Сидни Шелдън
След тъмнината (5)

4.

Кони Грей седеше на детската площадка и наблюдаваше синовете си на катерушката.

Толкова бяха невинни. Нямаха представа, че светът около тях се срива.

Шестгодишният Кейд беше одрал кожата на баща си Майкъл. Тъмнокос, със смугъл тен, той притежаваше откритото, щастливо, честно лице на Майк. Купър приличаше повече на нея. Беше светъл, имаше по-женствени черти и като цяло беше по-сложно дете: чувствително, напрегнато. И двете момчета бяха високоинтелигентни и как да не са — с родители като тях? Но четиригодишният Купър се проявяваше като по-задълбочения мислител.

„Какво ли ще си помисли, ако научи какви ги е вършила майка му? Възможно е един ден, когато порасне, да разбере. Когато човек е отчаян, прави отчаяни неща.“

Най-голямата сестра Ноулс — Кони — беше пълна отличничка от първи клас. Гордостта и радостта на майка си, тя трябваше да се задоволи само с уважението и привързаността на баща си. Сърцето на Купър Ноулс принадлежеше на най-малката му дъщеря — Грейс.

Също като Онър, и Кони отрано разбра, че бебето на фамилията е „специално“, затрогващо, прекрасно дете. За разлика от Онър обаче, Кони нито възнамеряваше да заеме място след Грейс, нито да се откаже от светлината на прожекторите. Изпълни ролята си на „умницата“ на семейството брилянтно: завърши като първенец на випуска си в гимназията, след което я приеха във всички колежи от Бръшляновата лига. Преструваше се, че красотата и модата не я интересуват, ала всъщност съзнаваше колко е привлекателна, макар и по един по-строг, мъжки начин. Полагаше усилия да запази безупречния си тен и стройните дълги крака, които предизвикваха възторга на мъжете. Не можеше да се сравнява с Грейс по красота, но понеже беше осем години по-голяма, не се и налагаше.

Докато настъпеше време Грейс да се появи в обществото, тя щеше да е щастливо омъжена. Онър да му мисли после.

И естествено стана точно така. Като всяка от сестрите Ноулс, Кони се омъжи по любов. Навремето Майкъл Грей беше поразителен: силно привлекателен, на по-млади години притежаваше физиката на отличен футболист и чертите на манекен на „Армани“, което караше всички секретарки в „Лемън Брадърс“ да въздишат по него.

До раждането на Кейд Кони продължи да работи като адвокат. След това вече нямаше смисъл. Майкъл стана партньор в „Лемън“ и изкарваше милиони годишно от премии. Повечето от тях естествено идваха под формата на облигации. Но на кого му пукаше по онова време? Акциите се движеха само в една посока — нагоре. Семейство Грей харчеше цялата заплата на Майк, както правеха всички техни познати. Ако искаш нещо скъпо — например вила на океанския бряг в Хамптън, или бентли, или подарък за съпругата във вид на огърлица за сто хиляди долара, просто вземаш заем срещу акциите и облигациите си. Елементарна, лесна система, практикувана от всички.

После банката „Беър Стърс“ се срина.

Един поглед назад даваше да се разбере, че кризата на старата нюйоркска институция през март 2008 година е сложила началото на края както за Майкъл и Кони Грей, така и за хиляди други като тях. Ала когато бедствието връхлита, човек е склонен да мисли, че подобно сеизмично, ужасно и неочаквано нещастие се случва единствено на другите. Такива трагедии те изпълват с ужас, но не засягат пряко живота ти.

Вече бяха изминали девет месеца от онзи кошмарен септемврийски ден, когато светът на Кони се срина. Понякога тя продължаваше да се събужда с усещането, че е щастлива и доволна, ала след няколко секунди си спомняше…

„Лемън Брадърс“ банкрутира на 16 септември 2008 година. Състоянието на семейство Грей мигом се стопи от около двайсет милиона долара до един милион — колкото беше ипотеката на нюйоркската им къща. Цените на недвижимите имоти също спаднаха рязко и сега домът им струваше едва половин милион. До Коледа разпродадоха всичко, освен бижутата на Кони; дори изтеглиха момчетата от частното училище. Истинският проблем обаче не беше самата финансова катастрофа, а коренно противоположните реакции на Кони и Майк към сполетялото ги бедствие.

Майкъл Грей беше добър човек и оптимист. Такъв човек не се отчайва.

— Помисли само, че милиони хора са по-зле от нас — повтаряше той на Кони. — Извадихме късмет — заедно сме, имаме две страхотни момчета, добри приятели и малко спестявания. Освен това сме млади и можем да започнем отначало.

— Разбира се, скъпи — отвръщаше Кони и го целуваше.

Вътрешно обаче беснееше.

Нямаше никакво желание „да започва отначало“. Не искаше да прибере грижите си в стара торба и да се усмихва, докато полага ново начало. Ако Майкъл още веднъж се опиташе да я утеши с подобни думи, щеше да го удуши с единствената му останала копринена вратовръзка от „Хермес“.

Кони не възнамеряваше да се превръща в човек, който се е съвзел и отново оцелява. Американската мечта нямаше нищо общо с оцеляването; американската мечта бе да побеждаваш. Кони Грей искаше да е победител. Омъжи се за победител, а той я провали. Сега трябваше да си намери нов защитник, който да осигури сносен живот за нея и децата й.

Връзката с Лени Брукстейн не беше планирана.

Връзка ли? Защо се самозалъгваше. Бяха само две преспивания и снощи Лени ясно даде това да се разбере.

Кони винаги се бе разбирала добре с влиятелния съпруг на Грейс. В по-щастливи времена тя и Майк редовно вечеряха със семейство Брукстейн. При тези срещи тя и Лени избухваха в задружен смях при някоя шега. Грейс постоянно й повтаряше: „Знаеш ли, странно е. Вие с Лени толкова си приличате. Като две грахови зърна. Когато ми разказва за «Кворум» или бизнеса, нищо не разбирам. А ти знаеш всичко! Теб наистина те интересува.“

А Кони неизменно се питаше: „Тези двамата как се взеха?“

Лени Брукстейн беше бляскав, суров, амбициозен и жизнен. Най-жизненият човек, когото беше срещала. Грейс беше… сладка. Кони не виждаше никаква логика, но не се замисляше особено. По онова време с Майкъл бяха щастливи и богати, макар и в доста по-скромен размер.

По онова време…

Първия път се случи в кабинета на Лени късно през нощта. Кони отиде да говори със зет си насаме за дългосрочен заем и евентуално да помогне на Майкъл да си намери друга работа. Служителите на „Лемън“ бяха като прокажени на Уолстрийт. Там не искаха да имат вземане-даване с тях. Майкъл беше добър банкер, но никой не беше склонен да му даде втори шанс.

Кони се разплака. Лени я прегърна през раменете и преди да се усетят, се озоваха на пода и Лени я люби страстно.

По-късно Кони прошепна:

— Толкова сме еднакви. И у двама ни има глад. Майк и Грейс не са такива.

— Знам — отвърна Лени. — Затова трябва да ги защитаваме. Ти и аз можем да се защитаваме сами.

Не това беше отговорът, който бе очаквала, но онази вечер не си тръгна обезсърчена от сградата на „Кворум“. Напротив, пред нея се отвори нова и интересна врата. Когато час по-късно лягаше до Майкъл, се питаше развълнувано накъде ли води тя.

Не водеше доникъде.

Две седмици по-късно Кони отново преспа с Лени, този път в евтин хотел в Ню Джърси. Лени се поболя от чувство за вина.

— Не мога да повярвам, че го направихме… че аз го направих — поправи се той. — Ти не си виновна, Кони. Ти и Майкъл сте под огромен стрес, но мен нищо не ме извинява.

Кони прошепна дрезгаво:

— Няма нужда да се извиняваш. Лени. Не си щастлив с Грейс. Разбирам го. Тя не е подходяща за теб.

Очите на Лени се разшириха и той я погледна невярващо.

— Не е подходяща за мен ли?! Грейс?! Тя е всичко за мен. Толкова много я обичам, че… — не довърши изречението. Едва след време промълви: — Тя не бива да узнае за случилото се. Никога. И това не бива да се повтаря. Ще го отдадем на моментна лудост и продължаваме напред, чу ли?

— Добре, щом така искаш — примирено отвърна Кони.

Докато се прибираше при Майкъл, беснееше от яд. „Продължаваме напред ли?! НАПРЕД?! Към какво? Сиромашки живот с някога преуспяващия ми съпруг и подаяния от трапезата на малката ми сестра. Дяволите да те вземат, Лени Брукстейн! Длъжник си ми! И ще ми платиш. Няма да допусна да се върнеш при Грейс, все едно нищо не е станало.“

— Мамо, гледай.

Кейд седеше на люлката, заклати тънките си крачета, за да получи инерция, и скочи на купчината пясък под него.

— Видя ли колко високо скочих? Видя ли?

— Да, скъпи. Страхотно беше.

Кони загърна рамене с финия летен шал. Беше от Шотландия. Подарък за рожден ден от Грейс. „Скоро всичко, което притежаваме, ще е подарък от Грейс. Храната на масата ни, дрехите на гърба ни.“

Повдигаше й се при мисълта да прекарат следващата седмица с Лени и Грейс във великолепното им имение. Особено след снощния разговор с Лени на дансинга. Негодникът прояви нахалството да й се разсърди. На нея! Сякаш тя го бе преследвала. Той я приласка, а после я захвърли като боклук, за да се върне при сестричката й и идеалния им съвместен живот. А сега тя трябваше да е благодарна, че й плащат самолетния билет, за да стигне до къщата им за шест милиона долара и да ги гледа как се прехласват един по друг.

Майкъл обаче се наложи.

— Искам да отидем. Много великодушно от страна на Лени да ни покани. С радост ще се измъкна от Ню Йорк. Ще поплаваме, ще подишаме морски въздух.

Майкъл харесваше Лени, но той си беше такъв — харесваше всекиго. Когато снощи Лени отправи поканата си, Майкъл само дето не му целуна ръка.

„Ако знаеше къде са били ръцете на Лени Брукстейн, нямаше да си толкова щастлив“ — помисли си Кони.

Но Майкъл Грей не знаеше.

И стига Лени Брукстейн да постъпеше почтено и да й дадеше, каквото й се полага, Майк никога нямаше да узнае.