Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (2)

Глава втора
Опиянение от дълбочините

Първото ни лятно гмуркане на дълбочина остана бележито за цял живот. Това беше през 1943 година, когато не се виждаше нито краят на окупацията на Франция, нито краят на глада. Във вила „Бари“ в Бандол бяхме се събрали: Дюма, семейство Тайе — трима, Клод и Ина Улбрек, жена ми Симона, двете ни момчета и аз. Всяка седмица ни идваха на гости и на помощ Роже и Хинет Гари.

Първата ни грижа беше да намираме храна за дванадесетте си гърла. Тайе пръв скърпи положението, като ни донесе от Пиренеите 200 кг зрял боб, който складирахме в бараката за въглища, и си осигурихме всекидневно сутрешната закуска, обеда и вечерята с по някоя буболечка като гарнитура за разнообразие. Много повече калории губи човек, когато се гмурка, отколкото ако работи в стоманолеярна. Успяхме да се вредим и се снабдихме с купони за „тежка физическа работа“. С това ни се даваше малко масло и по-голяма дажба хляб. Месото беше рядък лукс. Същото стана и с рибата: помолих другарите си да жертвуват скъпоценните си калории само за подводни изследвания и снимки, а не за някакъв си проблематичен риболов. Разбира се, имаше и блестящи изключения от това правило.

През това лято ние извършихме 500 гмуркания със самостоятелен скафандър. Колкото повече свиквахме с нашия апарат, толкова повече се страхувахме от някое неподозирано нещастие: миналите злополуки с кислорода и с апарата „Фернез“ ни бяха предупредили. Много леко ни се удаваше. Имахме предчувствието, че не ни е писано така свободно да завладеем морето. Някаква примка ни дебнеше. Все някой ден Дюма, Тайе или аз ще бъдем поразени безмилостно…

Ние се осмелявахме да проникваме все по-дълбоко и по-дълбоко. Един път изгубихме от очи повърхността. До нас вече не идваха нейните привични сребристи отблясъци: синьото над нас беше също така пусто, както тъмната маса под нас. Бяхме се спуснали под 30 метра и приближавахме зоната на здрача. И все пак не забелязвахме нищо обезпокоително. Автоматите пускаха въздушните си мехурчета като чайници в точката на кипенето. Висяхме в пустота като марионетки; гледахме се с грамадни очи, но морето не даваше никакви признаци за отмъщение.

Филмовата камера ни беше верен другар при гмурканията. Тайе пръв беше дал пример, като бе поставил едно „Пате-бейби“ в кутия от сладко. По-сетне аз защитих в охладителна кутия от автомобил един 16 мм апарат. За да снимаме по-голям формат, купих през 1942 година за 1500 франка едно старо „Кинамо“. Папа̀ Хайник, унгарски бежанец, приспособи към него много силен обектив. А Леон Веш, машинен инженер от торпильора „Льо Марс“, му направи оригинална херметическа кутия, чиято съществена механическа част беше една щипка за пране. Но опряхме до кинолента от 35 мм, която във време на война беше също такава рядкост като маслото. Започнах да събирам ленти за „Лайка“, които се принудих да снаждам една с друга в тъмна стаичка.

Точно с този примитивен материал снимахме нашия пръв филм за подводния лов „На 18 м дълбочина“. Сега ние се заехме с много по-голяма тема — потъналите кораби. Имахме на разположение хубава камера за подводни снимки — един „Льо Бле“, монтиран в кутия от Кайзер.

Пред Марсилия в открито море се издигаше още величественият фар на Плание, разрушен безсмислено от германците през 1944 година. Точно пред острова на дъното лежеше английски петхилядитонен параход. Нает от гръцка навигационна компания „Далтон“, той бе напуснал Марсилия през нощта на Коледа срещу 1928 година, натоварен с олово. Привлечен от светлините на Плание, както нощна пеперуда от лъчите на лампа, корабът се втурнал право към острова и се разбил в скалите. Пазачите на фара се притекли в помощ на екипажа: от капитана до най-малкия юнга всички били мъртво пияни.

Снабдени с позволително от Управлението на фаровете, Тайе, Гари, Дюма, Улбрек и аз отидохме на острова със седмичния снабдителен рейс, който заедно с нас стовари самостоятелни дихателни апарати, харпуни, камери, компресор и големи бутилки сгъстен въздух. Ние носехме и чували картофи, спагети, зехтин и оцет, но месо нямаше. Параходчето ни остави на тази скала сред морето за една странна екскурзия, докато там, на континента, войната продължаваше да беснее. Заварихме пазачите на фара в тревожно очакване пред дилемата, дали нацистите ще разрушат фара или пък някоя вечер излязла на повърхността британска подводница ще ги завземе.

Слязохме по каменните стъпала на малкия пристан на Плание и се гмурнахме право към „Далтон“. Плъзгаме се над много стръмен каменист скат, по който са пръснати големи правилни дискове, същински грамадни пулове за игра на дама за китове: това са асфалтови плочи на терасите на фара, паднали по време на разтоварването им.

Наляво отвесна скала дава мярка за дълбочината. В подножието ѝ изниква грамада разпокъсана ламарина. Бели риби, изправени на опашките си, дебнат приближаването ни, плъзгат се под ламарината, излизат по-надалеч и ни наблюдават. Това е предната част на парахода, разбила се в скалата. Наклонът на дъното е все още голям. По-назад в този хаос се откроява някакво очертание на корабен корпус, полегнал на лявата си страна. Това са полупродънени стени и прегради, палуба в неудобно положение, където зее отворът на един трюм. Като минахме през тази дупка, попаднахме на покритото с тиня корабно дъно. Притиснатият корпус се е превърнал в голям тунел. На другия му край е само пясък — товарният параход е пресечен на две и двете половини вече не са свързани. Средната палуба се издига величествена, извисила на фона на водата изпотрошени парапети. Тая част от парахода лежи надясно, това ни изненадва, мъчим се да си обясним. След малко се ориентираме в безредието. Светлината става по-студена, синкава. Множество едри зъбари бягат и се вият из надстройките. След тях вървят стада от по-безстрашните кантри, останали назад като прикриваща група.

Успокоени от изгледа на пясъчното дъно, заобиколихме средната палуба; под разрушения мостик, в един малко по-тъмен кът, през завеса от морски лястовички (кастаньоли), зърнахме кормилното колело, обрасло с водорасли. На стената, където то изпъква, геометричните форми на тръби и манометри са също обрасли. Средната палуба се е разсипала стъпаловидно към сплесканата задна част на корпуса, сред която е стволът на витлото. Параходът се е проснал върху почти хоризонталната пясъчна ивица, която на тридесетина метра оттам се спуска към синкавозелена дълбочина. Спираме се виновни, защото в някаква недействителна далечина виждаме задната палуба на „Далтон“, пречупена почти до трюма. Тя се издига цяла, права, увенчана с двете си мачти за товарене.

Колко е далече! Колко е дълбоко! Ще посмеем ли някога да рискуваме дотам? Състоянието ни е без промени; излизаме горе, за да разискваме въпроса с бистри глави.

Като стигнахме на островчето, наложи ни се да разрешим друг въпрос — за храната.

Големите бели риби при носовата част на „Далтон“ не са били обект на риболов никога и когато Дюма или Тайе се приближават, те не помръдват дори. От тях правим цели котли рибена чорба — по 2 кг месо на човек. И най-изтънчената кухня има известни варварски черти: главите, очите, дреболиите придават на нашето ястие неподражаем вкус.

Тези грамадни риби, които ние ловим по цели дузини, са рядкост за професионалните рибари. Понякога през специални цепнатини на лодката си те ги забелязват и упорито им подхвърлят под носа въдица с някакъв голям червей. Ако бялата риба по чудо клъвне, тя с един удар на опашката си се скрива в своето тясно леговище, плавниците ѝ със здрави бодли настръхват, разперва хрилете си и се закотвя в своята дупка. Въдицата е загубена. Арабите я примамват с октопод, окачен на края на въдицата, и щом рибата погълне плячката си, те бързо я изтеглят. Те знаят и един остроумен начин за измъкване от леговището: пускат по опънатата въдица тежко парче олово, което удря рибата по муцунката; животното се изненадва от удара, този миг на стряскане се използува, за да се изтегли на няколко сантиметра. Тогава се пуска още едно парче олово, и още едно и така се чука по муцуната на рибата, докато тя бъде уловена.

Бялата риба от 18 кг, донесена от Диди за вечеря, му бе оказала упорита съпротива:

„Дълго тя игра с мене в останките на кораба на някаква лудешка криеница. Но преди да излезе от играта, за да се скрие в своя замък, аз стрелях. Тя се плъзна, отнасяйки със себе си стрелата, въжето и мене. Така минавам под корпуса през една дупка, задълбавам, гърдите ми порят пясъка на дъното, бутилките звънтят, удряйки се в корпуса. Положението ми стана съвсем комично: този път като че рибата щеше да хване човек с въдица. Когато проходът стана много тесен, аз се видях принуден да пусна въжето. На края му имаше парче корк; щом свикнах с полумрака, съзрях между две парчета желязо корка, без да мога да го достигна. Апаратът ми стърже по стените и се заковава на място. Трябва да се върна назад.

Над главата ми проядените ламарини приличат на желязна дантела. Дано само нещо не рухне под ударите на бутилките ми, дано потъналият кораб не се сгромоляса отгоре ми като замък от тежък картон! Този продънен корпус има вид на здрав блок, а всъщност е прояден цял. Стига само да се вмъкнеш в него, и ще откриеш хиляди пътища! Проврях се от друго място и успях да уловя корка. Първото дръпване на въжето поднови болката у рибата. Тя отново ме повлича из някакъв лабиринт, където се редуват сянка и светлина. Най-сетне нищо вече не можех да разпознавам. Издърпвам с голяма упоритост малко по малко въжето чак до харпуна и най-после се докопвам до него. Кратката и ожесточена борба повдига цели облаци тиня и замъглява лабиринта на «Далтон». Упорито се старая да обърна животното в обратна посока. Щом успях да направя това, всичко се оправи. Насочвам го към изхода и то ми помага да намеря обратно дългия път, който бяхме изминали.“

На другия ден се разсейват и последните ни колебания: непременно ще се спуснем до задната част на „Далтон“.

Планирайки по цялото протежение на голямата грамада на кораба, стигаме 35 метра дълбочина в кристално бистра вода. На такава дълбочина светлината е магическа, предметите вече нямат сянка. Мачти, железа, хора и риби изглеждат като облепени със светлина, която ги обгръща отвред. Колкото повече приближаваме, толкова повече зейналата задна част на кораба става по-голяма, вдлъбната, кръстосана от греди. Палубата е изрешетена, дъските са изчезнали, няма ги вече онези обичайни зелени и кафяви водорасли; скелетът е покрит с твърди и остри черупки. Някаква чудновата къщичка, приличаща на кивот, поставена на носилка. Това е стар модел кабина на пилот. По-нататък голямо дъбово колело без спици напомня резервното кормило на стари товарни кораби. Цялото пространство е оживено от уплашени ята черни кастаньоли. На равнището на палубата розовите кастаньоли се движат като опитомени.

Боязливо плуваме до оградата на задната част. Там действително се чувствуваме на борда на кораб. Наведени над борда, увисваме над неприветлива пясъчна пустиня, която тъне в някакъв неясен хоризонт. Чувствувам се толкова добре, колкото и на 15 метра дълбочина. И все пак ние постепенно добивахме допълнително усещане — съзнание за достигната дълбочина. Правейки старателно анализ на усещанията си, аз се старая да не си измислям симптоми, които не съм изпитал.

Прехвърляме парапета, но преди да се спуснем в пространството, опитваме водата с инстинктивен жест на ръцете, сякаш да се убедим дали тя действително съществува. После се отпускаме към дъното на морето. Попадаме на витлото, наполовина заровено в пясъка, който то изглежда е загребало с последните си завъртания. Никога не сме се спускали толкова, толкова дълбоко, но и никога не сме се чувствували в такова хубаво състояние. Смущава ни само един признак, чието голямо значение още не сме в състояние да преценим — задъхваме се при ускорено плуване, губим бърже ритъма на дишането си. С няколко силни движения на плавниците ние се издигаме отново към повърхността, като чертаем опашки от въздушни мехури над корабните останки. Достигаме стръмния бряг и малкия пристан.

Неочаквано целият свят климва надясно и започва безкрайно да се върти. Вкопчвам се за скалата, притварям очи и правя усилие да укротя честите удари на сърцето си. Това е виене на свят и без съмнение отмъщението, от което се страхувахме. След 30 секунди отварям пак очи и намирам отново живота такъв, какъвто е — силен, възхитителен. Вълните хвърлят игриви отблясъци върху скалите. Другарят ми не е забелязал нищо и си е отишъл. Излизам от водата, сядам на каменните стъпала, пред мен се простира слънчевото море.

Това, което бях изпитал преди миг, се случва често при излизане от дълбочините. Достатъчно е само малко нарушение на налягането в ухото на нивото на каналите — центрове на равновесието. За щастие всичко това минава без последици.

След многократни гмуркания до 40 метра Дюма се убеди, че бихме могли да се спуснем много по-дълбоко. В края на сезона той предлага да подготвим един грижливо проверен опит с цел да стигнем най-голямата възможна дълбочина.

Знаехме какво значи „злополуки при намаляване на налягането“ или кесонна болест, проучвана още от 1878 година от гениалния пионер Пол Берт, после от англичанина Хайдан и от американеца Бенке. Първоначално кесонната болест, „бенд“ на англосаксонците, поразяваше почти всички работещи под налягане — тези, които дълбаеха основите на Бруклинския мост, както и гръцките водолази, ловци на гъби. При връщане на открит въздух те биваха обхващани от болки и „прегъвани“ в особено положение, което стана модно. Това някои елегантни дамички цинично нарекоха „гръцко прегъване“. Тези злополуки, като почнем от обикновен сърбеж до смъртоносна емболия (с болки и с разновидни парализи), имат днес добре известна причина. Азотът, който се съдържа във вдишвания въздух, се разтваря в тялото на гмурците, както въгледвуокисът в бутилка сода. При връщане на повърхността, ако не са спазени известни правила за излизане от дълбочина, кръвта може да се претовари с азотни мехурчета, така както кипи шампанското от отворена бутилка! Преди да предприеме своя опит, Диди реши да не остава на дъното толкова, че да се изложи на опасност от такива злополуки.

През октомври 1943 година един следобед малкото рибарско селище Гуд в околността на Марсилия бе заето от тълпа официални лица и любопитни хора. Въже, дълго сто метра с възли на всеки пет метра, бе под контрола на г. Матийо, главен инженер на мостовете и морските пътища, и на… юриста Годри, съдебен пристав. По мое мнение, тази прекалено тържествена проверка на едно обикновено въже за миг ми подхвърли мисълта за констативен акт на обесване, но бързо прогоних от ума си този злокобен образ.

Две гемии, препълнени със свидетели, които високо разговарят, се готвят да придружат гмуреца в неговото съдбоносно начинание. Едната от тях — „Тримата братя“ — взема на буксир лодката, в която Диди и аз сме се настанили. Чувствуваме стеснение от всички тези погледи, вперени в нас. Толкова често сме мислили за това спускане, та ни се струва, че вече сме го преживели. Дюма беше готов да се гмурне в спокойна и бистра вода. За да избегне излишно усилие, той ще се спуска прав, като се държи за въжето с възлите, закрепено с котва на най-голямата допустима дълбочина. После ще закачи колана с тежести на най-близкия възел и бързо ще се издигне на повърхността.

На гости на потъналия кораб „Донатор“. Металните части на кораба са покрити с водорасли и корали

Тук някога е стоял капитанът на „Донатор“

Рибата игла прави напразни опити да избяга

Един от безбройните подводни обитатели на океанското дъно се е маскирал между коралите

Но този ден небето е мрачно и по мътното море, изпъстрено с бели гребени, забръска подранил есенен вятър. Въздухът е остър. Първата гемия пуска котва на 75 метра дълбочина. Край борда ѝ водата тече като река, жълта вода, която никак не ни харесва.

Като помощен гмурец, влизам пръв във водата. Силното течение ме повлича веднага — нужни са ми големи усилия да достигна въжето и да се задържа. На свой ред се спуска и Диди. Собственикът на „Тримата братя“, обезумял от мисълта, че ще се спуснем без всякаква връзка с повърхността, ни предлага всички въжета от гемията си… Но Дюма му благодари с ръка и изчезва под водата. През това време аз плувам срещу течението, за да уловя въжето с възлите. Това усилие изчерпва силите ми, преди дори да започне сериозното гмуркане.

Наблюдавам Дюма, който се сблъсква със същото препятствие и трябва да си помага и с ръце, и с крака, за да стигне въжето. Когато успява да го улови, гъстата струя въздушни мехурчета, които доста често бликат от неговия автомат, издава умората му. Започва да ме потиска тревогата. Диди се спира за миг, но преди да съм успял да го настигна, той се спуска бързо към дъното, държейки се за въжето. Задъхан го следвам до 30 метра дълбочина, където трябва да го чакам, а после виждам ръцете му, главата и тялото му да се разтапят в неизвестността.

Диди е описал в своя дневник спускането си по следния начин:

„Надминах Жак, не смея да мисля за този факт. Светлината не изменя цвета си, както обикновено става при гмуркане, все се намирам в една и съща жълтеникава мътна вода. Но вече не виждам добре в нея, може би светлината намаля много бързо или пък очите ми са отслабнали. Нямам чувството да съм се спуснал дълбоко, но постоянно се задъхвам.

Това проклето въже не виси право към дъното, опънато е, но трепти наклонено сред жълтата мъгла, все повече и повече се наклонява, докато напредвам; много неприятно.

Изпитвам някаква странна смесица от блаженство и тревога. Много скоро се почувствувах пиян, ушите ми бучат, изпитвам лош вкус в устата си, като че съм налапал цяло парче бронз. Клатушкам се сред течението като пиян, който залита, съвсем забравих Жак и ония на гемията.

Спускам се още малко и се мъча да задържа очите си отворени въпреки разкривените образи, които виждам.

Усещам, че достигам най-високата поносима степен пиянство, без да се поддам на пълно вцепенение. Макар че все още е светло, аз почти пипнешком търся следния възел и закачвам за него колана си.

Кошмарът престана. Издигам се палаво като балон, най-малко усилие по въжето ме подхвърля нагоре. Пиянството ми изчезва веднага и ме обхваща бяс, че не успях да довърша това спускане. Бързо отминавам край Жак. Излизам от водата за миг отморен и запалвам цигара. Казват ми, че съм престоял 7 минути под водата. Свидетелите говорят много за въжето, което измъкват вероятно, за да ме засрамят.“

Но съдебният пристав установява, че достигнатата дълбочина е 62 метра, първият и значителен етап в нашата атака срещу дълбочините. Никой подводен плувец не е достигал още такова равнище.

Опиянението на Дюма е описано от Бенке преди много години под названието „азотна наркоза“. Но в окупираната ни Франция не ни бяха известни още тези публикации. За нас тази наркоза беше и ще си остане „опиянението от големите дълбочини“.

Опиянен от дълбочините на океана, един от гмурците слиза все по-дълбоко и по-дълбоко

То започва с леко упояване, както при първото поглъщане на упойка, след което леководолазът има самочувствието, че е някакво свръхестествено същество. Ако му се стори, че някоя проходяща риба диша мъчително, той е готов да извади дихателния мундщук и щедро да ѝ го поднесе в дар.

Това отравяне е фактически главната пречка при гмурканията на голяма дълбочина. Макар и изучаван от много физиолози, неговият развой не е засега добре познат. Опиянението, което произлиза от наличието на азот във въздуха, се подсилва при физическо упражнение или напрегната работа. То се появява също така, когато се замени азотът с друг неутрален газ с подобно тегло, като например аргона. Но опиянението съвсем се разсейва, ако се подмени с някакъв лек газ, напр. хелий или водород. Гмурканията на голяма дълбочина на англичанина Болар с хелий (180 м) и на шведа Цетерстрьом с водород (160 м) са доказателство за това. Но синтетичните дихателни смеси остават още обект на лабораторни проучвания, на националната отбрана или на едрата индустрия.

Лично аз съм много податлив на опиянението от дълбочините. Признавам, че обичам неговата омая, но същевременно се страхувам от нея, защото знам, че тя опасно засяга инстинкта за самосъхранение. Физическите работници са по-неподатливи за него от интелектуалците, но когато изпаднат под нейно влияние, лесно загубват контрол върху собствените си действия. Както при алкохола, умствено по-развитите индивиди по-скоро осъзнават опасността и по-добре реагират. Предимството на опиянението от големите дълбочини пред опиянението с алкохол или наркотици е, че то не оставя последици. Щом отровеният подводен плувец се издигне няколко метра, мозъкът му се избистря, жестокият „махмурлук“ изчезва.

Един ден аз се гмурнах с един другар в морето пред Сен Рафаел да търся дълбоки коралови пещери. По протежение на скалистите стръмнини доста силно течение ни принуди да плуваме по-пъргаво, отколкото бихме искали. Скоро си дадох сметка, че не сме нито на предвиденото място, нито на необходимата дълбочина. Тогава в морето отеква познат вик, подобен на някои автомобилни сирени с две ноти. Това е сигнал, който ние свободно даваме, викайки в мундщука, за да привлечем вниманието на нашите спътници в гмуркането. Дори имаме възможност, ако доближим маската си до маската на събеседника си, да произнесем и да разберем някои обикновени думи. Обърнах се към моя другар по екип, който се приближи до мене и започна да говори. Човешкият лик не представлява красива гледка през стъкло и на такава дълбочина: очите са разширени, а носът сплескан о стъклото. Човек прилича на някакво зеленикаво украшение от водосточна тръба, което смуче между също така зелените си и подпухнали устни някакъв си грозен апендикс. Моят подводен събеседник, така обезобразен, изглежда се старае да ми предаде някакво важно съобщение, от което нищичко не разбирам. Мислите ми започват да се бъркат. Правя му знак да повтори. Той доближава маската си до моята и морето отново отеква. Изтълкувал тези нечленоразделни звуци като призиви за помощ, подхванах другаря си под ръка и го измъкнах на повърхността. Като се освобождавах от екипировката си на мостика, запитах го: „Какво ти се случи?“ А той ми отговори: Нищо ми няма; просто ти пеех „Марсилезата“.

Днес, 10 години след нашите плахи „първи стъпки“ на 40 метра дълбочина, стотици любители от всички възрасти и от двата пола достигат подобна дълбочина още с третото или четвъртото си гмуркане. Това им се струва съвсем естествено.

През лятото на Лазурния бряг приятелят ми Дюбуа пътува от плаж на плаж с камионетката си и дава на всеки срещнат уроци по гмуркане с автоматичен апарат. Като си помисля за тревогите и мъките, които ни се паднаха — на Диди, Филип и на мене, — при гледката на тези лесни успехи изпитвам някаква гордост, леко примесена със завист…