежи и дори една цъфнала морска хризантема, която играеше ролята на градина. Умело замаскирано дълго пипало се подаваше от един ъгъл на жилището и обвиваше изцяло укреплението. Бухалското око на октопода ни дебнеше в полумрака. Докато се приближавах, пипалото се скъсяваше постепенно и дърпаше всичкия битпазар, както се затваря врата. Накрая той скри напълно домопритежателя. Направих цветни снимки на тази октоподска къща.

И така страшното чудовище на Виктор Юго е не само страхливо животно, което се приспособява с учудваща леснина, но и животно, способно да си служи със сечива, нещо, което предполага сложни условни рефлекси, които не са му били признавани досега. Фактът, че октоподът е събрал материали, необходими за построяването на къща, че е повдигнал тежката плоча и я подпрял с тухла и камък, говори, че той заслужава да бъде повишен в йерархията на разумните животни.

Не сме могли да наблюдаваме любовните прояви на октоподите, но те са интересно описани от Хенри Ли, бивш пазител на аквариума в Брайтон. Той е плутархът на октоподите. Преди 80-тина години Хенри Ли е наблюдавал търпеливо първите уловени и пуснати в аквариум осмоноги. Написал е една много занимателна книжка, озаглавена „Октоподът в действителността и в измислицата“. Понеже неговите читатели са от викторианската епоха, той пише: „В тази книга, предназначена за широката публика, аз мога да кажа само малко неща за оплождането на яйцата на октопода“. След тази благочестива уговорка Ли разказва, каквото е видял: „Когато дойде времето за продължение на рода, едно от пипалата на мъжкия октопод претърпява интересно изменение. То набъбва и по цялата му дължина се появява дълго влакно, подобно на червей, снабдено с две надлъжни редици смукалца, от чийто връх излиза също по едно дълго влакънце. Когато притежателят на този израстък предложи ръката си на дамата октоподка, тя го взема, запазва го и си отива с него. Този особен израстък тогава се откъсва от ръката на ухажора и става подвижно същество, което има свой отделен живот и продължава да съществува известно време, след като е станало притежание на тази, която го получава.“

Любима резиденция на друг род чудовища е едно място, разположено на около 40 метра дълбочина — Ла Сеш дю Сарание, на изток от Поркрол. Дъното там е особено. Човек би казал — пясъчна равнина. Отблизо се вижда, че се касае за пространство, покрито с интересни закръглени топчета от органичен произход, леко оцветени в розово и лилаво. Там има няколко големи камъка, под които живеят бели риби и попчета, но истинските собственици на Ла Сеш са скатовете. Пълчища от морски котки и морски орли образуват големи тъмни петна по светлия каменен килим.

Когато плуваме към тях, те, разтревожени, се отлепват от дъното и се подпират с върха на крилете си, а когато сме съвсем близо, се вдигат двама по двама и избягват. Ако се носим неподвижни в царството им, те остават залепени на дъното и ни наблюдават внимателно, като въртят големите си кръгли очи. Морските котки, чието тяло изглежда по-дебело, са бременни женски. Те раждат малките си живи, и то чак когато са в състояние да се борят за съществуванието си. Да се прониже един скат с харпун не представлява никакъв интерес. Убиването им е лесно и не си струва труда. В началото обаче ние също ги преследвахме с харпун. Спомням си, че при Маньон извлякохме една морска котка на скалите и за наша най-голяма изненада тя роди една дузина малки. Когато Тайе взе едно „новородено“, не по-голямо от 20 сантиметра, за да го хвърли във водата, то му заби в ръката жило, достойно за възрастни морски котки.

Рибарите понякога биват наранявани от морските котки, измъкнати на борда, затова от предпазливост веднага им отсичат опашките. Раните често се инфектират, защото шипът е покрит с отровна слуз.

Скатът не представлява опасност за леководолаза. Доказано е, че той не напада никога човека. Прочутият шип не е нападателно оръжие. Той излиза на сцената само ако животното е изплашено. Шипът е разположен в основата на опашката и представлява само една шеста от дължината ѝ. Случвало се е Дюма да преследва някоя голяма морска котка под водата и да я хваща за края на опашката. Този смел жест е всъщност най-доброто средство за предпазване от случайно убождане. Морската котка се бори, за да се освободи, но не може да ви нарани, докато я държите за опашката. Назъбеният като трион шип е разположен така, че може да реагира на нападение отзад или отгоре. Къпещите се, които случайно настъпят някой заспал скат, биват убодени със силен удар на опашката — защитен рефлекс на изплашеното животно. Това приключение може да има за резултат няколкоседмичен престой в болницата.

Гмурнахме се пред Прайз, около островите на Зеления нос, когато някаква сянка се разстла над нас. Помислих, че по синьото небе на „горния“ свят трябва да има облаци, но Дюма ме повика и посочи нагоре. Точно над нас минаваше една величествена манта, чиито разперени „криле“ достигаха 6–7 метра и затъмняваха светлината на слънцето. Тя беше неподвижна, водата я носеше. Възвитите краища на „крилете“ ѝ излизаха на повърхността. Коремът ѝ беше като бял емайл, толкова бял, колкото гърбът ѝ беше черен. Това свръхестествено видение беше краткотрайно. Даже почти неподвижна, тя плуваше по-бързо от Диди, който я гонеше напразно с най-голяма възможна за него бързина — 4–5 километра в час. Само с един лек удар на перките морският дявол ускори хода си и изчезна в мрака на океана.

Рибарите се боят от мантата. Говори се, че нощем тя обича да подскача високо над вълните и един тон тежест пада във водата със страхотен шум. Тежко и горко на лодката, която би се намерила под чудовището в този момент! Казват, че тези големи черни дяволи душат леководолазите, като се увиват около тях като плащеници, или ги смазват на дъното, като ги притискат с цялата си тежест. Никога не сме гледали сериозно на тези твърдения.

Направихме дисекция на една манта, за да проучим начина му на хранене. Скатът манта няма нито зъби, нито дъвкателни плочки като тези на другите скатове. Устата и хрилните отвори представляват мощна помпа за морска вода, чийто огромен дебит минава през сложна система от филтри. Дребните животни, съдържащи се в морската вода — планктонът — се задържат и отправят към тясната глътка. Противно на морската котка, мантата няма шип на опашката. Животът ѝ зависи изключително от нейната бързина. Тя не е опасна за другиго, освен за планктона.

На остров Брава си играхме с морските костенурки. Понякога е трудно да ги забележим, толкова наподобяват по цвят скалите, където си почиват. Но ние бърже се научихме да откриваме маскировката им. Един ден, когато филмирах Дюма, той се доближи до една костенурка и хвана щита ѝ отзад от двете страни. Смаяното животно размаха краката си, плоски като весла. Диди се хвана здраво за нея, за да не я изпусне. Той я повдигна и заплува бавно към повърхността, но и костенурката гребеше с всички сили и скоро двамата се завъртяха в кръг. Когато тя се успокои, той я пусна. После отново я хвана и получи още няколко ритници. Танцьорите се въртяха, като че танцуваха валс. Когато Диди подари свободата на своя влекач, костенурката не разбра отведнъж това и преди да се загуби в синия декор, повтори сама акробатическите си упражнения, като артистка, която повтаря на бис последния си номер.

В подводните романи мурената е описана като гангстер на дълбочината. Тя е часовой на потъналите съкровища в компанията на октоподите на господа литераторите. Но рибарите имат реални причини да се боят от нея. Когато отчаяно се блъска на дъното на лодката, изпадналата в ярост мурена хапе всичко, което ѝ попадне на зъбите. Опитните рибари ѝ смачкват главата веднага, щом я хвърлят на борда. Най-голям дял от лошата си слава тя дължи на Нерон, който уж бил заповядал да хвърлят роби в басейни, пълни с мурени. Така забавлявал приятелите си със зрелището — изяждането на живи хора. Или няма много истина в тази извратена легенда, или Нерон се е принуждавал да държи непрекъснато гладни своите мурени и по такъв начин е убил у тях желанието да избират менюто си.

Мурената никога не напада човека. Тя прекарва живота си в лабиринти от скали и оттам показва само змийската си глава и шия. Видът ѝ е страшен. Към обикновените защитни средства: бързина при бягането, подражателна окраска, бодли и шипове, рибите могат да добавят и някои оръжия от психологически характер. Така мурената поддържа репутацията си благодарение на своя грозен поглед и на свирепите зъби в широко отворената уста. Когато се доближавахме до нея, очаквахме всеки миг да зафучи като дива котка. Мурените живеят в потъналите параходи. Те подават главите си от стари тръби или от тесни пукнатини и ви гледат настойчиво със злите си очички. Но не се заблуждавайте! Мурените са прозаични като вас, като мене или като вашето куче. Те желаят само да не бъдат обезпокоявани в техния всекидневен живот — като мирни буржоазки, които ревниво пазят имуществото си. Срещу натрапника обаче са готови да воюват с острите си зъби. Един ден Дюма търсеше лангусти в скалите под фара Мараго. Той пъхна ръката си до рамото в една пукнатина и една мурена го ухапа по пръста. Раната се затвори още през нощта, отвори се на другия ден и кърви много, после заздравя без усложнения. Дюма се отнесе към случката като истински спортист: „Мурената не ме е нападнала. Тя ме предупреди да оттегля ръката си и да не влизам отново.“ Нямаше никаква инфекция: ухапването не беше отровно.

По времето, когато бяхме заети с разкопките на древното картагенско пристанище, имахме случай да посетим г. Н. Хелдт, директор на океанографската станция „Саламбо“. Той ни покани на едно от най-грандиозните и страшни зрелища, които човек може да види, на Сидидаудската мадрага. Мадрагата е гигантска мрежа за ловене на рибата тон, позната от векове в Адриатическо и Егейско море и наскоро въведена в Тунис. Това е мрежа с големи бримки, опъната диагонално на брега на дължина 1–2 километра. Мадрагата е отворена към морето и има четири обширни отделения, където се хващат големите риби тон през май и юни, когато си хвърлят хайвера.

Тонът е скитник. Някои зоолози мислят, че тези риби правят далечни пътешествия — от Норвегия до Черно море и до Западна Африка. Международни пътешественици или граждани на само едно море, рибите тон се приближават до брега през сватбения период и плуват на големи стада по крайбрежието, винаги вдясно от сушата. Аристотел, който е бил забележителен океанограф, е заключил, че те са слепи с лявото око, нещо, в което вярват и досега средиземноморските рибари. Не се знае защо тоновете плуват вдясно от сушата през сватбеното си пътешествие. Едно е ясно — този навик е причина за тяхната гибел.

Когато стадото се натъкне на мадрагата, то завива наляво, за да избиколи пречката, и попада право в първата стая. Рибарите араби, които наблюдават с далекоглед от лодката си гигантската мишеловка, затварят вратата веднага щом рибите са влезли. Те вкарват тоновете във втората стая, за да освободят първата за нови пришълци. След това пленниците минават в третата стая. Накрая — в килията на осъдените на смърт, правоъгълната стая от двойна мрежа, назована със зловещата сицилийска дума „карпо“, която значи морга.

Когато пристигнахме в Сиди-Дауд, за да снимаме на цветен филм избиването на рибите, 60 гигантски риби тон и стотици бонити^[25] бяха хлътнали в примката предишната вечер. Наскоро едно знаме се издигна над лодката на съгледвачите. „Раисът“ — церемониал майстор и главен ръководител, получи от сушата сигнал за избиването.

Веднага стотина араби откараха големите си плоскодънни лодки в морето и образуваха широко каре около „моргата“. Раисът стоеше в центъра, прав в една малка лодка. Той даде заповед и церемонията започна. Рибарите нададоха варварски рев, после запяха старинна сицилианска песен, свързана с този езически обред. Лодкарите закачиха бримките със своите куки и задърпаха мрежата в такт с песента.

Марсел Ишак скача от лодка на лодка и филмира сцената, Дюма и аз се гмуркаме в голямата мрежа с нашата камера. Водата е бистра, но мрежата е толкова голяма, че не могат да се видят едновременно противоположните ѝ стени. Едрите риби тон плуват още доста спокойно в сгъстени редици и минават равнодушно край нас. Те се изгубват, после пак се явяват, след като са обиколили своя затвор в посока, обратна на часовниковата стрелка. За да напълнят с вода хрилете си, те отварят и затварят малката си уста. Металическите им тела имат съвършена вретенообразна форма, но са може би малко вдървени, неподвижни. Най-големите тежат близо двеста кила. В сравнение със силата им мрежата прилича на паяжина, която биха разкъсали много лесно, но те дори не се опитват да минат пред нея. Сега, когато плуваме между тях, ние се поставяме несъзнателно на мястото на осъдените на смърт, искаме да ги разбунтуваме, да им покажем как да излязат от този капан. Горе арабите намаляват стените на мрежата и ние виждаме вече нейното дъно. Един голям скат се е заблудил тук и една акула се е удавила, заплетена в бримките. Как ли щяхме да се чувствуваме, ако бяхме хванати в същата примка като тези животни, ако трябваше да споделим съдбата им?

В този затвор, който става все по-тесен, само Дюма и аз знаем ужаса на развръзката, а точно ние ще бъдем пощадени. Срамуваме се, че знаем и че играем нечестно. Обхваща ме желание да извадя ножа си, да разрежа мрежата от горе до долу и да отворя път за масово бягство.

Сега стаята на смъртта е намалена до една трета от първоначалните си размери. Атмосферата става нервна, напрегната. Стадото плува по-бързо и по-бързо, но все още в ред. Едно почти човешко безпокойство личи в очите на животните.

Ние оставаме във водата малко преди лодкарите да издърпат мрежата и да започнат избиването. Никога не съм виждал такова покъртително зрелище като тази тълпа осъдени няколко мига преди екзекуцията. В едно пространство, не по-голямо от обикновена стая, риби тон и бонити се блъскат като обезумели на всички страни. Свършено е с мита за еднооките риби, които плуват винаги вдясно. Забравен е меденият месец. Изплашените риби загубват всякакъв контрол над себе си. Те се втурват към моята камера с бързината на експрес. Когато лентата свършва, излизам от водата, залитайки като пиян.

Песните замлъкват. Всред религиозна тишина раисът сваля шапка и поздравява тези, които ще умрат. Това е сигнал за избиването. Рибарите мятат дългите си канджи в кипналата пяна. Морето почервенява изведнъж. Пет или шест мъже трябва да забият куките в един и същ тон, за да го измъкнат от водата, тръпнещ и вцепенен като голяма механична играчка. Лодките просто потъват под кървавия куп тонове и бонити, които още потреперват конвулсивно. За рибите борбата е свършена. Покритите с кръв рибари се хвърлят в още розовата вода край „моргата“, за да се измият и отпуснат мускулите си. Нервният им смях звучи фалшиво.

Към океанската аристокрация принадлежи повече от всяка друга риба голямата лиса. Недостъпна за мрежи и въдици, тя живее свободно, както и рибата тон, в шеметни дълбочини. Тя благоволява да влезе в допир със земния свят само по края на носовете, по уединените рифове и около потъналите кораби. Дълга, силна, бърза и гъвкава, с тънка златна ивица на сребърната си страна, лисата е истински дух на водата. Понякога сама, по-често на групи, тя излиза от течната бездна, мярва се в света на леководолаза и го поглежда със своето сърнешко око. Тогава всички други риби заприличват на дребни провинциални чиновници. Тя е аристократ космополит, който пътува от Сидон до Херкулесовите стълбове, и присъствието на човека не ѝ прави никакво впечатление.

Виждали сме как силуетът ѝ се очертава на нашето „небе“, описваш величествени кръгове около някоя остра скала, увенчана с пяна. Малките морски лястовици и барбуни се нареждат в стомаха ѝ като сардели в кутия. Докато тонът се хваща на въдица или в мрежа, лисата презира тези нескопосни уловки. Тя умее така ловко да заобикаля въдици и мадраги, че учените и рибарите мислят, че лисата се среща рядко и не достига до големи размери. При гмурканията си обаче ние сме срещали много по-често лиси, отколкото риби тон, и водачите на групите са бивали по-дълги от два метра. На нас лисите винаги ни спомнят дълбоките гмуркания в подножието на скалите преди отлива, на прага на приключението.

Баракудите също не представляват опасност за леководолазите. Чудовищната им челюст, която прилича на челюстта на гигантска щука, е вдъхновение за множество вълшебни подводни приказки. Вярно е може би, че са ухапвани къпещи се, които газят близо до брега, но не знам нито един случай подводен плувец да е бил нападнат от баракуда. Срещали сме големи екземпляри в Червено море и тропическата част на Атлантика. Както щуките, и те дълго стоят неподвижни като големи тояги и се движат на пресекулки. Понякога баракудите се интересуват от вас и имат лошия навик да ви следват равнодушно, но винаги близо до краката ви. Когато се обърнете, те всеки път са до вас, без да проявяват признаци на враждебност, но са обезпокояващи само от присъствието и легендите за тях.

Не мислете все пак, че морската фауна е безопасна за нас. Малките всекидневни опасности имат голямо значение, макар че изглеждат недостойни за внимание. Има едно дребно чудовище, бодливо като магарешки трън, потайно и вездесъщо; говоря за морския таралеж. Това скромно бодлокожо е много обикновено, за да задоволи изискванията на любителите на сензации. Но когато го настъпите в подножието на крайбрежните скали или на входа на някоя пещера, безчислените му бодли проникват в плътта ви и се пречупват там. Измъкването им е трудно, болезнено и с време убожданията се инфектират. По-полезно е да се пазим от морските таралежи, отколкото от баракудите.

Други коварни чудовища са медузите, чиито разнообразни кристални чашки са всъщност плаващи мини. Те са оцветени в синьо, розово, кафяво или жълто. Много медузи са отровни и допирането до тях може да причини сериозен нервен шок. Най-известната и най-опасната медуза е физалията^[26] или „португалски военен кораб“. Появяването ѝ по плажовете е разстроило сезона на много курортисти. Животното плува на повърхността и дългите му отровни влакна се влачат зад него. В Бермудско море се гмурнах под едно толкова плътно стадо от физалии, че беше невъзможно да намеря празно местенце, през което да изляза от водата. На 2–3 метра дълбочина можех да съзерцавам интересен таван от отровни влакна, безчислени гирлянди, увиснали от небето, докъдето погледът ми стигаше.

Двама други коварни неприятели на човека риба са огнените корали и морската коприва, чиито опарвания траят дни наред. Допирът с тях предизвиква алергически^[27] реакции. Някои подводни плувци имат имунитет, други не страдат никак при първия контакт, но вторият причинява силни изриви.

Такива са чудовищата, които сме срещали. Фактът, че нито едно от тях не ни е разкъсало, говори, че те несъмнено не са чели подробните наставления, които са им дали безчислените любители на подморската демонология.

Глава дванадесета
Акулите, филмирани отблизо

През 1939 година по време на едно гмуркане без дихателен апарат срещнах за първи път акули до остров Джебра, на юг от Тунис. Бяха великолепни екземпляри с желязносив цвят, дълги около три метра. Те плуваха на чифтове, придружени от риби пилоти. Почувствувах се много неудобно, но се успокоих малко, като видях колко се уплаши Симона, моята другарка по гмуркане. Тя веднага излезе от водата. Акулите продължиха пътя си.

Акулите от Джебра заеха първото място в един списък, който набожно държах в изправност чак до нашето пътуване по Червено море в 1951 година. Дотогава в него се набраха толкова акули, че моята статистика загуби всякакъв интерес. От наблюденията, направени при моите срещи с повече от двеста акули от най-различни породи, можах да направя два извода. Първия — че колкото повече акули виждате, толкова по-малко ги познавате. Втория — че е възможно да се предвиди какво ще направи една акула.

Бездна от време отделя акулата от човека. Това животно се появява в края на мезозойската ера, по времето, когато са се образували планините. За 300 милиона години то много малко се е променило. Докато еволюцията е преобразявала другите морски същества, тя, неумолимата, неуязвимата акула, е преминала през вековете, без да се измени, и си е останала най-древният убиец, въоръжен за борба за съществувание още от началото на света.

В океана, между островите Боависта и Майо, които са част от архипелага на Зеления нос, в стърчащите над водата скали се разбиват високи талази и пръскат наоколо пяна. Това зрелище е кошмар за хидрографите, които в навигационните инструкции съветват мореплавателите да избягват грижливо тези опасни места. „Ели Моние“, напротив, е неизменно привличан от рифовете, както петрелът (морска птица) от стъклените фенери на фаровете. Хвърлихме котва до брега на Жоао Валенте и влязохме във водата, без да обръщаме внимание на морското вълнение и на прилива. Там, където има подводни скали, кипи живот.

Едва бяхме хвърлили котва, и към парахода се приближиха няколко малки акули. Екипажът измъкна въдиците, с които лови риби тон, и само за десет минути хвана десетина акули. Когато се гмуркахме с кинокамерата, само две от тях се навъртаха около парахода. Под бурните вълни, които се гонеха над главите ни, видяхме как едната налапа стръвта и изчезна веднага към повърхността. Другата, останала жива, уплашено се приближи, за да ни разгледа, и отиде да скита по други места. Около подводните скали се озоваваме в най-дивата среда, която може да създаде тропическият Атлантик. Грамадни акули кърмачки, които са безопасни за човека, спят в дупките на скалите. За да можем да ги филмираме, е необходимо да раздвижим тези ленивци; Дюма и Тайе влизат в мрака на пещерите им и ги дърпат за опашките дотогава, докато те внезапно се събудят. Тогава акулите излизат и се скриват, играейки любезно малката си роля. Забелязвам по-далеч една от тези безгрижни риби легнала на пясъка. Тя е дълга повече от 4 метра. Викам Диди, моя телохранител, и му обяснявам с жестове, че може да наруши нашия неутралитет и да изпита върху достоен по размери противник силата на своите оръжия: гигантския харпун, дълъг 2 метра, тежък 3.5 кг. Той се изхвърля от каучукови ленти, обтегнати при налягане 140 килограма. Харпунът завършва с прочутия експлозивен връх, изпитан вече върху лисата. Дюма стреля от горе на долу от 4 метра разстояние. Стрелата се забива зад черепа на рибата и след 2 секунди зарядът експлодира. Раздрусва ни здравата, чувствуваме удара по цялото си тяло. Що се отнася до акулата, тя само излиза от вцепенението си — размърдва се и плува невъзмутимо със забития в главата ѝ харпун, който наподобява прът на знаме. Тръгнахме след нея с пълна бързина, за да видим какво ще стане. Нашата жертва не изглеждаше ни най-малко затруднена в обикновените си движения; тя ускори постепенно хода си и изчезна. Малко по-далеч намерихме харпуна, от който беше успяла да се освободи. Как беше останала жива? Вероятно харпунът беше минал през главата ѝ и експлодирал вън, защото нито един вътрешен орган не би могъл да устои на тази експлозия, която без малко щеше да ни извади от строя, и то на шест пъти по-голямо разстояние. Ясно е, че акулите наистина трябва да са изключително жизнени, за да издържат подобно сътресение на няколко сантиметра от главата си.

Един ден двамата с Дюма точно привършвахме една киноснимка, когато усетих, че косите ми се изправят от ужас. Повиках Дюма. Той се обърна и на свой ред се вцепени. Пред очите си видяхме нещо, което обърна наопаки вътрешностите ни. Не, голият човек наистина не е на мястото си под морската вода. На 12-тина метра от нас в сивата глъбина се появи една белезникава маса с оловни отблясъци, една истинска Carcharodon carcharias, дълга 8 метра — акулата човекоядец, призната за такава от всички специалисти. Дюма и аз се приближихме инстинктивно един до друг. Хищникът идваше лениво. Въпреки мъчителното безпокойство хрумна ми странна мисъл — все пак отвратителното животно ще има страшни стомашни болки, докато смели нашите металически цилиндри.

И ето, че акулата ни забеляза. Тя реагира по най-невероятен начин. Ужасено, чудовището се спря за миг, после изхвърли цял облак изпражнения и избяга с неимоверна бързина.

Дюма и аз се гледаме и нервен смях ни разтърсва. Самоувереността, която добихме този ден, ни тласна към лудешко безгрижие. Скоро изоставихме нашата система на взаимоохраняване и се отказахме от повечето предпазни мерки. Нашите по-късни срещи с най-разновидни породи акули, между които и прочутата акула тигър, засилиха чувството ни за превъзходство. Всичките акули бягаха от нас. След няколко седмици, прекарани в островите на Зеления нос, ние бяхме готови да потвърдим със сигурност, че всички акули са плашливи, толкова страхливи, че не могат да запазят спокойствие дори когато ги снимаме.

Стоях един ден на мостика и наблюдавах моя ехолот. Една мъничка искрица, която слизаше и се качваше по скалата на регистратора, чертаеше профила на морското дъно на 3000 метра под нашия кил, в морето на Боависта. Дебнех по хартията следата на един дълбок проницаем пласт^[28] на 400 метра дълбочина. Дълбокият проницаем слой е една от новите главоблъсканици на океаногеографията. Той е един вид екран, който отразява отчасти звуците и ултразвуците. Такъв слой се среща във всички морета. Ехолотът го открива на 200–300 сажена през деня; нощем той се изкачва към повърхността.

Тези вертикални премествания, зависими от слънчевия цикъл, са навели някои изследователи на мисълта, че се касае за плътен слой живи организми, толкова огромен, че въображението е безсилно да си го представи. Този ден писецът вписа на лентата три успоредни и отчетливи линии, три проницаеми пласта, от които едната беше изключително ясна. Губех се в безплодни предположения, когато чух прочутия вик на китоловците: „Пъхтят“! Едно стадо китове бутилконоси беше заобиколило „Ели Моние“. Екипажът изпадна в ужас. Тридесетина големи черни китове се движеха лениво в спокойната и прозрачна вода. На челото им се издува огромна лъскава топка, на която дължат името си. Когато бутилконосът излезе на повърхността, той изхвърля „водоскок“ от пара, придружен от дрезгаво пъхтене.

Тялото им изплува бавно, животните са отпуснати. Те си почиват. Устата им е замръзнала в усмивка, устните им стигат близо до блестящите очички. Това чудовищно създание има дяволито лице. Този ден бутилконосите ни позволяват да ги приближим на няколко метра. Би казал човек, че около „Ели Моние“ плуват чудовищни лачени обувки. После те потъват всички заедно. Дюма слиза със своя харпун на площадката при носа на парахода, а аз приготвям подводната камера. След десет минути китовете се връщат от тайнствената си екскурзия. Един от тях изплува на четири метра от Дюма, който забива с всички сили харпуна си в страната му до гръдния плавник. Водата почервенява. С гъвкаво движение животното изчезва под водата и ние спуснахме двестаметрово въже, завързано с харпуна. Въжето е прикрепено за голяма жълта шамандура, друга — сива, е привързана по средата. Двете шамандури се загубват във водата. Харпунът се е забил здраво в кита.

След малко харпунът на Дюма се показа над водата. После харпун, кит и шамандура изчезнаха. Дюма се изкатери на мачтата с далекоглед. Аз маневрирах, за да държа парахода на малко разстояние от стадото, понеже предполагах, че бутилконосите няма да изоставят ранения си другар. Чакаме дълго. Либера, радиотелеграфистът, забеляза пръв жълтата шамандура и ето най-сетне нашия кит, които поне външно изглежда незасегнат.

Забит в тялото му, харпунът изглежда жалък като клечка за зъби. Дюма грабва маузера си и изпраща на кита два взривни патрона. Китовете, верни на нещастния си другар, плуват около него и окървавената вода облива гърбовете им. Чак след един час сполучихме с големи усилия да си вземем шамандурата и да привържем тежкото въже за борда на „Ели Моние“.

И така, един умерено голям бутилконос, тежко ранен, е привързан като куче о нашия параход. Сушата се губи на хоризонта, под нашия кил има 1500 сажена вода и стадото китове обикаля и изригва своите водоскоци. Ние с Тайе слизаме под водата, за да тръгнем по въжето на харпуна, което ще ни заведе до агонизиращото животно.

Тюркоазносинята вода е изключително прозрачна. Хващаме се за въжето, опънато хоризонтално на няколко фута под водата, и стигаме до кита. Кървави струи още текат от дупките, пробити от куршумите. Плувам към три други кита, но когато ги доближавам, те вдигат опашките си и потъват в синята вода с главите напред. За пръв път съм във водата с големи китообразни и за пръв път наблюдавам техниката на гмурканията им. Старата дума на китоловците „забиван“ добива по-конкретен смисъл в съзнанието ми. Китовете не се гмуркат под ъгъл, както делфините и морските свини, а се спускат вертикално към дъното. Така величествени и лениви на повърхността, когато се гмуркат, китовете гребат бързо с широкия си опашен плавник. Помагат им извиванията на цялото тяло. Опитах се да следвам един от тях, но когато го доближих на 30 метра, той изчезна далеч под мене. В безбрежната синина на водата забелязвам една петметрова акула, която минава, без да ми обърне внимание, примамена от миризмата на кръвта на кита. Много по-долу, скрит от очите ми, се простира дълбокият проницаем пласт, където може би пасе стадото на левиатаните^[29]. Други акули бродят наоколо. За съжаление трябва да се върна на борда.

На задната палуба се бавя само толкова, колкото е необходимо, за да сменя дихателния си апарат и да завържа една таблетка меден ацетат на глезена си и втора на колана. Знаехме, че това химическо съединение, разтваряйки се във водата, трябва да отблъсне акулите. Този път ме придружава Дюма. Решено е, че той ще метне въжена примка на опашката на бутилконоса, а аз ще филмирам сцената.

С влизането си във водата Диди вижда една голяма акула, но тя си отива, преди аз да я забележа. Минаваме под кила на парахода и намираме от другата му страна въжето на харпуна.

Едва бяхме извървели няколко метра, хванати за въжето, и ето, че се натъкваме на една друга акула, дълга около три метра, чийто вид ни е неизвестен. Тя има хубави очертания. На цвят е светлосива, много чиста, истинско произведение на изкуството. Пуснахме въжето и заплувахме към нея, уверени, че тя ще побегне, както всички други, но тя не отстъпи назад. Над гърба ѝ плува една двадесетсантиметрова рибка на бели и черни ивици. Това е несъмнено прословутата риба лоцман (пилот). Приближихме още, докато се намерихме на три метра от нея. Странно, необикновено! Около акулата, наредени като на витрина, плуваха десетина от тези риби лоцмани. Между тях има някои съвсем мънички, други дълги колкото един пръст. Те са там като празнични украшения и се съобразяват с ритъма на животното, като плуват винаги на няколко сантиметра от него. Лоцманите не придружават акулата, те изглеждат като част от нея, като придатъци. Най-малката, едно лоцманче голямо колкото нокътя на моя палец, трепти точно пред муцуната на акулата и като по чудо стои на място, докато животното плува напред; очевидно рибката е тласкана и поддържана от страната на натиска, създаван от акулата.

Морските легенди казват, че акулата има слабо зрение и че лоцманът я води към плячката ѝ, за да може след това да събере трошиците от трапезата ѝ. Днес учените отхвърлят мисълта, че лоцманът играе ролята на куче, водещо слепец, макар че изследванията са установили, че акулата е късогледа. Нашият опит ни кара да вярваме, че на практика акулата вижда така добре, както и ние.

Хубавата сива акула не проявява никакъв страх. Радвам се, че най-после ще имам случай да филмирам акула при чудесни условия. Влизам почти напълно в ролята на кинорежисьор и със знаци давам указания на Дюма, който заедно с нея ще бъде звезда на моя филм. Филмирам акулата с Диди пред нея, с Диди зад нея. Другарят ми плува след животното, приближава се до него, хваща го за опашката. Той иска да я дръпне по-силно, за да наруши малко равновесието на тази витрина, но все пак се бои да не би акулата да се обърне и да го ухапе. Диди пуска опашката и съгласува своите движения с акулата. Налага му се да плува с всички сили, за да не бъде изпреварен от нея. Тя напредва, без да се мърда. Аз се въртя в центъра на играта и след като изтрезнях малко от възхищението си, започнах да усещам опасността. Животното не дава вид, че се интересува много от нас, но малките му неподвижни очи ни гледат втренчено.

Нашата сива акула ни е увлякла лека-полека на 20 метра дълбочина. Дюма ми сочи с пръст нещо долу. На границата на нашата видимост в тъмносинята вода се подават други две акули и бавно се издигат към нас. Те са много по-големи, надминават 4 метра. Телата им са по-заострени, по-сини, животните са по-свирепи наглед. Те нямат риби лоцмани и се разполагат точно под нас.

Нашата стара приятелка, сивата акула, се приближава, като намалява радиуса на кръговете, които описва. Тя все още не проявява враждебни намерения. Механизмът, който я кара да се върти около нас като стрелките на часовник, изглежда точен. Лоцманите също си стоят по местата. Досега сполучвахме да потискаме страха си, сега дори не мислим да го скриваме. Появяването на двете големи сини акули ни връща към страшната действителност.

Отчаяно дълбаем в паметта си, за да намерим в нея съвет как да изплашим акулите. „Махайте с ръце!“ — съветва един от спасителната команда; ние силно и безредно махаме с ръце. Засрамваме се малко, защото сивата не благоволява дори „да се усмихне“. „Издишайте срещу нея струя мехурчета!“ — казва един водолаз с каска. Дюма чака акулата да достигне най-близката точка от своята траектория и духа с всички сили — акулата не реагира. „Викайте, колкото можете!“ — казва Ханс Хас. Ние ревем до пресипване. Акулата изглежда глуха. „Таблетките от меден ацетат, закрепени за пояса, ще попречат на акулите да се приближат до вас“ — казва един офицер, инструктор от американското въздухоплаване. Ние сме сложили две таблетки и нашата приятелка плува из медния бульон, без да ѝ мигне окото. Леденият ѝ поглед ни преценява добросъвестно. Изглежда, че тя знае какво иска: времето работи за нея.

Тогава става нещо страшно. Мъничката рибка лоцман, която плува пред носа на акулата, хвръква от мястото си и лети към Дюма. Тя пърха като пеперуда право срещу маската му и моят приятел върти главата си, като че иска да се отърве от някой комар. Но напразно. Дюма се чувствува белязан, той принадлежи на акулата. Приятелят ми се приближава инстинктивно към мене. Виждам как ръката му търси ножа на пояса и как го изважда от ножницата. Сивата акула се отдалечава малко, като че ли да се засили, обръща се и тръгва право към нас.

Да се бием с нож против акула е смешно, но е дошъл моментът, в който ножът и камерата са последното ни защитно средство. Без да мисля, размахвам камерата като щит, натискам лоста и виждам, че филмирам животното, което ме напада. Плоската муцуна расте непрекъснато; след малко тази муцуна ще закрие всичко останало. Обхваща ме ярост. Блъскам камерата напред с всичките си сили и удрям акулата точно по муцуната. Силен удар с опашката, водата се раздвижва, тежкото тяло минава като светкавица до мене и акулата се озовава на четири метра разстояние — невредима, равнодушна, описваща бавно около нас своя упорит кръг.

Двете сини акули се издигат непрекъснато и се присъединяват към танца. Крайно време е да се приберем. Изкачваме се на повърхността и си подаваме главите. Ужас! „Ели Моние“ е на 300 метра, гонен от вятъра. Той е загубил следата ни. Размахваме лудешки ръце, но параходът не отговаря. Ние плуваме на повърхността с глави над водата. Това е най-удобният начин да бъдеш разкъсан от акулата. Крака, които висят, изглеждат като салами върху дървото на изобилието. Поглеждам надолу; три акули се насочват към нас в сгъстена редица. Ние се гмуркаме и заставаме срещу тях; те подновяват маневрата на обкръжаването. Докато сме на два-три метра дълбочина, те се колебаят да ни приближат. Опитваме едно отстъпление до парахода. За нещастие без ориентири и без компас е невъзможно да проплуваме и десет метра в права линия.

Мислим преди всичко за краката си и импровизираме една отбранителна линия, но не един до друг, а така, че главата на единия да бъде до краката на другия. По този начин се пазим. Последователно всеки от нас се изкачва като стрела на повърхността и маха с ръце няколко секунди, докато другият го брани, заемайки колкото е възможно по-нападателно положение. Докато Дюма отправя нов отчаян зов, една от сините акули се приближава съвсем до краката му. Извиквам! Дюма се обръща и решително се гмурка с лице срещу животното, което се отдръпва и се връща на мястото си в кръга. Това кръжене под водата ни замайва и когато се изкачваме наново, за да погледнем, трябва да въртим главата си като маяков фенер, преди да видим „Ели Моние“.

Силите ни са почти изчерпани; студът ни сковава. Пресмятам, че сме под водата повече от половин час. Скоро въздушният ни запас ще се изчерпи. Тогава ще махнем мундщуците, ще захвърлим апаратите и ще се изкачим на повърхността. Ще упорствуваме да се браним добре или зле, като се гмуркаме под водата. Умората ни ще се удвои, а нашите неуморими, недосегаеми чудовищни противници ще се чувствуват прекрасно. Изведнъж държането на акулите се променя. Те са разтревожени. Правят последен кръг и изчезват. Не вярваме на очите си. Споглеждаме се. Една сянка минава над нас — лодката на „Ели Моние“. Акулите са избягали, щом са усетили приближаването ѝ.

Отпущаме се без сили в лодката. Екипажът е почти толкова развълнуван, колкото и ние. Параходът бил загубил следата на нашите мехурчета и тръгнал по посоката на вятъра. Не можем да повярваме, че сме прекарали само двадесет минути във водата.

Едва се качваме на борда на „Ели Моние“, и Дюма взема една пушка и скача в лодката, за да отиде да види какво е станало с нашия бутилконос. Той е още жив. Виждаме едно сиво тяло, което се отделя от кита и бяга. Това е акула, нашата може би. Дюма довършва кита, като стреля в упор с експлозивен куршум. Главата хлътва, устата се отваря, от ноздрата излиза наниз от мехурчета. Акулите се извиват в окървавената вода и яростно нападат трупа. Дюма потопява ръката си в червената пяна и прекарва примката около опашката, довършвайки най-после това, което трябваше да направи, ако нашата сива приятелка не ни беше попречила.

Извлякохме кита на палубата. От него са отхапани големи парчета. Като гледаме зиналите рани, кръгли като луна и дълбоки като котел, тръпки ни лазят по гърба. Дебелата един пръст кожа е прерязана без прекъсвания като с нож. Всяка хапка представлява десет кила сланина и месо. Акулите са чакали само да ни прибере лодката, за да нападнат тази лесна плячка.

Този кит бе най-голямото животно, което е рязал някога д-р Лонже. Със скалпела си, подпомогнат и от един кухненски нож, той му отвори стомаха. На палубата се изсипа цяла лавина от сепии, всяка от по кило и половина. Повечето от тях, още съвсем цели, бяха погълнати наскоро. В гънките на стомаха и в червата намерихме хиляди черни клюнове от сепии и малки калмари. Мислех за дълбокия пласт и за отбелязването му от моя ехолот. Съвпадението с обяда на китовете и чертичките, отбелязани на скалата на сондата, можеше да бъде случайно. Но аз не успявах да освободя моето ненаучно въображение от картината на огромния жив пласт, отразяващ нашето ехо от 400 метра дълбочина и от китовете, които се хранят по местата, където се извиват милионите пипала на калмарите.

На път към Дакар попаднахме на огромно стадо делфини. Дюма прониза един в гърба. Животното плуваше след парахода като куче, вързано с връв, и дълго време събратята му плуваха с него: повечето от морските млекопитаещи имат чувство за солидарност. Дюма и Тайе се гмурнаха и изиграха отново предишната драма, с тази разлика, че бутилконосът беше заместен с делфин. Този път спасителната лодка и „Ели Моние“ се постараха да не губят следите на техните мехурчета. Гмурците намериха всред океана сдружението млекопитаещи — акули — тонове с жълти перки. Те се върнаха безпрепятствено.

Делфинът беше в положението на коза, привързана към колче от ловеца на лъвове, за да послужи за примамка. Акулите не се забавиха да дойдат. Те започнаха да описват около делфина същите спокойни кръгове, както при нас. Тези силни и бързи животни, великолепно въоръжени, за да убиват, чакаха страхливо часа за нападение. Когато казвам нападение, ние им правим чест: обезоръженият делфин умираше всред този кръг от матамори^[30]. От време на време някоя от тях нарушаваше реда и се насочваше към делфина, както сивата акула към моята камера. Когато видеше приближаването и, делфинът се раздвижваше. Акулата не настояваше и подемаше наново страшния си валс. Веднъж чудовището се приближи и делфинът не реагира; акулата доплува до нас и се отдръпна, както по-рано, но на минаване откъсна от него огромно парче месо. Възмутен, Диди грабна маузера си и стреля по звяра.

Налага се да ревизираме напълно представите си за поведението на акулата в присъствието на човека риба. Дори в морето при Боависта ние не сме били нападани решително. Но ние сме виждали как, без да нападат плячката си, без да забавят плуването си, без да удрят, без дори да се забележи, че хапят, акулите отнасят парчета месо така лесно, както намалява маслото, топящо се в чаената лъжичка.

Възможно е акулите да нападат по-охотно предмети, животни или хора, които плуват на повърхността. Освен това те често обядват с болни или ранени риби, със заспали морски птици или морски свини, както и отпадъци, изхвърлени от параходите. Корабокрушенците може би биват класирани от непочтителните акули в тази последна категория. Водолазите с каучукови костюми и хората риби могат да им се наложат със странното си държание и с въздушните мехурчета. Но за колко време?

Когато човек е видял акулите в действие, много се съмнява, че една кама може да има някаква отбранителна стойност. Това, което ние намираме за най-целесъобразно, е голяма еднометрова тояга, на единия край обсипана с остри шипове. Ние кръстихме този варварски инструмент „боздуган за акули“. С него трябва да си служим така, както звероукротителят си служи със стол спрямо лъвовете си, т.е. да отстранява приближаващите се акули, като ги отблъсква силно. Малките шипове пречат на боздугана да се хлъзне по кожата, като същевременно не нараняват и не дразнят хищника. Можем да се надяваме, че така ще го държим на прилично разстояние. По време на стотиците гмуркания, които извършихме между акулите в Червено море, ние винаги носехме боздугани, прикрепени с кожена каишка към китката на ръката. Никога не се наложи да ги употребим. А може би това е само едно теоретично оръжие против създанието, което и досега е останало недостъпно за разбиранията на човека.

Глава тринадесета
Морската вода

Повечето от нашите слизания под водата бяха правени с определена цел: изследване на потънали кораби, обезвредяване на мини, физиологически опити. Но случвало ни се е също да се гмурнем единствено заради желанието да поскитаме под водата с изострени сетива, да видим най-малката промяна на цветовете, да дебнем най-слабия шум, да усещаме с наслаждение допира на океана.

Едно от най-големите удоволствия на морските бани — много хора дори не си дават сметка за това — е, че водата ни освобождава от бремето на земното притегляне. Хората и всички гръбначни, които живеят на земята, изразходват огромно количество енергия, и то само за да стоят прави. Морето ни спестява това усилие. Белите дробове ни служат за плавателни пояси, земното притегляне не обременява вече членовете ни и от това произлиза едно „отпускане“^[31] — нека употребим модната американска дума, — което никое легло не може да даде.

Общо е мнението, че дебелите хора се държат над водата по-добре от слабите. Вярно е, че тлъстината тежи по-малко от мускулите. На практика обаче плаваемостта на тлъстите не е в никой случай по-голяма от тази на по-мършавите. Това противоречие е лесно обяснимо: пълните хора често имат по-малко развити бели дробове от слабите. Именно обемът на гръдния кош определя във водата действителното тегло. На пояса на плувеца новак завързват повече баласт, отколкото на опитния плувец, макар и двамата да имат същата телесна структура. Така се постъпва, понеже в страха си начинаещият пълни прекомерно дробовете си с въздух. След няколко гмуркания той свиква да диша нормално и тогава баластът му става излишен.

В този свят без тегло подводният плувец трябва да привикне с необикновеното поведение на неодушевените предмети. Когато във водата счупите чук, желязото потъва, а дръжката се изкачва към повърхността. Ако не „уравновесите“ подводните инструменти, те ще се разпръснат на всички страни. Остриетата на ножовете имат коркови дръжки. Тридесет и пет килограмовите снимачни камери съдържат достатъчно въздух в сандъчетата си, за да загубят напълно тежестта си. Уравновесяването трябва да бъде много точно, защото грешката в претеглянето на един обикновен инструмент нарушава статиката и динамиката на леководолаза.

Сгъстеният въздух, който се съдържа във всеки от цилиндрите на апарата, преди гмуркането тежи повече от един килограм. Тази тежест намалява пропорционално с дишането на човека. Когато няма вече сгъстен въздух в цилиндрите, върху тях започва да действува една подемна сила, равна на 1.5 килограма. За да бъде сполучливо гмуркането, необходимо е при спускането гмурецът да бъде малко претоварен — нещо, което е логично, защото той иска да отиде на дъното. В края на гмуркането плувецът е много лек и това обстоятелство е благоприятно, защото в този момент той трябва да излезе на повърхността.

Когато се готвя да филмирам под водата, приличам, напълно на товарно животно, залитащо край брега под необикновеното си бреме. На гърба — трите цилиндри със сгъстен въздух, които тежат 22 килограма. На пояса — три килограма олово и цял битпазар: нож, непропускаем часовник, манометър за измерване на дълбочината, компас гривна, а понякога и противоакулен боздуган, дълъг повече от метър и закачен на китката с кожена каишка. С облекчение потопявам целия товар във водата и вземам в ръка кинокамерата, тежка от 20 до 35 кг, която ми спущат с въже от парахода. На земята тежа 130 кила с целия екип. Щом вляза във водата, тежината изчезва. Моето относително тегло става фактически не повече от килограм, точно толкова, колкото е необходимо, за да сляза с чудна леснина, като плувам с главата надолу.

Тежестта е премахната, но не и инерцията. За да приведа машината в движение, необходими са няколко енергични движения с краката. След това потъвам надолу, без да правя каквото и да било усилие. Не е препоръчително за едно толкова малко хидродинамично животно, каквото е човекът, да плува бързо в такава плътна среда.

Колкото по-ниско слизам, толкова повече расте, бързо и равномерно, налягането. Всеки метър вода прибавя около 100 грама налягане на квадратен сантиметър от повърхността на тялото. Като се изключи болката в ушите — болка, която се отстранява чрез преглъщане, — увеличението на налягането почти не се усеща. Тъканите на човешкото тяло не се поддават на свиване. Ние сме плували без скафандър при такова налягане, което би могло да смачка бронята на първите подводници, защото подводните плавателни съдове не притежават вътрешно противоналягане.

На земята човекът е подложен, без да забелязва това, на атмосферно налягане от много хиляди килограми. На десет метра дълбочина водата удвоява това налягане. На двадесет метра тя го утроява. На тридесет метра го прави четири пъти по-голямо.

Има животни, които живеят на 10 000 метра под водата. Налягането, което се упражнява върху тях, се равнява на един тон на квадратен сантиметър. Ако в дълбочините на океана налягането е единствената пречка, ние бихме могли да слезем без скафандър на повече от 600 метра. Но косвените последици от натиска спират човека много преди този предел. Вертикалният радиус на действие на подводния плувец е ограничен на практика от физиологични явления: тъканите поглъщат големи количества газове, не се отделя добре въгледвуокисът…

Промените в налягането се понасят толкова по-лесно, колкото по-дълбоко е слязъл леководолазът. Един човек, който се изкачва и слиза няколко пъти последователно във водния пласт на първите десет метра, има болезнени усещания и се изтощава, защото удвоява външното налягане всеки път, когато достигне десетте метра. Но неговият другар, който слиза по-ниско, е подчинен на закони, които не са толкова строги. Между десетия и двадесетия метър промените на налягането са два пъти по-малки, отколкото в първата зона. Между четиридесетия и петдесетия метър то се увеличава само с една пета. Общо правило е, че човек, който може да се гмурне до 10 метра, може с голяма вероятност да слезе и до 60 метра, без да изпита физическа слабост. Критическата зона е близко до повърхността.

Пак в този пласт близко до повърхността съществува най-голямата опасност за водолазите с шлем. Каската и горната част на водолазния костюм задържат голямо количество въздух, което е крайно чувствително към промените на налягането. „Тежконогият“, преминавайки първите 15 метра, трябва да контролира най-грижливо дебита на своя въздух, ако иска да избегне както „всмукването“, така и излизането към повърхността като балон.

Един водолаз излиза „като балон“, ако допусне много въздух в облеклото си. В критичната зона този въздух бързо се разширява и човекът неумолимо бива изхвърлен на повърхността. При това рискува да получи въздушна емболия^[32] или кесонно заболяване.

Напротив, „всмукването“ се дължи на отсъствието на противоналягане в каската и следователно в белите дробове. Каската се превръща в чудовищна вендуза, чието действие е аналогично на действието на малките стъклени чаши, които лекарите от старата школа слагаха на гърдите на болните от бронхит. В нашата Група за подводни изследвания наричаме „всмукването“ вендузен удар. Обикновено той убива водолаза, който пада внезапно, без да успее да предупреди хората, които работят горе с помпите. Ужасна е съдбата на нещастния водолаз. Каската изсмуква кръвта му, очите му излизат от орбитите. В такива случаи на повърхността излиза само каша от месо и кости в плащеница от каучук. „Всмукването“ убива повече водолази, отколкото всички други нещастни случаи, събрани заедно.

Под водата дишането е подчинено на особени закони. Когато бях дете, в Елзас, прочетох чудната история на един герой, който се скрил от неприятелите си на дъното на една река и дишал под водата с помощта на дълга цев. Реших да постъпя като елзаски герой. Скочих в един басейн с камък в ръка, след като налапах парче от градинския маркуч. Свободният му край щеше да стои на повърхността, поддържан от парче корк. Не успях да поема дори една глътка въздух, и излязох без време от водата. Несполуки от този род правят децата недоверчиви към онова, което се печати. И с основание. Авторът на моята книга не беше се разхождал по дъното на някоя река с куха тръстика в устата.

На няколко фута под водата водното налягане действува върху целите гърди, докато въздухът в дробовете поради цевта си остава при атмосферно налягане. Гръдните мускули не могат да преодолеят това неравновесие. Възможно е някои хора с необикновено развити мускули да дишат въздух от повърхността, на два метра дълбочина, в продължение на няколко минути, но за повечето от нас дишането на 30 см под водата е мъчително усилие.

Дихателните апарати се изчисляват, като се държи сметка за намаляването и увеличаването на налягането за всеки сантиметър под водата.

Както обикновените плувци, и леководолазите обичат топлата вода. Уви! Щом се потопят малко по-дълбоко, удоволствието намалява, защото водата става по-студена. В Средиземно море водата е най-топла през месец август, но това е само на повърхността. На по-голяма дълбочина тя е по-студена, но си остава, общо взето, поносима. Умерената зона обхваща от 10–15 метра през юни и ноември, а през юли, август и септември тя достига до 20–30 метра. Септември е най-доброто време: водата е приятна до 60 метра дълбочина.

След умерения пласт идва студеният с рязко понижение на температурата до 13 ^o и като физическо усещане това е много неприятно. Топли и студени пластове се редуват без преход също като при слоевете на шперплата. Човек може да плува в топлата вода и в същото време да натопи пръста си в студената. Усещането е така остро, както при първата ви баня през сезона, когато боязливо опитвате с палеца на крака морската вода.

Мистралът, който ни изненада, докато изследвахме „Далтон“, ни разкри механизма на някои промени в температурата. Преди да избухне над Плание бурята от северозапад, ние се радвахме на умерена температура до 40 метра дълбочина. През първия ден на бурята студеният пласт се вдигна до 25 метра, а на втория ден до 10 метра. На третия ден водата вече имаше 12 ^oC от дъното до повърхността. Това беше доказателство, че мистралът не изстудява горния пласт, а го гони в открито море и замества с ледената вода на дълбочините. Когато вятърът утихна, топлият слой зае постепенно мястото си, отпращайки студения пласт всеки ден все по-дълбоко. Ето защо ние намерихме в трюма на „Далтон“ студена вода, останка от отдавнашен мистрал, макар че наоколо температурата на морето беше станала отново приятна.

Един ден, когато се гмурнахме с Филип Тайе в „пещерата на Али баба“, на 30 метра дълбочина в морето при Касис, констатирахме обратното явление. Морето беше студено от дъното до повърхността, но вътре в пещерата намерихме места с приятно топла вода, която вятърът не беше успял да изгони.

Който е плувал, когато вали дъжд, познава абсурдното усещане, че е на сухо, когато се намира под водата. Човек се колебае да излезе на повърхността от страх да не се измокри. Когато гмурецът вдигне очи към дъжда, вижда да играят хиляди малки сталактити, които набождат морската повърхност. Сладката дъждовна вода, която се смесва бавно и упорито със солената морска вода, предизвиква в повърхностния пласт оптически явления, сходни с летните миражи над нажежените равнини. Когато в крайбрежните води вали проливен дъжд, рибите стават силно възбудени. Дъждът ги подлудява. Най-дребните рибки шарят на всички страни. Дънните риби излизат от къщи; те отначало плуват към повърхността, после слизат на дъното — като нервни хора, които не могат да се задържат на едно място. Кефалите и костурите танцуват лудешки танц под кипящия покрив на дъжда. Често те се изправят и стоят отвесно във водата с отворени уста, като че ли пият лакомо дъжда от небето. Под морето дъждовните дни са празници.

Океанът е свят на мълчанието. Не се боя да пиша това, въпреки че в последно време много се писа за шумовете на морето. Записите на тези подводни звуци, уловени от хидрофона, се продават като куриози, но тези записи са грубо изопачени. Те не отговарят на подморската действителност, която сме изследвали с нашето невъоръжено ухо. Шумове под водата, разбира се, има и някои дори са много интересни. Водата ги предава надалеч забележително ясно, но подводният гмурец не чува нещо, което да напомня пухтенето на парните машини.

Подморският звук е толкова рядко явление, че веднага му се отдава голямо значение. Морските същества изразяват съвсем безшумно своите страхове, страдания и радости. Дълбината не се смущава от случайния шум, който човекът създава с динамита или с машините на своите параходи.

В някои дни внимателното ухо може да долови едно слабо, продължително шумолене, особено ако, се задържи дишането за момент. Би казал човек, че някъде далеч градинар изравнява с греблото си алея, посипана с камъчета. Тогава говорим, че водата пращи. Естествено, хидрофонът може да надуе този слаб шум до трясък и това е полезно, за да му се направи анализ, но този звук не прилича вече на онова, което ухото чува под водата. Как да се обяснят тези шумоления? Сирийските моряци избират места за риболов, като слагат ухото си около фокуса на окръжността, представлявана от корпуса на техния кораб. Щом чуят, че водата пращи, те разпъват мрежите. Там, където има пращене, има и риба. Някои биолози предполагат, че това пращене е причинено от щипките на хиляди дребни скариди. И наистина, тези скариди, сложени в буркан на рафта на някоя лаборатория, щракат с щипките си така, че могат да смутят работата на изследвачите. Но сирийските рибари ловят риба, а не скариди. И ние самите, гмуркайки се в такава вода, не сме намирали никога нито една скарида. Тайнствените шумове са особено силни в дните на голямо затишие след някоя буря, но това правило има също много изключения. Колкото повече расте нашият морски опит, толкова по-несигурни ставаме в заключенията си.

Някои видове риби квакат като жаби. В Дакар имах случай да плувам точно всред един такъв концерт, който тези монотонни певци даваха. Гласът на китовете и делфините, квакането на тези особени риби и тайнственото пращене на водата са единствените изключения от мълчанието на морето, които аз познавам.

Някои риби са надарени с вътрешни уши, които съдържат отолити (слухови камъчета). Тези малки лъскави костици се наричат „камъни на щастието“. От тях правят хубави огърлици. Но рибите реагират слабо или никак на шума. Напротив, крайно чувствителни са към незвуковите трептения. Те имат от двете страни на тялото си по една странична чувствителна линия, която в действителност е орган за едно шесто сетиво. Много вероятно е, когато рибата плува, този страничен приемател да ѝ дава усещания за външния свят. Страничната линия може да възприеме от голямо разстояние вълните на налягането, както тези, които причинява някое същество, което се мята. Забелязали сме, че ако викаме силно до някоя риба, това не я плаши, но, обратно, натискът на вълните, създадени от нашите каучукови плавници, е в състояние да предизвика паника. За да се доближим до някоя риба, ние правим с краката си бавни, гъвкави, плавни движения, които издават миролюбиви намерения. Бързото плуване кара животните да бягат; едно нервно ритане с крака ще опразни околностите от всички риби и дори от тези, които, скрити в скалите, не могат да ни видят. Тревогата се разпространява чрез последователни верижни експлозии; достатъчно е да побегне една малка рибка, за да се изплашат другите.

Ние се научихме да плуваме, без да плашим морското население. Случвало се е да се озовем в някой подводен пейзаж, където всякакви риби се радват мирно на съществуванието и те ни приемат най-радушно. После, преди да сме направили някое несръчно движение, всички риби се разбягват. Кой е тайнственият сигнал или там-тамът на джунглите, който кара стотици риби да изчезнат едновременно и безшумно? Дали някъде вън от нашата видимост делфини изпращат далечни вълни или хайка изгладнели зъбари гонят плячката си в синята далечина? Ние, които плуваме в опустялата вода, знаем само, че една беззвучна сирена, е дала тревога и е призовала всички освен нас да слязат в скривалищата. Имаме чувството, че сме глухи. Всичките ни органи са приспособени за водата, но ни липсва все пак шестото сетиво, може би най-важното в света на мълчанието.

Един ден близо до Дакар се гмурнах във водите, където акули плуваха мирно наред със стотици големи червени пагри. След като се върнах в лодката, хвърлих въдицата си във водата. Улових една след друга много пагри. Сега обаче акулите отгризваха половината от рибите и аз не успях да измъкна нито една цяла. Може би движенията на рибите, които лудо се блъскаха на въдицата, бяха предали на акулите трептения, означаващи, че близо до тях има попаднали в беда същества — лесна плячка. В тропическите води ни се е случвало да си послужим с динамит, за да събираме акулите. Мисля, че за тях експлозията не е нещо друго, а само незначителен и тъп звук, но те моментално реагират на трептението на вълните, причинени от рибите, които се гърчат, наранени от избухването.

По Лазурния бряг има отвесни крайбрежни скали, които достигат до 70 метра дълбочина. Слизането надолу по тези стръмни стени е изключително интересна екскурзия, която дава ясна представа за разнообразието на морето и внезапните промени на средата.

Преходите от една зона в друга са бързи, почти страшни. Горните 10 сажена, оживени от смесените с водата слънчеви лъчи, са населени от нервни, плашливи рибки. После навлизаме в особена страна, където мракът пада още на обед. Тук цари есен, въздухът от дихателния апарат добива неприятен вкус.

След това стигаме до студения пласт; влизаме в сърцето на зимата. В ледения полумрак човек забравя слънцето. Забравя и много други неща. Ушите не чувствуват вече промяната на налягането и въздухът получава вида на метал. Зелените и кафяви водорасли са изчезнали. Също и скалите; заместили са ги каменисти образувания — дело на организми — порести и назъбени. Всеки свод, всяка арка е един мъничък свят със своя пясъчен плаж и своя колекция риби.

Слизаме още по-дълбоко. Под каменните стрехи и в пещерите растат надолу с главата малки сини дръвчета, покрити с бели цветове. Това е истинският корал на бижутерите „Corallium rubrum“ със своите криви и крехки каменни клончета. Някога в Средиземно море коралът е бил събиран с драги — груби дървени съоръжения. „Кръстът на ловците на корали“ е покосявал малките дръвчета и е изнасял на повърхността само няколко клончета. Стъблата, дебели 5 сантиметра, които са порасли за стотици години, не съществуват днес. Оцелелите корали живеят на повече от 20 сажена дълбочина, скрити в потайни гънки и в пещери. Те висят от сводовете като сталактити. Само подводните плувци могат да ги берат.

За да намерим корала, трябва да умеем да го открием. Хубавият му кървав цвят изглежда синьочерен в светлината, прецедена през водата. Бледите му цветя се свиват и изчезват, щом го пипнете. Но коралът, морската скъпоценност, е излязъл от мода. Събирането му от водолазите не е доходно.

В страната на червения корал лангустите подават от пукнатините на скалата своите набраздени мустачки. Когато ръката на гмуреца приближи до скалата, лангустата често раздвижва своите мустаци. Триенето на членестите им тела издава звук, напомнящ шума на пила за метали. По скалите се издуват живи тумори, израстъци във форма на кравешко виме, на ленти месо, на увехнали чашки и на чудовищни гъби. Невъзможно е да се различат предметите по техните цветове. В мрака се раждат свръхестествени багри — виолетови, тъмносини, зеленожълтеникави; цветове избелели, но все още пищни.

И най-после долу, в подножието на скалата, започва голият и еднообразен пясък, тъжният пясък, който се губи постепенно в безкрая. Там, на границата на живота, нищо не расте, нищо не пълзи. Леководолазът плува като автомат, с притъпено съзнание. Само една мисъл мъждука, изконна мисъл, отслабена от зашеметения мозък — да се върне на повърхността. Това затъпяване изчезва при изкачването по скалата, щом напуснете тази безцветна страна, която никога не е показала истинското си лице.

Рибите не обичат нито да се издигат нагоре, нито да слизат надолу. Те избират за своите маневри дадено ниво на скалата и си стоят там, като наемателите от определен етаж на някой небостъргач. Така избягват усилието за приспособяване, свързано с промените на налягането.

Докато, са спокойни, рибите, изглежда, не правят нещо друго, освен да плуват непрекъснато. С какво наистина се занимават те по цял ден? Плуват и повече нищо. Рядко сме присъствували на рибешки обед. Понякога сме изненадвали някой костур, който яде морски таралеж на скалата. Той чупи методично бодлите с козите си зъби, плюе ги, после прояжда дупка в черупката, за да се добере до месото. Рукиерите ядат непрекъснато. Те налапват по земята невидими частици или пък изправени отвесно, с главата надолу, бълбукат в тинята и търсят там храната си. Кефалите плуват между скалите, смучат водораслите с белите си устни и ги чистят от яйцата и спорите, които се полепват по тях.

Години наред сме се опитвали да присъствуваме на обеда на някой хищник — морски вълк, зъбар, лиса, риба тон или доради — и никога не сме успявали. Знаем само, понеже сме ги наблюдавали от повърхността, че те ядат два пъти на ден — сутрин призори и вечер на залез-слънце, в строго определени часове като в пансион… Тогава многобройните стада цаца, сардини или риби игли, които живеят близо до повърхността, биват жестоко нападани от неприятели, идващи от дълбочините. Водата кипва и въздухът шуми от малките обезумели тела, които подскачат и падат, докато плавниците на хищника разсичат водата като с коса. Морските птици се присъединяват към изтреблението. Те се гмуркат и гордо се издигат във въздуха със святкащата плячка в човката. Ако влезем във водата, банкетът веднага прекъсва. Виждаме как големите риби кръстосват на 10 метра под нас, чакайки натрапниците да си отидат. И малките рибки имат един миг отсрочка — морските жители не се разкъсват взаимно пред очите на подводните плувци. Битката за храна трае около половин час. После настъпва примирие. Отново тези, които ядат, и онези, които утре ще бъдат изядени, смесват мирно съдбите си.

Старали сме се със същата упоритост да наблюдаваме брачните прояви на рибите. Кефалите са най-безсрамни. Те хвърлят хайвера си през септември в топлите води на средиземноморските крайбрежия. Женските сноват нагоре-надолу. Те са равнодушни, докато мъжките, много по-възбудени, се търкат лудо о издутите кореми на другарките си. Пак през септември, величествените морски каракуди се събират в такива плътни редици, че буквално се залепват едни о други. В тези струпвания няма ред. В любовната бъркотия не се намират и две риби, които да имат едно и също положение. Те непрекъснато се движат.

Рибите имат много различни начини да проявяват любопитството си. При нашите подводни разходки сме се обръщали неочаквано и сме виждали много често муцуните на цял рояк създания, които ни следват с интерес. Зъбарите ни хвърлят на минаване презрителни погледи. Морският вълк се приближава, разглежда ни и отминава. Лисата се преструва на равнодушна, но тя все пак идва да ни види отблизо. Любопитството ѝ е краткотрайно.

Не така се държат меру. Меру е любознателният ученик на океана и искрено се интересува от нашите особи. Той се приближава съвсем близо и ни гледа с големите си добри и трогателни очи. Никога не се насища да ни разглежда най-подробно. Няма съмнение, че меру може да достигне на тегло до 50 килограма. Убивали сме с харпун тридесеткилограмов меру и сме изпускали други, които изглеждаха двойно по-тежки. Това животно е братовчед на тропическия полиприон, който може да достигне 250 килограма. Меру често живее близо до брега, но винаги до своята дупка. Някои безстрашни меру си избират жилище в пещерите на два метра дълбочина. Те първи биват изтребени от рибарите. Колкото по-надълбоко живеят меру, толкова са по-доверчиви. Те излизат рядко от леговищата си и остаряват, гледайки света отдалече.

Рибите меру са най-любопитните животни, които сме срещали в морето. На девствена почва, т.е. там, където харпуните още не са нанесли опустошения, меру излизат от дупките си и извървяват доста път, за да ни видят. Те се спират близо до нас и ни гледат жално, право в очите, като че искат извинение за нещо. Големите им гръдни перки са разгънати като крилете на чудновати ангели. Щом мръднем, те отстъпват, после заемат нов наблюдателен пост. Когато най-после се приберат в къщи, те се спират на прага, за да ни изгледат още веднъж, а след това отиват и застават на някой прозорец — да ни видят, че си отиваме.

Меру гълта всичко, което може да се побере в огромната му муцуна: октоподи заедно с камъните, о които са се вкопчили, сепиите с тяхната кост, морските паяци, покрити с бодли, цели-целенички риби и лангусти. Ако тази риба глътне случайно някоя въдица, тя, общо взето, скъсва конеца. Един меру, хванат от Дюма, имаше в стомаха си две изкуствени примамки заедно с металическите въдици. Техният метал се беше покрил със слуз и беше заприличал на киста. Меру имат свойствата на хамелеона. Най-често те са червенокафяви, но могат да вземат мраморен цвят или да се покрият с тъмни ивици. Един път намерихме почти бял меру, проснат на пясъка на една плитчина. Помислихме, че белият цвят се дължи на смъртта и разложението, но призракът оживя пред очите ми, стана кафяв и избяга.

Един ден, като плувахме на 25 метра дълбочина, около скалите Мулиниер попаднах на най-невероятното сборище от меру. Те сигурно бяха дошли много отдалеч, защото по-рано нямаше толкова много от тях под камъните на Мулиниер. Приличаше на предизборно събрание или на селскостопанска конференция. Бяха се разположили около една купчинка пясък, толкова заети, че не забелязаха идването ми. Един меру в центъра беше съвсем бял. Останалите, наперени, се разхождаха наоколо. Друг голям меру се отдели от компанията, приближи се до албиноса и стана и той бял. Двете безцветни риби започнаха да се трият бавно една о друга, като се въртяха в кръг. Бодлите на плавниците им бяха настръхнали. Може би това беше любовна проява. Гледах, неспособен да разбера какво става. Всичко това беше така странно, както танцът на слоновете, наблюдаван от малкия Тоомаи.

Глава четиринадесета
Там, където кръвта тече зелена

Жителите на тропиците знаят от незапомнени времена, че мъжът трябва да работи под водата, за да печели хляба си. Но дотогава, докато един полинезиец преди години не се сети да закрепи две парченца стъкло на непроницаеми рамки за очила, човекът под водата беше сляп. Окото и водата имат приблизително еднакъв коефициент на пречупване на светлината, затова роговицата не играе вече ролята на леща, когато се гмурнем. Фокусът на изображението не се намира вече в ретината, а зад нея, и образите се смесват, замъглени и неясни като виденията на пияница.

През маската си гмурецът различава съвсем ясно предметите, но те изглеждат по-големи, отколкото са, и по-близки. Би казал човек, че разстоянията са скъсени с една четвърт. Причината се крие в пречупването на светлинните лъчи, които през стъклото на маската минават от въздуха във водата. Случвало се е по време на първите гмуркания да протегна ръка към очевидно близки предмети и да не успея да ги достигна. Имах чувството, че ръцете ми са атрофирани. Увеличението, което е резултат на тази оптическа измама, помага да се украсят подводноловджийските истории — една двуметрова акула без много преувеличение взема размери до три метра.

Точното определяне на подробностите и разстоянията изисква известна опитност от подводния плувец.

Под водата новият ден започва само с незабележими промени на светлината. Ранната зора пръска известна светлина в мрака на бездната, но когато слънцето се появи на хоризонта, няма никакво избликване на светлината, както в свободния въздух. Полегатите лъчи отскачат от повърхността на вълните и слънцето трябва да стигне до зенита, за да проникне в дълбочините. Вечер подводната светлина отслабва постепенно, без полумрак, и дневната светлина се превръща в лунна, докато мракът погълне всичко.

Слънчевата светлина губи от своята сила, когато навлезе във водата, защото при поглъщането нейната енергия се превръща в топлинна. Освен това тя се разпръсква от твърдите частици: тиня, пясък, планктон и дори от молекулите на самата вода. Тези твърди частици изглеждат като прашинките в слънчевия лъч. Те намаляват видимостта, отслабват светлината, преди тя да достигне до големите дълбочини. Водата, в която няма такива частици, е черна като междупланетното пространство, където нищо не отразява слънчевата светлина.

На тридесет метра дълбочина в бистра вода е много тъмно. Но когато гмурецът стигне дъното, той наблюдава известно проясняване. Тук светлината се отразява от почвата, феномен, който наблюдавахме от задния люк на „Далтон“.

На деветдесет метра, крайния предел на гмуркането с автоматичен апарат, е, общо взето, доста светло, за да се работи и дори да се правят снимки в черно и бяло. Сините лъчи на спектъра проникват до 50 метра дълбочина.

Прозрачността на водата се мени не само от едно място на друго, но и когато се минава отвесно надолу от един пласт в друг. Често сме установявали значението на това наслояване. Един ден отидохме да изследваме една подводна островърха скала близо до нос Антиб. Водата на повърхността беше толкова мътна, че не се виждаше нищо на повече от два-три метра. Два сажена по-дълбоко внезапно се откри светла зона. После преминахме през пласт бяла вода, висок 5 метра, където отново не се виждаше нищо. Под това мляко чак до морското дъно водата беше светла. В тази здрачна, но кристална вода имаше многобройни пъргави риби. Тъмният пласт над нас приличаше на ниско паднали облаци през дъждовно време.

Случвало се е при дадена дълбочина прозрачността да се променя в момента пред очите на гмуреца. Виждал съм светла вода да става мътна, без някакво течение да оправдае тази смяна на декора. Виждали сме и мътилката да се разнася също без причина. Опитът ни е научил, че в открито море най-мътният пласт през пролетта и наесен е на повърхността, но понякога в тези годишни времена сме го намирали и по-ниско, под друг внушителен слой прозрачна вода.

Близо до брега водата може да бъде размътена от речната тиня. Но в открито море, там където това влияние е изключено, слабата прозрачност се дължи преди всичко на безчислените микроорганизми. В края на пролетта водата е преситена от водорасли, безкрайно малки едноклетъчни и многоклетъчни животни, спори и яйца, ларви на ракообразни, живи влакна и гроздове жива слуз. Този бульон може да сведе проницаемостта на по-малко от 5 метра. Леководолазът, който се движи в тази супа, започва да мрази безкрайно малките същества. Много неприятно е да чувствуваш как по кожата ти се хлъзгат безброй много от тези убягващи от окото създания, още повече, че те невинаги са безвредни. Човек чувствува убождания като от игла и остри изгаряния на най-неочаквани места. Особено чувствителни и нараними са устните. Щастие е, че очите са запазени от стъклата на маските.

Хората, които описват бляскавия разкош на багрите във фееричните коралови рифове, не са слизали на повече от 8 метра. По-ниско цветовете побледняват дори в залените от тропическото слънце крайбрежия. Морето боядисва всичко в синьо.

Нашата Група за подводни морски изследвания изучи постепенното изменение на светлината в морето. Ние влизахме във водата с една „таблица на цветовете“, съставена от яркочервени, сини, зелени, виолетови, оранжеви и жълти топчета, и със серия от таблици от белезникаво до черно. Всичко това фотографирахме на различни дълбочини чак до тъмната зона. На пет метра нашият червен цвят се превръща в розов, на 15 метра е съвсем черен. На това ниво се променя и оранжевият тон. На 40 метра жълтият цвят започва да зеленее и всички предмети добиват почти еднакви багри. Ултравиолетовите лъчи проникват много дълбоко, докато няколко сантиметра вода са достатъчни, за да погълнат напълно инфрачервените.

Един ден отидохме на лов под самотните скали при Касиден. На 20 сажена дълбочина Дюма успя да улучи с харпун една четиридесеткилограмова лиса. Острието се беше забило в задната част на главата, без да засегне гръбначния стълб. Харпунът държеше здраво животното, което се бореше отчаяно. То повлече Диди с неговото десетметрово въже и борбата още траеше, когато забелязахме, че нашият запас от въздух беше на свършване. Тогава Дюма се приближи до рибата и заби ножа си в сърцето ѝ. Бликна струя кръв. Тази кръв беше зелена!

Не можех да повярвам на очите си. Но когато приближих до победеното животно, се видях принуден да отстъпя пред необоримото доказателство. Буйните струи, които бликаха от гигантската рана, имаха изумруден цвят.

Като подпираше своя трофей на върха на харпуна, Дюма се запъти към повърхността. На 18 метра дълбочина кръвта на лисата се превърна от зелена в тъмнокафява. На 6 метра тя стана розова. На повърхността получи хубав червен цвят.

Не след дълго ми се случи на 50 метра дълбочина да порежа дълбоко ръката си и аз видях как собствената ми кръв течеше зелена. В този момент получих тежка атака от дълбочинно опиянение. В моята полухалюцинация зелената кръв ми се стори като шега, която морето ми устройваше. После си припомних лисата и се успокоих. Въпреки привидността кръвта трябваше да е червена.

В 1948 година решихме да внесем истинска светлина в тъмната зона. Изморили се бяхме от синята монотонност на дълбочините. Искахме да дадем на потъналите пейзажи техните истински багри.

Точно на обед Дюма слезе в прозрачната вода с електрически прожектор, свързан с жица с повърхността, мощен като „слънцето“ на някое киностудио. Когато стигна на 40 метра, той запали лампата. Какъв взрив от цветове! От всеобщото синьо бликнаха под светлинния сноп най-различни ослепителни цветове, в които преобладаваха червеният и оранжевият, така наситени, така топли, като цветовете на Матис^[33].

За пръв път от създаването на света живите цветове на вечния мрак бяха преминали, както би казал Сартр^[34], от „същност“ към „съществувание“. Ние плувахме наоколо като омагьосани. Рибите също не бяха виждали никога такова нещо.

От този ден винаги се чувствувахме задължени да вземем цветен филм в синята зона, която започва към 40 метра дълбочина.

Десет години наред бяхме филмирали само в черно и бяло. Не бяхме ние първите. Подводната фотография е много по-отдавнашна, отколкото си мислим. Диди откри при един антиквар забравена книга „Подводната фотография“, написана от Луи Бутан в 1900 година. Авторът обяснява в книгата си, че във водолазен костюм е правил снимки на колодиеви плаки цели шест години. Бутан е снел първите си клишета в залива Банюл-сюр-мер в 1893!

Нашите първи опитни ленти са снети от Тайе с камера 9.5 милиметра, затворена в обикновен буркан. Но американецът Ж. Е. Уилямсон ни беше изпреварил: той е реализирал първия подводен филм в 1914 година.

Когато започнахме да правим подводни снимки, не се наложи да разрешаваме някакъв оптически проблем. Яснотата на снимките беше отлична. Малко по-късно без видима причина се появиха мъчнотии. Много снимки станаха неясни. Същият оператор със същата камера не успяваше вече да получи хубави филми. Обезкуражени, ние проучихме този въпрос и най-сетне разбрахме, че не оптиката е причина, а нашата собствена психология. В началото бяхме определяли инстинктивно фокуса, изчислявайки разстоянието с просто око. Така бяхме получили добри резултати, защото лещата на камерата се намираше, както и очите ни, зад гладко стъкло. След това бяхме станали много хитри. По силата на един несъзнателен рефлекс, плод на нашата опитност, бяхме започнали мислено да коригираме разстоянията, за да ги сведем до истинските им размери. Тук се криеше нашата грешка. Научихме се бързо да изчисляваме еднакво добре и привидните и истинските разстояния и да ръководим нашите апарати, както отначало.

Подводната кинематография с камера, която се държи в ръка, беше откритие. Всички наши апарати — независимо дали са за киноснимки или за проста фотография — са монтирани на два статива, снабдени с ръкохватки, както при шмайзерите. Операторът тика апарата пред себе си и го насочва към своя обект, така както насочваме лъковете срещу плячката си. Опората, която водата дава, и почти пълното отсъствие на колебания позволяват да се направят снимки, чието многообразие не би могло никога да бъде пресъздадено в студиото, въпреки колелата и руданите. Чарът на подводните филми се дължи най-вече на устойчивостта на водата и на леснината, с която действува камерата в 3 измерения.

Под водата не си служим с нашите визьори. Ние стреляме право в прицела пред нас като холивудски гангстери.

Първият ни подводен филм на малка дълбочина беше силно осветен от слънчевата светлина. Когато слязохме по-ниско, констатирахме, че и на значителна дълбочина можем да получим хубави снимки в черно-бяло. В 1946 година, през месец юли по обед, направихме серия хубави снимки на 60 метра без изкуствено осветление. Времето за експониране беше 1/40 от секундата, а отворът на блендата f/2. Тъй като има големи промени в осветлението между тази дълбочина и повърхността, отваряме широко блендата, за да хванем всички нюанси в сиво. В 1948 година филмирахме леководолазна работа в махдийската галерия на 40 метра дълбочина с цветна лента и без изкуствено осветление.

Общо взето, не се гмуркаме, за да правим филми. Ние само снимахме филми, за да запазим в образи нашите гмуркания. По-голямата част от 20-те километра ленти, които сме снели под морето, се пазят в нашия архив. Без тези документи нямаше да получим съгласието на Военноморското министерство да създадем Групата за подводни изследвания. Филмите са ни помагали много, за да подготвим нашите океанографски експедиции. Но в края на краищата обикновената цветна фотография е често по-ценен помощник на науката, отколкото киното. След като десетина години наред снимахме филми, започнахме отново едновременно с тях да фотографираме простичко нашите обекти. Това в известно отношение е по-мъчно.

В 1926 година в Тортугас доктор У. Н. Лонглей и Чарлз Мартин са направили първите подводни цветни снимки. Те са работили от повърхността, като за целта са употребили рефлектор, монтиран на един сал, и магнезиева светлина, която е достигнала до 5 метра дълбочина. Няма обаче осветление от повърхността, което да може да стигне до непроницаемия слой. Ние трябва първи да използуваме изкуствената светлина чак до синята зона, в подножието на големите подморски скали.

Франсоа Жирардо, строителят на целия наш фотографски и кинематографски подводен екип, приспособи един апарат „Ролейфлекс“ по принципа на шмайзера с подвижни ръкохватки, които управляваха регулирането на блендата, вземането на фокус и уравновесяваха автоматично налягането. Тъй като апаратите с електронно осветление, които съществуваха по онова време, бяха много слаби за нужния пълнеж, ние си построихме специален рефлектор, снабден с 8 флашови лампи от най-мощния вид, всяка от които достигаше до 5 милиона лумена (8 хил. вата). Нощем на сушата тези лампи позволяват цветни снимки на 20 метра разстояние. Радиусът на действието им във водата не надминава 2 метра.

Фотоапаратът е свързан с два от тези рефлектори, които гмурците държат в ръка. Един селектор на всеки рефлектор ни позволява да запалим една, две, три или 8 крушки едновременно. Общата мощност на съоръжението може да стигне 40 милиона лумена. Рядко такава ярка светлина е била събирана в толкова малко пространство. Чудовищната лампа осветява океана в радиус само от 5 метра. Обаче крехките стъклени лампи издържат така добре налягането, както и самите гмурци.

След като кръстихме експедицията „Флаш-операция“^[35], тръгнахме за Тулон и Марсилия, за да осъществим цветните снимки, които за пръв път щяха да бъдат направени на голяма дълбочина.

В определения за атака час влизам във водата, като нося фотоапарата. Жан Белтран и Жак Ерто плуват до мене. Те държат рефлекторите, свързани с камерата с десетметрови жици. За да бъде свободно зрителното поле на апарата и да се избегне рискът жиците да се закачат о скалите, малки шамандури от шуплив ебонит ги поддържат над главите ни. Дюма е слязъл преди нас на 25 сажена дълбочина. Той е избрал нашия пръв обект — пещера, покрита с горгони. Освен това той трябва да фигурира на снимката, за да ни даде представа за мащаба.

Подреждаме материалите си в боен ред на тъмно място, където каучуковият комбинезон на Диди, кожата му, фонът на скалата — всичко е сиво или синьо. Екипът на Дюма ще ни послужи за цветна стълбица, ще имаме изходна точка за сравнение. Защото, общо взето, никой не знае каква е комбинацията от емулсията, светлинните източници и филтрите, която ще даде най-добър резултат. Подводната цветна фотография няма още никакви норми; ние ще правим опит да ги установим.

Увиснали във водата, Ерто и Белтран насочват рефлекторите към Диди, така както повелява обикновената техника в киностудиото — един прожектор много близо до обекта, другият — по-далеч и по-високо. Той ще освети околната среда. Когато всички заемат местата си, натискам копчето. Около нас — чудовищно избухване на багри, но то е толкова краткотрайно, че у нас остават само смътни образи. Ослепени от светкавицата, ние чакаме да се махнат цветните петна, които танцуват в ретината на очите ни.

Диди отплува малко по-далеч и избра друг пейзаж. Започваме отново същата подготовка. Уви! Този път електрическите крушки не искат да се запалят. Връщаме се. Лампите не са повредени. Те са устояли на налягане от почти 5 атмосфери, но сега отказват да се запалят дори на сухо. Във фасонката им е проникнала вода.

За да избегнем такива непредвидени случаи, слагаме нашите лампи в непромокаем калъф. Много бяхме мислили за подобно разрешение на въпроса още отначало, но впоследствие се отказахме от проекта. Щеше да струва скъпо и осъществяването му можеше да ни забави. И все пак трябваше да прибегнем до него. Ако затворехме обаче херметически осемте лампи в стъклена кутия, следваше да уравновесим стъклото на рефлектора с вътрешното налягане на въздуха. Жирардо ни направи медни цилиндрични кутии от 35 сантиметра в диаметър. Основите на цилиндрите бяха от стъкло, дебело 2 сантиметра. Те бяха снабдени с истински миниатюрен самостоятелен скафандър.

Прекарахме два месеца в студените пролетни води, като снимахме морска флора и фауна. Работихме върху различни дълбоко потънали параходи, за да проучим биологичните наслоявания по тях. Като знаехме датата на корабокрушението, прегледът на снимките позволяваше да си дадем сметка за скоростта, с която се е развила фауната, намерена там, и за възникналите съжителства.

По време на тези операции водата беше 14 ^oC. Студът сковаваше пръстите, а понякога и мозъците ни. При един от първите ни опити Ерто забрави да отвори клапата, през която влизаше в рефлектора сгъстен въздух. Той се готвеше да пусне своя апарат в действие, когато стъклото експлодира. Трясъкът не беше много силен, но здравата ни разтърси. Ерто, който беше до скалата, падна миг след това отвесно като обесен, чието въже е отрязано. Прожекторът не тежеше нищо, когато беше пълен със сгъстен въздух, но след като се пръсна, натежа с 18 килограма. Аз също бях отвлечен надолу от кабела, който свързваше камерата ми с рефлектора. Ерто и аз потънахме толкова бърже, че ушите ни пострадаха жестоко. Другите се хвърлиха да ни спасяват. Лицето на Ерто зад стъклото на маската изразяваше смес от чисто земни угризения и замайване от дълбочините. Той напразно се опитваше да повдигне тежката кутия. Дюма го извади от затруднението, като обърна апарата наопаки и започна да издиша в него своите въздушни мехурчета. Скоро кутията се напълни с въздух и загуби теглото си. Този импровизиран водолазен звънец беше изнесен лесно на повърхността.

Отдавна исках да се гмурна нощем, за да разширя познанията си за подводната видимост. Мисля, че нито един леководолаз не може честно да се похвали с безстрашие, преди да е слизал нощем под водата. „На моя борд“ — казва Старбук в „Моби Дик“ — „не искам човек, който да не се страхува от китовете!“ Някои водолази с каски не се боят да работят нощем. Мракът в мътната вода на пристанища и реки ги е привикнал да не виждат много ясно. Но аз се страхувах нощем от морето.

Избрах за моя опит едно място, което познавах — няколко скали на 8 метра дълбочина. Безлунното небе на лятната нощ беше обсипано със звезди. Милиарди фосфоресциращи микроорганизми във водата съперничеха на звездите. Щом потопих главата си в морето, ноктилуките^[36] станаха двойно по-блестящи и замигаха тук-там като светулки. Моята лодка се превърна над главата ми в трептящ сребърен свод.

Слязох по този подводен Млечен път. Нарочно движех ръцете си, за да видя как се образуват във водното пространство святкащи бразди.

Върнах се към действителността, когато се блъснах в невидимото дъно. Магията се развали. На малко разстояние успях да различа неясната форма на скалите, подчертана от слабото засилване на светлината. Въображението ми се губеше в мрака към невидимите скривалища, където нощните хищници, големи змиорки и мурени, дебнат безмилостно жертвите си. По-скоро мисълта за това скрито присъствие, отколкото съзнателното намерение, ме накара да запаля електрическата си лампа.

Ослепителен конус от светлина прониза водата и изгаси наведнъж всички дребни светлинки. Снопът лъчи чертаеше млечен кръг върху скалите и потопяваше всичко наоколо в мрак, още по-дълбок от предишния. Струваше ми се, че ме наблюдават скрити същества зад мене. Въртях се в кръг, като насочвах светлия сноп на моята лампа наслуки във всички направления. Сполучих само да се заслепя и да загубя чувство за ориентировка.

Загасих лампата. Заплувах предпазливо в абсолютната тъмнина между скалите. От време на време хвърлях бегъл поглед зад себе си, като че ли бях преследван от злосторник. След малко очите ми отново се нагодиха и пак започнах да различавам призрака на скалите, които представляваха моят кошмар. Нещо шавна в тъмното, светна и се понесе като метеор. Без съмнение някоя риба, смутена в съня си. След малко заваля дъжд от падащи звезди: бях се вмъкнал в един рояк заспали костури. Най-после успях да надвия страха си. Даваше ми смелост мисълта, че в края на краищата не се гмуркам нощем в тропически води, гъмжащи от акули… Преди да се върна в лодката, приключението беше започнало дори да ми харесва.

Гмурнах се нощем още веднъж, но при пълнолуние. Бледата светлина проникваше така дълбоко във вълните, че се виждаше почти толкова хубаво, както през деня. Но колко се различаваше околният свят! Скалите изглеждаха фантастично големи. Струваше ми се, че виждам човешки форми, разкривени в гримаса лица. Искрите на ноктилуките почти не се забелязваха: много малко фосфоресциращи същества могат да съперничат на лунната светлина. Никакви риби. Когато луната възлезе на хоризонта, рибарите знаят, че рибите са избягали от морето.

Епилог

Това, което видяхме при първото ни гмуркане, запали в душите ни жажда, която не можем вече да утолим, стремеж, които е обсебил живота ни. От простите детски радости на подморския лов стигнахме до подводната фотография, после до построяването на дихателни апарати. След това започнаха нашите проучвания по физиологията на гмуркането.

Днес ние окончателно сме се посветили на океанографията.

„Защо, да го вземе дяволът, искате да слизате под водата?“ — ни питат често практичните хора. За тях този въпрос винаги ще си остане загадка.

Земният пласт, който обитават животните и растенията, представлява тънка корица, чиято височина е по-малка от най-високите дървета. В мащаба на нашата планета птиците не летят, а пълзят. В сърцето на океаните и моретата, напротив, цялото пространство трепти от живот. Наситеността с живи същества там е хиляди пъти по-голяма.

Човекът ще влезе в морето. Той няма друг избор. Населението на земята се увеличава с такъв темп, че утре суровините ще се окажат недостатъчни. Месо, зеленчуци, минерали, торове, плодоносна тиня, антибиотици, петрол — ще ни бъдат щедро давани от морето. Първият етап от завоюването ще бъде „континентално плато“, широката ивица на дълбочина до 200 метра под водата, която загражда континентите. Водолазът е открил само наполовина тази област. Когато силата на индустрията подкрепи лабораторните и научноизследователски центрове, човекът няма да закъснее да завладее тази богата провинция. Но за да бъде неин истински господар, той ще трябва да познава всички тънкости на морето и да ги изучи непосредствено.

Водата, колкото и примамлива да е, все пак не е нашата стихия. Да се изтръгне от морето и най-малкото познание, най-малката плячка е много мъчна работа. Множество смели проекти са пропадали поради враждебността на този свят, които ожесточено се брани от Човека, като изправя срещу него Студа, Налягането, Бурите, не знаещи граници.

Изследването на морето можеше да започне едва след успехите на техниката; абат Ла Шапел не познаваше каучука, Фермие нямаше компресор, Бутан не разполагаше с днешните обективи и емулсии.

Ако Морският век е готов да се роди за Човека, то е, защото всички необходими условия за неговото идване са почти изпълнени. Индивидуалните усилия и постижения малко могат да ускорят неизбежната еволюция: техническият гений на Леонардо да Винчи остана безплоден поради оскъдните познания на неговото време.

Една модерна тенденция, която несъмнено е проява на гордостта на инженерите, създава убеждението, че присъствието на човека не е необходимо и че инструментите могат да ни доставят всички възможни сведения. Това твърдение често е далеч от истината.

Ако човекът е решил да завладее Морето, смелите битки, водени в тази област, са само подвизи на разузнавачи. След победата над Еверест още на другия ден ни викат на двубои бездните при Марианите^[37] или Филипините. Разбира се, проучването на най-големите дълбочини ще стане най-напред със сонди, фотография или телевизия, но нищо не може да замести напълно човешкото присъствие — така, както летенето със самолет над Хималаите и въздушните снимки не отклониха Херцог или Хилари от смелия им подвиг. Някои попитал Малори:

— Защо толкова много искате да се качите на Еверест?

— Защото съществува! — отговорил той просто.

Ние не можем да дадем по-добър отговор.